Патрик Стенсън
Лайтс, или одисеята на Ч. Х. Лайтолър (10)

9.

Параходите се налагаха и бързо нарастваха както по размери, така и по брой. Беше само въпрос на време, докато се сдобият с пълно господство над моретата.

Ала успехът на парата по море не беше дошъл бързо — много десетилетия бяха минали, преди механичните съдове да започнат да съперничат на ветроходите по капацитет, скорост и икономичност.

В продължение на дълги години двата вида кораби съжителствуваха миролюбиво: със своя по-голям комфорт, но по-малко товарно пространство параходите обслужваха пътническите и пощенските линии, докато ветроходите с техните по-обемни трюмове и незначителни двигателни разходи продължаваха да владеят товарните маршрути. През осемдесетте и началото на деветдесетте години на миналия век на ветрилото дори бе вдъхната нова струя живот и настъпилото възраждане намери отклик в корабостроителниците на Великобритания и Съединените щати, където бяха построени стотици баркове, за да задоволят подновеното търсене. Сега ветроходите се строяха от стомана, бяха по-големи, по-здрави и с по-добра обтекаемост от дървените им предшественици, което ги правеше идеални за превоз на такива товари на едро, като гуано и нитрат от Южна Америка, зърно от Калифорния, дървен материал от Канада и Швеция, железопътни релси и въглища от Англия, юта от Калкута и вълна от Австралия.

Ала това не можеше да продължи дълго, тъй като настъпилите нововъведения в парната технология дадоха възможност на параходите да станат по-бързи и по-евтини, поради което към средата на деветдесетте години ветрилото вече губеше все по-осезаемо спора със своя машинно задвижван съперник. Китайският чаен път беше основното доказателство.

Имаше една територия обаче, която остана изключително в монопола на ветроходите дълго след като парата бе пробила по всички други търговски маршрути — това бе западното крайбрежие на Южна Америка, или така нареченият „Нитратен бряг“. През деветдесетте години стотици ветроходи се отправяха нататък и превозваха обратно край нос Хорн тонове нитрат, предназначен за Великобритания, Европа и източното крайбрежие на Северна Америка.

Сред корабите, редовно участвуващи в тази търговия, бе и един голям четиримачтов барк на име „Кавалерът на св. Михаил“ — най-големият стоманен ветроход, построен в Клайд и собственост на ливърпулската компания „Грийншилдс и Кауи“, която се славеше със своята фамилия от ветроходи „кавалери“. Тази компания вече напълно бе приключила прехода от прави ветрила към пара и „Кавалерът на св. Михаил“ беше един от последните й ветроходи.

Лайтолър беше неговият трети помощник-капитан. За разлика от повечето юнги, които веднага щом вземат свидетелство, бързат час по-скоро да се махнат от ветрилата и да се набутат в парата с нейните по-добри перспективи и по-сносно съществуване, Лайтолър мислеше другояче. Презрението на Джок Съдърланд към тия „плаващи печки“ беше заразило и него. Беше започнал кариерата си под ветрило и твърдо бе решил да остане там.

Вече беше на път да си спечели прозвището „тежък случай“, след като се бе превърнал в як, стоманено твърд младеж, напълно подготвен за живота под ветрило. Като трети помощник още нямаше право да поема изцяло командуването на своята вахта на кораба, ала имаше власт и трябваше да го показва — дори ако понякога се изискваше да прибегне до юмруците си, за да докаже, че макар и млад и нов в службата, това в никакъв случай не означаваше, че е мекушав.

Понякога първият помощник предаваше своята вахта на Лайтолър за през нощта, тъй че да му даде възможност да усети какво значи сам да управляваш кораб — сигурен знак за доверието към способностите на третия помощник да се справи с нещата. Така Лайтолър придоби ценен опит в подготовка за деня, когато щеше да заеме поста на вахтен офицер.

„Кавалерът на св. Михаил“ плаваше за Икике, главното нитратно пристанище на чилийското крайбрежие. На отиване караше товар от въглища — нещо обикновено за корабите, отправили се нататък. В онези години да закараш въглища и да докараш нитрат беше съвсем нормално. Ветроходът отплава от Ливърпул в края на една зима, която ще се запомни като една от най-тежките в историята на мореплаването край британските брегове и в Северния Атлантик. Корабокрушенията достигнаха рекордни размери, като само за един месец десетина съда бяха сполетени от гибел в Ламанша.

