Джеймс Кър
Клиниката (25)

25.

Следващият месец бе кошмарен за Питър. Беше му много трудно да работи. Опита се да възобнови навика си да отдава същото ревностно внимание на пациентите си, както на старите, така и на новите, но знаеше, че разсеяността му от време на време прозира. Ежедневните му срещи с д-р Хеч по коридорите или в кафенето, фаровете на колата му на паркинга или когато я задминаваше по улиците, случайното зърване на предния вход към къщата му, когато отиваше на посещения по домовете и пътят му минаваше оттам, всичко това караше вътрешностите му да се преобръщат. Остро съзнаваше присъствието на този човек в живота си, идването и тръгването му. Правеше всичко възможно да се ангажира с нещо друго, да се държи с него любезно и приятелски всеки път, когато го види и се опита да превърне всяка тяхна среща в събитие. След това в ума си мислено преживяваше тези срещи, които минаваха пред очите му като на филм.

Искаше да има нормален и задоволен вид, като човек, който се е приспособил към живота на клиника „Хеч“, но очите му го издаваха. Не можеше да не забележи, че когато се бръсне сутрин пред огледалото или си мие зъбите вечер, те приличат на очите на фанатик, под тях имаше тъмни сенки, бяха зачервени по краищата и хлътнали от отслабването му.

В средата на януари се случи нещо обезпокоително. Малко повече от месец преди това, една проверочна група от Съвместния комитет за акредитиране на болниците, които представляваха Националното сдружение на болниците и Националните колежи по медицина и хирургия, прекара няколко дни в болница „Хеч“. Питър си помисли, че има много малки шансове да сполучи да привлече на своя страна неодобрението на тази официална провинциална групичка. Лабораторията наистина имаше някои дефекти и не се поддържаше както трябва, но Съвместния комитет беше преднамерено внимателен при акредитирането на малки, частни, така наречени „собственически“ болници.

Предсказанието му се бе оказало погрешно. Главният инспектор дори посочи на персонала много от недостатъците, историите на заболяванията и физическите диаграми на амбулаторните карти, които не бяха на ниво, необходимостта от повече официални събирания на персонала, освен това нуждата да се водят протоколи за различните болнични комитети и събранията им, подобренията в доставките на стерилизационните технически съоръжения и така нататък, но въпреки това на 17 януари от главния офис на Съвместния комитет във Вашингтон се получи съобщение, че болницата е акредитирана.

— Това направо ме депресира — сподели той с Ан същата вечер в дома й. — Господи, не мога да разбера защо ще акредитират подобно място. Мислех, че това ще е един начин да го спрат този Хеч и да му наложат запор, поне за известно време.

Ан се обличаше вече всеки ден, и вършеше някои и други домакински задачи, но трябваше да изминат още две седмици, преди да може отново да тръгне на работа. Питър забеляза, че сега беше по-сериозна и по-замислена от преди, не толкова жизнена.

— Питър, имам чувството, че единственото, което ти е в главата, е д-р Хеч — рече тя. — Разбираш ли, че той е единственото нещо, за което говориш или, както ми се струва, за което мислиш?

— Виж какво, Ан, това не е истина.

— Има ли нещо, което да трябва да узная, нещо, което да не си ми казал?

— Не, разбира се, че не.

— Непрекъснато си мисля, че съм болна от рак или проказа и никой не ми казва истината.

— О, скъпа!

— Наистина ли ме обичаш?

— Да, разбира се, и ти много добре го знаеш.

— Не си ми го казвал от цяла седмица. О, съжалявам. Не ми обръщай внимание. Просто усещам, че у теб има нещо различно, не зная какво или защо. Не мога да го определя. Например, чудя се дали д-р Хеч не ми е направил нещо лошо и аз не знам какво е то.

— В никакъв случай. Казах ти, че няма такова нещо.

