Джеймс Кър
Клиниката (14)

14.

На следващата сутрин г-жа Лонг продължи да вдига висока температура, но налягането й като че ли малко се подобри, дори и без помощта на много арамин. Болките й продължаваха да бъдат силни и Питър остана поразен от промяната във външния й вид. Тя сякаш изведнъж се смали и атрофира. Като я гледаше сега, не намираше нищо общо между това, което виждаше, и лицето на онази привлекателна жена, която за първи път бе седнала в кабинета му преди три седмици. Гласът й също се бе променил, беше станал тих и немощен от болката и умората, дрезгав от раздразненото от стомашната тръба гърло. От време на време започваше да говори нещо, което нямаше никаква връзка с разговора им в момента и се обръщаше към някой човек, който не беше в стаята. Усещаше се и се извиняваше.

— Ето че пак започвам. Непрекъснато се разсейвам и отнасям. — Веднъж запита: — В ресторанта на Дени все още ли свири същият оркестър, както преди? — И се засмя.

Питър отвърна:

— Тук е болницата на д-р Хеч, госпожо, а пациентите ми се оплакват, че някой не престава да вдига шум по нощите и да ги буди. — Тя пак се изсмя, преди да се задави от нов пристъп на кашлица, който я принуди да се хване за корема с две ръце.

По-късно същия ден, по обедно време, изглеждаше по-бодра и със съвършено ясна мисъл. Обърна се към Питър:

— Сега толкова съжалявам, че се съгласих на тази операция. Знам, че ще умра. А никак не ми се иска да умирам, д-р Де Хаан. Има нещо, което не е наред с мен и което не може да се оправи, нали?

— Мисля, че само вътрешностите ви са със забавена дейност и от това се чувствате така зле. Наричаме този процес илеус, идва от леко вътрешно възпаление. Може да е някъде около оперираното място или дори в панкреаса, който понякога се възпалява.

Панкреасът! Досега не му беше хрумнало да провери дали няма панкреатит.

— Горките ми дечица, Вики и Лий. Кой ще се грижи сега за тях? — Сълзите започнаха да се стичат по бузите й.

— Г-жо Лонг, не се притеснявайте, ще се оправите и дори ще забравите тези трудни за вас дни.

— Много сте мил към мен, докторе.

Той реши да се отбие в лабораторията и да направи изследване дали не й е възпален панкреаса. Как не се беше сетил по-рано за това? Нали Матю Хеч бе опипал общия канал в дванайсетопръстника и дори бе споменал, че напипва малък възел в панкреаса и бе обсъждал възможността да го биопсира?

Питър написа на амбулаторния лист нареждане да се извърши серумна амилаза.

— Искате ли да извикам лаборанта от обяд, д-р Де Хаан? — запита сестрата.

— Да, непременно. Нека веднага да започне. Спешно е.

Питър излезе от болничното отделение, погълнат от мислите си. Спомни си, че понякога лекарства, съдържащи кортизон, могат да помогнат на човек да преживее панкреасна криза, но те пък влияеха на зарастването на раната и по тази причина можеше да се окаже опасно да се дава подобно лекарство след операция. Кортизоните намаляваха имунната защита на организма срещу инфекции. Също така изкарваха някои хора от нерви и ги караха да подлудяват и да стават неуправляеми, което пък от своя страна можеше да доведе до други трудности и проблеми.

Като отиде в болнично отделение „С“, погълнат от собствените си мисли, Питър една не се блъсна в Норман Силвана.

— Питър, за малко да минеш през мене.

— Здравей, Норман. Радвам се да те видя. Имам проблем и ти можеш да ми помогнеш. — Бързо го запозна с цялата история на г-жа Лонг, включително изнасилването и безпокойството й да не забременее, а Норман го слушаше, облегнат на перилата на стълбата. — Както и да е, по време на операцията д-р Хеч каза, че язвата й се перфорира, въпреки че аз не можах да видя нищо подобно. Освен това той изследва общия й канал, за да е сигурен, че и там няма нищо.

— По дяволите, един ден го видях да изважда половин нормално дебело черво, защото не можеше да се сети какво друго да направи. Всъщност, след като му казах да затвори корема, каза: „Трябва все пак да направим нещо“. Тогава съм му асистирал за пръв и за последен път.