И „Кавалерът на св. Михаил“ не мина безнаказано, докато с мъка си пробиваше път към Южния Атлантик във вълни, които съперничеха на тези край нос Хорн. Фалшбордът беше повреден, имаше скъсани ветрила, а всички спасителни лодки бяха или счупени, или отнесени. Да бъде подмятан от разбеснялото се море вече бе станало неотделима част от живота на Лайтолър. В края на краищата той обикновено отърваваше кожата и този път явно нямаше да бъде другояче, щом като „Кавалерът на, св. Михаил“ остави яростните бури зад себе си и след отстраняване на повредите навлезе в зоната на пасатите, където го споходи първият му ескорт от летящи риби. Докато постоянният и топъл тропически бриз ги носеше на юг през огряното от слънце море, изобщо не ги бе грижа, че корабът вече не разполага със спасителни лодки. Ала скоро щяха да се сетят за това. Лошото време им беше оставило още едно, неизвестно за никого наследство, и то такова, че за да го открият, трябваше да минат седмици.

Накрая го надушиха — трудно доловимо отначало, но постепенно ставаше все по-осезаемо. Миризмата беше от изгоряло и те тозчас разбраха откъде идва.

Товарът им от въглища гореше.

В продължение на дни пожарът кротко беше тлял в трюмовете под тях; предизвикала го бе топлината, получена от триенето при дългото люлеене на кораба от бурите.

Рискът от пожар в морето се бе превърнал в нарастваща професионална опасност за екипажите на ветроходните кораби, за които въглищата по онова време бяха един от главните източници на печалба. Като последица застрахователните такси на „Лойд“ за ветроходи, пренасящи въглища, постоянно се увеличаваха. Твърде много въглевози бяха загубени поради пожар или пък бяха изчезнали безследно, оставяйки предложението, че огънят е бил техният палач.

Пожарът в морето винаги е бил една от най-сериозните опасности за мореплавателите, но нещата значително се усложняват, когато се подпали кораб без спасителни лодки.

Ветроходът „Кавалерът на св. Михаил“

За екипажа на „Кавалера на св. Михаил“ този потенциален кошмар се превърна в реалност. Разполагаха само с една лодка, и то най-малката, която можеше да побере най-много десетина-дванайсет души, но само ако морето е тихо.

Междувременно палубите се нагряваха все повече, миризмата на пушек и въглероден окис се увеличи. Надеждата да се справят с пожара бе малка, понеже топлината и газовете бяха прекалено силни, за да може някой да се приближи, когато трапът е отворен. Освен това пожарът явно бе възникнал надълбоко, скрит някъде в дълбините на трюмовете, което във всеки случай го правеше труднодостъпен.

Решено бе люковете да се държат затворени, за да се допуска колкото е възможно по-малко въздух вътре за подхранване на пламъка. Ала от своя страна това създаваше друга опасност, понеже затвореният и набъбващ газ в трюма лесно би могъл да се подпали и да ги хвърли във въздуха. Както и да се погледнеше, положението беше тежко.

Задачата на капитан Дод сега бе да откара с максимална бързина кораба до най-близката суша. Той взе единствени възможен курс и потегли право на запад, към източното крайбрежие на Южна Америка. Ала съдбата отново бе против тях. Натъкнаха се на насрещен вятър, който рязко намали скоростта, докато екипажът се съсипваше от работа да сменя халсове, тъй че ветроходът да може да лавира срещу вятъра. Сушата в този момент беше отдалечена на повече от хиляда мили.

Проблемите на капитана се увеличаваха и от факта, че единствената му карта за тия ширини бе на Южния Атлантик. Нямаше такава, на която подробно да е изобразен южноамериканският бряг, тъй че когато отправи кораба си към едва точка на аржентинското крайбрежие, носеща името Байя Бланка, той съзнаваше, че може да се „приземи“ и на сто мили от двете страни на целта си, ако, разбира се, корабът изобщо се добереше до суша.

