Джеймс Кър
Клиниката (10)

10.

Като се прибираше с колата си в четвъртък следобед, Питър видя как Ан Алексио завива по алеята към къщата си в своя бял плимут. Спря до тротоара и й махна с ръка.

— Здравейте, как сте?

Младата жена изглеждаше по-различно, бе по-стройна, черната й коса беше вдигната на кок. Носеше бял костюм, а на врата си имаше тюркоазен шал. Погледна го втренчено за момент, след което му помаха в отговор.

— Здравейте, д-р Де Хаан. Добре съм. Днес дори ходих на работа.

— Нали училището още не е започнало?

— Е, помагам да се изготви програмата за обучение по изобразително изкуство за следващата учебна година в началните училища. Работя извънредно.

— Минахте ли на пури?

— Не. Срам ме е да си призная, но още пуша цигари. Много съм слабохарактерна. А и без това не понасям миризмата на пурите. По-скоро бих предпочела да ме оперират.

Питър се засмя.

— Поддържам предложението си да опитате да дъвчете тютюн.

— Наистина ще ги спра.

— Сигурен съм, че можете да го направите.

— Радвам се, че има поне един човек, който ми вярва.

— Изцяло съм на ваша страна. Довиждане.

— Довиждане, д-р Де Хаан.

Като караше към къщи, Питър високо включи радиото и си затананика мелодията от рекламата на „Лъки Страйк“. Погледна кореспонденцията си, захвърли я на канапето и взе телефонния указател. Имаше телефонен номер на името Филип Алексио. Набра го и един мъж вдигна телефона.

— Г-н Алексио ли е на телефона?

— Да.

— Искам да говоря с дъщеря ви Ан, ако може.

— С Ан ли? Разбира се. — Чу го да я вика.

— Ан, обажда се Питър де Хаан.

Имаше моментна пауза.

— О, да.

— Обаждам се, за да попитам дали бихте се съгласили да излезете с мен в събота вечер. Това е почивният ми ден и си помислих, че бихме могли да вечеряме някъде и може би да потанцуваме?

— Звучи добре, но съжалявам, имам среща.

— О! А какво ще кажете за петък вечер, тоест утре?

— И утре не мога.

— Със същия човек ли сте заета?

— Всъщност, да.

— Има ли смисъл да ви питам дали ще се съгласите да излезете с мен следващия уикенд?

— С най-голямо удоволствие. Джим тогава ще е извън града. Заминава в командировка.

 

 

В седем и трийсет часа вечерта последната събота на месец август Питър и Ан Алексио пътуваха с кола през Източен Оукланд по магистрала Нимиц. Излязоха на крайбрежието и завиха по моста „Бей“, точно когато светнаха сините флуоресцентни лампи.

— Нали не сте сгодена за Джим-как-му-е-фамилията? — запита Питър, като подаде четвърт долар на човека, който събираше таксите за преминаване по моста.

— Не, връзката ни не е толкова сериозна, въпреки че много го харесвам. Излизаме заедно вече цяло лято. Той е чиновник в адвокатската кантора „Андълман и Уилямс“, като същевременно следва. Ще работи там, докато не си вземе държавния изпит.

— Вие от Сан Маршъл ли сте?

— Слава богу, не. Обаче Джим е оттук.

— Откога живеете в Сан Маршъл?

— Родена съм в Мексико Сити.

— Така ли?

— Да. Живели сме там и в Южна Калифорния, докато станах на пет години. След войната татко замина на работа в Хаваи и се преместихме на Хавайските острови.

— В Хонолулу?

— Израснах в Хонолулу и там наистина много ми харесва. Страшно ми се иска отново да се върна някой ден.

— Тук, в Калифорния ли сте учили?

— Да, в Бъркли. След това, преди няколко години, компанията на баща ми банкрутира и той също се върна в Калифорния. Най-накрая намери работа при един голям строителен предприемач тук, в Сан Маршъл, но точно тогава майка ми се разболя и установиха, че е болна от рак. Почина след три-четири месеца.

