Патрик Стенсън
Лайтс, или одисеята на Ч. Х. Лайтолър (18)

17.

До капитана на „Титаник“

От отплаването сме съпътствувани от умерени променливи ветрове и ясно време. Гръцкият параход „Атина“ съобщава за срещнати айсберги и големи площи паков лед на 41°51’ N и 49°51’ W. Желаем на вас и „Титаник“ успешно плаване.

Телеграмата от „Балтик“ беше едно от многобройните нови предупреждения за срещнат лед, които стигнаха до радиотелеграфната кабина на „Титаник“ през втората половина на неделния ден 14 април, наред с всички останали съобщения, приети и обработени от двамата потънали в работа и зле заплатени радисти Филипс и Брайд. Основната част от времето им бе заето с изпращане на телеграми от пътниците, както и с получаването на най-новите вести от външния свят за поместването им в издавания на борда вестник „Атлантик дейли бюлетин“, включително, и най-важно, последните събития на Уол Стрийт, на Лондонската и Парижката борса. Телеграмата от „Балтик“ прекара следобеда в джоба на Дж. Брюс Исмей, след като по време на обяда, когато пристигна, капитанът официално го извести за нея и му я предаде. „Е. Дж.“ обичате да държи своя работодател в течение на нещата. Понякога ставаше въпрос за важни неща, друг път — за незначителни. Командният състав разбра за телеграмата чак вечерта, когато Смит я поиска обратно от Исмей, за да я окачи на мостика за информация. Междувременно телеграфистите бяха засекли нови предупреждения за наличие на лед: „Америка“ подмина два големи айсберга на 41°27’ N и 50°08’ W.

До капитана на „Антилиън“

18,30 ч. корабно време, ширина 42°03’ N, дължина 49°09’ W. Три големи айсберга на юг от нас.

Беше на здрачаване, когато Уайлд предаде вахтата на Лайтолър и след като уведоми новозастъпилия за курса и скоростта на кораба, се оттегли. Машините работеха със 75 оборота в минута, което подсказа на Лайтолър, че в момента „Титаник“ с лекота надвишава 21 възла, най-голямата си скорост досега.

Малко преди да застъпи, лайнерът беше „минал ъгъла“. Това беше въображаемата точка на около 300 мили югоизточно от Нюфаундленд, където всички трансатлантически пощенски кораби, следващи така наречения „Път на големия кръг“ през Голямата плитчина, внасяха значителна промяна в курса си повече надясно, с цел да подходят по-пряко към местоназначението си. „Титаник“ следваше ледения път. Правилният курс за този сезон на годината минаваше по на юг и бе по-дълъг от маршрутите, използувани през есента и зимата, като основната цел бе да се плава по-далеч от ледовете, които пролетно време слизаха на юг от Арктика. Имаше капитани, които не взимаха предпазни мерки и следваха северния маршрут по всяко време на годината, излагайки на голям риск съдовете и пътниците си, само и само да завършат по-бързо плаването.

Докато изчисляваше последното местоположение на „Титаник“, единият от младшите помощници — Боксхол, забеляза, че в писмената заповед за часа на промяната в курса капитанът бе посочил тя да се извърши с около четирийсет и пет минути по-късно, отколкото по принцип би трябвало. Единствено можеше да се предположи, че имайки предвид съобщенията за лед, „Е. Дж.“ беше решил да остане малко по-дълго на южния курс, за да намали опасността от среща с айсберги. Изглежда, бе обърнал внимание на предупрежденията и искаше да се застрахова. Разбира се, подобни рапорти за плаващ лед са нещо съвсем обикновено по това време на годината, ако изключим факта, че поради неестествено меката арктическа зима доста повече лед от обичайното се бе спуснал на юг от Лабрадорското течение.

Между 19 и 19,30 ч. същата неделна вечер Лайтолър бе временно заместен от Мърдок, додето слезе да се навечеря. Когато се върна на мостика, Мърдок го уведоми, че за кратко време температурата рязко е спаднала до плюс 4 градуса по Целзий, и го остави да продължи вахтата си.

