Джеймс Кър
Клиниката (21)

21.

Празничните дни бързо отлетяха. Питър отново потъна в работата си, като жадно попиваше всичко, на което не го бяха научили в Медицинската академия или по време на стажа му. Много от нещата, които трябваше да усвои, се отнасяха до начина как да общува с хората, как да се отнася към тях, кога да им казва, че имат психосоматични проблеми и в какви случаи да не им го казва, на кого може да довери, че му предстои да умре и на кого не може, как да разговаря с хората достатъчно дълго, за да ги предразположи и удовлетвори изискванията им, без да прекалява. Имаше от време на време пациенти, които едва ли можеха да се задържат достатъчно дълго в кабинета, за да ги разпита и прегледа както трябва. Други, за съжаление — повечето, трябваше просто насила да се изкарват от кабинета му. Да се занимае с тях без да загуби твърде много време и все пак да успее да ги запази като свои пациенти, беше почти невъзможно и същевременно цяло изкуство.

Да обясни ясно и кратко болестите, изследванията и лечението на пациентите си беше за него едно непрекъснато предизвикателство. Някои индивиди бяха просто глухи и неотзивчиви към медицинската информация. След най-внимателни прегледи и подробни обяснения, те след няколко седмици възмутено и раздразнено задаваха въпроса: „И все пак какво ми има, докторе? В семейството ми ме питат и аз съм принуден да им отговарям, че не искате да ми кажете. Защо вие, докторите, сте все толкова потайни?“.

Пациентите, които се обаждаха по телефона, му причиняваха по-големи затруднения. При някои хора не можеше да мине и ден, без да се консултират поне веднъж или дваж с лекаря си. Хората се обаждаха по всяко време на денонощието, за да го питат неща от рода дали да си направят клизма или не, да се оплачат, че не са могли да заспят, след като са взели секонал. Хората, станали вече зависими от лекарствата, му се обаждаха денонощно, като му искаха лекарства, таблетки против болки, наркотични инжекции и по-силни хапчета за сън. Обаждаха се в полунощ, като се надяваха, че не са го събудили и в пет и половина сутринта, за да го хванат, преди да е тръгнал за болницата. Питър просто не можеше да си обясни по кое точно време смятаха, че спи.

Когато имаше късмет, срещаше д-р Хеч само един път или два пъти седмично. Шефът на клиниката не промени отношението си към него, доколкото Питър беше в състояние да прецени, като често се шегуваше с него, беше сърдечен и винаги бързаше. Питър, от друга страна, ходеше на визитации с Франк Луики винаги, когато можеше, за да се научи на някои от неговите умения. От време на време асистираше на Лес Лесли при хирургичните му операции, като под вещото ръководство на Лес ортопедията му доставяше по-голямо удоволствие, а в родилното отделение от Ал Хамфърс се научи да прави по-добри форцепси.

През първата седмица на декември Питър и Ан бяха до такава степен погълнати от работата си, че тя им пречеше да се виждат повечето вечери. Ан каза на баща си, че смятат да се сгодят официално в началото на следващата година и Питър остана с впечатлението, че г-н Алексио е много доволен от тази новина.

Майката на Питър се обади в апартамента му на Коледа, точно когато той се готвеше да отиде на вечеря в къщата на Ан.

— Как си? Има ли нещо, което да не е наред? — запита той.

— Питър, нещо се случи с баща ти. — Гласът й звучеше спокойно.

— Какво искаш да кажеш с това „нещо се случи“? Още един инфаркт ли получи?

— Да. Стана внезапно и неочаквано. Нищо не можеше да се направи. Почина преди около час.

— О, не! О, мамо, съжалявам. Ти добре ли си?

— Да, мисля, че да.

— Какво стана?

— Седяхме си в хола и гледахме телевизия след коледната вечеря и баща ти каза, че не му е добре. Помисли си, че може да не са му понесли подправките, които бях сложила на пуйката, и дори ме помайтапи. Изведнъж спря да диша и падна от канапето. Обадих се на д-р Мохлер, който веднага дойде, но баща ти вече си беше отишъл. Каза, че смъртта трябва да е настъпила мигновено.

— Сигурна ли си, че си добре, майко?

— Да. Добре съм. Хариет Крафтс, съседката ни е тук и иска да остане при мене цялата нощ, но не мисля, че ще се наложи. Ще си взема хапче за сън. Разбира се, отдавна очаквам да стане нещо подобно. И все пак, когато наистина се случи, човек, ами, как да ти кажа, нали ме разбираш.

— При „Уайт-Хайдън“ ли смяташ да го закараш?

— Да, единият от тях, мисля, че по-възрастният, г-н Хайдън е тук в момента заедно с хората си.

Изведнъж чу как майка му тихичко заплака. Питър изчака малко и след това чу гласът на г-жа Крафт:

— Почакай малко, Питър. Мисля, че на майка ти изведнъж й дойде малко множко. — След още една пауза, г-жа Крафт каза: — Ето я, пак идва.

— Съжалявам, Питър — рече тя, — но просто не можах да издържа да гледам как го изнасят през вратата.

— Мамо, ще си дойда. Още тази вечер ще взема самолет и утре сутринта ще си бъда у дома.

— Знам, че е скъпо.

— Няма значение, това е най-малкото, което мога да направя. Ти се погрижи за себе си през това време и нека г-жа Крафт да остане при тебе тази нощ. А ако времето не се окаже проблем, по всяка вероятност утре сутринта в около девет или десет часа ще бъда при теб.