— Е, реших какво ще направя. Исках да го кажа първо на теб. Както знаеш, в колежа има кой да ме замести, наложи се да намерят човек, докато съм в отпуска по болест. Доколкото разбирам, справя се добре, така че не е нужно да се връщам там до следващия семестър. Вместо това реших да отида в Бъркли, да си наема апартамент и да продължа следването си. По всяка вероятност ще успея да се дипломирам за един семестър като използвам и лятната сесия. И без това трябваше да го направя рано или късно.

— Няма нужда да правиш нищо, ако ще се женим.

— Ти ще продължиш още няколко години да учиш за специалност и няма да изкарваш много пари. А дори и след като се специализираш, със сигурност няма да си стоя вкъщи и да отглеждам деца.

— Не е много хубаво от твоя страна да говориш така.

— Съжалявам. Но е истина. Питър, трябва да знаеш колко много те обичам. Не можех да си представя, че някога ще съм способна да изпитвам такава силна обич към някого, както сега към теб, но не съм сигурна дали няма да е по-добре и за двама ни, ако замина за известно време. Ти усилено работиш, умът ти е все в клиниката и болницата, нещастен си и недоволен от операцията, която ми направи д-р Хеч, виждам го, опитваш се да вземеш решение към коя специалност да се ориентираш, баща ти почина, аз си имам своите проблеми и така нататък. Струпа ти се просто повече, отколкото може да понесе човек наведнъж. Мисля, че сега имаш нужда от повече време за себе си, искам да кажа и по-голяма нужда от почивка. Започна много да слабееш, имаш уморен вид. Аз няма да съм много далеч и ще мога понякога да се прибирам за уикендите.

Питър погледна прекрасното й лице, гладката й кожа, красиво заоблените рамене, малки и крехки, стегнатите й гърди под белия вълнен пуловер.

— Ще те пусна да заминеш, но само при едно условие — рече той.

— И какво е то? — попита Ан, като го наблюдаваше как я гледа.

— Че ще вземеш това със себе си. — Питър извади малка кутийка от джоба си, отвори я и измъкна от нея диамантен пръстен.

— О, Питър, ти си го купил!

— Нямах намерение да ти го давам преди утре, защото утре е рождения ден на майка ми, но изведнъж ми се стори, че днес е най-подходящия за това ден.

Тя си сложи пръстена и възкликна:

— Погледни колко е красив! — И се наведе, за да го целуне нежно.

— Харесва ли ти?

— Прекрасен е! Не го беше споменавал и не бях сигурна, че ще ми го подариш.

Питър отново потрепери от болка при спомена за това какво й бе сторил д-р Хеч. За момент не беше сигурен дали любовта му към Ан няма да се превърне в най-обикновено съжаление и желание да бъде мил към нея. Може би щеше да е по-добре да замине за Бъркли за известно време. Изглежда и без това планът, който беше замислил, щеше да отнема по-голямата част от времето му.

В края на януари Ан се премести в Бъркли. Времето беше все още студено, но дъждовете вече започваха, като събуждаха зеленината на поляните, хълмовете и пасбищата на страната. Питър беше дежурен часове наред. След като д-р Хеч му намекна, че е заинтересуван от помощта му, той започна често да се появява на работа в седем, като подготвяше новите пациенти, на които им предстояха хирургични операции. Вечер оставаше до по-късно, за да следи как се развиват пациентите след хирургичните операции, като проучваше старите амбулаторни карти на болницата в архива, за който д-р Хеч му беше дал ключ.