— Наистина ли?

— Г-жа Лонг изобщо не е получавала перфорация на язвата си, Питър. Виж какво, той онзи ден се опита да ми говори нещо за добрите резултати, които получава за възпалението на дванайсетопръстника от резекция в областта на стомаха. За дуоденит! Аз само му отвърнах: „Не се правят резекции за дуоденит, Мат. Не разбирам за какво говориш“. И то точно пред госпожица Уест. Естествено, тя ме мрази, така че нищо не съм загубил. И след като е влюбена във великия мъж, смята, че и пръднята му е парфюмирана. — Норман приглади един немирен кичур коса, който непрекъснато падаше на широкото му красиво чело.

— Е — рече Питър, — г-жа Лонг е в много лошо състояние след операцията. Стомахът й е изопнат и разширен, нищо не може да мине през него и независимо от това д-р Хеч й предписа рициново масло онзи ден сутринта.

— Да, д-р Хечит^[1] обича да предписва рициново масло на пациентите си след операция. Господи, той наистина е в състояние да докаже на каква степен физиологична гавра е способно да издържи човешкото тяло. Едва ли мога да се сетя за нещо по-лошо от това да предпишеш на пациентка с илеус рициново масло на третия ден след операцията й. Освен това знаеш ли, че изследването и опипването на общия канал добавя допълнителни три процента смъртност — три процента смъртност! — към хирургичните операции? Много е вероятно да й се е възпалил панкреаса.

Питър потърка чело.

— Норман, наистина много се безпокоя за нея. Ужасно е зле. Вдига висока температура през деня, близо четирийсет градуса и има много силни болки.

— Кога е започнала болката? — запита Норман.

— Получи я първият ден след операцията. Едва днес на обяд се сетих за панкреаса и сега, когато и ти го потвърждаваш като вероятност…

— Напълно е възможно да се е спукала анастомозата и да има перитонит. Случвало му се е и преди.

— Това, което исках да те помоля, е, дали не би могъл да дойдеш с мен да я видиш и да ми кажеш какво мислиш за нея?

— Е, хайде, Питър, не ме моли за такива неща. Не обичам да се намесвам в подобни случаи.

— Но през цялото време го правиш, нали?

— Много малко. Когато заминава, кара Хари Лоусън или Ал Хамфърс да поемат пациентите му. Аз просто не искам да се занимавам с тях. Естествено, понякога оставя най-критичните случаи, когато заминава в командировки и аз трябва да ги поема, като се опитам да поправя допуснатите от него грешки.

— Ще ти бъда много задължен, ако се съгласиш да дойдеш с мен и да й хвърлиш едно око, Норман.

— Не искаш ли да разбереш, Питър? Не мога да го направя. В мига, в който си промуша главата през онази врата като консултант, вече поемам отговорност и си залагам врата. Намесвам се в болничен случай, с който не искам да имам нищо общо, нито в професионално, нито в медикозаконно отношение. Освен това, технически погледнато, той е този, който трябва да ме помоли за консултация.

— Е, защо тогава вие с Франк продължавате да работите тук, след като имате такова отношение към него? — Питър направо му се ядоса.

— Виж какво, той си гледа своята работа, както и аз моята, всеки по начина, който смята за правилен и между нас няма никаква връзка. И ако нещата не си останат по този начин, моментално ще напусна. Мат проявява разбиране към чувствата ми и съм сигурен, че иска да ме задържи като специалист на тази основа.

— Добре. Е, благодаря ти.

— Точно така — рече Норман, като повдигна блестящата розова плът на ръката си, със съвършено оформени нокти. — Съжалявам. И не забравяй това, което ти казах за възможно разкъсване в анастомозата. По всяка вероятност там вътре всичко е разкъсано и прави дъмпинг на стомашните сокове в булото, като раздразва перитонеума. Така поне мисля аз, Питър.

Той сви рамене и се отправи надолу по коридора, като тъмната му, почти красива италианска глава хвърли за миг огромна сянка на противоположната стена, преди да изчезне от погледа му.

Питър се отби да види г-жа Грулас, която се подобряваше, след това отиде при възрастната жена, която Матю го беше помолил да нагледа преди операцията на жлъчния й мехур в четвъртък сутрин. Казваше се Лилиан Холенхърст. Имаше тъжен вид и беше сладкодумна стара дама с розови бузи и бяла коса на оплешивяващата си глава. Някога сините й ириси сега бяха побелели от времето. Тъй като й беше трудно да съсредоточи мислите си, налагаше се често да й припомня темата на разговора им.

