Патрик Стенсън
Лайтс, или одисеята на Ч. Х. Лайтолър (11)

10.

„Кавалерът на св. Михаил“ отплава от Байя Бланка с остатъка от товара си и се отправи на юг, за да заобиколи нос Хорн и после да продължи на север до Икике.

Когато Лайтолър зае мястото си на кърмовата палуба при първата си вахта като втори помощник-капитан, обзе го прекрасното усещане, че командува такъв горд ветроход с издути пирамиди от ветрила, накачени една връз друга високо в небето над него. Корабът се бе справил със зловредното въздействие на пожара и освен олющената от корпуса боя, други видими последици нямаше. Не ще и съмнение, че само стоманеният корпус го спаси — ако беше изцяло дървен съд, историята щеше да завърши съвсем различно.

Първото нещо, което направи силно впечатление на Лайтолър при пристигането им в Икике, беше големият брой ветроходи от разни националности, накацали из широкия, кръгообразен залив, полюшвани леко на котвите си от равномерните тихоокеански вълни. Между корабите и брега сновяха постоянно малки лихтери, обикновено с по двама гребци. Някои от тях се придвижваха догоре натоварени с въглища, току-що изгребани от трюмовете, докато други отиваха към корабите, пълни с нитрат, готов за товарене.

Отвъд залива се извисяваха Андите, които стръмно се спускаха почти до самото безплодно крайбрежие, съставено от скали, пясъци и безлесни хълмове, където слънцето печеше непрестанно и дъждове никога не падаха. Ето това, наред с мухите, вонята, прахоляка, грубоватите кирпичени къщурки тесните криви улички и неизбежните кръчми, предлагащи „огнена вода“ под названия от рода на „анисадо“, „агуардиенте“ в „писко“, представляваше Икике — главното пристанище на нитратния бряг.

След като в историята си беше преживял земетресения, пожари и цунами, сега Икике процъфтяваше повече от всякога благодарение на нитрата, който пристигаше в пристанището, за да тръгне оттам по целия свят като суровина за производството на експлозиви и изкуствени торове.

На този бряг моряците гледаха със смесени чувства. За някои не беше нищо повече от кошмарно, забравено и от бога място, носещо проклятието на жегата, сушата и тежкия труд, за други беше романтично кътче със спомени за юнашко пиене, хубави жени и много веселби. Имаше и моряци, които веднъж пристигнали в Икике, повече не го напускаха, като отваряха кръчми, странноприемници или дори ставаха съдържатели на танцувални салони. Други просто напускаха корабите си и се отдаваха на пълен разгул, скитаха и пиеха или пък в отчаянието си постъпваха в чилийската флота, която можеше на бърза ръка да промени порочните навици на човека, тъй като беше от последните, които забраниха боя като педагогическо средство.

На Лайтолър не му бяха потребни много дни, за да опита всичко, каквото Икике имаше да му предложи, след което се присъедини към корабните си другари в тяхното увлечение по риболов. Акулите бяха избивани най-безмилостно, защото към тази риба моряците се отнасяха с особена враждебност и рядко изпитваха по-голямо задоволство от момента, в който приковат опашката на звяра към мачтата, след като го извадят от водата. Бяха открили, че в Икике има и други начини за риболов, освен с кука и влакно — Лайтолър се убеди каква хубава работа върши едно парче динамит, хвърлено във водата. А динамит можеше да се купи в неограничени количества от всяка бакалия в пристанището. Та нали на Нитратното крайбрежие се произвеждаше най-важната съставка на експлозивите. По време на неделните си почивки Лайтолър качваше в лодката порядъчен товар динамит и една голяма мрежа, след което се отправяше да търси пасажи от моруна и херинга — рибите, които най-успешно се ловяха по описания метод. Понякога херингата нахлуваше в залива на такива гъсти пасажи, че плуващите най-отгоре риби буквално биваха изтласквани над водната повърхност. Тогава на Лайтолър не му оставаше нищо друго, освен да ги загребва с ведро. Ала когато плуваха надълбоко, динамитът влизаше в действие.

Приготвяше заряда си, като първо с молив пробиваше отвор в средата на парчето динамит. После вземаше детонатор и внимателно вкарваше крайчеца на фитила в него, след което го притискаше със зъби, като си даваше сметка, че ако детонаторът гръмне, главата му ще експлодира заедно с него. Вече готови, фитилът и детонаторът се поставяха в дупката на парчето динамит и цялата система бе в готовност за драсването на кибрита.