Вече бе станало съвсем тъмно и безоблачното небе беше покрито от безброй звезди. От мостика Лайтолър виждаше как небосводът е осеян с тях чак до хоризонта. Беше време да определи вечерното местоположение и условията за това не биха могли да са по-добри. Взе секстанта си и поръча на третия офицер Питман да засече по хронометъра — прецизния корабен часовник, поставен на шарнири в своята махагонова кутия, който се използуваше за измерване на времето при звездни наблюдения. Лайтолър се взря през секстанта към небето: Поларис, Сириус, Арктур, Капела, Алфа, Алтаир… Всички звезди блестяха ярко и чисто, докато той си избираше обекти за ширина и дължина. Всеки път, щом „хванеше“ звездата, Лайтолър извикваше „Стоп!“ и младши офицерът записваше името на звездата и точното време, показано от хронометъра.

След като приключи работата със секстанта, Лайтолър се съсредоточи върху морската шир отпред, а Питман слезе да изчисли положението на кораба въз основа на свалените от Лайтолър звезди с помощта на логаритмичните таблици и навигационния алманах. Преди Питман да се заеме сериозно със задачата си, камбаната удари осем пъти, което означаваше, че е станало осем часа и младшите помощници трябваше да си предадат вахтата. С известно облекчение Питман прехвърли работата на Боксхол. „Ето ти тук малко звезди, приятелю. Дерзай!“ Боксхол с ентусиазъм се отдаваше на навигационното изкуство и когато се зае със започнатото от своя колега, остана поразен. По-добър набор от звездни наблюдения направо не би могло да има. Ако изобщо съществуваха идеални наблюдения, рече си той, Лайтолър ги беше направил тази вечер.

Тогава Боксхол още не знаеше колко много ще зависи от точността на корабното положение, което той трябваше да изчисли по тези звезди.

Лайтолър продължаваше да се взира напред с впити в хоризонта очи, като от главата му не излизаше вписаната от капитана забележка в заповедната книга зорко да се бди за лед. Междувременно температурата непрекъснато падаше. Когато стигна до 1 градус над нулата, нареди на Хитчънс, дежурния кормчия, да поздрави дърводелеца и да го посъветва да внимава с водата си, понеже е на път да замръзне, и същевременно предупреди машинното отделение, че е необходимо да се вземат подобни предпазни мерки и спрямо парните лебедки. Лайтолър не видя нищо обезпокояващо в рязкото понижение на температурата. Беше свидетел на случаи, когато посред лято температурата бе падала до нулата в Северния Атлантик.

Беше около 21 ч., когато капитан Смит реши, че е време да напусне жизнерадостната вечеря, дадена в негова чест от подбрана група американски милионери на борда. Това беше знак на признателност към този популярен параходен капитан, който винаги се бе грижил така добре за тях. Последният му кораб бе бляскав завършек на изключително богатата му кариера, през която бе командувал седемнайсет кораба на „Уайт стар лайн“. Сега беше дошло време да зарови корабната котва и да заживее с пенсията си в покоя и тишината на скромния си дом в Ню Форест заедно с преданата си съпруга и младата си дъщеря. Командуването на „Титаник“ при първия му рейс беше възможно най-високото признание за Смит и с малко късмет, ако времето се задържеше хубаво, е, нямаше голяма вероятност да поставят нови рекорди този път, но все пак щяха да направят образцово плаване, каквото всеки, и най-вече мистър Исмей, с право очакваше от прощъпулника на „най-добрия кораб на света“.

Капитан Смит угаси втората си пура под полилеите на първокласния ресторант, поднесе подходящи извинения на своите богати американски приятели и приятелки с техните прословути норки и искрящи бижута и се отправи към мостика; в този момент хармонията на нещата не би могла да бъде по-пълна.

Първото нещо, което направи впечатление на капитана, бе студът; после различи фигурата на втория си помощник в тъмнината на мостика и се отправи към него. Лайтолър тутакси докладва на своя капитан, че вече е осведомил машинното отделение за рязкото спадане на температура и се е погрижил да бъдат взети мерки за предпазване на корабния водопровод от замръзване.