Ан се връщаше у дома на всеки няколко седмици през уикенда и те винаги вечеряха заедно, след това отиваха да танцуват. Тя изпитваше отвращение и не искаше вече да се люби с него в апартамента му, така че съумяваше да прекара по някоя и друга вечер с нея само от време на време, когато успееше някоя събота или неделя да прескочи до Бъркли. Веднъж Ан нещо не беше в настроение, когато дойде, каза, че не е сигурна дали още го обича и смята, че трябва да се разделят. Питър се върна в Сан Маршъл същата вечер, но почти не спа. Рано на следващата сутрин тя се обади по телефона, като плачеше отчаяно и му каза, че не е мислила какво говори, отдаваше думите си на мартинитата и виното, които беше изпила, както и на решението си да не пречи на бъдещето му, че за него няма да е честно да продължава връзката си с нея, затова е решила тя първа да скъса, но сега не й е стигнала смелостта да довърши нещата до край. След това, когато пак се видяха, Ан беше по-тиха, по-спокойна, изглеждаше по-щастлива, по-нежна и любвеобилна, както и по-уверена в държането си от друг път. Приличаше на малко момиче, което е пораснало за една нощ, след смъртта на родителите си. Въпреки мъките си, тя се разхубави. Питър забеляза как главите на мъжете се обръщаха след нея, когато влизаха заедно в ресторант и се хвана, че той самият започва да я зяпа понякога нощем, с отворена уста, учуден от красотата й.

Когато не беше с нея, чувстваше се мрачен и без настроение, но манията да вземе сериозни мерки за отстраняване на д-р Хеч, не преставаше да го преследва и направо го изяждаше отвътре. Питър си спомни думите на Франк Луики един ден в дома му, че всяка хубава малка битка, всяка значителна, дори и маловажна, социална или законова промяна, обикновено се оказва още едно прочистване на Авгиевите обори. Той беше изтъкнал, че на щата Калифорния са били необходими двайсет и пет години, за да прокара в законодателството един справедлив закон за жилищното строителство, и само след година гласоподавателите го премахнали с референдум.

— Само се опитай да промениш вида на някой формуляр в тази болница — беше казал той, — и ще чуеш стоновете и воплите на докторите, сестрите, санитарките, администраторките, машинописките и всички останали, които в един глас ще гракнат срещу тебе. Така че, когато говориш за промяна на фундаментален факт в присъщото на един медик поведение, като се опитваш да накараш лекарите да застанат един срещу друг, да отделят от себе си и да се изправят срещу семейство Хеч, е все едно да вадиш зъби на бесни полярни мечки. Ако на някои лекари е дадена повече власт, която имат право да упражняват върху другите, тогава е напълно естествено някой да злоупотреби с тази власт. Лекарят може да стане много популярен в махалата, в която живее, да отнеме пациентите на другите лекари, може да бъде обвинен в безпринципно поведение и дори да се стигне до там да му закрият практиката.

— О, по дяволите — бе възкликнал Питър, непоколебим в идеализма си, — не мога да повярвам, че няма достатъчно добри и свестни мъже във всяка област на медицинската професия, които да не помогнат при наличието на такова нещо, ако им се даде добър импулс. А лекарите са именно тези, които трябва да вземат мерки. Те са единствените, които могат да забележат некадърниците сред самите себе си. След това трябва да ги изтръгнат с корените им от земята и лицето на света. Ами ако умножим д-р Хеч по броя на населението на нацията? Да кажем, че има пет процента нехранимайковци — така се очертава в тази област — това прави пет процента от двеста и четирийсет хиляди лекари в тази страна, което значи дванайсет хиляди. Дванайсет хиляди користолюбиви алчни доктори, които убиват и осакатяват хората с немарливата си и лоша работа. Това си е чиста заплаха за възрастните хора по домовете им. На практика тези лекари могат да се превърнат в национална катастрофа, неразпозната дяволска чума. Знам, че е невъзможно да се оправи целия свят. Обаче усъвършенстването му винаги е възможно. Господи, ако можехме да озаптим поне половината от тези лекари, това би било нещо по-голямо от откритието на пеницилина.

— Питър, ти просто не искаш да разбереш колко е трудно да се промени нещо — бе казал Франк, — няма значение колко важно може да ти се струва то в момента. Мога да се сетя поне за петдесет неща, които ми се иска да променя от утре. Ако бях диктатор, щях да ги променя. Но накратко казано, убеден съм, че ако посветя живота си на което и да било от тях, да кажем най-простото от всички, няма да постигна нищо.

— Франк, ти си пораженец!

