Джеймс Кър
Клиниката (4)

4.

Четири дни след това, във вторник вечер, като се изкачи по авеню Шарп до улица „Санта Рита“, Питър видя дома на Хеч на отсрещния ъгъл на кръстовището. Висока ограда заграждаше голяма местност, около половин махала, нагоре по улица „Санта Рита“ и още около сто метра надолу по авеню Шарп, и очертаваше границите на малко имение. На порта от ковано желязо с шинделен навес отгоре имаше стара английска табела, на която пишеше: „Хеч — улица «Санта Рита» 1100“. Питър тръгна по алеята, която заобикаляше голямо разнообразие от храсти и млади дръвчета. Редици високи тънки италиански кипариси се поклащаха от вятъра и обграждаха самата къща и цветните лехи наоколо. До нея имаше голям гараж, който се отличаваше от бялата двуетажна къща по боядисаните си тухли.

Питър внимателно паркира новата си придобивка, петгодишната, но в цветущо състояние зелена лимузина форд точно до червения триумф с подвижен покрив и слезе. Като се изкачи нагоре по каменната пътека, забеляза размерите и класическата красота на къщата. Мисълта, че идва на гости и е поканен на вечеря в такава голяма къща, му хареса.

Като звънна на звънеца, видя, че от двете страни на входа висят красиви стари лампи фенери. Въпреки че денят беше все още горещ, започваше да се свечерява и свежият бриз от градината подразни ноздрите му с острата миризма на евкалипт и сладостта от цитрусовите дървета.

Възрастна жена в униформа на прислужница отвори вратата.

— Аз съм д-р Де Хаан — представи се той.

— Да, докторе, заповядайте. Дошли сте точно навреме. Всички са в плувния басейн, дори и д-р Матю, който преди малко се прибра от болницата.

Той я последва през входното антре и гостната, след това минаха през плъзгащите се стъклени врати на всекидневната и излязоха в широкия заден вътрешен двор на семейство Хеч.

Момче и момиче плуваха с неправилни движения в отдалечения край на басейна. Д-р Хеч тъкмо стъпваше на трамплина. Обърна се към Питър и преди да скочи му помаха за „добре дошъл“. До басейна Питър видя Розали Хеч в бял бански костюм, наметната с плажен жакет. Беше се отпуснала в шезлонг, а от ръката й се подаваше розова плувна шапка.

— Здравейте, госпожа Хеч — пристъпи до нея той. Забеляза изпълнените очертания на банския й костюм, стройните й, почернели от слънцето крака.

— О, д-р Де Хаан, здравейте. Не ви видях да влизате. Наблюдавах плуването на Синди. — Изправи се и с усмивка му протегна ръка. — Как е главата ви?

— Добре — отвърна на усмивката й Питър, като си я спомни по-добре, отколкото след катастрофата. — Още щом ви видях, си спомних отново всичко. На летището бяхте облечена в зелен костюм, нали?

— Да, точно така. Никога не съм била толкова разстроена, както тогава. Да изляза оттук за час и да попадна в катастрофа. Предполагам, че сега родителите ви вече ще повярват на всичко, което са чували за калифорнийските шофьори.

— Едва в понеделник им писах накратко за случилото се и го описах в омекотена форма. Както и да е, вече се чувствам добре. А вие?

— Помислих си, че мога да поплувам, но май съм сгрешила. Цяла седмица не съм сваляла корсета, докато не дойдох тук при басейна. Не мога да се движа бързо, но иначе съм добре.

Момчето и момичето излязоха от басейна и се приближиха, за да ги представят.

— Това е д-р Де Хаан, Синди Хеч и Матю младши.

Високото, светло, към седемнайсетгодишно момче, мускулесто и с голяма глава като баща си, протегна към Питър мократа си ръка. Имаше незавършения суров вид на юношеството, но също така и изглеждаше намусен по характер. Момичето беше с около една-две години по-малко и имаше приятна фигура. Усмихна се сърдечно на Питър.

Д-р Хеч се измъкна от водата при краката им, изправи се величествено в цял ръст, за да се наведе любезно над всички.

— Радвам се да те видя — рече той, хвана горната част на ръката на Питър и здраво го стисна.

Питър забеляза гъстите посивяващи косми на гърдите му, а така също и пълнотата на талията.