После двамата заобсъждаха странното поведение на времето: пълното отсъствие на вятър и равното като тепсия спокойно море. Макар че досега предупрежденията за плаващи ледове се отнасяха за по-северни ширини и като че ли не ги заплашваха пряко по настоящия им курс, капитан Смит въпреки това изглеждаше загрижен от трудностите, които тези извънредни условия създаваха за навременното забелязваме на лед в морето. Лайтолър не по-зле съзнаваше това и сподели с капитала си колко е жалко, че вятърът не се е задържал, докато преминат през ледената зона. Опитът, който имаше с плаващ лед в Северния Атлантик, го бе научил да търси определени знаци за разпознаване на опасността. Дори най-незначителният ветрец е в състояние да предизвика вълни, разбиващи се в основата на айсберга, при което се получава фосфоресциращо сияние, видимо от мили разстояние. А и всички айсберги имат кристализирала под въздействието на въздуха повърхност, която излъчва тъй нареченото „ледено премигване“ — отразената от ледената планина светлина, която често може да се забележи още преди ледът да е дошъл на хоризонта. „Леденото премигване“ обаче е най-силно, когато има луна, а тази нощ беше безлунна — още един фактор към необикновената комбинация от атмосферни условия. Всъщност през целия си дългогодишен опит в Северния Атлантик Лайтолър никога не бе виждал подобна нощ: без никакъв вятър, а морето плоско като огледало. Ала все пак от високия мостик на кораб като „Титаник“ нещата може би изглеждаха не такива, каквито са в действителност. В този океан трябваше да има поне някакво минимално вълнение, па било то и незабележимо от двайсет метра над морската повърхност.

— Все пак е съвсем ясно — забеляза капитанът, докато изчакваше зрението му да се нагоди към тъмнината. Вторият помощник се съгласи и добави, че ако наоколо има айсберги, те просто няма как да не отразят някаква светлина. „Е. Дж.“ не се съмняваше в това, като подчерта, че дори ако „синята страна“ е обърната към кораба, т.е. страната, чрез която леденият къс доскоро е бил свързан с друго, по-масивно ледено тяло, те пак биха имали достатъчно време да различат белия силует. Очевидно капитанът си даваше сметка, макар да не споделяше опасенията си, че не е изключено да срещнат лед. Това се подразбираше от инструкциите, които даде на Лайтолър, напускайки мостика — според тях той бе длъжен веднага да го уведоми, ако се появят и най-малки съмнения за опасност. При първия признак на мъгла скоростта трябваше да се намали.

Междувременно машинните телеграфи на мостика оставаха на команда „пълен напред“ и Лайтолър не виждаше основание да поставя това под въпрос. През всичките години трансатлантическо плаване с пощенските параходи на „Уайт стар лайн“ той не си спомняше случай в ясно време, денем или нощем, скоростта да бе намалявана дори когато със сигурност се знаеше, че корабът плава в зона с лед, който се намира непосредствено на пътя му. Всички конкурентни компании се придържаха към същата практика. Айсберг, който се появяваше в полезрението на миля и половина до две, лесно би могъл да се избегне чрез завъртане на кормилото.

Въпреки че отначало на Лайтолър му бе трудно да привикне със следваната от компанията политика на форсиране „до дупка“ при каквото и да е време и вълнение, вече отдавна за него това бе станало нещо съвсем обикновено при пощенските рейсове в Северния Атлантик. А нямаше и съмнение, че той не би могъл да си спомни каквато и да била заслужаваща да се спомене злополука, която да подтикне към възприемане на по-разумен подход към скоростта. Отдавна бяха минали дните, когато като помощник-капитан на ветроход от рода на „Кавалера на св. Михаил“ прекарваше вахтата си в зорко наблюдение на поведението на всяко ветрило и на всяка рея, постоянно нащрек за всеки каприз на морето и вятъра, както и за всяка опасност, която би могла да дебне отпред. Изглежда, този непоколебим респект към „суровия господар“, който така настойчиво бе вкоренен в него през авантюристичните години на първоначалното му ветроходно обучение, вече не важеше със същата сила в днешно време. А на кораб като „Титаник“ това имаше дори още по-малко значение.

