Джеймс Кър
Клиниката (6)

6.

На сутринта отиде на работа в осем и половина, твърде рано, за да може да извърши нещо полезно през първия си работен ден, но все пак по-късно отколкото бе възнамерявал, подтикван от нетърпението си. Докато паркираше, до него на мястото с табела „Карл Кьопф, дипломиран доктор по медицина“ спря възрастен човек на състезателен велосипед. Беше облечен в спортно сако, имаше папионка и за изненада на Питър върху плешивата си глава носеше таке.

— Аз съм д-р Кьопф, специалист по уши, нос и гърло в тази клиника. Вие трябва да сте д-р Де Хаан.

Ръкуваха се и Питър му разказа за първия си работен ден.

— А-ха. Е, елате с мен. Ще пийнем по едно кафе и може да се запознаете с другите колеги. Аз самият не съм интересна личност. Викат ми: „Лудият германец, който се опитва да накара хората да спрат да боледуват от хрема и да си духат носовете“. И аз точно това правя. Не позволявайте никога на пациентите да си духат носовете.

Кафенето беше разположено в неголямо помещение до кухнята, в което имаше малки масички и столове с дървени облегалки. Д-р Кьопф наля на Питър малко кафе и го запозна с Норман Силвана, Джордж Кар и Лес Лесли. Името на д-р Силвана напомни на Питър думите на Франк Луики: „Дяволски добър хирург е, но разбира се, подобно на всички добри специалисти и той си има своите чудатости. Инат, и то твърдоглав. А и е трудно да го закара човек в стаята за спешни случаи посред нощ“. Беше тъмнокос и красив млад мъж, който тържествено се ръкува с Питър.

Когато му представиха д-р Кар, д-р Кьопф изтъкна, че той е лекарят с най-голям трудов стаж след д-р Хеч. Джордж Кар на свой ред запита Питър, докато си пълнеше с треперещи ръце чаша кафе:

— Какво стана с момчето снощи?

— Почина в около четири часа сутринта.

— Какво, вече успяхте да загубите един пациент? На мен ми трябваха два дни, за да сторя това, когато пристигнах — високо се обади д-р Лесли. — Добре дошли на борда, Питър. Приятно ни е, че сте сред нас.

Питър се усмихна на Теодор Лесли, който беше хирург-ортопед в клиниката „Хеч“.

— Лес е номер едно в очистителната система на Сан Маршъл. Храни се с него и за една година ще удвоиш теглото си, Питър — обади се Джордж Кар, като ръката му вече се беше стабилизирала, а очите му заблестяха по-ярко от втората чаша кафе. Джордж продължи да разпитва Питър за основните му статистически данни, докато другите слушаха разговора им, когато влизането на Маршъл Урмсер наруши общия разговор на групата и го разби на няколко подгрупички.

Маршъл се обърна към Питър, след като шумно сръбна от кафето си няколко пъти.

— Колко успя да поспиш снощи? — попита той. — Има ли десет минути?

— По-скоро около три часа, д-р Урмсер.

— Наричай ме Марш, за бога!

— Надявам се днес да мога да му направя аутопсия, Марш.

— По дяволите, човече, спокойно можеш да отнесеш случая към съдебна медицина. Не „можеш“, а трябва. Не беше лежал в болницата и двайсет и четири часа, а и ти не знаеш от какво точно е починал. Няма съмнение, че случаят си е точно за съдебна медицина, трябва коронер да установи причината за смъртта.

Лес Лесли, който чу разговора им, се обърна към Маршъл Урмсер:

— Благодаря ти, д-р Прекрасни. Всеки път, когато поискаш да научиш нещо, само попитай Марш и той ще ти каже всичко, като започнеш от начина, по който да лекуваш даден пациент, чието положение се е влошило след операцията и стигнеш до мястото, на което ще се пусне следващата водородна бомба.

— Върви да се гръмнеш, Лес — отвърна Марш без следа от усмивка, но все пак не съвсем сериозно. — Трябваше да видиш как добре се справи младият доктор Де Хаан снощи. Докато се усетиш, ще преименуваме клиниката и болницата на „Де Хаан“.

