Джеймс Кър
Клиниката (3)

3.

Питър се събуди рано от типичните за всяка болница сутрешни шумове. Първо седна на ръба на леглото, след това стъпи на пода, щастлив, че вече се чувства по-добре. Г-н Ерлангер в съседното легло изглеждаше сивкав и блед, потеше се и дърпаше кожените каиши, с които го бяха завързали към леглото през нощта.

На Питър внезапно му се зави свят, когато се отправи към отворената врата на банята и той се хвана за касата на вратата, за да не падне. Върна се в леглото, главата му се поизясни и след малко с апетит изгълта закуската.

Младата нощна сестра влезе, за да провери пулса и да измери кръвното налягане на г-н Ерлангер и стеснително се представи на Питър като госпожица Уинтърс. Не беше на повече от двайсет и една години, както прецени той, с големи и кафяви очи, разположени върху детинско пъпчиво лице, но имаше приятен и изпълнителен вид.

Питър я попита:

— Кой е съседът ми, г-н Ерлангер? Искам да кажа, от Сан Маршъл ли е?

Тя се приближи до леглото, изчерви се, като се наведе над него и му прошепна:

— Притежава малък бижутерски магазин в центъра на града, магазинът за часовници на Джон. Съпругата му е починала преди две години след операция от рак, доколкото разбрах. Това е всичко, което знам за него. — Изправи се и на свой ред запита: — Вие тук ли сте назначен на работа, д-р Де Хаан?

— Да, и много ми се иска да се измъкна от тази стая, за да поразгледам всичко наоколо.

— О, в никакъв случай, определена ви е пълна почивка.

— Така ли? А аз вече ходих до банята.

— Не е трябвало. Няма подобни нареждания. — Момичето се усмихна, направи му физиономия и затвори вратата след себе си.

Почти веднага след това г-н Ерлангер започна силно да кашля и госпожица Уинтърс се върна, за да му помогне да седне в кревата и да го потупа по гърба. Висока по-възрастна сестра, която говореше с южняшки акцент, скоро я последва.

— Аз съм госпожа Стефан, д-р Де Хаан — обърна се към него тя, — старшата сестра на това отделение. — Протегна хладната си ръка, за да се ръкуват. — Реших да преместим господин Ерлангер в самостоятелна стая, която ще е готова след няколко часа. Сигурна съм, че не ви е било много забавно през изминалата нощ. Непрекъснато повръща и му е зле след операцията.

— Изобщо не ме е притеснявал, госпожо Стефан, но постъпете, както прецените. С всяка изминала минута се чувствам все по-добре и по-добре. Не възнамерявам да остана още дълго тук.

— Е, ще трябва да останете поне, докато не дойде д-р Хеч. По всяка вероятност ще ни уволни всичките, ако ви завари станал от леглото. Възползвайте се пълноценно от възможността за почивка, докторе, защото можете да ми вярвате, че съвсем скоро вече трудно ще намирате време за тази цел.

В стаята бяха влезли двама ранни посетители, мъж и жена, очевидно роднини на Джон Ерлангер. Старецът изглеждаше напълно с разсъдъка си, когато започна да говори с тях, но след това постепенно съзнанието му се замъгли и той задряма.

Възрастната жена с къносаната коса се обърна към Питър.

— Аз съм сестрата на Джон, докторе, а това е брат му от Лос Анджелис.

— Здравейте.

— Вече изглеждате видимо по-добре. Когато ви докараха вчера, стенехте и се мятахте в несвяст. Направо ме уплашихте. Но предполагам, че не ви се иска да чувате такива неприятни подробности.

— Не особено — усмихна се Питър на прямотата й.

— Доколкото разбрах, идвате да работите в тази клиника — рече тя, като свали износеното си зелено палто и остана в черна рокля на светли райета.

— Точно така. Аз съм д-р Де Хаан. — Прозвуча му твърде официално. Като се изключеше университетската болница в Бидъл, не беше свикнал хората да се обръщат към него с „д-р Де Хаан“.

— Толкова се радваме за вас. Д-р Хеч е прекрасен човек. Той е мой лекар, откакто започна практиката си в Сан Маршъл. Накарах Джон да отиде при него вчера сутринта, след като от повече от месец има болки в стомаха. Ходеше при друг лекар, който само му мереше кръвното и му даваше хапчета, но болките не преставаха. Д-р Хеч още от първия път като че ли разбра, че има чревна непроходимост и го сложи веднага на операционната маса.

— Лошо е, че му се е наложило да оперира.

— Д-р Хеч намери наистина добре оформена непроходимост. Каза, че трудно ще можем да разберем в близките дни дали ще го бъде. Човек би си помислил, че е било редно и другият лекар да се сети по-рано за подобно нещо.