Ала те бяха започнали да разговарят по-малко от заболяването на Ан. Питър почти с никого не разговаряше, освен с пациентите си. От време на време се чувстваше като конфиденциален агент, на когото се доверяваха огромни тайни, като човек, който води двойствен живот. Но повечето време ненавистта разяждаше ума и сърцето му и уморяваше тялото му.

След това, в края на февруари, предприетата от него кампания започна внезапно да дава резултати. Първо се разболя Хари Лоусън. Така че д-р Хеч отново помоли Питър да му асистира, да се върне там, където искаше, на операционната маса с д-р Хеч, застанал от отсрещната му страна. Когато Хари отсъства една седмица, поради заболяване от грип, а след това си взе още няколко дни болнични поради заболяване от епидидимит^[1], той, Питър и д-р Хеч се събраха на конференция. Беше взето решение, за най-голяма изненада на Питър, че Питър ще поеме за постоянно асистирането при хирургичните операции на д-р Хеч, докато Хари ще го викат само когато има нужда от него.

Питър бе забелязал, че след операцията на Ан, както беше направило впечатление и на някои други лекари, болницата беше забавила хода на дейността си и д-р Хеч имаше много по-малко пациенти. Хирургическият му график беше два пъти по-малко запълнен от обикновено. Лю Кондон, радиологът, бе споделил с Питър колко изненадан останал един ден, когато гледали снимките на един пациент на д-р Хеч с голяма язва на дванайсетопръстника, една от тези, които иначе д-р Хеч незабавно би оперирал, сега категорично отказал да пипа.

След като Питър започна работа като негов асистент обаче, работата рязко се увеличи. Той се зачуди защо. Какво ставаше в объркания хаотичен мозък на д-р Хеч? По план трябваше да отиде на лов през август и септември. Каква беше причината да остане? Имаше ли финансови проблеми в клиниката? Или пак беше започнал да взима декседрин?

На Питър му се стори, че с течение на времето забелязва повишена възбудимост в д-р Хеч. Провеждаха се една след друга кървави операции, много от тях напълно ненужни, като в болницата непрекъснато имаше пет, десет, след това двайсет постоперативни пациенти. Няколко пъти седмично имаше спешни операции след приключване на работното време в пет и половина, с други хирургични намеси, явно по-належащи, през работно време. В чакалнята по всяко време беше пълно с тълпи от хора, които чакаха с часове, за да може д-р Хеч да ги прегледа за една минута. Той беше въплъщение на великия лечител в действие, като се майтапеше с всички, очевидно с никого не се държеше сериозно, въпреки че пациентите се радваха и приемаха с удоволствие всеки негов жест и дума. „Смей се през цялото време, докато оперираш — напяваше си Питър де Хаан. — Смехът прави грешките ти да изглеждат невинни, така поне си мислиш ти.“

Болницата отново се превърна в бедствено място за Питър, който придоби свой собствен свят. Кървящите, ранени и умиращи пациенти, които ежедневно му се налагаше да вижда и подкрепя, лека-полека погълнаха целия му живот и оставиха назад всичко останало. Редица гибелни дни един след друг до такава степен го поддържаха непрекъснато зает, че не му оставаше нито време, нито енергия или сили да помисли как би могъл да превърне плановете си в действие. Започна да се безпокои, че след като сега вече беше зад портите, може да не успее да намери начин да разобличи и съсипе д-р Хеч така, както беше според първоначалния му замисъл, или че ако му се открие подобна възможност, може да я пропусне в суматохата от умора или объркване.

Никога не бе мислил, че е възможно да се превърне във фанатик, но като се изключеха единствено посещенията на Ан от време на време, светът му се затвори около койките за преглед, хирургическите операции, болничните стаи на пациентите на клиниката и болница „Хеч“. С минаване на седмиците и, след като не можеше да намери решение на проблема си, той започна все по-силно и по-силно да се безпокои за ограничеността на възможностите си, в които само допреди месец изобщо не се бе съмнявал, за невъзможността да пререже този гордиев възел. Дните му се превърнаха в трескави замъглени петна на непрекъсната дейност, нощите му — безспирни часове на работа и откъслечен неспокоен сън, нарушаван от чести злокобни кошмари, които го караха да се събужда стреснат и изпотен.