— Много съжалявам да го чуя, Ан.

— Ужасно ми беше мъчно за баща ми. Всичко, което някога бе имал, внезапно изчезна. След като завърших училище, открих, че в градския колеж се открива нова специалност по история на изобразителните изкуства и се преместих там, за да бъда с него известно време.

— Алексио испанска фамилия ли е?

— Не, френска.

Излязоха от тунела на „Йерба Буена Айлънд“ и Питър видя пред себе си в здрача осветените контури на Сан Франциско.

— Сан Франциско е прекрасен град — рече Ан.

Той я погледна. Видя профила на прекрасния й чип нос, високото чело, волевата брадичка, тънкия й красив врат на фона на синята светлина от светлините на моста.

— Предполагам, че сте сгоден? — запита тя с ниския си глас и го погледна.

— Не, не съм — отвърна той.

— Не сте женен, нали?

— Не, невинен съм.

Тя се засмя.

— Все ми се случва да излизам с женени мъже. Никога не си правят труда предварително да ме уведомят за това.

— Човек не може да ги накара за нищо на света да си признаят.

— Обзалагам се, че е така.

Ресторантът, в който си бяха запазили маса, „Cote d’Or“ се намираше далеч на улица „Лавенуърд“, където тя започваше да се спуска към залива. Бяха пристигнали двайсет минути по-рано от определения час, така че оберкелнерът ги насочи към бара да изчакат. Той беше малък, тъмен и оживен.

— За мен коктейл от бренди, портокалов ликьор и лимонов сок — обърна се Ан към сервитьорката, а Питър си поръча мартини. След като пиха по още едно, ги заведоха до масата им. Минаха през тъмен вестибюл, за да стигнат в елегантна стая, със златни и бели полилеи.

— Красиво е, нали? — прошепна Ан.

Свиреше малък състав. Поръчаха си вечеря и потанцуваха на мъничкия дансинг.

— Това място много ми харесва — по-късно рече Ан, докато ядеше омара си, — но сигурно е много скъпо. Първоначално не се усетих.

— Толкова ми е приятно, че останалото няма никакво значение. Искаш ли пак да потанцуваме?

Ан кимна. На дансинга се движеше леко и грациозно, лесно се завърташе в танца и се държеше на достатъчно близко разстояние от него. Питър я притисна здраво към себе си и тя не се възпротиви.

След вечерята я заведе в малък нощен бар, наречен „При Чиело“ и слушаха един млад испански китарист.

Седнал близо до нея на пейката, той се възхищаваше на жълтото й палто с широка яка, което беше тясно пристегнато с колан на талията. Барът бе толкова шумен, че разговорът не вървеше, а когато започна да свири едно трио, той й прошепна:

— Не можем ли да намерим някое по-тихо местенце, където да си поговорим?

— Не искаш ли да изчакаш стриптийза?

— Шегуваш ли се? Та аз само това гледам по цяла седмица.

Ан чаровно се усмихна — гласът й беше нормално висок, но когато се смееше, смехът й бе нисък и гърлен.

— Зад ъгъла има шоу на наркомани, което е наистина умопомрачаващо — отвърна все още с усмивка тя.

— Хайде, стига се майтапи с мене. Не наричам подобни места тихи и спокойни.

— Добре — съгласи се тя, — ще те заведа другаде.

В колата тя го насочи да кара към хълма „Телеграф“. Слязоха, за да се насладят на гледката за няколко минути, като мъгливият бриз от морето духаше право в лицата им, след това продължиха по крайморския булевард към старата крепост в края му. Светлините от автомобилите ги задминаваха и се отправяха към моста „Голдън Гейт“. Питър се обърна към нея:

— Имаш най-красивият нос на света.

— Харесва ли ти? Не съм сигурна, че е така.

— Мисля, че е съвършен.