С течение на дните напрежението сред екипажа стана нетърпимо. За Лайтолър този вид напрежение беше ново, нещо абсолютно различно от това, което човек изпитва в бурно море. При буря, макар да чувствуваш страх, винаги идваше момент на облекчение, когато свърши вахтата и слезеш долу да дадеш отдих на умореното си тяло. При сегашните обстоятелства никой не беше в състояние да се отпусне дотолкова, че да си почине, още по-малко да слезе долу, където огнената топлина от горящия трюм бе превърнала кораба в плаваща пещ. Тропическият климат още повече утежняваше обстановката. Не беше възможно под палубата да се остане по-дълго от няколко минути, а и съзнанието, че корабът може всеки миг да експлодира, и без това отблъскваше екипажа оттам. В крайна сметка се наложи да прекарват цялото време на палубата и ако нямаха работа по такелажа, обикновено се скупчваха на кърмата, за да бъдат колкото е възможно по-далеч от опасната зона. След като катранът потече разтопен от шевовете на палубата непосредствено над огъня, по нея вече трудно можеше да се ходи с боси крака и наистина бе смешно да се гледа как моряците са принудени да танцуват жига по нагорещените дъски, докато работят с въжетата за смяна на халса. Но Лайтолър рядко бе виждал корабен екипаж да действува така трескаво и целенасочено. Никой вече не се интересуваше дали е на вахта или не, щом се чуеше команда реите да се завъртят на другия борд. Мъжете направо се бутаха кой да се добере до въжетата и лебедките.

Дните се нижеха и ветроходът бъхтеше напред срещу неотслабващия насрещен вятър, при скорост малко повече от един-два възла.

Междувременно построиха един сал от рангоута и останките от спасителните лодки, които бурята бе изпотрошила. Скършеното приспособление не би могло да даде особени гаранции за сигурност, ако се наложи животът на човек да зависи от него. Ала ако не друго, така екипажът имаше поне с какво се занимава, за да отвлече вниманието си от горящата пещ под него и да повдигне духа си със съзнанието, че се старае да направи нещо, което би го подпомогнало, ако се случи най-лошото. Сред екипажа имаше и по-черногледи, които бяха стигнали до заключението, че ще бъде далеч по-добре, ако корабът избухне и всичко се свърши на часа. Така краят щеше да бъде съвсем бърз, вместо да агонизират, оставени на милостта на морето върху паянтовия сал, който щеше или да се разпадне и да предаде пътниците си на акулите, или щеше да ги носи, докато изпукат от жажда. Понякога се опитваха да пеят моряшки песни, за да забравят бедата, но дори и в песента не успяха да се отърват напълно от нея:

Моряци весели, кръстосващи морета безчет,

и вие юнги палави, чуйте този мой съвет:

Пазете се от кораби горящи, с тях не можеш се оправи —

един такъв ми изгори парите и просяк ме остави.

Тогава обикновено някой от групата ставаше и отиваше да сложи ръка на люка над пожара, за да провери температурата. Песента, естествено, секваше и всички угрижено зачакваха да чуят присъдата. По-горещо ли е? Отговорът почти винаги беше еднакъв: „Да, малко.“

Ето така протекоха следващите две безкрайно дълги седмици, през които нервите се опъваха все повече, а търпението се изчерпваше. Понякога Лайтолър се чудеше дали атмосферата на палубата не е по-нажежена, отколкото в трюма, тъй като възникваха спорове и препирни за най-дребни неща. Ала бе достатъчно вятърът да промени само с няколко градуса посоката си и всички несъгласия тутакси се забравяха, екипажът като един скачаше да нагласи реите, готов на всичко, за да накара кораба да заплава поне малко по-бързо към сушата и спасението.

През цялото време юнгите стояха постоянно горе на фокбомбрамсела с очи жадно впити напред в очакване да се появи земя. Сега всички единствено се молеха да чуят заветния вик! „Земя!“, както и да задуха хубав вятър, който да увеличи скоростта им. Ала от суша нямаше и следа. Дори при това слабо придвижване вече трябваше да съзрат нещо. Но хоризонтът беше пуст.

