Патрик Стенсън
Лайтс, или одисеята на Ч. Х. Лайтолър (2)

1.

Още първия път, когато малкият Хърбърт Лайтолър видя пристанището на Ливърпул, съдбата му бе решена. Привлече го не само морето и всичко, свързано с него. Тук той видя и възможност за избавление.

Семейството му от поколения наред се занимаваше с обработване на памук. Прадядо му Тимоти пръв започнал да преде памук в ланкашърското градче Чорли, след като се преселил там от съседния Рочдейл в началото на XIX век.

Предприятието се разраснало, процъфтяло и Лайтолърови станали заможни и лични обитатели на градеца. Тяхната грамадна пететажна фабрика на ъгъла на Стандиш стрийт и Лайънс лейн нямала конкуренция на много мили околовръст, а собствениците й живеели в разкош и богатство. Фамилният дом, Яроу Хаус, разположен в южния край на града, наистина представлявал внушителна резиденция.

Лайтолърови били обичани и почитани от другите толкова, колкото всеки работодател в тежкия, немилостив свят на ланкашърската памучна промишленост по онова време. Именно Лайтолърови прокарали първото улично осветление в Чорли. Поставили пет улични лампи на Стандиш стрийт, които горели с газ от тяхната фабрика. Изглежда, са искали да оправдаят фамилния девиз „Лукс вестра“ — „Нека свети твоята светлина“.

Построената от Тимоти фабрика продължила благоденствието си и под управлението на синовете Ричард и Хенри. После започнала Гражданската война в Америка и памучният бизнес за Лайтолърови никога не възвърнал старите си позиции. За родения на 30 март 1874 г. Чарлс Хърбърт перспективите, свързани с фабриката, са вече далеч не така обещаващи както за предишните Лайтолърови.

Майка му умира месец след неговото раждане, година по-късно я последва една от сестрите му, а сетне си отива и дядо Хенри, което означава, че сега баща му поема ръководството на фабриката. Ала нанесените поражения са непоправими и предприятието е загубило твърде много пари — във всеки случай твърде много за бащата на Хърбърт, които един хубав ден просто плюе на всичко и заминава за Нова Зеландия с втората си съпруга, оставяйки Хърбърт и сестрите му на грижите на чичо им и леля им. За тази постъпка неговият син никога няма да му прости.

В детството му, лишено от нормална семейна топлина, сякаш нямаше друго, освен религия, дисциплина и непрекъснат недостиг на джобни пари. Хърбърт просто трябваше да се махне — трябваше да се отърве от каиша и от тези вечни забележки на учителите, които неизменно казваха, че би могъл да учи много по-добре, ако пожелае. Сам знаеше, че би могъл да бъде много по-добър ученик, но не и в прогимназията в Чорли, а вече бе станало очевидно, че и училището е стигнало до същото заключение. И така, когато достигна до „зрялата“ възраст от тринайсет години, той реши да тръгне по море.

При посещенията си в Ливърпул, за да опознае памучната борса и нейния механизъм и да се подготви за деня, когато сам щеше да поеме семейния бизнес в свои ръце, Хърбърт изпитваше неудържимо влечение към пристанището. По това време Ливърпул беше в своя разцвет. Независимо от сезона в пристанището му рядко имаше по-малко от сто плавателни съда, като се почне от най-невзрачни кечове, прекарващи въглища за остров Ман, и се стигне до великолепните трансатлантически параходи, превозващи пътници до Ню Йорк.

Беше пълно с моряци, търговци и докери, които се трудеха по пристаналите кораби: поправяха такелажа, стържеха и боядисваха, товареха провизии или разтоварваха стоки, докарани от някое далечно пристанище.

Парата постепенно изземваше монопола на ветрилото, ала за презокеански рейсове все още се предпочитаха ветрилата, най-вече под формата на три или четиримачтов барк с прави ветрила. Тъкмо тези кораби грабнаха сърцето на момчето в един период, когато ливърпулският хоризонт бе замрежен с по-гъста от всякога „гора от мачти“. Той взе своето решение в деня, когато един дружелюбен помощник-капитан го покани на борда на ветрохода си и дори му позволи да се покатери по такелажа. Мисълта, че би могъл да плава през океаните с някой от тия прекрасни вихрогони и да попадне в далечни и непознати земи, го изпълни с трепет.