— Да, тази вечер се чувствам изморена, докторе. Изследванията са тежки за възрастен човек, особено ако си минал осемдесет и четири години, както знаете.

— Наистина ли сте над осемдесет и четири? Нямате вид на жена над седемдесетгодишна възраст.

Устата й се разтвори в малка кръгла усмивка като че ли възнамеряваше да издуха кълбо дим от една от цигарите си с филтър.

— Много мило от ваша страна да кажете това, докторе.

— Разкажете ми за болестта си. Кога се разболяхте за първи път?

— От години получавам виене на свят, от което ми прилошава в стомаха. Всичко се завърта пред очите ми и се чувствам зле около ден-два. Само че не си спомням на колко време и колко често ми се случва. Мисля, че д-р Хеч може да ви разкаже повече по този въпрос. Той разговаря с дъщеря ми и с д-р Маккей.

— Кога се разболяхте за последен път, г-жо Холенхърст?

— Не знам. Мисля, че беше миналата седмица.

— Ставало ли е нещо особено у вас напоследък? Имам предвид някакви проблеми, които да ви разстроят?

— О, беше ужасно. Дъщеря ми имаше големи неприятности и беше силно обезпокоена. Тя е добър човек, но често се нервира и не се разбира много добре със съпруга си. Опитва се да командва всичко, а на него това, естествено, не му харесва. На нито един мъж не би му харесало. — Мигна с късите си бели мигли. — След това те и двамата започват да пият и ужасно да се карат. — В очите й се появиха сълзи.

— Това хич не е хубаво. Съжалявам да го чуя.

Питър я прегледа, поговори с нея още малко и след това се сбогува.

— Ще дойдете ли пак да ме видите?

— О, да.

— Д-р Хеч ще ме оперира утре. Ще ми извади жлъчния мехур. Казва, че всичките ми проблеми идват от него. Много е мил, точно като вас.

Питър прегледа амбулаторната й карта на бюрото и намери рапорт от миналата сутрин за снимка на жлъчния й мехур, който си беше съвсем нормален, с изключение на слабо намаляване в концентрацията на тестуващата боя. Стомашно-чревните й изследвания също бяха отрицателни. Въпреки че кратката диагноза на д-р Хеч твърдеше „Заболяване на жлъчния мехур“, нормалните заключения на рентгеновите снимки твърдяха точно обратното и Питър изобщо не можа да разбере защо трябва да се извърши холецистектомия^[2] на г-жа Холенхърст. По-скоро му се струваше, че става дума за виене на свят, характерно за стар човек поради слаба циркулация до лабиринта на вътрешното ухо.

Струваше му се пълна лудост да се извади жлъчния мехур, когато резултатите от рентгеновите снимки са толкова добри. Питър поклати глава, седна и се замисли. Най-накрая написа кратко заключение, в което изобщо не ставаше дума за заболяване на жлъчния мехур. Диагнозата на Питър включваше церебрална артериосклероза със замайване и той не спомена нищо за предполагаемата операция. Щом свърши, отиде в лабораторията, преди да започне следобедното работно време. Техникът му махна от мивката.

— Един момент, докторе. Почти съм готов.

След трийсет секунди взе резултатите от колориметъра^[3], направи справка с една диаграма и заключи:

— Е, смятам, че малко се е повишила. Амилазата е двеста и двайсет милиграма в процентно отношение.

— Каква според вас е горната нормална граница тук, Тед?

— О, допускам, че е около сто и осемдесет. И серумът й е малко иктеричен^[4].

— Много ти благодаря. Не знам какво означава, дали става дума за панкреатит или не, но въпреки това ценя помощта ти и ти благодаря. Ще ти бъда задължен, ако утре можеш да направиш и липаза на уринирането. Ако и тя е повишена, това би ни помогнало при диагностицирането.

— Ще го направим, докторе.

— Благодаря, Тед. Лабораторията ти е доста добра.

— Д-р Хеч ни изпраща навсякъде, където можем да научим нещо ново.

— Това много ви помага, нали?

