Патрик Стенсън
Лайтс, или одисеята на Ч. Х. Лайтолър (27)

26.

В края на 1917 г. Дувърският патрул можеше гордо да се похвали, че е ескортирал превоза на пет милиона войници през Ламанша без нито една жертва. Статистиката за участта на войниците след морската част от пътуването им до фронтовата линия не бе толкова оптимистична. Доказателство за това са превозените за същия период един милион ранени, върнати обратно в Англия от санитарни кораби, охранявани от Дувърския патрул.

В Дувър адмирал Бейкън беше сменен от адмирал Кейс, който за два месеца превърна патрула в съвършено нова бойна част. Ламаншът на север и на юг от Дувърския проток на практика стана недостъпен за врага, след като Кейс започна да прилага по-агресивна тактика, която включваше планове за организиране на масирана атака срещу Остенде и Зеебрюге, с цел да се прогонят германците от техните солидно укрепени бази.

Оказа се, че Лайтолър с неговия „Фалкон“ няма да участвува в тази операция, която за мнозина представляваше втора по значение военноморска офанзива във войната след Ютландската битка. През месец февруари 1918 г. „Фалкон“ беше прехвърлен към Северноморския патрул с база Имингъм и му бе възложено да ескортира идващите от Канада, САЩ и Скандинавия конвои по последната отсечка от тяхното пътуване до Великобритания. След много спорове и съмнения конвоите най-сетне бяха утвърдени като най-доброто средство за защита на товарни кораби от нападения на вражески подводници. След като Ламаншът вече бе буквално непристъпен за немските подводници, за да навлязат в Атлантика, те бяха принудени да правят широк обход отгоре покрай Шотландия, но от друга страна това също означаваше, че с присъствието си ще създават проблеми и в Северно море. Както беше заявил адмирал Джеликоу, „подводниците представляват най-сериозната опасност, която някога е заплашвала населението на страната, както и цялата Британска империя“.

За дванайсетте месеца преди прехвърлянето на Лайтолър в Северноморския патрул немските подводници бяха потопили кораби с обща водоизместимост около шест милиона тона и половина и като че ли Германия беше в състояние само с тяхна помощ да спечели войната. В един момент зърнените запаси на Англия възлизаха на количество, достатъчно едва за 6 седмици, страната беше лишена от подкрепления и жизненоважни доставки от чужбина. При това положение системата на конвоите се яви като последна надежда да не се загуби войната поради глад. Засега резултатът изглеждаше положителен. Аргументите, че не може да се разчита на търговските капитани за позиционно плаване, както и че събраните накуп съдове ще бъдат по-лесна плячка за подводниците, се оказаха безпочвен. Съсредоточени в големи отряди, корабите бяха по-трудни за откриване от вражеските подводници, а при нападение срещу конвоя охраняващите ги разрушители принуждаваха подводничарите да стоят на разстояние и да изстрелват своите торпеда от по-голяма дистанция, при което шансовете за точно попадение намаляваха.

Лайтолър се убеди, че конвойната работа не беше по-лека от службата му в Дувърския патрул. Времето в Северно море съвсем не беше ласкаво. Остарелият „Фалкон“ ставаше все по-негоден да се справя с ударите на бурното море. Построен бе с намерение да се използува само пет години, а вече бе почти двайсетгодишен. Тънкият му корпус едва устояваше на непрестанното блъскане сред големите вълни, докато разрушителят полагаше усилия да държи в пакет четирийсетина тромави търговски кораба, които не биваше да се отклоняват от съответните си позиции по предварително начертания лъкатушен курс. Отгоре на всичко Лайтолър непрекъснато се безпокоеше, че някоя подводница може да преследва конвоя или пък да дебне в засада някъде по пътя, търсейки възможност да нападне изостанал от групата съд. Това беше нов вид заплаха, която изискваше изключителна бдителност, и човек трябваше да бъде постоянно нащрек, за да забележи овреме предупредително щръкнал перископ или злокобната бяла диря на торпедото, което цепеше морето на път да прибави още една жертва към общо пет хилядите търговски кораба, които подводниците вече бяха пратили на дъното през тази война.