Питър седна в кревата.

— Сестрата каза ли ви, че ще местят брат ви в отделна стая? — запита той.

— Да, чух за това. Положението му трябва да се е влошило. Надявам се, че не ви е пречил много.

— Никак.

Д-р Хеч се появи малко по-късно, блестящ в ярко карирано сако със забодена червена роза в илика.

— Чух от госпожица Уинтърс, че вече си по-добре, Питър. — Сестрата го последва с количката с бинтовете. — Каза ми, че дори не си се и опитал да я поухажваш, така че е възможно да не се оправяш толкова бързо, колкото тя мисли.

Изчервилото се лице на госпожица Уинтърс се появи до туловището на д-р Хеч, докато той намигаше на Питър.

— О, доктор Хеч — рече тя.

— Мисля, че днес по някое време можеш да станеш, Питър — вече по-сериозно добави д-р Хеч.

— Няма ли да ме изпишат днес?

— О, още е рано за това.

— Но аз се чувствам добре.

— Имаш нужда от повече почивка след преживяния вчера шок.

— Естествено, ще постъпя както казвате, но изгарям от нетърпение да започна работа.

Д-р Хеч му измери пулса.

— Деветдесет. Леко е ускорен за човек на легло. Да, смятам, че имаш нужда от още малко почивка. — Отстъпи крачка-две назад, като че ли да поогледа по-добре младия доктор, леглото му, медицинската практика, живота изобщо. — Какво да правим с подобен красавец, госпожице Уинтърс? Не беше в съзнание повече от шест часа снощи, а тази сутрин кипи от енергия да излезе оттук. Какво мислиш за това? Смятам, че няма да му се отрази зле да го погалиш и да се отнесеш нежно с него, което ще отнеме част от енергията му. Просто трябва да се пъхнеш в леглото му и да му дадеш малко от нежността и обичта си. Става ли? — Усмихна се на притеснената млада сестра, която гледаше втренчено стената на стаята.

— Моля ви, доктор Хеч!

— Всъщност, Питър, мисля, че жените най-много си падат по тебе заради къдравите руси косми на гърдите ти. — Този път се изсмя още по-високо. — Е, хайде, хайде, госпожице Уинтърс, не се сърдете. Вече ще се държа добре. Не се опитвам да ви поставя в неловко положение, само взимам под внимание всички възможности за действие в момента. Питър, ще те задържим тук до утре сутринта и след това ще накарам някой да те заведе да си видиш апартамента. Във вторник вечерта те каня у дома на вечеря, ако си достатъчно добре, и ще можем да поговорим за някои бизнес подробности, за това, какво можеш да очакваш от нас, какви ще бъдат нашите изисквания към теб и прочее. Кабинетът ти не е съвсем готов, но имаме помещение, което можем да ти предоставим за седмица-две.

— Добре. Освен това, преди да започна работа трябва да си купя кола на старо.

— Питър, обърни се към Хари Нюхарт по този въпрос, ще го намериш в центъра на града, на улица Поплър. Не говори с никой друг, освен с Хари и му кажи, че аз съм те пратил.

— Може ли да си запиша? А след това може ли да стана?

— Добре. — Д-р Хеч бодро се ръкува с него, като се наведе над леглото, след това изчезна за момент зад завесата на г-н Ерлангер и му помаха ведро, докато излизаше от стаята.

Питър все още не можеше да получи ясна представа за Матю Хеч. Може би това се дължеше на внезапната промяна в отношенията им, които се превърнаха в такива на лекар с пациент, вместо в колегиални. По всяка вероятност, щом излезе оттук и станат колеги в работата си, личността му отново щеше да придобие очертанията на онзи човек с тих глас от Атлантик Сити.

По средата на сутринта Питър стана от леглото, за да вземе душ. Хвърли поглед към господин Ерлангер по път за банята и видя, че лицето на стария човек е станало тебеширенобяло, а косата му е мокра от пот. Приближи се към него, докосна ръцете му, които бяха леденостудени и тогава забеляза увеличаващото се червено петно в средата на кревата му. Посегна към алармения звънец и звънна два пъти, след това отиде до вратата и подаде глава навън, като огледа широкия коридор. Един приведен възрастен санитар бършеше някакви петна по асфалтовите плочки и Питър му извика:

— Бързо повикайте сестрата! — Старият човек вдигна стреснато глава, без да разбира какво му казват. — Веднага извикайте сестрата!

Човекът разбра.

— Ештештвено, повикам сестра.

Госпожица Уинтърс се втурна по коридора и стигна зачервена до вратата на Питър.

— Какво има, д-р Де Хаан? Лошо ли ви е? — запита тя.

— Става въпрос за господин Ерлангер. Мисля, че е получил екзентерация^[1].