Молбата му бе удовлетворена на часа, всичко може би се реши дори прекалено бързо, но в онзи момент той бе твърде възбуден, за да се сети, че чичо му с охота е готов да се отърве от него, успокоявайки съвестта си: „Може пък да е от полза за момчето… Да му дойде умът в главата…“

Сестра му Джени — единственият му приятел, не бе толкова доволна от това. Липсата на родители ги бе сближила много. Щеше да й е мъчно за него и щеше много да се тревожи.

Един сив февруарски ден на 1888 година Чарлс Хърбърт Лайтолър, доста нисък на ръст юноша за четиринайсетте си години, постъпи като юнга на кораба „Примроуз Хил“. Дадоха му пълен комплект облекло, състоящо се от палто, дебели панталони, две униформи за слизане на брега, два работни комбинезона, вълнено бельо, ботуши и чорапи, щормови костюм, плюс нож, пика и сламеник, всички прилежно прибрани в моряшки сандък. Корабът представляваше две хиляди и петстотинтонен барк с четири мачти, стоманен корпус и реи на три от мачтите, принадлежащ на компанията „Уилям Прайс“ от Ливърпул. Някакъв далечен братовчед бе трети капитан на кораб от същата компания, затова роднините решиха, че за него ще бъде най-подходящо да постъпи там.

Платиха гаранция за чиракуването му — 40 лири стерлинги и с подписването на договора (включващ декларация, че няма да посещава кръчми и бирарии, че ще пази капитанските тайни и че с нищо няма да вреди на своя капитан) той бе обречен на компанията за следващите четири години. Нямаше да получава никаква заплата — нали щеше да се ползува от преимуществото да получи моряшко обучение в морето.

И така той стана един от моряците от средната палуба на „Примроуз Хил“; в тази част на кораба квартируваха „младите джентълмени“. Ала там съвсем не го чакаше просторна каюта или уютен салон, където да отдъхне. Спалното помещение представляваше смърдяща дупка в близост до кърмата, до което се стигаше по стръмна стълба от предната част на кърмовата палуба. Койките за спане бяха наредени покрай стените, а в средата имаше груба маса с омазан газеник над нея. Глезотии от сорта на столове и кресла нямаше. Всеки сядаше на моряшкия си сандък. Ето това щеше да бъде неговият дом в идните години на морска робия, дом, който — щеше да открие — бе по-често мокър, отколкото сух. С момчетата от средната палуба не се отнасяха по-добре, отколкото с простите моряци, но за разлика от тях те имаха още много да учат. Ала сега-засега момчето нито за миг не се бе размислило за очакващите го несгоди по избрания път.

— При фаловете!… Обери всички ветрила!…

Пристанищните кранове, складовете и гората от мачти на ливърпулското пристанище започнаха да се смаляват в мъглата отзад, докато парният влекач извеждаше „Примроуз Хил“ в открито море. Сетне изсвири за сбогом и ветроходът се оживи.

— Вдигни предните ветрила!… Прехвърли шкотите на десния борд!…

„Високо носът му лети, момчета, и всички ние ще лиснем помия в сурата на готвача!“ — пееше екипажът, додето опъваше фаловете. Малките ръчички, несвикнали да теглят груби ръбести въжета, за кратко време се израняваха и покриваха с пришки. „Натопи ги в солена вода, момко, това е най-добрият лек!“ Ала какво е лекарството за неукрепналите мускули, които още болят от съсипващата хамалогия преди отплаването, когато трябваше да се качат на борда безброй сандъци с провизии и да се влачат тежки платна по палубите?

Трийсетина моряци на палубата и по рангоута, всеки един запознат с кораба и работата си, откликваха без колебание на всяка заповед, която изригваше брадатият мъж, крачещ по кърмовата палуба, с четири златни нашивки на ръкавите си.