Д-р Хеч започна ежедневни хвалебствия — противни на Питър, но те очевидно стимулираха и вълнуваха по-възрастния лекар — за това какъв прекрасен екип са те двамата, как никога досега не е имал по-добър асистент, колко добре са съумели да превърнат медицинския си персонал в организация, която би могла спокойно да се мери с големите световни здравни центрове. Започна да говори за това, че трябва да се построят нови, по-големи болница и клиника върху земите, които притежаваше, на запад от града, а веднъж дори заговори за възможността да открият медицинско училище, свързано с нея.

— Имаме остра нужда от още една медицинска академия в щата ни — рече той, — но от такава, която да използва наистина практикуващи лекари. Те ще познават медицината от собствен опит и ще преподават на студентите последните две години от следването им. Бихме могли да го направим тук.

Д-р Хеч също отслабваше, като явно пазеше усилена диета и вече се подготвяше за ловното си пътуване през есента. Сега Питър го виждаше как ежедневно си взима декседрин, от който зениците му се разширяваха. Лицето му се бе източило, даже си пускаше дълга брада за пътуването. С всеки изминал луд ден д-р Хеч все повече и повече заприличваше на месия. В някои от дългите сутрини, когато се втурваше на лов за човешко месо, Питър до такава степен се чувстваше вече част от живота на този човек, поради непрекъснатото им общуване, че установи, че се смее на шегата на д-р Хеч за горкия дявол, чиято предполагаема херния бил извадил точно преди да започнат да го прерязват неизбежните стомашни болки миг по-късно.

Питър започна да се чуди дали самият той не развива някакъв вид психоза, но чувстваше, че самата мисъл за това е доказателство за противното, макар да беше толкова зает с други неща, че не му оставаше време да се занимае по-подробно с тази мисъл.

Започна да получава дълги, тревожни писма от майка си, която го молеше да й разкаже повече за себе си, за живота си, чудеше се защо й пише толкова малко, но той не отговаряше на повечето от тях, като не си хабеше времето за нищо друго, освен за изпълнение на поставената си цел. Вместо това започна да й се обажда по телефона през няколко седмици, за да я успокои. Ан също продължаваше да се оплаква от разсеяността му, липсата на добри маниери, по-редките му пътувания до Бъркли, умората и раздразнителността му. Когато й ходеше на гости, тя винаги приготвяше някое от любимите му ястия, обличаше се в специални дрехи и дори му се явяваше неглиже, което той особено обичаше, като полагаше неимоверни усилия да го събуди от апатията му. Но той не беше в състояние да сподели с нея тревогите и безпокойствата на настоящия си свят, погълнали изцяло живота и мислите му. Често я оставяше объркана, мрачна, обидена и дори сърдита, като това трупаше нови към и без това многото му вече грижи. Обичаше я, но сега нормалните му чувства бяха блокирани и избутани на заден план, в това число и любовта му към другите хора.

Посвети се още по-усърдно на болничната работа. Д-р Хеч вече оставяше следоперативните грижи изцяло в ръцете на Питър, като явно му доставяше удоволствие да играе ролята на великия бял хирург, който трябва от време на време единствено да извади конците на някой и друг шев или да открие абсцеса на стар шев, но в общи линии не си мърсеше ръцете или не си пропиляваше талантите с такива по-маловажни и дребни задължения, а се пазеше за приложение на великите си майсторски гениални хирургични оперативни умения в операционния амфитеатър.