Много скоро и Лайтолър чу за пръв път зловещата експлозия, придружена от висок воден стълб, бликнал край борда на един товарен кораб, след което поразеният съд безпомощно се килна като промушено с копие животно и за няколко минути изчезна в дълбините, преди „Фалкон“ и другите съпровождащи конвоя кораби да сварят да предприемат нещо. Хидрофоветните уредби току-що бяха въведени в употреба, и то само на новите разрушители, тъй че единственото, което можеха да направят Лайтолър и неговите колеги, бе с максимална бързина да се отправят към предполагаемото местоположение на подводницата и да посипят морето с подводни бомби с надеждата поне хубавичко да пораздрусат неприятеля, ако не сполучат наистина да го унищожат. Лайтолър копнееше да ликвидира някоя от тия „акули“, но така, че да получи и категорично доказателство за стореното. Ако изобщо му се отвореше такава възможност, това нямаше да бъде с „Фалкон“: службата на този разрушител наближаваше своя край.

Краят настъпи малко след полунощ на 1 април, когато „Фалкон“ се движеше на юг към Имингъм, придружавайки едни конвой от Норвегия. Нощта бе най-мъчното време за конвойна работа: охраняващите кораби трябваше да кръжат сред голяма група съдове, плавайки без светлини на зигзаг, като се стремяха да поддържат връзка с подопечните си, за да са сигурни, че всички са налице. Зимата вече бе отминала и условията в Северно море не бяха така сурови, но все пак беше неприятна нощ — влажна, студена и ветровита, с намалена видимост поради честите шквалове и със силно мъртво вълнение.

С наближаването на полунощ Лайтолър реши да напусне мостика и да полегне за малко, като остави кораба в ръцете на топчията Сам Шонк, който беше действуващ вахтен офицер на „Фалкон“ още преди да напуснат Дувърския патрул. Шонк беше доказал, че е способен да изпълнява тази длъжност, и Лайтолър му имаше доверие. Обаче тъкмо тази нощ клетият топчия щеше да се изложи, докато на Лайтолър отново му бе съдено да се унася в дрямка точно в критичния момент.

Когато корабът се разтресе от смразяващия трясък, отначало Лайтолър си помисли, че са ударени от торпедо, но щом изтича на мостика, всичко веднага стана ясно: „Фалкон“ се беше сблъскал с друг съд, адмиралтейския траулер „Джон Фицджералд“, изпратен в помощ на охраната. С изключение на една грозна вдлъбнатина във вълнореза, траулерът беше невредим, но „Фалкон“ беше в окаяно състояние. Разрушителят беше ударен малко пред мостика и в резултат бакът беше буквално разцепен на две, поради което „Фалкон“ безпомощно се заравяше в талазите на Северно море. Машините бяха спрени и Лайтолър трескаво оценяваше ситуацията. Тъй като двете разкъсани половини бяха се нагънали като хармоника нагоре, корабът не се пълнеше така бързо, както би могло да се очаква. Дърводелецът го увери, че „Фалкон“ може да остане още известно време на вода, в случай че запази сегашното си положение; обаче образуваше ли се крен, имаше голяма опасност да се преобърне. След като парата от котлите беше изпусната и огънят угасен, Лайтолър реши да евакуира механиците и огнярите. Нямаше смисъл да ги задържа на борда, понеже и „Фалкон“ не беше в състояние да иде никъде на собствен ход. Цялата група беше прехвърлена на „Джон Фицджералд“, включително и един огняр, който беше получил тежки обгаряния от скъсването на главната паропроводна тръба при удара между двата кораба. Човекът беше зле и Лайтолър съзнаваше, че съществува риск да умре. Добре че все пак не бяха далеч от Имингъм и след няколко часа пострадалият щеше да бъде настанен в болница.