— Завърти предните рей!… Обърни кливерите!…

Корабът се раздвижи, огромните парчета брезент затрещяха като гръм при първия порив на усилващия се вятър. Полека „Примроуз Хил“ се наклони на една страна и започна; да набира скорост: седем… осем… девет… десет възла, и сега, след като всички млечнобели ветрила се издуха, баркът полетя напред с грацията и бързината, с които се славеше. От време на време подветреният релинг се потапяше в морето и водата с клокочене изпълваше отворите за оттичане, за да се излее миг по-късно на палубата.

В тия моменти възторжено чувство обхваща всеки млад мореплавател, но колкото и да е възхитено от перспективата да плава по море, за всяко момче настъпва часът, когато почва да съжалява за лекомисленото си решение. За младия Лайтолър този момент дойде, когато „Примроуз Хил“ попадна в буря. Докато корабът се люлееше и клатушкаше между големите вълни, момчето вече бе напълно убедено, че стомахът му ще се скъса от повръщане. Морето бе побързало да даде първия си урок на този младок и да му покаже кой е господарят тук. Той с готовност би приел да учи цяла седмица латински без прекъсване, само и само да стане чудо и да се намери отново на неподвижните и сухи улици на Чорли — ала вече бе твърде късно. „Вържи парче сланина на връв и като го глътнеш, го изтегли обратно. После пак. Така ще спреш да повръщаш!“ Специално тази препоръка от моряшката медицина Лайтолър отказа да послуша.

Едва след като младият юнга напълно престана да се съпротивлява на безпощадната морска болест, той установи, че бунтуващите му се вътрешности започват да се успокояват. Три дни по-късно призрачно-зеленикавият цвят на лицето му изчезна и той постепенно възвърна нормалния си тен. Лека-полека взе да овладява и моряшката походка. Изглежда, беше избързал с разкаянието си.

— Е, момче, качвай се на гротмачтата и спри бунтите на топбомбрамсела!

Ветроходът „Примроуз Хил“

Според обичая юнгите за пръв път добиват представа какво значи да се катериш по рангоута, когато корабът е в пристанище, но Лайтолър щеше да открие, че в морето тази операция придобива съвсем друг смисъл. Юнгите работеха под зоркото око на третия помощник-капитан, който бе техният наставник и покровител, и Лайтолър разбра, че щом той каже: „Горе!“, трябва без ни най-малко колебание да поемеш нагоре, иначе краят на някое въже изплющява върху гърба ти или пък получаваш светкавичен удар в лицето с опакото на ръката, който те праща да лазиш по палубата. „Ръмжиш, не ръмжиш, трябва да се качиш!“ — гласи максимата, която бе закон на „Примроуз Хил“, и Лайтолър скоро щеше да стане стар познайник на бунтите. Бунти на ветроход с прави ветрила се наричат въжетата, свързващи ветрилата с палубите с цел обиране „корема“ на ветрилото до реята при навиване. Когато ветрилото е развито и опънато, бунтите, които вече висят свободно, трябва да бъдат „спрени“, или фиксирани, защото в противен случай могат да протрият платното и в крайна сметка да го пробият. За да се фиксират бунтите (и същевременно да останат отпуснати), е необходимо човек да се изкачи по мачтата, въоръжен с къси въженца, и да завърже краищата на бунтите за определените им места на такелажа. Основното задължение на Лайтолър като юнга на неговия първи рейс с „Примроуз Хил“ бе да се грижи за бунтите на топбомбрамселите, при което отлично разбра какво значи на практика „барк с три топбомбрамсела“, както гордо бе заявил на своите слушащи със завист съученици в прогимназията, когато небрежно съобщи, че напуска и „тръгва по море“. Топбомбрамселите на „Примроуз Хил“ даваха на кораба малко по-особен облик от обикновения ветроход. Стандартният барк от този размер не разполагаше с повече от шест ветрила на всяка от трите мачти с право стъкмяване: най-долното и най-голямо ветрило е гротът, после идват долен и горен марсел, след тях долен и горен брамсел и накрая шестото, обикновено най-високото ветрило — бомбрамсел. „Примроуз Хил“ обаче имаше едно ветрило повече. Над бомбрамсела на всяка от трите му мачти имаше седмо платно — топбомбрамсел. По-обикновените баркове не разполагаха с тия ветрила, тъй като повечето собственици ги считаха за декоративен елемент без особена практическа полза и не смятаха за необходимо да се главоболят с тях. Ала имаше и такива, като Уилям Прайс и неговата компания, които се придържаха към теорията, че топбомбрамселите дават допълнително ускорение на кораба, а в тия времена на засилена конкуренция с параходите всеки ветроход се нуждаеше от максималната скорост, на която е способен, за да участвува в надпреварата. Ако не за неговата бързина, несъмнено тия ветрила допринасяха за външния вид на „Примроуз Хил“. Седмото ветрило отличаваше кораба като един от най-високите на вода — особеност, която го правеше лесен за разпознаване сред множеството мачти във всяко пристанище. Разстоянието от палубата до томбомбрамсела беше приблизително 200 фута — ужасно голяма височина за изкачване от юнга, който прави своя прощъпулник в катеренето по рангоута.