Обаче тази нощ моряшкото му чувство за опасност го подтикваше да бъде по-бдителен от обикновено. Скоро след като капитанът се запъти към каютата си, Лайтолър реши да се погрижи, щото Джуъл и Саймънс на марса да си отварят очите на четири. Обади се на Муди, дългия и сух като върлина шести офицер, и му нареди да телефонира горе и да им каже да внимават за лед, особено за дребни късове и подводни блокове. Муди вдигна телефона, завъртя ръчката и след като единият от двамата наблюдатели горе в гнездото на фокмачтата отговори, шестият офицер предаде указанията на Лайтолър зорко да се следи за поява на лед, особено за дребни късове, и затвори. Лайтолър не беше задоволен. Муди беше забравил да спомене за подводните ледени блокове. Отново вдигна слушалката и повтори изцяло нареждането.

Лайтолър искаше да бъде абсолютно сигурен за себе си, че ако се появи плаващ лед на пътя им, опасността ще бъде установена своевременно. Наличната информация за плаваща ледове го бе подготвила за вероятността да види лед, но все пак не очакваше това наистина да стане. През последните три години по тази линия не беше виждал нито един айсберг, независимо от обичайните предупреждения, които постъпваха всяка пролет. Но тъй като тази година плаващите ледове, изглежда, бяха слезли по на юг и бяха в по-големи количества, не беше изключено дребни блокове, които обикновено бележат ледената граница, да попаднат в ширините, откъдето минаваше техният курс.

Въпреки големия студ той реши да стои почти в края на откритата част на мостика, тоест встрани от мачтата, вантите, шаговете и прочие, откъдето нищо не пречеше на погледа напред. Според него появата на мъгла в района на Голямата плитчина бе най-злокобният признак, че наоколо има айсберги, но засега видимостта изобщо не бе намалена. Нощта продължаваше да бъде абсолютно ясна с милиарди звезди по небосвода.

На шейсет метра пред него вълнорезът на лайнера сечеше гладките води на Атлантическия океан със скорост двайсет и два възла и половина, като бързината непрестанно се увеличаваше. В премръзналите му уши звучеше приглушеното свистене на въздуха в такелажа наред с плисъка на разпенените вълни, които се образуваха от хода на кораба и се отделяха равномерно от двете му страни, а белите им гребени проблясваха под ярките корабни светлини, разположени по цялата почти тристаметрова дължина на лайнера, плаващ в нощта. Застанали на самотния си пост високо горе на марса, Джуъл и Саймънс не отделяха очи от морето пред тях, спазвайки инструкциите на вахтения да бдят за появата на дребни ледени късове и подводни блокове. При техния работен режим от два часа вахта и четири часа почивка те си даваха твърде добре сметка, че в тази дяволски студена нощ напълно заслужено изкарват допълнителните пет шилинга вахтено възнаграждение на рейс. На всеки половин час покоят внезапно се нарушаваше от камбанен звън на мостика, на който отговаряше камбаната на марса и викът на вахтения: „Всичко е наред и светлините са ярки!“

В мрака на мостика кормчията Оливър, меко осветяван от бледото сияние от компаса, държеше кормилото и водеше лайнера по пеленг 71 градуса, следвайки курса както бе очертан с тебешир на окачената до него дъска, осветена от заслонена слаба светлина, която бе достатъчна за разчитането на курса, без да смущава нощното бдение на вахтения офицер.

Компания на Оливър правеше неговият колега Хитчънс, който трябваше да го смени в 22 ч., но междувременно помагаше на вахтения офицер, като предаваше по телефона негови нареждания, следеше работата на компасното осветление и показанията на термометъра и барометъра. В задната част на мостика се намираше врата, водеща към щурманската, където на голяма махагонова маса в средата беше разпъната картата на Северния Атлантик с курса на „Титаник“, очертан с плътна линия. На стената висеше капитанският часовник, който контролираше всички останали часовници на борда и отмерваше корабното време с безотказна точност. Беше 21,30 ч. и не след дълго Хитчънс щеше да събуди първия помощник Мърдок, за да заеме мястото си на мостика, докато старши помощникът Уайлд и младшите помощници Питман и Лоу щяха да останат в леглата си още няколко часа, преди да поемат дежурството. До офицерските каюти се намираше радиотелеграфното помещение, където главният радист Филипс се трудеше неуморно, макар много да му се искаше да се отпусне и поспи в койката си, но работата все не намаляваше. Предишния ден беше възникнала повреда в предавателя и след като почти цяла нощ двамата с помощника му Брайд се бяха мъчили да я открият и отстранят, сега за телеграфистите се бе натрупало огромно количество работа. Пребледнял и изтощен, Филипс седеше превит над морзовия ключ: „да, дит, дит… да, дит, дит…“. Струваше му се, че никога няма да се справи с купчината от телеграми на пътниците, които трябваше да предаде. Тъкмо беше преполовил тази камара от частни съобщения, когато ненадейно пристигна телеграма от друг кораб:

От „Месаба“ до „Титаник“

От 42 N до 41°25 N и 49° W до 50°30 W видяхме много сериозен паков лед и множество големи айсберги. Също ледени полета. Времето добро, ясно.

Филипс набързо записа съобщението, потвърди, че го е приел, и го сложи настрана. Щеше да го занесе на мостика веднага щом привършеше с останалата работа. Обаче след приключване на самото телеграфиране трябваше да подготви и сметките за подадените телеграми. Съобщението от „Месаба“ остана забравено.

Дежурството на Лайтолър бе към своя край. Беше премръзнал и вече копнееше за топлото си легло, но продължа да стои отвън, на открито, откъдето бе преценил, че се открива най-безпрепятствен поглед напред, и току вдигаше бинокъла до очите си и грижливо оглеждаше хоризонта. Видимостта продължаваше да бъде отлична без никакви признаци за поява на лед. Лайтолър не знаеше за току-що пристигналата телеграма, която моментално щеше да му подскаже, че на малко повече от 40 мили пред „Титаник“ морето е покрито с голямо количество лед и множество масивни айсберги.

Иначе Лайтолър не би могъл да бъде в по-добро настроение. Щастлив семеен човек на трийсет и осем годишна възраст с бъдеще, което изглеждаше безкрайно обнадеждаващо. Още някоя и друга година и щяха да го повишат в старши помощник, ако не на „Титаник“, то поне на „Олимпик“ или на третия от гигантските близнаци, който още бе в строеж, а после след две, най-много три години щеше да стане и капитан! Разбира се, на някой от по-малките кораби на компанията, но така или иначе щеше да го командува той. Този миг щеше да изпълни с гордост Силвия, която не по-малко от съпруга си желаеше той да върви напред в кариерата си.

В откритото крило на мостика беше мразовито. Паметта му го върна към онези кошмарни бури край нос Хорн, където едва четиринайсетгодишно момче той бе принуден за пръв път да се сражава на живот и смърт със стихиите, през безкрайно дългите, мъчителни часове горе по мачтите. А после настъпи онази тъмна безлунна нощ след бурята, когато морето стана равно като тепсия и вятърът изчезна напълно, а ветрилата безжизнено увиснаха на реите. Намираха се сред плаващи ледове и условията бяха възможно най-лошите за навременното забелязване на ледените планини: никакъв вятър, дори и най-нищожен повей, гладко като огледало море, липса на луна… Момчето никога не беше изпитвало такъв ужасен студ…

— Какъв студ, а? — рече Мърдок, като се появи на мостика, облечен в дебела връхна дреха, и затупа ръце о тялото си, за да се стопли. Лайтолър отговори, че температурата вече е паднала до нулата. Рядко бе посрещал с такова голямо облекчение дългоочакваните четири удара на камбаната, означаващи края на мразовитата му вахта.

Двамата стояха втренчени в морето напред, докато очите на Мърдок привикнат към мрака. Мърдок и Лайтолър бяха стари корабни другари, след като дълги години бяха плавали заедно с пощенските параходи на „Уайт стар“. Малко по-възрастен от втория помощник, Мърдок произхождаше от шотландска моряшка фамилия и се надяваше скоро да стане капитан, макар че и той бе донякъде смутен поради временното му понижаване от старши на първи помощник. Преди да се разделят, поговориха за „Титаник“, изтъкнаха колко безпогрешен изглежда този лайнер — колко стабилно и леко плава, без да се усещат никакви вибрации. „Титаник“ се различаваше напълно от „Океаник“, а дори и от близнака си „Олимпик“, където Мърдок бе работил преди. Досега лайнерът беше показал, че е способен да развива добра скорост, ала и двамата се съгласиха, че в крайна сметка би могъл да бъде дори още по-бърз.