— Добре, добре — каза д-р Хеч, — а сега вие, деца, влезте и се облечете. Искам Матю младши да ми помогне с барбекюто.

Синът му безизразно го изгледа, въздъхна и се гмурна обратно в басейна, като заплува към противоположната страна. Излезе и без да хвърли поглед назад влезе в къщата през задния вход.

— Детска му работа! Човек би останал с впечатлението, че съм го помолил да боядиса къщата — иронично произнесе д-р Хеч и посочи малка съблекалня до оградата. — Там вътре има бански костюми, Питър, всички размери. Сложи си един и поплувай преди вечеря. Ще минат още поне четирийсет и пет минути преди да се опекат пържолите.

В съблекалнята Питър бързо се съблече и намери червен бански, който му стана по мярка. Излезе навън, като си прибра стомаха, радостен, че е свалил пет кила, докато беше на храна в болницата. Сега вече тежеше около деветдесет килограма.

— Господи, та ти имаш страхотни мускули — възкликна д-р Хеч.

Питър се гмурна в басейна и усети приятния допир на топлата вода до тялото си. Незабавната безтегловност в прохладната зелена вода на дъното на басейна беше приятна. Изплува нагоре, преплува целия басейн от единия до другия му край и застана на едно място, като подскачаше, щастливо пухтеше и енергично изтръскваше водата от косата си. Помисли колко прекрасно би било и той да може да спечели толкова пари, за да си купи такава красива къща с басейн като този и прекрасна природа наоколо, чудесна съпруга и всичко останало. Естествено, съзнаваше, че иска малко повече от живота, искаше му се той да е по-целенасочен от това, да бъде от полза за света, да допринесе с нещо за световното благо, да постигне нещо и да направи откритие в медицинската наука.

— Забавлявай се — обади се от двора д-р Хеч, като придърпа хавлията около раменете си. — Влизаме вътре да се облечем.

Питър се поупражнява в скокове от трамплина известно време, след това преплува още четири дължини. Най-накрая уморен излезе от басейна. Докато се изтриваше с хавлиена кърпа в съблекалнята, усети, че си тананика. Чувстваше се както първия ден в колежа, приятно нервен и ужасно нетърпелив да проучи из основи всички дебри на новия си живот.

По време на вечерята забеляза тихия, но очевиден командващ маниер, по който д-р Хеч доминира над семейството си. Дори протестите на младия Матю пред майка му по повод бъбренето на сестра му спряха по средата, когато баща му промърмори:

— Това е всичко.

След вечеря децата се извиниха и когато сервираха кафето, д-р Хеч започна да разказва на Питър за един пациент, когото беше преглеждал същия ден и който имал бучка във врата си близо до разклонението на каротидната артерия.

— Мисля, че може да е тумор на каротидно тяло. Виждал съм няколко подобни и съм ги оперирал успешно.

— Така ли? — рече Питър. — Не са много широко разпространени.

— Тук, в Сан Маршъл ще попаднеш на всичко. Смятам, че ще се изненадаш от разнообразието патологични случаи, които срещаме. Отдавна се опитвам да накарам някой от колегите да опише клиничния ни опит в различните области. Ще е интересно, ако ти можеш да се заемеш с нещо подобно.

— Би ми било много приятно.

— Тогава ще трябва да го направиш. Искам лекарите ми да имат пълна свобода да се занимават с научноизследователска дейност от всякакъв вид. Също така ти даваме няколко седмици в годината за срещи и събрания. Те са важни, за да може човек да се поддържа в крак с развитието и напредъка на науката. Взимам участие във всички големи хирургични форуми, в които мога и ще останеш изненадан да научиш, че намирам опита си на ниво с този на лектора в повечето случаи.

Когато си изпиха кафето, д-р Хеч го заведе в кабинета си и докато разговаряха за медицински списания и книги, Питър мислеше за приятелите си, които го бяха предупредили за глупостта му да не подпише договор, преди да замине за Калифорния. „Казва, че ще ти плаща по хиляда двеста и петдесет долара на месец, но трябва да го имаш потвърдено и в писмена форма.“ Питър бе продължил да настоява, че не вярва д-р Хеч да не удържи на думата си, но сега, когато настъпи моментът да се заемат с деловата част на нещата и договора, той внезапно стана нервен. Решен да не го показва, заслуша с външно спокойствие думите на д-р Хеч.