До един момент изкачването беше сравнително лесно. До реята на бомбрамсела, на височина около 180 фута, имаше въжени стъпенки, ала сетне идваше последният етап от изкачването до реята на томбомбрамсела, който представляваше непознато препятствие. Тук стъпенките свършваха и единственият път за преодоляване на оставащите двайсетина фута бе по една ванта от стоманено въже. Изкачването в тази отсечка би било опасно и при тихо време, а от четиринайсетгодишния Лайтолър се очакваше безпрекословно да атакува препятствието денем или нощем, без значение какъв крен може да прави корабът под него, докато щормовият вятър, поройният дъжд и лудешки плющящите ветрила се съюзяват, за да направят още по-нищожни шансовете му за оцеляване. При такива обстоятелства важеше максимата: „Една ръка за теб, една — за кораба“, ала още никой не бе успял да развие ветрило само с една ръка. Немалко момчета загиваха при първото си плаване под ветрила — падаха от мачтите и ставаха на пихтия на палубата или потъваха в морето.

В крайна сметка Лайтолър щеше да намрази тия топбомбрамсели, но не защото се страхуваше, че може да падне от тях. Те направо си бяха една адска тегоба, тъй като се искаха толкова много усилия, за да се достигнат. В действителност той преодоля страха от височината още в самото начало и показа естествен усет за работа по рангоута. А и не би могъл да не признае, че щом се качи веднъж там горе, го обхващаше някакво възторжено опиянение — с лице, брулено от вятъра, застанал прав на реята да оглежда грамадното парче брезент, издуто под него. Понякога му бе трудно да проумее как тази тясна ивица, както изглеждаше палубата от тази височина, успява да запази равновесие и да не се преобърне под тежестта на цялото това количество стомана и платно, което крепеше.

Толкова много неща имаше да учи. На практика тъй нареченото „обучение“ не съществуваше и в общи линии той трябваше да учи сам; нямаше друг избор, защото ако не съумееше да разбере дадена команда, коравосърдечният помощник-капитан щеше силом да го научи. Ето защо първите месеци от чиракуването на Лайтолър по море бяха истинско чистилище, докато не научи предназначението на всяко ветрило, въже и част от такелажа на кораба. „Примроуз Хил“ разполагаше общо с трийсет и шест ветрила, в които влизаха двайсет и едно прави ветрила, кливерите на носа, стакселите между мачтите, и отзад, на бизанмачтата — гафтопсела и контрабизана. За управлението на тия ветрила имаше повече от петстотин въжета и Лайтолър трябваше да научи всяко едно от тях и контролираната от него част, като бе длъжен да ги познава не само на вид, но и на пипане, защото нощем моряците не разполагат с никакво осветление. Той трябваше да намира търсеното въже по усет. „Да изучиш въжетата“ за него не бе образен словесен израз, само дето откри, че рядко им казват въжета. Наричаха ги браси, шкоти, бунти, фалове, ванти, стенги и много други. Момчето вече знаеше да връзва и разни тарикатски възли: тъкачески, двоен рифов, рибарски и фламандска осморка.