— Бих предпочела да е прав.

— А на мен ми харесва точно такъв, какъвто е, вирнат.

— Това място не е ли фантастично? — запита Ан, като надзърна към залива и кулите на моста.

— Хайде да отидем до края на булеварда.

— Твърде студено е.

— Не е, хайде!

Мъглата беше гъста, сирените за мъгливо време свиреха високо, а старата крепост в далечината им изглеждаше призрачна. Хвана я за ръка, щом стигнаха до края и се наведоха над гигантските скали, подаващи се над морето, срещу които се удряха и разбиваха вълните.

— Страшничко е — каза Ан, като гледаше надолу към бурното море.

— Харесва ми.

— Не отивай твърде навътре — предупреди го тя и вдигна яката на палтото си.

Той отстъпи назад и я прегърна. Ан вдигна поглед към него.

— Моля те. — Притегли я към себе си и я целуна. Тя се притисна към него, топла и мека, като опря ръце на гърдите му. Изведнъж се отдръпна.

— Не прави това — упрекна го Ан.

По някаква причина бе използвал езика си при целувката, без да се замисли или да го планира предварително, без дори да разбере, че го прави в момента.

— Съжалявам.

Тя се втренчи в крепостта за момент.

— Да се връщаме в колата.

Като затвори след нея вратата на форда, Питър влезе от своята страна и започна да се извинява.

— Нямах намерение да правя това. Сам не мога да си обясня защо го направих.

— Внезапно изпитах чувството, че съм на първа среща с млад лекар стажант и това хич не ми хареса — рече тя.

— Твърде дълго съм бил затворен в тази проклета болница. Смятам, че съм забравил как човек трябва да се държи в обществото. Превърнал съм се в абориген, който мисли единствено за секс и съм се лишил от всякаква чувствителност.

Ан се усмихна.

— Ти си луд.

— Вярвай ми, това си е чистата истина.

— Ти си добър и ние наистина прекарваме добре заедно — рече тя и постави ръка на рамото му.

Върнаха се на северния плаж и се отбиха в бара „При Енрико“, за да пийнат по едно преди лягане. Ан си поръча кафе роял, а Питър — топло какао с коняк. Наблюдаваха хората в кафенето и разговаряха. Питър я намери за много приятна и убедителна, начетена и стимулираща компаньонка, пълна с информация за най-различни неща.

В полунощ отново се намираха на моста Бей, на път обратно за Сан Маршъл.

— Как е фамилното име на Джим? — запита Питър.

— Защо?

— Просто така. Искам да знам.

— Джим Хоуви. Джеймс Хоуви младши.

— Не ми харесва.

— Не го познаваш.

— Просто изпитвам чувство на неприязън към него.

— Е, престани да го изпитваш вече.

На вратата на къщата си, Ан се обърна и му каза:

— Благодаря ти, Питър. Чудесно прекарах тази вечер с теб.

— На мен също ми беше безкрайно приятно.

— Ще ме целунеш ли?

Питър леко я целуна. Тя го дръпна по-близо към себе си и го целуна по-силно, след това се отдалечи.

— Много те харесвам — нежно рече Ан. — Моля те, обади се пак.

Прибра се вкъщи леко объркан. Хареса му да целува Ан Алексио. Освен това харесваше и самата нея. Но тя беше прозвучала така адски сериозно в края на вечерта, че той чак се обезпокои. Щеше да му е приятно да излиза с нея, но засега не мислеше за други неща.

 

 

Питър никога не бе имал повече работа в Сан Маршъл, отколкото в понеделник и вторник следващата седмица. В неделята се обади на Ан, но баща й каза, че я няма. Късно във вторник вечерта, почти в десет, пак позвъни и й каза, че я е търсил преди.

— Не знаех — отвърна тя. — Надявах се да се обадиш.

— Чудех се какво ще кажеш за утре вечер. Можеш ли да уредиш нещо вместо мен?