В този момент в стаята с бодри крачки влезе Матю Хеч.

— Името ми харесва, Марш — рече той, като си наля кафе в супена купичка.

— Казвах, Мат, че по моите предвиждания, като съдя по начина, по който младият Питър де Хаан организира работата на болнично отделение „А“ снощи, след десетина години го виждам ръководител на тази клиника.

— Вярвай ми, Марш, още сега бих продал това място на първия човек, който го поиска и ми предложи по десет цента за всеки долар, който съм вложил в него. — Отново си сръбна от кафето. — Момчето почина рано тази сутрин, така ли, Питър?

— Около четири часа, д-р Хеч.

— Така си и мислех, че няма да оцелее. Трудно е за един лекар да изгуби пациента си и особено първия случай в практиката си. — Пъхна ръка под сакото, за да се почеше по гърдите отляво, под подаващите се от джобчето му връхчета на бяла носна кърпа. — Изглеждаш доста уморен, млади човече. Почини си през обедната почивка в стаичката на акушер-гинеколозите. Ако завариш Ал Хамфърс там като се качиш, избутай го и легни ти. Случайно знам, че снощи добре си е поспал по време на дежурството си. — Постави чашата си на масата и излезе така бързо, както и беше влязъл, без да каже „довиждане“, но като се усмихваше сам на себе си. Може би си представяше как Питър измъква д-р Хамфърс от леглото в стаята за почивка на акушер-гинеколозите.

След кафето, Франк Луики заведе Питър в сградата им. Щом влязоха в сграда 2 на клиниката, Франк каза:

— Има няколко души, с които още не си се запознал. На първо място, патолога Джо Пармилий. Той е нашия особняк. Искам да кажа, че не е толкова добър, колкото се очаква да бъде. Не мога да разбера защо Мат продължава да го държи на работа при нас. Всъщност подозирам, че самият Мат няма много високо мнение за Джо, но просто сърце не му дава да уволни някого. Ако изобщо трябва някой да бъде уволнен, върши го Мак, директорът на клиниката.

— Франк, ходиш ли понякога в болницата „Кабрило“ — запита Питър, като стигнаха до кабинетите си, — или до другата болница, как й беше името, „Сима Вели Къмюнити“?

— Рядко. Просто не ми е много удобно. Иначе болниците са си съвсем нормални. По-нови са и добре поддържани, но смятам, че в нашата болница човек може да получи повече внимание и грижи. Г-ца Уест, която отговаря за това място, работи като вол от девет часа сутринта до никое време през нощта. Как успява да си запази престилката толкова чиста и кога намира време да я пере, просто се чудя. Посветила му е живота си и си личи. И все пак, независимо от всичко, тя е поела върху себе си прекалено голяма отговорност, не се ползва с достатъчно авторитет и това се отразява на операциите, които по тази причина невинаги са успешни. Да вземем например бележките на сестрите за състоянието на болните, които невинаги се проверяват и понякога са твърде немарливи и неточни.

— Доколкото разбирам, малко от другите лекари идват в болницата „Хеч“.

— Точно така, с изключение на факта, че някои от външните доктори наистина ни изпращат свои пациенти. Например Джими Хайнц от „Удфилд“. Мат Хеч извършва хирургическите му операции, а Джордж Кар и аз сме поели вътрешните болести. Има още трима-четирима други лекари като него. Намират се и безделници и нехранимайковци като д-р Ед Делани, Ханс Конеф и Сюсък. Когато те ни изпратят пациент, човек трябва не да върви, а през глава да тича, за да стигне до вратата на линейката преди погребалния агент.

Франк Луики отново запали цигара, което явно му беше навик. Около черните косми, подаващи се под ноздрите на красивия му римски нос, започнаха да се извиват бели струйки дим.

— Медицинската практика е особен вид изживяване, Питър. Ще изгубиш няколко хиляди от илюзиите си.