Надеждите, които Лайтолър хранеше, че като намали корабния екипаж наполовина, „Фалкон“ ще олекне и ще има по-големи шансове за оцеляване, бързо се изпариха. Кърмата забележимо потъваше и беше само въпрос на време, за да се отделят напълно двете части на кораба. Реши, че е настъпил моментът да даде нареждане за напускане на потъващия съд, и останалата част на екипажа, с изключение на него, топчията Шонк и първия офицер Ерик Гордън, отплава с двете спасителни лодки на „Фалкон“. По-късно те бяха прибрани от един друг „30-възлови“ на име „Петръл“, който действуваше редом с „Фалкон“ при ескортирането на конвоя и след злополуката беше в непрекъсната близост до него.

Скоро след като лодките се отделиха от „Фалкон“, корабът рязко се килна напред, при което се разнесе остър пукот и бакът се отцепи от корпуса, потъвайки моментално. Лайтолър и двамата му колега все още нямаха намерение да изоставят разрушителя си. Шонк се измъчваше от угризения: беше убеден, че той е виновен за крушението. Лайтолър прояви характерния си философски подход, мъчейки се с всички сили да утеши несретника и да го накара да повярва, че не е нужно да се самообвинява. Траулерът най-ненадейно беше изскочил от тъмнината и нямаше време за измъкване. Вината и на двата кораба беше еднаква. При нощните конвои беше достатъчно и най-малкото отклонение, за да се стигне до сблъскване. Такива инциденти ставаха непрекъснато и флотското командуване отчиташе напълно риска. Но независимо от всичко Шонк продължаваше да се терзае. Освен това беше подвел своя капитан, който му се бе доверил.

За известен период Лайтолър се надяваше, че има някакъв шанс останалата задна част на „Фалкон“ да се задържи над водата и като настъпи утрото, да бъде изтеглена в пристанище. Но след като бакът се откъсна, корабът започна да се накланя назад поради липсата на онова допълнително тегло отпред, което дотогава му беше помагало да пази някакво равновесие. Успокояващ донякъде бе фактът, че зейналият отвор на мястото на носа не поемаше твърде много вода, понеже стърчеше над повърхността.

Докато тримата седяха сгушени един до друг в капитанската каюта, премръзнали, мокри и нещастни, Лайтолър реши, че няма какво друго да направят, освен да запалят огъня, да сложат чайника да ври и да навият пружината на грамофона. Шонк прилежно се съгласи и не след дълго те пиеха горещ чай, топлеха се на огъня и слушаха изтърканите плочи на Лайтолър с моряшки песни, чиито ритъм периодично се менеше в зависимост от люлеенето на кораба, като час по час някой подлагаше нова книга под грамофона, за да стои на равна повърхност и да свири хубаво. Осъзнавайки абсурдността на ситуацията, Лайтолър си помисли, че едва ли някога е имало по-големи първоаприлски глупаци от него и двамата му верни спътници, седнали да слушат музика и да пият чай в един съсипан военен разрушител, който береше душа сред просторите на Северно море и заплашваше всеки момент да потъне под тях. Но си спомни, че не за пръв път му се налага да слуша музика на изпаднал в беда кораб, която и сега, както и преди, укрепваше духа.