Колкото по-дълбоко плуваше рибата, толкова по-дълъг фитил трябваше да се използува. Откри, че ако иска да постигне най-добри резултати, най-подходящият метод бе да върже експлозива на връв, дълга колкото е дълбочината, на която се намира рибата, да запали фитила и сетне да го пусне във водата, закачен за парчето динамит. Ако пресмятанията му се окажеха точни, последвалият взрив изкарваше толкова много риба на повърхността, че храната на екипажа за следващите няколко дни беше осигурена.

Ала този метод имаше и своите недостатъци, както установи един от помощник-капитаните на кораба в съседство с „Кавалера на св. Михаил“. След като нагласил заряда си и видял къде е рибата, той запалил фитила и хвърлил експлозива встрани от кораба. Без да забележи обаче, бил настъпил връвта с крак и зарядът, съскайки, отскочил обратно на борда. Морякът бързо грабнал динамита и го хвърлил обратно в океана, но този път се изхитрил да заплете връвта около глезена си, в резултат на което зарядът отново скочил на палубата само на няколко крачки пред него. Докато оправи връвта, фитилът бил почти изгорял и вече нямало време да направи друго, освен да се хвърли към най-близкото прикритие зад един от корабните люкове. Не пострадал от последвалия взрив, но корабът не сполучил да се отърве така безболезнено. Най-силно пострадал стюардът, който малко по-късно открил грамадна дупка в палубата точно над камбуза му, където всичката стъклария и глинена посуда била станала на сол. Ако и той е бил там по време на експлозията, сигурно е щяла да го сполети съдбата на чашите и чиниите му!

Лайтолър стана свидетел и на едни сериозен инцидент, които нагледно показа какви поражения може да нанесе нитратът дори в сурово състояние. Жертвата беше американският ветроход „Фредерик Билингс“, на чийто екипаж дошло до гуша от лошото отношение на помощник-капитаните, и моряците решили да дезертират. Ала си наумили да напуснат кораба не как да е, а с фойерверк. След като приготвили лодките за бягство, последният беглец хвърлил един парафинов фенер в трюма, пълен с нитрат.

Веднъж Лайтолър бе видял как само една стокилограмова торба с нитрат, запалена на местния плаж по време на едно нощно увеселение, беше осветила целия залив, отделяйки огромна топлина. На почти догоре натоварения „Фредерик Билингс“ имаше хиляди торби. Корабът пламна като гигантска факла и след четвърт час изгоря до водолинията и потъна, като междувременно причини значителни щети на близкостоящите ветроходи, унищожавайки целия им такелаж и стопявайки всички пластове боя по корпусите им. Странно как никой не пострада. Колкото до виновниците, те изобщо нямаха време да стигнат до лодките и трябваше да скочат във водата и да доплуват до брега — бяха решили, че да се предадат на властите е безкрайно по-добре, отколкото да търпят повече тиранията на безчовечните си капитани.

Този случай показа на Лайтолър колко опасна е стоката, която превозват. Ако подпалилите се въглища в трюма им бяха оставили някакви възможности, то с нитрата не можеха да имат никакъв шанс. Наистина пожарът на „Фредерик Билингс“ беше предизвикан нарочно, ала в Икике няколко кораба бяха вече станали жертва на спонтанно избухнал огън. Като втори помощник-капитан тон отговаряше за товаренето и разполагането на стоката и предпазните мерки срещу пожар бяха първата му грижа. Единственият начин, по който запаленият нитрат би могъл да бъде угасен, е незабавно да се залее с вода, тъй че възпламененият участък напълно да бъде покрит. Тъй наречената „нитратна вода“ се държеше в бъчви, подредени в готовност около люковете, докато товарът се качваше на борда. За Лайтолър цялата тази работа с нитрата беше мрачна и потискаща — още от момента, в който напускаше мините в солената пустиня Тарапака и се товареше върху разранените гърбове на едва кретащи от жажда мулета, та до пристигането му в пристанището, където корабните екипажи блъскаха безспирно от шест сутринта до шест вечерта и така седмици наред в изпепеляващия зной, за да го качат на борда и да го вкарат в трюмовете.

В Икике товаренето и разтоварването се извършваха из цяло на котва в залива. Преди „Кавалерът на св. Михаил“ да бъде готов да приеме нитрата, първите три-четири седмици бяха отишли в разтоварване на въглищата — сама по себе ся пределно тежка задача под безмилостното слънце, и то за хора, въоръжени единствено с лопати и кошове, задавяни непрестанно от гъст, задушаващ облак черен прах. После лихтерите превозиха до кораба опакования в стокилограмови торби нитрат, който трябваше да се качи на борда с лебедка. Някои ветроходи разполагаха с парни лебедки, но „Кавалерът на св. Михаил“ не притежаваше такова луксозно удобство. Неговата лебедка беше ръчна, обслужваше се от шест души и когато работеше на нея, екипажът повече от всякога чувствуваше, че заслужено си е изкарал заплатата.