Все пак в едно отношение досега имаха късмет. Въпреки ужасната горещина, обхванала целия кораб, от която даже боята на корпуса бе започнала да се лющи, пожарът не се бе разпространил извън трюма. Освен това не бяха станали и никакви експлозии. Бяха чували за други въглевози, изпаднали в същата беда, които макар и пощадени от унищожителен гигантски взрив, били сполетени от поредица частични експлозии, предизвикани от подпалването на насъбралия се газ. Колкото до това, съдбата засега беше благосклонна към тях.

Не след дълго тя реши да увеличи своята благосклонност. Ненадейно от югоизток духна хубав вятър и преди да прозвучи командата на капитана, всички се втурнаха да завъртят реите и да напълнят ветрилата на кораба с този прекрасен дар, дошъл в отговор на техните молитви. Големият въпрос сега бе дали вятърът ще се задържи така достатъчно дълго, за да ги отнесе до сушата, или отново ще стане насрещен. Междувременно ветроходът, подгонен от свежия бриз, се понесе с цели десет възла. Часовете се извъртяха, настъпи нощ, вятърът не се промени, но още нямаше земя. Миризмата от пожара доста се бе засилила и за пръв път изпод люковете започна да бълва дим, който дразнеше гърлото и очите на моряците. Седнали сгушени на кърмата, те усещаха как корабът под тях се нагорещява все повече и повече. Тази нощ никой не мигна. На разсъмване хоризонтът упорито оставаше празен. Момчетата се покатериха по мачтите и всички зачакаха добри новини, ала и от височината на фоктопбомбрамсела не се виждаше никаква земя.

През целия ден вятърът се задържа и когато настъпи вечерта и моряците взеха да се питат дали капитанът не е сгрешил в изчисленията си, през шума на вятъра и вълните долетя внезапен вик от върха на фокмачтата: „Земя!“

В този момент от палубите на „Кавалера на св. Михаил“ гръмнаха възторжени възгласи и се възцари такава радост, че моряците забравиха за нагорещените дъски под краката ся и заподскачаха прегърнати наоколо, обхванати от неизказано облекчение. Най-сетне бяха съзрели спасителния бряг, след толкова дни на съсипващо нервно напрежение, с ясното съзнание, че под тях клокочи вулкан, който може да изригне всеки момент.

Сега важното бе огънят да не се разпространи само още няколко часа и тогава щяха да бъдат в пълна безопасност.

Междувременно другата голяма грижа на капитан Дод бе да, установи къде точно се намират. Беше се насочил към Байя Бланка, но като приближиха брега, не успяха да забележат никакви признаци на живот, камо ли цял град. Стъмваше се, когато капитанът нареди да рифоват ветрилата и внимателно подходи към сушата. Налагаше се да прояви изключително внимание в тия непознати води.

— На отметка 7!… На 6!… На 5!… На 4 и половина!…

Измерванията с лота показваха, че морското дъно се издига и дълбочината рязко намалява. „Кавалерът на св. Михаил“ пусна котва и прибра ветрилата си. Корабът се намираше на неколкостотин ярда от брега и за всички бе ясно, че ако се наложи сега да напуснат ветрохода, онези, които не успеят да намерят място в лодката или на сала, спокойно ще успеят, да доплуват до сушата. Лайтолър уверено убеждаваше моряците, които се опасяваха от акули, че водата е твърде студена за тях. Никои обаче не му вярваше. Все пак най-тежката част от бедствието беше минала и през последните няколко часа настроението на борда забележимо се бе подобрило.

Капитан Дод реши да изчакат до сутринта, след което двамата с Лайтолър щяха да отидат на брега със спасителната лодка, за да разберат точно къде се намират. Капитанът съзнаваше, че по този начин отнема единствената лодка на кораба, но просто нямаше друг изход. Утешаваше се, че сушата е твърде близо и всеки почти сигурно щеше да се добере дотам, ако пожарът ненадейно се разпростре и екипажът трябва да се спасява. Ала никой не споделяше нетърпението, с което Лайтолър очакваше предстоящата забава при изпробването на сала им в прибоя.