Вече бяха останали напълно сами. „Петръл“ не можеше повече да стои при тях, защото трябваше да настигне конвоя и да продължи да изпълнява своите задължения в последния участък от пътуването до Англия. Тримата добре си даваха сметка, че повече спасителни лодки няма, в случай че „Фалкон“ реши да се отправи към дъното, и като мина един часът след полунощ, за всички взе да става все по-ясно, че краят не е далеч. Според преценката на Лайтолър „Фалкон“ вече се бе изправил до около 30 градуса и морето почна да залива кърмата му. Знаеше, че при този наклон не е възможно да останат на вода до безкрай. Сега обаче изникна нов повод за тревога. Шонк редовно слизаше в котелното да проверява положението и всеки път докладваше, че равнището на водата продължава да се вдига, но при последния си оглед се върна с още по-обезпокоителни новини. Натоварен да мине пред палубата и да обезвреди всички подводни бомби, той съобщи на своя капитан, че не е напълно убеден в безопасността на една от тях. Ако опасенията му бяха основателни, при потъването на кораба зарядът щеше да експлодира и по всяка вероятност щеше да възпламени и останалите. Лайтолър отдавна се беше примирил с идеята, че рано или късно ще се наложи да спасяват кожата си и в случая нямаше какво друго да направят, освен да се надяват, че страховете на топчията са безпочвени. Ако не друго, тази заплаха поне щеше да им даде добър начален тласък за плуване. Може би така щеше да стане и по-добре, вместо да стоят на едно място в морето, чакайки напразно някой да ги прибере. Знаеше, че водата няма да е толкова студена, колкото бе последният път, когато трябваше да скача от потъващ кораб, но все пак щеше да бъде достатъчно неприятно. От Имингъм към тях бе тръгнал траулер, но ако „Фалкон“ потънеше преди неговото пристигане, екипажът му щеше да види голям зор, додето ги открие във водата, понеже морето междувременно ги беше отнесло доста на изток от мястото на катастрофата.

За Лайтолър най-тежко бе чувството за пълна безпомощност, която го заставяше да седи със скръстени ръце и да се чуди кога най-сетне корабът му ще потъне. За разлика от сегашния случай при гибелта на „Титаник“ той беше погълнат от работа до самия край. Този път имаше прекалено много време за размисъл, време, през което почна да го завладява страх. Помисли за Силвия и за децата — как ли щяха да се оправят без него? Не, не биваше да допуска такива черни мисли. След „Титаник“ беше убеден, че е намерил разковничето. „Смъртта е илюзия“ — не трябваше да го забравя.

Ненадейно под тях се разнесе гръмовен трясък, последван от шума на нахлуваща вода. Някоя от корабните прегради беше поддала. Сетният час на „Фалкон“ беше ударил: потъваше, и то бързо. Докато разрушителят се изправяше вертикално, подобно на „Титаник“, но с кърмата надолу, тримата изхвръкнаха от капитанската каюта и скочиха зад борда. Щом паднаха в морето, всички яростно заплуваха, отдалечавайки се от кораба не толкова, за да избегнат очакваното засмукване при потъването му, колкото да избягат възможно по-далеч, ако онзи подозрителен заряд случайно реши да гръмне и да взриви останалите. Ако това станеше, нищо добро не ги очакваше, но все пак трябваше да направят каквото могат. Плувайки с всички сили, Лайтолър дочу познатия тътнещ грохот, който му подсказа, че вътрешността на кораба се срутва, но този път звукът не бе така гръмовен, както преди, защото имаше значителна разлика между кораб от 400 тона и лайнер от 45 хиляди тона. Спря за момент в студената вода и погледна назад, за да види как „Фалкон“ изчезна с кърмата надолу във вълните на Северно море, обгърнат в облак от съскаща пара. Картината твърде силно му напомняше за онази априлска нощ на 1912 година, при което той внезапно осъзна, че „Фалкон“ беше потънал по абсолютно същото време почти до минутата — 2,20 ч. след полунощ. Бяха изминали само шест години и ето че отново му се случи! Забрави да плува и поддържан от спасителната риза, безжизнено се отпусна на водата, докато го заливаха кошмарните спомени от миналото: писъците… давенето… неистовото пляскане на издъхващите във водата хора… виковете за помощ от стотици умиращи гърла… Внезапно една по-голяма вълна го плисна и напълни устата и носа му с вода, което го накара да се закашля и останал без дъх, да почне да плюе солената вода, част от която вече бе нагълтал. Това го върна към действителността. Тук не беше Северният Атлантик, а Северно море и какво ставаше с тия подводни бомби? Беше минало твърде много време, за да има опасност сега да експлодират. „Фалкон“ вече би трябвало да е на дъното.