После преминаха към по-непосредствени дела: съобщенията за наличие на лед и атмосферните условия. Освен че бе неприятен, режещият студ не събуди някакви други подозрения у Мърдок, който подобно на Лайтолър знаеше, че в тия води температурата може да се понижи до нула по всяко време на годината.

Лайтолър спомена за посещението на капитана на мостика и за техния разговор относно възможността да срещнат лед, но изглеждаше съвсем успокоен от факта, че видимостта е достатъчно добра, за да може опасността да бъде забелязана навреме. Впоследствие не бе настъпило чувствително влошаване на обстановката, макар че линията на хоризонта вече не се открояваше така ясно както преди.

Сега „Титаник“ се намираше в зоната, където от собствен опит Лайтолър и Мърдок знаеха, че трябва да бъдат нащрек за поява на лед, но все още нямаше налице нито един от познатите им признаци, подсказващи, че при настоящия курс на лайнера рискът от среща с плаващ лед при това априлско плаване е чак толкова по-голям, отколкото през същия сезон миналите години. Наистина знаеха, че този път ледът е повече, но доколкото им беше известно, „Титаник“ би трябвало да се движи на юг от него. Все пак Лайтолър осведоми Мърдок, че за всеки случай е предупредил вахтените на марса да си отварят очите на четири. Всъщност Лайтолър добре си даваше сметка, че едва ли някой друг бе в състояние да се справи по-успешно от първия офицер, ако възникне опасна ситуация.

Една мъглива нощ преди няколко години той беше доказал това с друг лайнер на „Уайт стар“. Тогава Мърдок беше втори офицер и тъкмо бе дошъл да приеме вахтата на мостика, когато от марса долетя ненадеен вик: „Светлина откъм левия борд!“ Оказа се, че един голям ветроход бе на път да връхлети върху тях. „Дясно на борд!“ — ревна първият офицер, който все още не бе напуснал мостика, ала преди кормчията да успее да завърти кормилото, Мърдок скочи към него, изтласка го настрани и сграбчи ръчките, задържайки парахода твърдо на първоначалния му курс, докато всички останали на мостика гледаха ужасени. „Надясно, за бога!“ — изкрещя отново първият офицер, но Мърдок стоеше като вкаменен, без да помръдне нито на сантиметър кормилото, а междувременно от мъглата се показа 3-хиляди тонният четиримачтов барк и се устреми към тях. Щеше ли да ги блъсне? Никой не се съмняваше в това и всички на мостика потърсиха прикритие, очаквайки всеки момент рейте на ветрохода да се стоварят върху тях. Но по някакво чудо корабите се разминаха, макар и само на сантиметри.

Опасявайки се от недоразумение, Мърдок беше действувал светкавично и решително на своя отговорност и бе задържал парахода по предначертания курс. Всяка промяна в посоката би могла да доведе до сблъскване. Не, нямаше съмнение, че малцина бяха способни в аварийна ситуация да действуват по-точно от Бил Мърдок.

Междувременно предупреждаващата за лед телеграма от „Месаба“ стоеше затисната под други книжа в радиотелеграфната, докато Филипс продължаваше да се труди над предавателя.

При предаването на вахтата на марса Джуъл и Саймънс съобщиха на новозастъпващите Флийт и Лий нареждането зорко да се бди за малки ледени късове и подводни блокове, а на мостика Лайтолър премина към последните формалности, давайки на Мърдок информация за курса на кораба, скоростта му и оборотите на машините, след което му пожела лека вахта през следващите четири часа и тръгна да направи своя обход. Това означаваше, че ще трябва да обиколи палуби с дължина около миля, плюс неколкостотин метра стълби.