Веднъж качени на борда, всички торби с нитрат се пренасяха в трюма от един-единствен човек — местен чилиец. Работейки с помощта на специална платформа, издигната в трюма, така че да отговаря на височината му, той взимаше на гръб всяка торба с тегло сто килограма и я поставяше на мястото й. Лайтолър никога не беше виждал човек с такъв гръб. Многогодишното упражняване на този жесток труд бе превърнало човешката плът в корава кожа. Изглежда, животът на местните обитатели не се беше променил много, откакто испанците за пръв път бяха дошли тук и бяха ги заробили.

Тежестта на нитрата се понасяше трудно не само от хората, но и от корабите. При подреждането на торбите в обичайните им пирамидални купчини във всеки трюм корабният корпус започваше да се изкорубва навътре. Това обаче се считаше за съвсем нормално и просто изискваше редовно пренатягане на такелажа винаги щом някое въже се отпуснеше.

Два месеца по-късно най-сетне и последната торба беше натоварена. Настана време за церемонията „Приветствие за потеглящите към дома“ — традиция, родена в дните, когато корабите, отправящи се към къщи от някое далечно пристанище, винаги са имали повод да празнуват. А за екипаж на ветроход, напускащ Нитратното крайбрежие, празненството беше още по-голямо.

И сега с порядъчно количество „писко“ — много силен и евтин местен алкохол, — доставен от шкипера специално за случая, „Кавалерът на св. Михаил“ беше готов да започне ритуала. Щом последната торба беше изтеглена на борда, най-младият и най-дребен на ръст юнга скочи върху нея и докато лудо размахваше британския флаг, за да демонстрира националността на своя кораб, останалите моряци го издигнаха нависоко с лебедката, тъй че всички да го видят. После с цяло гърло момчето се провикна: „Три пъти ура за капитана, офицерите и екипажа на «Кавалера на св. Михаил»!“ В отговор от другите кораби в залива се разнесе мощен приветствен вик. След това юнгата на три пъти бе вдиган и спускан заедно с торбата и когато за трети и последен път се отправи надолу към трюма, тон извика: „Три пъти ура за всички кораби в пристанището!“, при което отново екнаха приветствия, а това бе само началото на церемонията.

В осем часа същата вечер камбаната на „Кавалера на св. Михаил“ заби, последвана от камбаните на други кораби, че заливът и хълмовете около Икике загърмяха от неистово звънтящите корабни камбани. Този звънтеж продължи близо четвърт час.

Докато ставаше всичко това, на гротмачтата на „Кавалера на св. Михаил“ беше издигната дървена рамка, украсена горящи светлини във формата на съзвездието Южен кръст, целият екипаж стоеше строен на палубата със запалени факли в ръце. Настъпил бе моментът за започване на същинската приветствена церемония и ето че най-силният и могъщ глас на борда се провикна: „Три пъти ура за «Кавалера на шотландския бодил»!“ — друг барк на компанията „Грийншилдс и Кауи“, закотвен до тях. Екипажът на „Кавалера на шотландския бодил“ моментално отговори: „Три пъти ура за отплаващите за дома!“, и отново избухнаха възторжени възгласи, с намиращите се петдесет-шейсет ветрохода в пристанището този ритуал трябваше да се извърши с всеки един поотделно. Ако някой кораб бъдеше пренебрегнат от „Кавалера на св. Михаил“ и пропуснат да бъде поздравен, екипажът му щеше да се почувствува дълбоко засегнат. И обратно, ако някой кораб пропуснеше да отговори на поздрава, все едно дали бе закотвен на една миля разстояние и спокойно можеше да не чуе името си, това щеше да предизвика презрението и негодуванието на останалите кораби.

Часове по-късно, след като всички кораби бяха поздравени, а много моряци вече бяха изпаднали под въздействието на „писко“, Южният кръст, който през цялото време беше блестял на мачтата на „Кавалера на св. Михаил“, бавно беше свален на палубата. И тогава с изнемощели и пресипнали гласове всички на борда запяха любимата моряшка песен, която Лайтолър умееше да изпълнява с банджото по-добре от всеки друг:

Вълните прииждат и бризът свисти —

сбогом, щастливо да е плаването ви.

Те нас поздравяват и ето ни на път —

Ура! Момчета, към къщи плаваме сега.

Ала този път думите „Сбогом, щастливо да е плаването ви“ придобиха допълнителен смисъл за Лайтолър, защото, когато на следващата сутрин „Кавалерът на св. Михаил“ вдигна котва и отплава от суровия, изпечен от слънцето, безплоден бряг, Нитратното крайбрежие не беше единственото вещо, което той щеше да каже сбогом.