Ала едва-що сварваше да се поздрави за придобиването на някое ново зрънце моряшко знание и умение, и ето че ставаше жертва на някой от унизителните капани, които старите вълци винаги поставят пред нищо неподозиращия новак. Любимият номер бе да се изпрати някой юнга да донесе зелена газ за фенера на десния борд и червена — за фенера на левия; друг път на някого ще заповядат да иде долу при парната машина и да донесе една кофа синя пара. „Напълни си“ — ще го подкани параджията, сочейки крана. Някои ден може да се случи нещастен юнга да опъва с все сила дадено въже, което група моряци тайно държат изопнато. В подходящия момент те отпускат въжето и озадаченото момче се просва на палубата.

Всичко това бе част от посвещаването на Лайтолър в един начин на живот, който не след дълго щеше да го превърне от наивен юноша в несломим млад мъж.

Корабът „Примроуз Хил“ бе, както казват американците „лимончо“ — прякорът се дължи на разпоредбата на Търговската дирекция, според която екипажите на всички британска презокеански ветроходи трябва да получават дневна дажба от едно канче лимонов сок. В съгласие с наредбата всеки ден по пладне на борда на „Примроуз Хил“ чинно се поднасяше лимонов сок. Тази практика е останала още от времето на капитан Кук, който установил, че лимоните са отлично предпазно средство срещу скорбут — обичайната за ветроходното мореплаване болест, дължаща се на продължителна консумация на солено месо и липса на пресни плодове и зеленчуци.

Соленото месо, обикновено конско или свинско, се пренасяше в качета, от които саламурата не след дълго изтичаше, тъй че месото оставаше сухо и твърдо като цимент да трополи вътре. При заболяване от скорбут тялото се покрива с големи, кошмарни на вид рани. Що се отнася до Лайтолър, за нето дилемата бе или да яде, или да умре. Когато най-сетне свикна със „солената гадост“, установи, че отпусканото количество изобщо не му утолява глада. Тежък бе животът по море за човек с голям апетит (а условията просто изискваха такъв апетит), но в камбуза цареше правилото: „Полагаемото парче и не повече“. Лайтолър се убеди, че неговото „полагаемо парче“ е несправедливо малко и от този момент основния му интерес бе насочен към това, което винаги е интересувало всеки юнга — храната. Беше вечно гладен и единствен начин за разрешаването на проблема бе кражбата. Краденето на храна за него се превърна в религия, каквото бе и за останалите обитатели на средната палуба. Те стигаха до какво ли не, само и само за да отмъкнат парченце от кейка на шкипера и да разнообразят тази отвратителна диета от солено конско или свинско месо; или, ако имаха късмет, можеха да задигнат малко каша, забъркана от същото солено месо, но смесено с „ливърпулски керемиди“, какъвто бе не особено умилителният прякор за корабния сухар. Дори когато от сърце приемаха перспективата да се нахранят със зеленясало, полуразложено свинско, след като са прекарали няколко мъчителни часа по мачтите, дажбата им бе толкова нищожна, че трудно би задоволила и мишка.

Колкото до корабния стюард, според него юнгите не бяха нищо повече от ято зли малки лешояди, които в никакъв случай не биха пропуснали и най-малката възможност да връхлетят върху владенията му, само да отслаби за момент бдителността си. Понякога стюардът се опитваше да им устроя клопка, но почти винаги „тия лукави изчадия на сатаната“ се оказваха твърде находчиви, за да бъдат заловени. Истинското престъпление всъщност не бе кражбата, а пропускът да се възползуваш от изгодна възможност, щом се появи. Друг начин за оцеляване нямаше.