Госпожица Уинтърс надникна в стаята и моментално изхвърча, като извика на един лекар, застанал до стаята на сестрите. Докторът кимна, като мина покрай Питър и влезе в стаята. Питър остана в коридора и се наслаждаваше на първия си спешен случай. Когато докторът излезе, госпожица Уинтърс го представи:

— Д-р Де Хаан, това е д-р Франк Луики.

Ръкуваха се и д-р Луики се обърна към госпожица Уинтърс.

— Незабавно извикайте д-р Хеч. Кажете му какво се е случило. По-добре ще е да извикате и анестезиолог.

След това се обърна отново към Питър. Беше тъмен, едър човек, с кръгла трапчинка в средата на брадичката.

— Съжалявам. Имаме спешен случай. Радвам се да се запозная с вас. Аз съм един от двамата интернисти тук. Запознахте ли се с другите лекари в клиниката? — Питър забеляза следи от бруклински диалект в говора му.

— Само с д-р Хеч. Изглежда, че като съм влизал в града…

— Знам за това, вярвайте ми. Чух всичко по този въпрос. Съобщиха го по радиото, по телевизията, вестниците писаха, така че вече всички, които не са слепи или глухи, знаят за случая. — Франк Луики се изсмя. — Сигурен съм, че нито един лекар досега не е влизал по-драматично в този град от вас. Да, бих казал, че по моя преценка, не може да не ви очакват велики събития.

Питър се засмя заедно с него и веднага го хареса.

— Значи още не сте се запознали с Хари Лоусън. Той е застанал ей там, до стаята на сестрите или по-скоро беше там преди малко. — Обърна се и се провикна по коридора: — Хей, Хари. Ела тук!

Хари му махна в отговор.

— Майката на едното от онези бебета му се обажда по телефона и човек би помислил, че обсъждат покупката на хиляда облигации от ценните книжа на Кристиана Секюритиз. Хари е нашият педиатър.

— Какво става с г-н Ерлангер, д-р Луики? — запита Питър.

— Франк, наричайте ме Франк. Мисля, че г-н Ерлангер ще бъде още един триумф за съвременната хирургия, в който пациентът в крайна сметка умира. Току-що му се разтвори коремната рана и трябва веднага да го върнем на операционната маса. Състоянието му не беше съвсем добро още от началото, а сега е изпаднал в шок и изглежда още по-зле.

— И аз мислех така.

Хари Лоусън се приближи към тях и бодро изрече:

— Вие сте д-р Де Хаан, нали? Първият ми съвет към вас е: Не позволявайте на този образ Луики да ви прехвърли моментално всичките си тежко болни и спешни случаи с посещения по домовете. — Беше напълно посивял, нисък и закръглен, имаше пухкави бузи и издадени напред зъби. — Приятно ми е да се запозная с вас, Питър. Чух за катастрофата ви.

— Чувствам се добре, но д-р Хеч не иска да ме изпише до утре.

— Трябва да накарате някой да ви разведе из клиниката още днес, просто да я разгледате и да получите представа за нея, за да можете да се ориентирате — обади се Хари Лоусън.

— Типично в негов стил, Мат току-що накара работниците да пребоядисат кабинета ви, въпреки че знае още от преди два месеца, че ще дойдете — вмъкна Франк Луики. — Докато стане готов, ще ползвате кабинета на Хари и моя, така че всички ще подивеем.

— Сградата ни е свързана с кабинета на Мат чрез един коридор — добави Хари, — което е удобно и лесно за пациентите, защото за известно време ще ви прехвърли част от своите. Поне така стана с мен, когато дойдох за пръв път. Започнах като практикуващ лекар и постепенно се ориентирах към педиатрията, в която се специализирах, въпреки че все още продължавам да асистирам на Мат при операциите му.

— Допускам, че госпожа Стефан ви е казала за г-н Ерлангер — обърна се Франк към д-р Лоусън.

— Ерлангер ли?

— Мат го оперира вчера от чревна непроходимост и той току-що получи екзентерация.

— О, боже, отиде ми неделната сутрин! Ти говори ли с Матю?

— Той знае за случая.

— Трябваше да заведа двете най-големи деца на църковната служба, но сега ще помоля Керъл да направи това. По-добре да се хващам за работа, преди да е дошъл. Благодаря ти, Франк. До скоро виждане, Питър. — Хари Лоусън завлачи напред тежките си крака.

— Толкова е искрен, а практически от сърцето му капят кървави сълзи за болните му деца, тези с левкемия и фиброкистична болест^[2] и други подобни. Също така е дяволски добър педиатър, въпреки че не успя да си вземе изпита по специалността — добави Франк, като гледаше след него. — Ако му отидете на гости, ще започнете да се спъвате навсякъде в деца, но пък ще ви почерпят с истинска швейцарска кухня. Жена му е от швейцарско-италианско семейство. Ние самите бихме искали да ви поканим по някое време със съпругата ми. Глория ще ви се обади, след като се настаните.