Тя му каза, че дават интересна пиеса в театър „Сламената шапка“ в Конкорд и решиха да отидат да я видят. На следващата вечер Питър, точен както винаги, в седем без пет, натисна звънеца й.

— Подранил си. Влез за малко — покани го тя, като го преведе през малко тъмно входно антре в приятно мебелиран хол с акварели и снимки по стените.

Питър видя картина с водни бои на една жена в бяло сред градина с красиви растения, подписана „Ан Алексио“.

Баща й се изправи, когато Ан го представи. Беше висок, хубав мъж с посребряла тъмна коса, имаше същите кафяви очи като Ан и приятно, дружелюбно лице.

— Здравейте, докторе — протегна му широка и топла ръка.

Питър се изненада от външния му вид. Автоматично винаги, когато някой му споменеше професията „технически ръководител в строителството“, си представяше груб човек с бирено шкембенце, кашлица като на закоравял пушач и потъмняла от времето кожа. Г-н Алексио със същия успех можеше да мине за представител на брокерска фирма, както и за специалист в строителството.

Докато караха към Конкорд, Ан запита:

— Питър, ако решиш да се установиш някъде на постоянна работа, тук ли ще останеш или ще се върнеш на Източния бряг?

— Не знам. По-скоро проявявам интерес към някой от големите университети като Калифорнийския или онзи в Лос Анджелис, но ако не стане, по всяка вероятност ще се установя в Бостън, Ню Йорк или Балтимор.

Ан се приближи към него.

— Смятам, че трябва да останеш в Калифорния.

— Нави ме.

Декорите бяха добри, но самата пиеса, „Венера отблизо“ на Кристофър Фрай, се стори на Питър малко скучна, а и актьорското изпълнение не му хареса особено. След това отидоха зад кулисите и Питър се запозна с приятелката на Ан, Поли Андрюс, която бе проектирала декорите. Той я поздрави за блестящата й работа, както и за съпруга й Ал, който играеше в пиесата.

По пътя за вкъщи, Ан седеше близо до него, слушаше музика по радиото на колата и разговаряше.

— Колко е часът? — запита тя, когато влязоха в алеята, водеща към дома й.

— Дванайсет и пет.

— Мисля, че татко си е легнал, но е оставил лампите запалени заради мен.

— Можем ли да поговорим още малко?

— Да.

— Хареса ми да ходя на театър с тебе.

— На мен също. — Тя се обърна към Питър и постави ръка върху неговата. — Знаеш ли, аз наистина те обичам.

Питър беше твърде изненадан, за да може веднага да реагира. След малко се пресегна, прегърна я през раменете и я целуна.

— Толкова хубаво целуваш — рече Ан.

— Така ли мислиш?

— Да. Знам, че е така. Ти обичаш ли ме?

— Да — отвърна Питър.

— Не съм сигурна дали да ти вярвам или не. Не знам какво ми стана. Не мога да спра да мисля за теб. От събота вечер непрекъснато все ти си ми в ума. Скъпи, не мога да разбера самата себе си. Винаги съм казвала, че от мен никога няма да излезе докторска съпруга, а гледай сега какво става.

— Е, лекарите не са чак толкова лоши.

— Мислех, че ще е адски скучно да си седиш вкъщи и по цяла вечер да чакаш мъжа ти да се върне от работа. Всички хлапета, които познавах от подготвителното медицинско училище, бяха скучни, досадни и непрестанно се безпокояха какви бележки ще изкарат.

— А Джим?

— Джим е много симпатичен, но никога не съм била влюбена в него.

— Мислех, че си.

— Не, никога. — Ан отново го целуна и след това сложи глава на гърдите му. — Не мога да повярвам. Наистина ли ме обичаш?

— Да.

Тя се облегна на седалката и го погледна.

— Не е така. Изведнъж се убедих, че не ме обичаш. Защо ме излъга?

— Какво искаш да кажеш?