На сутринта капитанът и неговият трети помощник се отправиха към празния плаж, докато първият помощник и останалият екипаж се заеха да отварят люковете, за да подхванат борбата си с пожара. Наистина в открито море тази работа бе твърде трудна и рискована, но сега спокойно можеха да се заемат с нея, знаейки, че земята е на една крачка, при това, както беше казал мистър Лайтолър, колко смях само щеше да им предложи плаването със сала!

Щом отвориха люковете, гъст дим изригна навън, но пламъци не изскочиха. Дотук добре. Ала им предстоеше да се справят с пушека. Направиха нещо като противодимни маски от мушама и платно и установиха, че дават резултат и позволяват на човек да работи в трюма десетина минути без прекъсване, след което се налагаше друг да го смени. Първата им задача бе да обърнат тонове въглища в дълбочина, за да се доберат до източника на пожара.

След много часове непосилно копаене в ужасната жега и лютивия дим успяха да го достигнат. После съединиха всичка корабни маркучи, спуснаха ги до огнедишащата жарава и започнаха да помпат.

Бавно, но сигурно моряците овладяха бедствието, ала пожарът в корабен трюм е измамна работа и никога не биха могли да бъдат напълно сигурни, че са го угасили докрай, преде да се опразнят трюмовете.

Засега обаче те се задоволиха да потушат видимия огън и да държат положението под контрол, докато се завърнат капитанът и Лайтолър с очакваната вест, че са намерили пристанище, където да се освободят веднъж завинаги от коварния си товар.

Ала капитанът и Лайтолър нямаха особен успех. След като преминаха прибоя и излязоха на плажа, двамата окрилени тръгнаха да търсят следи от човешко присъствие. Скоро обаче им стана ясно, че това ще се окаже доста по-трудно, отколкото бяха предполагали — от дълго време вече вървяха през пуста, неприветлива местност от безкрайно редуващи се стръмни песъчливи дерета. Тъкмо с цената на много усилия бяха сполучили да преодолеят едно препятствие, и ето че ги очакваше друго.

Напълно изтощени, най-сетне се натъкнаха на първия признак на живот — малък табун коне, който кротко пасеше в една просека. И двамата незабавно стигнаха до еднакво решение. Все едно дали някой ще стреля по тях като по конекрадци, но те ще яхнат по един кон и ще яздят, додето попаднат на хора. Харесаха си две животни и предпазливо ги доближиха. На капитана всичко му се струваше много лесно, но от своя минал опит с коне Лайтолър се бе научил да бъде малко по-бдителен.

След доста сладкодумие, цъкане с език и няколко потупвания по главата капитан Дод бе напълно убеден, че е спечелил доверието на своя жребец. Прецени, че няма повече какво да чака, и скочи върху него. Но не се оказа прав. Веднага щом прилепи длъгнестата си снага върху гърба на животното, последва силен къч и ездачът полетя в красива дъга, докато тупна на земята с ясен звук.

Това вече бе твърде много за неговия трети помощник, който не успя да се удържи и избухна в бурен смях. Колкото до капитана, за щастие бе надарен с достатъчно чувство за хумор и след като полека се изправи на крака, очевидно без да е пострадал много при акробатичния си летеж, рече, намигвайки, че май ще е по-добре да вървят пеша.

След още един час ходене и катерене стигнаха до някаква колиба. Мъките най-сетне свършиха, рекоха си те. Ала щом влязоха вътре, Лайтолър се намери изправен пред най-заплашителната на вид банда главорези, която някога бе виждал. Усещайки как техните стоманено остри погледи под сянката на сомбрерата им се впиват в двамата пришълци, Лайтолър се примири с перспективата да бъде заклан набързо и ограбен, макар единственото му притежание да бяха дрехите на гърба му. За негова изненада капитан Дод не изглеждаше ни най-малко обезпокоен, докато се опитваше да завърже разговор със слабите си познания по испански език. За него тия хора бяха просто някакви фермери, гаучоси или каквито и да било други хора, изкарващи прехраната си по тия места. Все пак неговият млад помощник остана ужасен, когато видя как капитанът извади кесията си, натежала от златни гвинеи, и започна да раздава. Сега вече ще ни видят сметката, помисли е Лайтолър. Очакваше всеки миг да го промушат с нож. Може би единствено внушителната фигура на капитана и великолепието на неговата крайно официална на вид капитанска униформа ги караха да се колебаят. Междувременно разговор между Дод и техните домакини криво-ляво продължаваше, като капитанът се мъчеше да го разберат какво казва и да схване какво му отговарят.