— Питър — започна той, — приятно ми е да си при мен и да работим заедно. Искам да знаеш, че си добре дошъл и че се радваме да си при нас. Установявам, че и съпругата ми те хареса от пръв поглед, а мнението й означава много за мен. Жените винаги са умеели по-добре от нас да преценяват хората. Също така, аз бях много доволен да получа едно хубаво писмо от декана на твоя факултет преди няколко седмици, което напълно съвпада с чувството ми, че не си обикновен младеж.

Значи той го беше проверил, изненадано и при това все пак одобрително, си отбеляза Питър.

— Ако възникнат проблеми по време на престоя ти тук — и започвам с това, за да не го забравиш — не трябва да се колебаеш, а директно да дойдеш при мен и да ги споделиш.

— Разбирам, д-р Хеч.

— Пуши ли ти се?

— Помислих, че мога да запаля, но няма никакво течение. Не виждам пепелник.

— Няма и да намериш, защото никой от нас не пуши, но мога да накарам да ти донесат от кухнята.

— Благодаря.

Питър реши, че поведението на доктор Хеч в дадени моменти е направо странно. Тонът му, когато предложи пепелник, определено прозвуча раздразнително. „И защо, по дяволите, трябва да му пука дали пуша или не?“, помисли си Питър. Вероятно ставаше въпрос за хирургическата страна на личността му, която обичаше да упражнява контрол върху живота на другите хора.

Д-р Хеч се облегна на стола си, като за миг простря огромното си тяло в спортна копринена риза и панталони на райета в цял ръст.

— Като разгледах по-внимателно графика на клиниката, установих, че четвъртък се оказва най-удобният ден да почиваш следобед.

— Добре — съгласи се Питър, — за мен всъщност няма кой знае какво значение кой ден ще бъде.

— Що се отнася до системата за повиквания за домашни посещения, ще трябва да се консултираш с Франк Луики и Джордж Кар по вътрешни болести. Лес Лесли, нашият ортопед, Норман Силвана, другият ни общ хирург и аз сме поели катастрофите, но ти би могъл и в тази област да ни окажеш съдействие и помощ при някои по-дребни проблеми. След като си нов тук, би следвало да очакваш малко повече работа в началото, отколкото ще имаш след това. Предупреждавам те, че те по всяка вероятност ще се опитат да ти прехвърлят всичко, което могат, така че ако имаш нужда от помощ, направо ги отрежи или ме повикай. Ще се радвам да ти помогна по всяко време.

— Напълно съм подготвен да върша черната работа за известно време.

Д-р Хеч повдигна вежди и се засмя.

— Добре, печелиш по точки. Преди да започнем да обсъждаме най-важния въпрос, т.е. заплатата ти, има още едно-две неща, които искам да ти кажа. — Сърцето на Питър подскочи. Пари, разтупка се за пари, разбра той. Колко тъпо. — Поемаме всички разходи, освен за колата ти. Можеш да получиш от нас всякакъв вид оборудване или апарати, от които имаш нужда за прегледите, които ще извършваш. Имаш от две до три седмици платена отпуска годишно и две седмици за събрания, конференции и тем подобни. Тези неща до голяма степен зависят от човека и са индивидуални. Винаги съм смятал, че две или максимум три седмици наведнъж са достатъчни, за да постигне човек почти всичко, което желае да направи, дали ще ходи на лов за лосове в Канада или ще обиколи Южна Америка, а може и да направи околосветско пътешествие.

Питър кимна, като си мислеше, че започва да вижда малки, но истински проблясъци от истинския д-р Матю Хеч, който съвсем не приличаше на човека, когото бе срещнал в Атлантик Сити.