Неделното вечерно увеселение на „Титаник“ беше към своя край. Почти всички бяха единодушни, че тази вечер ще се помни дълго време. Със смях и безгрижен бъбреж пътниците се отправяха към каютите си по голямото стълбище, където бе поставен великолепен стенен часовник, ограден от две бронзови фигури, символизиращи Честта и Славата, които увенчават Времето. В „Палмовия двор“ осемчленният корабен оркестър под диригентството на Уолъс Хартли завършваше своя концерт с потпури от операта „Хофманови разкази“, която мнозина от пътниците бяха гледали в прочутите оперни театри на Европа по време на своите странствувания. Хартли винаги знаеше как да достави удоволствие на гостите; в зависимост от общото настроение малкият му оркестър майсторски успяваше да създаде подходяща атмосфера. От Рагтайм до Бетовен, всичко се свиреше с абсолютно съвършенство. Отекнаха аплодисменти, Хартли се поклони, а Лайтолър продължи нататък.

В окупираната от мъжете пушалня все още имаше няколко групички, някои от които играеха бридж, други просто четяха, а трети пушеха последна пура с чашка коняк и разговаряха било за любопитни лични преживелици, било за по-сериозни проблеми от икономиката и политиката. Сред англичаните на борда основните теми бяха стачката на миньорите, бюджетът на Лойд Джордж и събитията на борсата, докато за американците най-голямата сензация беше предизборната победа на Рузвелт над Тафт в щата Пенсилвания.

Лайтолър продължаваше обширния си обход, мина последователно надолу през палубите, през другите общи помещения и заведения, които вече се опразваха: първокласният салон на палуба A, пушалнята и барът на втора класа на палуба B на пушалнята на трета класа на палуба C, където тазвечерната поява на един плъх беше предизвикала комично оживление. Различните трапезарии и ресторанти на борда отдавна бяха затворени, ала тракането на кухненски съдове и прибори подсказваше, че сервитьорите и общият кухненски персонал са заети в подготовка на закуската за утре сутринта. Повече от петстотин души работеха денонощно, за да осигурят изхранването на пътниците и екипажа, сиреч почти осем пъти повече от броя на моряците, необходими за управлението и обслужването на „Титаник“.

Слизайки още по-надолу, Лайтолър бързо премина по широкия служебен коридор, проточил се по почти цялата дължина на кораба, който някои от екипажа наричаха „Парк Лейн“, а други — „Скотланд Роуд“, после се спусна в самите недра на парахода, където се озова сред най-мизерни във всяко отношение условия за съществуване, толкова различни от дворцовото разкошество на горните палуби. Потънали в мръсотия и пот, с псувни и ругатни огнярите се мъчеха в жегата и шума да задоволят глада на 150-те пещи; изопнатите мускули на голите им ръце и гърбове лъщяха от пот, докато тон подир тон въглища потъваха в огнената паст. Лопатите неуморно мятаха гориво, а превозвачите с техните колички сновяха напред-назад по тъмните и тесни коридори, между бункерите и пещите. Пълнеха, превозваха, изсипваха и сетне пак, за да поддържат постоянен приток на гориво, което бе нужно, за да стои стрелката на манометрите вдигната. Тази вечер манометрите се колебаеха около 210 либри на квадратен инч, или само с 5 либри по-малко от максималното работно налягане, до утре вечер се очакваше стрелките да се заковат на крайно положение и тогава „Титаник“ щеше да направи своя най-бърз преход. По-назад към кърмата механиците под ръководството на своя шеф Бел се подготвяха за това в пещероподобното машинно отделение, изпълнено с оглушителен шум от тракане и съскане на машини. Механиците работеха усилено през по-голямата част от деня, настройвайки всяка подвижна част на трите огромни парни машини за увеличаването на скоростта, което щяха да поискат от тях на следващия ден.

Когато Лайтолър отново се показа на палубата при кърмата, си помисли, че хората, които работеха на двайсет метра под него в убийствена горещина, никога не биха могли да повярват какъв жесток студ цари навън. На кърмовата палуба Лайтолър провери дали кормчията Роу и неговите хора са по местата си, след което обходът му бе приключен и той с бърза крачка се упъти към бака, преминавайки отново по цялата дължина на кораба до офицерските помещения зад мостика, за да се прибере най-сетне в топлината на малката си каюта. Отдавна не бе изпитвал такова блаженство, когато най-накрая се уви в одеялата и затвори очи.

Вече се унасяше в тихия покой на закътаното си убежище, когато изведнъж усети как корабът зловещо потрепери.