Джеймс Кър
Клиниката (45)

45.

На следващата сутрин Питър тъкмо се беше обадил на д-р Кънингам в Балтимор, когато Маршъл Урмсер влезе в апартамента му и се тупна на канапето.

— Получихте ли писмото ми, господине? — запита Питър д-р Кънингам.

— Да, Питър, но не съм му отговорил още, защото се опитвах да събера известна информация. Едва тази сутрин научих това, което исках да зная и щях да ти пиша днес следобед.

— Има ли добри новини за мен?

— Всъщност, да, така мисля. Един от стажантите ни хирурзи, които учат втора година, Филип Меренбах, от един месец е болен от хепатит и казват, че ще е в болнични още няколко месеца. Не е никак добре. Разговаряхме по този въпрос в катедрата по хирургия и решихме, че няма да можем да намерим стажант-хирург, който да е втора година по това време на годината, но можем да вземем теб като първа година стажант за лекар-резидент по хирургия, като ни помогнеш да наваксаме изоставането поради болестта на Меренбах. Разбира се, никой от вас няма да може да върши по-сложна работа, но можеш да помогнеш на второкурсниците при рутинната им работа, така че да могат да си изпълняват работата по график, докато се върне Меренбах.

— Звучи прекрасно.

— Наистина ли си готов да тръгнеш?

— Да, процесът свърши. Не ви казах всичко за него, но бях въвлечен и участвах в един процес…

— Зная. И тук чухме за това.

— Наистина ли?

— Да. Медицинските вестници непрекъснато пишеха за него и един от студентите ни обърна внимание, че си завършил медицинското училище „Бидъл“ и непрекъснато ни уведомяваше как се развиват събитията. Всички бяха на мнение, че този приятел, как му беше името, Хеч, е лош актьор и хич не бяха изненадани от проблема му. На мнение сме, че си постъпил правилно и трябва да кажа, че и аз съм на твоя страна.

— Не съжалявам за това, което направих.

— Сигурен съм, че е така.

— Но не знам дали съм постигнал нещо.

— Често това е трудно да се каже. Как свърши всичко? Ти спечели ли или загуби?

— Ние спечелихме. Присъдата беше в полза на семейството, като трябва да им се изплати обезщетение на стойност двеста и петдесет хиляди долара.

— Правилно. Добре е. Е, чу предложението ми. Проявяваш ли интерес?

— Определено да. Искам да дойда и със сигурност го приемам.

— Прекрасно. Кога можеш да си тук, Питър?

— Момент, да помисля. Ще ми отнеме най-малко десет дни.

— Отлично. Десет дни е добър срок. Наложи ли се, вземи си и две седмици. Ако можеш да започнеш работа на двайсет и втори август, в понеделник, ще е чудесно.

— Няма спор по въпроса, ще мога. Може да успея дори и по-рано.

Питър бавно затвори телефона.

— За какво ставаше дума, Питър? — запита Маршъл, изправил се до барчето с напитките.

— Обади се д-р Кънингам, мой професор от висшето медицинско училище „Бидъл“ в Балтимор. Казва, че им се открива бройка за стажант по хирургия първа година. Това наистина е прекрасно. Мислех си, че ще може да се намери и някое местенце за патолог, ако имам късмет, та следващия юли да взема специалност като хирург, а след това да започна работа като лекар-резидент.

— Страхотно. Дойдох да ти донеса това писмо. Мислех, че е важно. От университетското училище в Лос Анджелис е и по някакъв начин бе препратено до „Хеч“.

— Благодаря ти, Марш. Около половината от кореспонденцията ми се изпраща там, независимо колко усилия полагам да ми я препращат тук. — Питър отвори писмото. Беше от д-р Арнолд Дънинг — хубаво дълго писмо, в което му казваше, че няма да имат свободни бройки до първи юли следващата година, но тогава с радост ще приемат молбата му за резиденство в областта на хирургията. — Нищо особено, Марш. Нямат свободни места за специализанти до следващия юли, но тогава с удоволствие ще ме приемат.

— Е, да поседнем сега, приятелю — рече Марш, — защото имам и други новини да ти казвам и не искам да припаднеш, като ги чуеш.