 

 

След изтичане на работното му време, Питър отново отиде при г-жа Лонг в отделение „В“. Състоянието й почти не се бе променило, имаше силни болки, чувстваше се опиянена от упойките и беше много бледа.

— Защо не й поставите кислородна маска през нощта да видите дали няма да й е по-добре? — обърна се Питър към специалната сестра.

Когато се прибра в апартамента си, той включи радиото на ултракъси вълни, просна се на кушетката и набра телефонния номер на Ан. След като изчака телефонът да звънне шест пъти, затвори и пак набра номера й. Този път тя вдигна слушалката.

— Къде беше? Обажда се Питър.

— Здравей, скъпи. Мислех, че ще се обадиш по-рано. Трябваше за малко да отида до центъра и току-що влизам.

— Закъснях, но исках първо да се върна от работа, преди да ти се обадя. Не бях сигурен дали си вкъщи, защото не видях колата ти, когато се прибирах.

— Вечерял ли си? — попита Ан.

— Не. Тъкмо се канех да ти задам същия въпрос. Мислех си, че можем да излезем.

— Вече ядох, но не бих имала нищо против да поседя с теб някъде. Или ако искаш мога да ти приготвя нещо за хапване и тук. Бекон с яйца, например.

— Защо не дойдеш с мен в ресторанта на Чарли?

— Добре. Уморен ли си? Гласът ти звучи изморено.

— Не много.

— Как е г-жа Лонг? Не е ли по-добре?

— Не, не е. Ще ти разкажа като се видим.

Ан замислено го погледна, когато седна в колата му след петнайсет минути.

— Здравей, може ли да вляза?

— Трябва — отвърна Питър, а настроението му веднага се подобри, още щом видя стройната й шия, чипия й нос и големите й ясни очи. Прегърна я за миг и я целуна, преди да се отправят към центъра на града.

Наложи се да паркира доста далеч от ресторанта.

— Трябва да има някакво събитие днес — рече Питър.

— Предполагам, че просто е ден за заплата — отвърна Ан.

— Нали нямаш нищо против да повървим пеша?

— Естествено, че не.

— Тази вечер е мъгливо — отбеляза Питър. — Странно. Не очаквах такава мъгла толкова далеч от морето.

— О, тук всяка зима е доста мъгливо. Понякога и през лятото.

Въпреки че при Чарли имаше много хора, той им намери едно сепаре в задната част на ресторанта. Питър дръпна завесата.

— Не се ли чувстваш порочна сега? — запита той Ан, която се засмя.

— По-скоро ми е приятно — отвърна тя.

Ан изпи две бутилки бира, докато Питър ядеше вечерята си и разговаряше с нея.

— Безпокоя се и за баща ми — рече й той. — Днес получих писмо от майка ми, в което пише, че тази седмица отново постъпва в болница за изследвания и лечение. Сърцето му не е добре, има болки в гърдите и се задъхва.

— Съжалявам да го чуя, Питър. А какво ще кажеш за Мики Лонг?

— О, Ан, тя е в ужасно състояние. Толкова съм разочарован, защото преди всичко не съм убеден, че операцията й е била наистина наложителна.

— Защо? Не я ли направи д-р Хеч?

— Да, наистина.

— Мислех, че е много добър хирург.

— Не знам. Започвам да изпитвам съмнения относно него.

— Ужасно е, ако са я оперирали от нещо, което не се е налагало.

— Може и да греша. Както и да е. Тя е зле. Но, знаеш ли, имам и нещо хубаво, за което да мисля!

— И какво е то?

— За теб. Приятно ми е да седим тук заедно, да те слушам и да разговаряме.

— Забавно е.

— Знаеш ли, че косата ти стана къдрава от мъглата?

— Винаги се къдри, когато има мъгла.

— Приятно ми беше да вървя с теб по улицата и да зяпам по витрините на магазините.

Ан наклони глава на една страна.

— Много ми се иска да можеше сега да ме целунеш — рече тя.

— Завесата е дръпната.

— Но между нас има маса.

— Не ми пука. — Той се наведе и я целуна по носа, преди да си тръгнат.

Навън времето беше влажно и уличните знаци бяха замъглени. Щом влезе в колата, Питър пусна чистачките.