Питър правеше ранните визитации, д-р Хеч вървеше надуто като генерал пред инспекционната група с г-ца Уест и две сестри от етажа, които обикновено припкаха най-отзад. Безмилостно се шегуваше с пациентите и отправяше остроумни забележки, но ясно им даваше да разберат колко ценно му е времето и колко безценен е всеки миг при темпото, с което работи. Престижът му пред пациентите стана толкова голям, че всяка дума, която отправяше към тях, се превръщаше в сентенция, която оставаше записана в златния фонд на болницата. Няколкото плоски шегички, които пускаше от време на време, се предаваха от уста на уста, от пациентите на сестрите, на посетителите, на другите пациенти, на другите доктори. Постепенно се разкрасяваха от пациента, за да състави подробен анализ на заболяването си и оздравяването му досега. Въпреки че съумяваха да придадат известна уместност и съдържателност на коментарите на д-р Хеч, Питър не преставаше да се дразни, когато пациентите не възприемаха нищо от собствените му внимателни и подробни обяснения, а все повтаряха плоските шеги на д-р Хеч, запечатали се в паметта им.

Въпреки това, Питър нямаше нищо против да играе ролята си на подчинен. Поне, когато той надзираваше всичко, пациентите вече не получаваха рициново масло, когато страдаха от чревна непроходимост с повръщане, не им преливаха литър след литър ненужна кръв, не им предписваха тридневни диети след гастректомия, не им предписваха дивашки нареждания за преливане на интравенозни течности като солни разтвори за болни със сърдечни заболявания и тежки калиеви дози за болните от адисонова болест. Още първия ден, когато започна там работа като негов асистент, Питър спря рутинното изписване на пеницилин, стрептомицин и хлоромицетин за всички следоперативни пациенти. Той виждаше как пациентите просперират и разцъфтяват под грижите му и това поне беше утеха сред всеобщото мъчение, защото злоупотребите на д-р Хеч продължаваха и ужасно му тежаха.

Имаше много случаи, когато Питър не успяваше да спре отмъстителната му ръка и се извършваха ненужни херниорафии^[2] на осемдесетгодишни пациенти, вадеха се здрави матки, махаха се хемороиди, заради една-единствена капка кръв и всяка малка бучица кистозен мастит незабавно се изрязваше от иначе здрави и току-що наболи гърди. Ракът се изрязваше от коремите, както амбрата се изчопля от червата на мъртвите кашалоти и пациентите се връщаха понякога по стаите си, като от тях буквално капеше кръв, след минаването на парния валяк на д-р Хеч, който беше предназначен единствено да премахва злокачествени образувания, да разсича, подобно на действията на луд човек, черни дробове и черва; бедните хора понякога умираха три, четири, шест часа след операцията, като изчерпваха сетните сили на Питър да ги задържи живи дори и толкова дълго. Д-р Хеч казваше на роднините на починалия в коридора: „Може така да е по-добре. Възможно е Бог по този начин да е показал милосърдието си. Нямаше никаква надежда да се оправят. Ракът беше пуснал разсейки навсякъде“. Питър знаеше, че тези пациенти при химиотерапия, рентгеново лъчение, късмет, добри и подходящи грижи и без хирургическа намеса, щяха да преживеят със семействата си безболезнено още поне година или две.

При много от тези случаи, Питър, като дори си правеше планове да надхитри или да уговори Матю Хеч да не постъпва така, не успяваше да постигне нищо. Ако стигнеше твърде далеч, пред него внезапно се изправяше бяла стена, както стана една нощ, когато отвориха едно седемгодишно момче, за да го оперират от остър апендицит, а Питър мислеше, че то страда само от носталгия и има запек. Д-р Хеч се беше отвърнал от Питър по средата на едно изречение, бе вдигнал и отнесъл момчето със собствените си ръце право в операционната, където тържествено изчака операцията да започне, за да може той да спаси момчето. На следващата сутрин инцидентът не беше споменат на операционната маса. Вместо това д-р Хеч настоя да се впише в доклада за сестрите от операционната, колко голяма помощ му е оказал Питър предната вечер.

И така, Питър продължаваше да работи, наблюдаваше и изчакваше с горящи очи и възпален стомах, докато най-накрая търпението му не се изчерпа.