Обади се на Шонк и Гордън и като се хванаха за няколко плаващи останки, които бяха започнали да се появяват около тях, тримата се приготвиха за дългата мъчителна нощ в морето. Както и очакваше, температурата на водата този път беше далеч по-поносима отпреди и те сигурно щяха да бъдат в състояние да изкарат няколко часа, най-малкото до разсъмване, преди да започнат да измръзват. Същевременно Лайтолър си даваше сметка, че в предишния такъв случай беше имал под себе си някакво подобие на плавателен съд, морето беше изключително тихо и се знаеше, че помощта е съвсем наблизо.

В това отношение сега нещата не изглеждаха никак сигурни. Единствено можеха да се надяват, че пръснатите наоколо останки ще привлекат вниманието на спасителния кораб с настъпването на деня.

Измина половин час, през което време тримата периодично викаха в хор и свиреха с уста, осланяйки се на слабата надежда, че наблизо може да има кораб, който да ги чуе. После доловиха отчетливо бумтене на корабни машини, което все повече се засилваше. Корабокрушенците закрещяха с цяло гърло, молейки се горещо да ги чуят. Нямаше и съмнение, че корабът се движи към тях, и скоро от мрака изплуваха очертанията на малък съд. Беше траулер, но като че ли нямаше никакви намерения да намали ход, даже нещо по-лошо: корабът вървеше право срещу тях. Каква жестока ирония на съдбата — вместо да ги прибере, корабът ще ги премаже! Тогава Лайтолър се сети за изпитания си другар, бръкна в джоба и извади своята офицерска свирка, която веднъж му бе послужила така добре. Захапа я с безчувствени устни и я наду. Траулерът незабавно се отклони встрани, при което вълните от вълнореза му подеха корабокрушенците и яростно ги заподмятаха, докато те отчаяно се мъчеха да отплуват надалеч от винта. Ала винтът беше спрял да се върти. Офицерската свирка бе свършила работата си и траулерът започна да се връща към мястото, откъдето бе дошло изсвирването. Последваха нови викове и сигнали със свирката, за да помогнат на прожектора да ги открие, и скоро корабът застана до тях, а от борда му бе хвърлена въжена стълба — след малко множество приятелски ръце ги посрещнаха на палубата. Оказа се, че това е траулерът, изпратен да ги търси. Спасителната акция завърши успешно — дори прекалено успешно, мислеше си Лайтолър, докато седеше увит в одеяла и сърбаше чаша горещо какао.

Ето че имаше да разказва нова история на Силвия. Тя щеше да бъде безкрайно радостна, че съпругът й е жив и здрав, но едва ли щеше да бъде много доволна, като узнае, че при последното му корабокрушение беше потънала цялата покъщнина — включително грамофона на семейството, която бе на път към техния нов дом в Имингъм. Идеята да се използува един от корабите на негово кралско величество като фургон за местене на мебели в крайна сметка не се оказа толкова сполучлива.

Две седмици по-късно Лайтолър се върна в морето с нов кораб под негова команда. Разрушителят „Гари“ беше от тъй на наречения клас „Река“ и беше два пъти по-малък от „Фалкон“, но макар да бе по-тежко въоръжен, също като своя предшественик щеше да бъде пратен на претопяване или продаден на чужд флот, ако не беше избухнала войната. Корабът се числеше към Седма флотилия на Северноморския патрул. По устав командирът му трябваше да бъде капитан 3-и ранг и тъй като Лайтолър беше само лейтенант, при това от запаса, мина известно време, преди назначението му да бъде потвърдено. Освен това военният съд още не беше се произнесъл във връзка със загубата на „Фалкон“. Лайтолър беше окуражен от факта, че флотското командуване беше сметнало за уместно да му повери друг кораб, преди да се разгледа делото — свидетелство, че мореходните му умения не се поставят под съмнение.