— Що се отнася до заплатата, вярвам, че се договорихме за хиляда двеста и петдесет долара на месец за начало, а тя може да бъде повишена още преди да изтече годината. Не забравяй, че този договор важи само за първата година. След това се превръща само в ръкостискане и джентълменско споразумение. — Д-р Хеч изпадна в унес, когато започна да си представя какво ще представлява за тях съвместното им бъдеще, бъдещето на клиниката с всичките й лекари. След малко обаче отново се върна към подробностите на функционирането на клиниката. — Финансите станаха доста комплицирани при наличието на болницата и клиниката едновременно, но засега мисълта да имам съдружници ми е направо непоносима. Собственият ми приход стига, за да покрия грубо разноските, да позагладя ръбовете и се радвам, че мога да го сторя в името на добрата медицинска практика. Това е стимулът ми за работа тук и се радвам, че съм в състояние да направя нещо. Винаги съм мислел, че стига хората да знаят — а тук съм го постигнал — че се практикува първокласна медицина с всичките ни съвременни преимущества и облаги, човек не може да остане без работа и без пари. Няма начин да не постигне успех.

— Напълно ви разбирам — рече Питър.

— Казвам ти всичко това, защото не искам никога да си помислиш, че си бил лишен от някакви приходи като не си съдружник. Правя и невъзможното, за да могат хората ми да получават добри заплати и да са в крак с тези на другите практикуващи в областта лекари. И както вече споменах, това означава да се лиша до известна степен и от собствения си доход, но го правя с удоволствие.

— Разбирам.

— Моите данъчни специалисти обаче усилено работят, за да открият начин да увеличим печалбата си, така че всички да могат да получат своя дял в началото на следващата година. Ще ти бъда благодарен, ако не споменеш този факт, тъй като още нищо не е официално.

— Естествено — отвърна Питър, доволен и изненадан, че толкова бързо е спечелил доверието на д-р Хеч.

— Знам, че при нас ще ти хареса. Чувствам, че ни предстоят големи неща. — Протегна се и хвана Питър за ръка, като жизнерадостно я разтресе. — Вземи си договора вкъщи тази вечер, за да го прочетеш по-подробно. След това, ако го намериш за задоволителен, го подпиши и го дай на Джоузи, секретарката ми. Ако искаш, можеш и сега да го прочетеш и подпишеш. В такъв случай ще се считаш вече за официално назначен.

Питър набързо го прегледа. Беше най-обикновен документ, който посочваше, че изразява съгласието си да работи при д-р Хеч в продължение на цялата следваща година с месечна заплата от 1,250 долара.

— Бих предпочел да го направя още сега.

— Давай.

Питър взе голямата златна писалка, която му подадоха и се подписа.

— Вече е официално — рече д-р Хеч. — Моите поздравления. — Отново се ръкува с него.

Върнаха се в трапезарията да си изпият кафето с Розали Хеч, но звънът на телефона прекъсна разговора им.

— Не ставай, Роузи — обади се Матю Хеч, — аз ще се обадя.

— Телефоните са злият ми дух — рече Розали. — Съжалявам ви, д-р Де Хаан, за всичко, през което ви предстои да преминете.

Тя въздъхна, когато Матю каза малко по-високо:

— Не мога да ви разбера. Ще говорите ли, ако обичате, малко по-високо? Госпожа коя? — След миг затвори телефона. — Щом като вече подписа договора и си назначен, какво ще кажеш да започнеш работа още тази вечер вместо утре, Питър?

— Нямам нищо против. Сериозно ли говорите?

— Да. Обадиха ми се за домашно посещение. Госпожица Уест ти е приготвила медицинската чанта, нали?

— В багажника ми е.

— Не смятам, че е много възпитано да поканиш някого на вечеря и след това да го изпратиш на посещение по домовете на пациентите си, Мат — обади се Розали.

Матю я хвана за ръката.

— Не виждаш ли, че този млад човек изгаря от желание да започне работа, Роузи? — усмихна се той. — Обадиха се за едно момче, около петнайсетгодишно. Ако става въпрос за семейството, за което мисля, бащата е алкохолик и те живеят от социалните помощи за нуждаещите се деца. Възможно е и да греша. Както и да е, момчето е припаднало, мислят, че е имало конвулсия. Живеят на улица „Биджлоу“.

Когато влизаше в колата си, Питър дълбоко вдъхна хладния нощен въздух. Реши, че ще стане лекар, когато беше на девет години и сега, тази вечер, почти две десетилетия по-късно, наистина ставаше такъв. Струваше му се добро начало и се чувстваше щастлив, когато потегли с колата и мина през железните порти на имението „Хеч“, за да излезе на улица „Санта Рита“.