— Не говори така. Не съм в настроение да ме държиш повече под напрежение. Кажи каквото има да казваш.

— Седни и ще ти кажа.

— Добре, казвай сега.

— Чу ли, че са завели ново дело срещу д-р Хеч вчера?

— Да не се майтапиш?

— Не. Делото е стабилно, чух, че става въпрос за четиристотин хиляди. По всяка вероятност ще пишат за него във вестника довечера. Едно момче от Редфилд, което лекувал за рани от изгаряния. Тийнейджър. Матю оставил превръзките твърде дълго на раните му и в резултат има доста лоши козметични последствия. Спомням си, че на времето семейството беше доста разстроено.

— Изобщо не помня случая.

— Беше преди да дойдеш.

— Е, аз лично се радвам да го чуя. Надявам се догодина да има поне десет дела, заведени срещу него.

— Съгласен съм с теб. Значи отиваш в Балтимор, така ли?

— Да, и искат скоро да замина. Ние с Ан обаче сме решили веднага да се оженим. Мислех да го направим тук, но може би ще е по-добре да го сторим в Рино.

— Защо не го направите наистина? Аз и жена ми ще се радваме да дойдем с вас и да ви станем кумове, ако ни искате.

— Можем да си приготвим багажа следващите ден-два, в неделя сутрин да отлетим за там и да се оженим следобеда, така че да не ви спъваме много работата. Разбира се, и баща й също ще иска да дойде. А колата ми ще е заета с багажа ни, така че, боя се, няма да има място за никой друг да пътува с нас.

— Какъв е проблемът? Той може да вземе самолета и да пътуваме заедно.

— Мисля, че си прав. Още сега ще се обадя на Ан и ще поговоря с нея.

— Е, трябва да се прибирам. Звънни ми вкъщи да ми кажеш какво сте решили. Или още по-добре, каня те на вечеря заедно с Ан, та да ни го кажете лично, очи в очи. Можем да празнуваме тази вечер, като същевременно уговорим всички подробности.

Тази вечер ходиха на гости на Марш и с голямо усилие успяха да не се напият, тъй като любезният домакин непрекъснато им наливаше в чашите. Страх ги беше, че на следващия ден ще ги боли глава. В събота се приготвяха, а в неделя станаха рано, изчистиха апартамента на Питър, взеха багажа на Ан от къщата на баща й и го сложиха в колата.

— Това всичко ли е? — запита г-н Алексио, като застана на алеята до колата и се наведе да погледне през задния прозорец.

— Достатъчно е — рече Питър. — Ако успеем да напъхаме багажа на Ан, останал в Бъркли в багажника, ще сме добре.

— Е, желая ви късмет и на двамата — рече г-н Алексио. — Ще се видим следобед в Рино.

— Довиждане, татко — рече Ан, и го целуна по устните. — Благодаря за всичко.

— Да, кукличке.

— Довиждане, господине — каза Питър, усмихна се на г-н Алексио и същевременно разбра, че не иска нищо друго на този свят толкова, колкото миг по-скоро да се измъкне от Сан Маршъл. Но след като направиха обратен завой по „Веливю“ и помахаха на г-н Алексио, Питър отмина няколко преки и спря колата до тротоара.

— Какво има? — запита Ан. — Гума ли спука?

— Искам да ме целунеш — обърна се той към нея.

Тя го изгледа с любопитство и запита:

— Защо? — И се премести по-близо до него.

— За късмет. Просто защото искам. Защото те обичам.

— Не ме разбирай криво — рече тя. — Нямам нищо против.

Целуна го дълго и страстно, като здраво го държеше.

— Това е всичко, от което имам нужда, за да съм щастлив — рече Питър, като си подсвиркваше, когато запали отново колата и се отправи към южната част на града, мина покрай кръстовището, където бяха блъснали колата на Розали Хеч, станало причина той да влезе в града в безсъзнание, мина покрай полетата и хълмовете, малките градчета на долината „Сима“ и излезе на пътя, който водеше за Оукланд, Бъркли, към магистрала №40, към Рино, Невада, към Балтимор и медицинския център „Бидъл“, изпълнен с оптимистични мисли за бъдещето, което го очакваше и професията, която си бе избрал.