— Не ме обичаш, нали? Защо каза, че ме обичаш?

— Мисля, че те обичам, но просто не съм съвсем сигурен.

— Не ме обичаш. Чувствам се адски глупаво. Бях сигурна, че е така, не знам защо, в противен случай нямаше да кажа това, което казах.

— Може би ще те обикна.

— Или не. По-добре да се прибирам.

— Ще ме целунеш ли за лека нощ?

— Наистина ли го искаш?

— Да.

— Ела да ме изпратиш до вратата и можеш да ме целунеш там.

Питър й помогна да слезе от колата и я изпрати по стъпалата до входната врата, като я държеше за ръка.

Тя отключи вратата, след което се обърна към него.

— И все пак искам да се видим отново.

— Ще се видим, разбира се.

Целуна го и рече:

— Моля те, никога вече не ми казвай, че ме обичаш, освен ако наистина не е така. Мога да ти простя всичко, но не и това.

— Виж какво… — опита се да обясни Питър.

— Не, скъпи, по-добре не казвай нищо. Лека нощ.

Питър бавно се прибра у дома и след това половин час седя в хола да размишлява. Жените са толкова различно устроени от мъжете. Преди да легнат с някого, все трябваше да мислят за любов. Ан беше много привлекателна, имаше грациозна походка, бе въплъщение на самата женственост и сексуалност. Беше художничка, имаше външния вид и чара на жена с такава професия. Но същевременно бе и жена, която неизбежно мислеше като жена. Трябва да я е привлякъл физически, така че преди да отвърне на това привличане, й бе нужно да се убеди, че е влюбена. За него този преход беше твърде бърз.

И все пак му се искаше да я види отново. Може би ще успее да я убеди да излезе пак с него, да танцуват, да ходят по пиеси, да разговарят, да се целуват, да спи с него и да не настоява повече той да я обича. Ако достатъчно силно искаше да го види, можеше да се съгласи на нещо по-малко от любов от негова страна, или на нещо по-малко от брак.

Възможно беше и той да се промени. Тя не може да не притежава поне малко вяра в собствените си възможности и чар.

В четвъртък вечерта Питър й се обади, но г-н Алексио му каза, че е отишла на събрание. Обади се пак късно в петък вечер, но г-н Алексио му каза, че не се е чувствала добре и си е легнала рано. В събота следобед му каза, че е отишла на гости при приятели в Сан Франциско за уикенда, който Питър внезапно осъзна, че е три дни, тъй като в понеделник беше Празника на труда. В края на краищата наистина се бе разбунтувала. Бе решила да го забрави, да го изтрие от живота си, преди да се е вкоренил в него. Питър установи, че тази мисъл го ядоса. По всяка вероятност бе излязла с някой друг, сигурно си търсеше нов млад човек, който да я изпълва с лъжливи надежди и да й помогне да заличи Питър от сърцето си. Нима това беше честна постъпка? Но може пък така да бе по-добре.

Питър въздъхна и затвори предната врата на апартамента си късно в неделя вечерта в края на дълъг и мъчителен работен ден, изпълнен с посещения по домовете: деца с кашлица и хрема; порязвания и погълнати хапчета; гастроентерити и виения на свят до припадък; случайно нанесена от огнестрелно оръжие рана; инфаркт; ужилване от оса с алергична свръхчувствителност. Какво ли не му беше минало през главата този ден.

Телефонът звънна, като си свали сакото и вратовръзката и си наля чаша мляко. Питър, който вече почти спеше и ходеше, се стресна от силното му звънене. Когато го вдигна, за миг се зачуди дали по някаква случайност не се обажда Ан. Но беше телефонистката от болницата, за да му каже, че д-р Хеч иска след един час да направят една гастректомия и има нужда от асистент. Хари Лоусън бе заминал за празниците.

— Разбира се, веднага ще дойда — рече Питър. — Започваме в полунощ, нали? Добре.