Изглежда, се намираха доста далеч от Байя Бланка — на трийсетина мили по безлюдна, труднопроходима местност, дори ако имаха достатъчно голям късмет, за да си отидат здрави и читави оттук, пак нямаха големи изгледи да се доберат до пристанището, където разчитаха да подслонят „Кавалера на св. Михаил“, за да се освободи от опасния си товар, а също се надяваха да намерят и влекач, който да ги изтегли обратно в открито море, тъй че да могат да доплават до Байя Бланка.

И тогава за най-голямо удивление на Лайтолър техните нови познати предложиха да им помогнат — но само срещу още няколко монети от капитанското злато. Ще им дадат коне и ще ги придружат до желаното място. Капитан Дод реши, че най-добре ще е той сам да отиде в Байя Бланка, а Лайтолър да се върне на кораба и да съобщи на екипажа какво е положението.

Животните, които им предложиха, трудно можеха да минат за коне. През живота си Лайтолър не беше виждал такива дърти кранти. Освен всичко хич не му харесваше идеята да яхне без седло тоя подвижен скелет. Все пак трябваше да признае, че е за предпочитане да язди, вместо да блъска пеша; от друга страна животните изглеждаха съвсем хрисими, което вече едва ли имаше особено значение след неотдавнашната злополука с шкипера.

Лайтолър и капитан Дод тъкмо бяха готови всеки да поеме по своя път, когато се начена кървавата касапница…

Когато третият помощник пристигна обратно на кораба със спасителната лодка, в която липсваше капитанът, а самият той бе целият оцапан в кръв, екипажът тутакси реши, че нещо ужасно е сполетяло двамата мъже. Всъщност Лайтолър изобщо не изглеждаше ранен. Но тогава къде е капиталът? Разтревожени, те искаха да узнаят час по-скоро. Лайтолър им обясни цялата ситуация, уверявайки ги, че всичко е наред: „бандитите“, които срещнали, в действителност се оказали много дружелюбни и готови да им помогнат хора и той беше сигурен, че капитанът благополучно ще пристигне в Байя Бланка. Ами каква е тая кръв по дрехите му, запитаха учудени моряците, като си казваха, че щом не е нито от капитана, нито от Лайтолър, все трябва да е от някого. Това е резултат от благородната щедрост от страна на техните домакини, които настояли — заразказва Лайтолър — на раздяла да му дадат един много специален подарък, който да занесе на целия екипаж.

— Подарък ли? Къде е този подарък?

Тогава Лайтолър скочи обратно в лодката и изпод платнището измъкна половин овца, която продължаваше обилно да кърви.

Когато на другия ден капитанът пристигна на борда на гиздав малък влекач, който весело бумтеше покрай брега, още не бе дошъл на себе си от ездата до Байя Бланка. Дългото пътуване в жегата върху гърба на неоседланата дръглива кранта го бе съсипало дотолкова, че при пристигането си в покрайнините на града капитанът загубил напълно съзнание и рухнал на земята.

Накрая влекачът ги изтегли от залива и те заплаваха по крайбрежието към Байя Бланка, където най-сетне получиха възможност да се отърват завинаги от проклетия товар в трюмовете си.

Така завърши епопеята с пожара на „Кавалера на св. Михаил“.

Преди да напуснат Байя Бланка, Хърбърт Лайтолър беше повишен. Вторият помощник, който отдавна им създаваше ядове с пиенето, се бе отдал на тежко пиянство в града, което преля чашата на търпението и капитан Дод го уволни. Третият помощник, реши той, е напълно способен да заеме неговото място. И така Лайтолър вече бе пълноправен офицер на кораб, и то на четиримачтов барк с три топбомбрамсела!