Тази сутрин при Питър дойде само един пациент, човек на преглед за застраховка „Живот“ и той с ентусиазъм се втурна да попълва сложния формуляр. В единайсет часа при Лес Лесли дойде пациент със сериозно нараняване на крака и повикаха Питър да му помогне. Установи, че дружелюбното поведение на Лесли му харесва, както и експедитивността му в операционната.

Франк Луики му беше казал, че може да хапне супа и сандвичи или, ако предпочита, нещо топло в стаичката за кафе, така че на обяд Питър се присъедини към фармацевта Дийн Мейсън и красавеца на клиниката, така наречения неин Адонис, Норман Силвана. Норман, въпреки красивия си външен вид, не излъчваше аура на нарцисизъм, тъй като интересите му, както изглеждаше, бяха насочени главно към медицината и двете му деца. Държеше се доста превзето, без чувство за хумор и безстрастно, почти безполово, както си помисли Питър. И все пак в очите му проблесна въодушевление, когато спомена нов вид конци за хирургически шев, най-новата брънка в хирургията за операция на рак на гърдата.

След кратка обедна почивка, Питър проведе няколко медицински прегледа за назначаване на работа за персонала на най-големия завод за производство на самолети и други летателни апарати, след това дойдоха няколко пациента с простуда и болки в стомаха. Късно същия следобед пристигна млада жена с вагинит и наличие на захар в урината. Уреди тя и още двама други да дойдат пак след седмица, доволен, че вече има определени часове за повторни прегледи.

Първите няколко дни и вечери неусетно преминаха и скоро изтекоха и първите седмици. Темпото на работа на Питър се увеличи към третата седмица. От главния офис започнаха да му изпращат спешни случаи, освен новите пациенти, които не можеха да чакат другите лекари. Д-р Хеч също му препрати няколко от своите.

Питър се изненада от големия брой хора, които споделяха с него колко се радват, че са намерили лекар, „който може да се справи с всичко“, лекар, готов да поеме лечението на цялото им семейство. Също така изглеждаха доволни, че изявява желание да прекарва повече време с тях, за да може да ги опознае.

Към края на първия месец беше получил един долар като подарък от възрастен пациент, обезпечаван от служба „Социални грижи“, голяма торба с орехи от един фермер в долината Сима и една пура от бащата на бебето, което беше изродил, когато акушер-гинекологът на клиниката, д-р Ал Хамфърс, бе задържан от друго раждане в болницата „Сима Вели“. Беше асистирал при четири или пет други най-различни операции, повечето от тях спешни случаи. Две от тях бяха на д-р Хеч и Питър остана изненадан от заслепяващата оперативна скорост на хирурга.

Питър установи, че другите доктори от клиниката с готовност му прехвърлят посещенията по домовете и повикванията за спешни случаи по вечерно време и през уикендите. А те бяха достатъчно на брой, за да го поддържат непрекъснато зает и почти да не му оставят свободно време. Към края на юли беше вече толкова изтощен, че се наложи секретарката на клиниката да поставя името му през вечер и през седмица по време на уикендите в графика за повиквания.

Дори и след това продължи да има допълнителни повиквания вечер, когато официално не беше на работа и приемаше повечето от тях с желание и готовност. Бързо бе разбрал, че Джордж Кар просто не се обажда на повикванията извън работно време, както и някои от другите лекари, с изключение на най-сериозните спешни случаи, които просто не търпяха отлагане. Джордж и другите се отнасяха към всички обаждания в извънработно време, като към прищевки на нервозни пациенти, които ненужно викат за помощ, само и само да ги разкарат напразно и да им губят времето или пък обратно, намираха, че болният толкова дълго е чакал, че оплакването му може да потърпи още и не се нуждае от внимателно отношение и грижи. При всички положения губещи се оказваха все пациентите.

Скоро започнаха да поверяват на Питър хоспитализирани болни, често пациенти, които бе виждал в стаята за спешни случаи. Франк или някои от другите лекари в началото често работеха по тях заедно с него, но щом навлезе по-стабилно в активната практика, той започна сам да се справя с все повече и повече пациенти. Имаше чувството, че започва да излиза от преходното си състояние и да навлиза в истинския живот на медицината и повечето дни беше истински щастлив.