Независимо от обстоятелствата при потъване на военноморски съд винаги се назначаваше следствие, в което участвуваха командирът и другите потенциални виновници, в случая лейтенант Ерик Гордън и топчията Самюъл Шонк, за да се установи официално причината за крушението и дали някой носи определена вина. За голямо огорчение на Лайтолър обгореният от парата огняр почина, което придаде доста по-сериозен облик на цялата история.

Според Лайтолър в сблъскването нямаше нищо извънредно и никой не биваше да се обвинява за този инцидент. Нямаше какво да се крие и ако се придържаха към действителните факти, нещата щяха да станат съвсем ясни. Но същевременно той добре си даваше сметка колко мъчителни са тези дълги и подробни разпити. В предишните случаи му се налагаше да бъде само свидетел и процедурата пак беше достатъчно неприятна. Този път командуваният от него кораб беше потънал и той наистина беше изправен на съд, заедно с Гордън и Шонк.

Военният съд представляваше внушително зрелище и се оглавяваше от съдия, нарочно изпратен в Имингъм от Адмиралтейския съд в Лондон, като от двете му страни седяха не по-малко строги и заплашителни висши военноморски офицери с натежали от златни нашивки ръкави. Ако другите ответници бяха тутакси обзети от страхопочитание, това не важеше за Лайтолър — не попадаше за пръв път в такава обстановка.

Този път той бе решил да опита друг подход; предварително беше събрал цялата съответна информация за събитията, довели до сблъскването, както и за станалото впоследствие, като всичко всеобхватно бе изложено на хартия и размножено в няколко екземпляра, за да се предостави на съдебните заседатели. Макар и необичаен, той се надяваше, че с този метод ще избегне голяма част от въпросите, които иначе щяха да бъдат зададени.

Самият главен съдия се зае да изчете на глас цялото изложение, включително и блестящата характеристика, която Лайтолър беше написал на топчията: първокласен моряк, изключително способен и съвестен вахтен офицер, след като бе призован да заеме този пост, човек, чието поведение в нощта на крушението би могло да служи за пример, особено решението му да остане на борда, когато на всички бе дадено право да напуснат кораба. Лайтолър дори бе споменал като допълнение старанието на Шонк да поддържа висок дух у останалите, варейки чай и навивайки грамофона да свири. Наистина Лайтолър се почувствува малко неловко, когато съдията прочете и тази част. Някак не се връзваше с останалото, но така или иначе предизвика усмивка у всички. Именно върху топчията щеше да бъде съсредоточено вниманието на съда, понеже той беше дежурен на мостика по време на злополуката. Лайтолър отлично съзнаваше това и по-късно, прибягвайки до ново необичайно отклонение от установената процедура на военния съд, лично разпита Шонк, за да му даде максимална възможност да внуши на съда, че независимо от тази скъпо струваща грешка, на него все пак може да се разчита и той е достоен да заеме отговорен пост на някой от корабите на негово кралско величество.

Часът на истината настъпи, когато тримата бяха призовани обратно в залата да чуят присъдата. Погледът на Лайтолър попадна най-напред върху сабята му, която бяха му отнели при започване на съдебното заседание. Дръжката й сочеше към него. Значи го бяха оправдали. А останалите? Излишно се безпокоеше. Не стига, че и тримата бяха напълно оправдани, за радост и облекчение най-вече на Шонк, но когато съдията се впусна във възхвала на демонстрираната от тях смелост при решението им да останат до края с обречения си кораб, на ответниците им стана чак неудобно.

Шонк и Гордън бяха повишени да служат на някои от новите разрушители в състава на армадата, докато Лайтолър щастлив се завърна на „Гари“ в Северноморския патрул с потвърдително назначение. За безболезненото приключване на делото несъмнено помогна статистиката, която сочеше, че от загубените досега във войната шейсет разрушителя почти половината са потънали поради сблъскване или някаква друга причина, непроизтичаща от враждебни действия. Впрочем Лайтолър трябваше да помисли и за личната си статистика. Да претърпиш четири корабокрушения, едно от които с най-много жертви в мореходната история, и да се отървеш от всички здрав и читав, това, виж, наистина бе нещо.