Когато зави покрай сигнала „Стоп“ по „Веливю Драйв“, Питър усети как коленете му олекват и разбра, че се възбужда. Ан се намираше толкова близо до него и беше толкова прекрасна.

— Скъпа — обърна се той към нея, — баща ти вкъщи ли си е?

— Трябваше да замине за Лос Анджелис.

— Значи си сама вкъщи, както и аз. Направо срамота.

— Предлагаш ли ми нещо?

— Защо не останеш при мен?

— Трябва ли да го направя? — Тя се обърна, за да го погледне.

— Мисля, че да.

— Питър, наистина ли ме обичаш?

— Страшно много. — Спря пред къщата й, загаси фаровете и мотора, след което страстно я целуна. — Наистина те обичам — каза той, като за него това беше съвсем непознато чувство, силата на което направо го плашеше. Преди никога не бе обичал друго момиче. — Няма ли да останеш с мен?

— Добре, ще остана — съгласи се тя. — Не мога да разбера защо можеш да ме накараш да се съглася с всичко, което ми предложиш. Независимо от това, харесва ми.

— Ще дойдеш ли сега?

— Не. Остави ме тук. Искам да си взема някои неща. Не, първо ми покажи къде ти е апартамента и след това ще дойда при тебе. Надявам се, че имаш задно стълбище.

— Да.

— Мислиш ли, че трябва да започна да взимам таблетки против забременяване или нещо от този род?

— Бих предпочел да не го правиш. Знам, че са достатъчно безвредни, и все пак понякога дават усложнения. Точно сега не ми се иска да взимаш. Ако желаеш, ще ти дам нещо да си сложиш или аз ще използвам нещо предпазно. Това устройва ли те?

— Разбира се. Ти си моят лекар. Прекрасният ми доктор.

Когато Ан звънна на задния вход, Питър беше намалил осветлението в апартамента и включи радиото на УКВ в хола.

— Любими — възкликна тя, — мисля, че някой от долния етаж ме видя.

— Не ми пука. А на теб?

— Не.

Питър я целуна и притисна тялото й до своето. Тя леко трепереше и внезапно се успокои, когато го остави и отиде в банята. След няколко минути отвори вратата и се появи в нощница.

— Толкова си красива — възхити й се той, като взе ръцете й в своите.

— Целуни ме — помоли го Ан и той я целуна, първо, както си бяха прави, след това я занесе на леглото. Галеха се един друг и когато след миг Питър проникна в нея, тя издаде приглушен вик.

— Болка ли ти причинявам? — запита той.

— Господи, не.

Тогава Питър започна бавно да я люби и изглеждаше, че Ан разбира защо постъпва така. Когато повече не беше в състояние да отлага кулминационния момент, те и двамата свършиха едновременно, по-продължително и по-удовлетворени от първия път. Бяха научили повече един за друг от една-единствена предишна нощ, помисли си Питър, отколкото му се струваше възможно.

Когато след това мълчаливо се отпуснаха, той се усмихна в тъмнината, тъй като ръката й беше само на около шестнайсет сантиметра от неговата и можеше по всяко време да я докосне. Заспа с усмивка на уста.

 

 

Телефонът иззвъня в три часа през нощта и Питър трябваше да се пресегне през Ан, която се раздвижи неспокойно в съня си, стресната от звъна му, за да го вдигне.

— Ало, д-р Де Хаан на телефона.

Обаждаха се от болнично отделение „В“ относно г-жа Лонг. Температурата й, измерена ректално, се била вдигнала до 40 градуса. Изпаднала била във възбудено състояние, не съзнавала какво върши, вдигала много шум и се чудели дали да не й сложат нещо успокоително и нещо за сваляне на температурата. Питър нареди да й дадат още едно успокоително и след това, като поразмисли, й предписа начална инжекция от 50 милиграма преднизолон.

— Какво, за бога, беше това? — запита Ан, като седна в леглото.

— Нищо, скъпа, само се обадиха от болницата.

— Болницата ли? О, май ще трябва да свиквам с това, нали? За миг не можах да проумея къде се намирам.

— Шшт. Не се притеснявай. Прекрасна си. Лягай пак да спиш.

Но Питър дълго не можа да заспи. Лежа около час, като гледаше Ан в призрачната светлина на стаята и си мислеше за Мики Лонг, преди отново да заспи.