— Много мило от ваша страна.

— Ако наистина искате някой да ви разведе из клиниката днес, ще помоля Стийв, стария санитар, да ви я покаже на инвалидната количка.

— Би ми било много приятно.

— Матю е построил първо болницата, след това е накарал да съборят старите съседни къщи, като на тяхно място е издигнал трите сгради на клиниката. По̀ миналата година прибавиха още едно болнично крило към задната им част.

— По всяко време съм готов да тръгна на обиколка — рече Питър.

— Добре. Ще отида да потърся Стийв — усмихнато рече Франк Луики.

Скоро след това старият санитар буташе Питър по алеята на болницата в инвалидната количка, а оттам в средата на сградите. Изведнъж го обърна към улица на име „Арчър“ и посочи предната част на първата бяла сграда с испански покрив от червени тухли.

— Докатор Лесли и докатор Силван.

Имената на лекарите бяха написани на табелки отпред, което показваше, че това е сграда 3 на клиниката „Хеч“. Питър погледна към следващата постройка нагоре по улицата и като се приближиха към нея, сърцето му гордо се разтупа при вида на табелката отпред, на която пишеше:

„Клиника «Хеч», сграда 2

Франк Луики, дипломиран лекар по медицина, вътрешни болести

Хари Лоусън, дипломиран лекар по медицина, педиатрия

Питър де Хаан, дипломиран лекар по медицина, практикуващ доктор“

Накара Стийв да спре инвалидната количка. Докато се преструваше, че разглежда заоблените керемиди на покрива и декоративната мазилка пред сградата, няколко пъти прочете табелата. Всеки път му се струваше, че ситуацията е нереална и е приятен мираж.

Когато отново тръгнаха, Питър вдъхна с пълни гърди свежия чист въздух навън, като усещаше как минувачите гледат болничните му дрехи и големите превръзки на челото му. Мислеше си за двамата лекари, с които току-що се бе запознал. Франк му се беше видял груб и способен, но дружелюбен; Хари Лоусън му се бе сторил компетентен, искрен, от сой.

Минаха покрай по-голямата сграда 1 на клиниката „Хеч“ и се изкачиха по полегатия път до предните стъпала на болницата, минаха през фоайето и се запътиха надолу по коридора на болнично отделение „А“, за да спрат до стая 22.

— Благодаря, Стийв, разходката наистина ми достави голямо удоволствие.

— Докатор Де Аан, мога видя вие много добър човек. Нещо мога сторя вас, кажете, веднага правя.

— Благодаря ти, високо ценя вниманието ти.

Щом си легна отново в кревата, на Питър му се прииска да види още места от Сан Маршъл и да започне работа. Искаше да се запознае с другите в клиниката, сестрите и лекарите, да се нанесе в кабинета си и да докаже способностите си още при първите си собствени пациенти.

Питър погледна към оправеното легло на г-н Ерлангер със сменено чисто бельо, готово за следващия пациент. Зачуди се как ли протича операцията на стария човек. Шансовете му не бяха много добри. Разбира се, той самият минаваше шейсетте, беше сам в живота, съпругата му била починала…

Мислите на Питър бяха прекратени от влизането на Франк Луики в стаята. Челото му блестеше мокро от пот, беше си навил ръкавите на ризата и си носеше палтото.

— Дяволите да го вземат! — рече Франк, като седна и изпусна дълбока въздишка. Питър го погледна, в очакване на следващите му думи. — Изгубихме стареца.

— Г-н Ерлангер ли? Очаквах го. А вие?

— Едно боцване с упойката и край. Щяхме да го оперираме с местна упойка. След това той се съвзе за известно време преди операцията с плазма, солен физиологичен разтвор и арамин, и решихме да пробваме лека обща упойка. Но тъкмо започнахме да вкарваме упойката и сдаде багажа. Двайсет минути му правих изкуствено дишане, като се мъчих да накарам сърцето му отново да забие, но напразно.

— Много лошо.

— Е, здраве да е. Вижте какво, уведомете ме, ако ви изпишат утре сутрин. Ето домашния ми телефон или ми пратете бележка в кабинета и Глория може да мине да ви вземе и да ви закара до апартамента. Доколкото разбирам, Розали Хеч вече го е мебелирала.

— Д-р Хеч каза, че някой оттук ще ме закара, май че Стийв. Ако имам нужда от помощ, непременно ще ви се обадя. Благодаря за предложението ви.

— Добре тогава, приятелю — рече Франк и излезе.