Джеймс Кър
Клиниката (1)

1.

— Намираме се на триста и двайсет километра от Сан Франциско и започваме спускане — съобщи пилотът, като прекъсна мислите на Питър де Хаан.

Той си погледна часовника. Беше един и петдесет. Щяха да се приземят с десет минути закъснение. Питър отметна назад русата си коса и извади дипломатическото куфарче изпод седалката, преди да закопчае колана на седалката.

Самолетът бавно се спусна от облаците над долината Сакраменто до красотата на Сан Франциско в този ясен слънчев ден. Пътниците видяха огрените от слънцето води на залива, Телеграф Хил, пристаните на Ембаркадеро, които отвисоко приличаха на кибритени клечки и Тихия океан отвъд входа към пристанището. Вгледаха се в моста, докато прелитаха в кръг около него, след това съзряха покрития със зеленина полуостров, преди да докоснат пистата и да се плъзнат по нея.

Като излизаше от вратата на самолета, Питър кимна на усмихнатата стюардеса. Високият, необичайно изправен млад човек, намръщен, за да скрие вълнението си, се отправи по дългите коридори на международното летище.

Огледа се внимателно в залата, за да види огромната фигура на новия си работодател. Когато багажът му пристигна по конвейерната лента, чу съобщението по високоговорителя: „Д-р Де Хаан, д-р Де Хаан, моля, отидете при информацията“.

— Повикаха ме по високоговорителя — обърна се той към мъжа на информацията.

— Да, господине. Ето тази дама ви търси.

Питър, изненадан, се обърна и видя стройна червенокоса жена, която усмихнато го гледаше. Като направи крачка към нея, тя протегна към него ръката си, облечена в зелена ръкавица.

— Вие ли сте д-р Де Хаан? — запита тя.

Питър кимна.

— Аз съм госпожа Хеч, Розали Хеч. Д-р Хеч в края на краищата не успя да дойде на летището, за което много съжалява и ви моли да го извините. Знам, че с нетърпение очакваше да се запознае с вас, но възникна спешен случай за хирургична операция, така че ме изпрати да го заместя. — Жената здраво и кратко стисна ръката му. — Ще докарам колата и ще ви чакам под знака за товарене на багажа.

Питър гледаше как към него до тротоара се плъзга черния, последен модел кадилак на госпожа Хеч. Плавно се включиха в движението, отдалечиха се от летището и се отправиха към града по магистрала Балтимор. Питър огледа богатата обстановка вътре.

— Колата ви ми харесва.

След това погледна профила й, малкия й нос и нежната брадичка. Трябва да е малко над четирийсет години, защото д-р Хеч гонеше петдесетте и в разговора си с него бе споменал деца, които вече наближаваха университетска възраст, но тя сто процента нямаше вид на майка на толкова големи деца.

— Обикновено аз взимам старата кола, а Матю — новата. Тази година обаче, на мен се падна новата и още не мога да проумея защо. Не може да няма някаква уловка. По всяка вероятност на Матю му се иска да отиде на лов за ягуари в Гватемала или нещо от този род и още не ми е казал. — Направи физиономия към Питър и той се засмя, като същевременно забеляза колко вещо управлява голямата лимузина. — Матю каза, че сте от Балтимор. Там ли сте живели или само сте учили?

— Там съм роден и съм учил… като завърших Медицинската академия на Джон Бидъл преди една година, а миналия четвъртък приключих стажа си в Медицинския център на Бидъл. Имам чувството, че оттогава е минал цял месец.

— Баща ви е лекар, нали?

— Да, но преди осем години получи удар. Оттогава не е в състояние да практикува професията, поне не във физическо отношение.

— Съжалявам да го чуя.

Минаха покрай парка Кендълстик и се упътиха към предградието Мишън на Сан Франциско. Г-жа Хеч му посочваше забележителностите и по-важните места. Когато стигнаха до хълма Портеро, започнаха да се виждат очертанията на града.

— Апартаментът ви е готов — рече Розали Хеч — и съпругът ми помоли да ви предам, че наемът за първия месец е платен, така че да не се безпокоите за това. Намира се на Веливю Драйв, на около десетина минути от центъра на града и петнайсетина от клиниката.

— Много мило от негова страна. Чудех се как и дали ще съумея да си намеря подслон.

— Може и да не ви хареса, но поне ще имате възможност да се поогледате наоколо през първите няколко месеца, докато си намерите нещо по-подходящо.

Питър потъна в гледките, които се виждаха от моста Бей, докато минаваха по него, проследи корабите и платноходките под тях, след това хвърли поглед към острова Трежър. Цял живот бе слушал за хълмовете и за залива на Сан Франциско и те наистина се оказаха толкова уникални и красиви, колкото си ги бе представял.

След като минаха покрай Оукланд по магистрала Нимиц, гледката постепенно се промени и заприлича повече на градска. На около петдесет километра от моста Бей се отклониха към ниските хълмове, които обкръжаваха долината Сима, както обясни г-жа Хеч. Хълмовете постепенно се изравняваха със земята. Ускориха скоростта на сто километра в час, докато преминаваха през плодородните поля и малките градчета на долината. Питър се впечатли от лекото и безшумно движение на колата. Може и той, в края на краищата, един ден да си купи кадилак вместо ягуарите или мерцедесите, за които си беше мечтал.

Продължиха още малко в тишината на движещата се кола, преди тя да запита:

— Не сте женен, нали, д-р Де Хаан?

— Не, още не съм.

— Имате някого предвид ли?

— Не, не исках да кажа това.

— Значи не сте оставили безутешна приятелка в Балтимор?

— Не.

Розали Хеч се усмихна доста предизвикателно, както за миг се стори на Питър и показа две редици красиви, равни бели зъби.

— Сега навлизаме в покрайнините на Сан Маршъл — рече тя, като не спираше да го гледа и това си остана последното нещо, което той запомни от този ден.

Никой от тях не забеляза камиона за боклук, който изскочи от един страничен път, преди да ги удари.