Джеймс Кър
Клиниката (27)

27.

Тази вечер Питър заобикаляше ковчези и трупове, за да стигне до задната стая в погребалното бюро на мазето на Редълман, където се извършваха аутопсиите. Имаше плетена от ракита врата и непрозрачно стъкло, през която трябваше да се мине, след това се влизаше в ярко осветена стая с нисък таван, по чиито сиви стени играеха сенките от непрекъснато въртящ се на тавана голям черен вентилатор.

Докато Питър влезе, д-р Джо Пармилий, спретнато облечен и с папийонка, вече беше там и обличаше гумената престилка на патоанатома. Малкото черно куфарче на хирурга по аутопсиите беше отворено на дървената мивка, а в него лежаха подредени големите ножове за дисекция — достатъчно големи, за да разрежат пуйка — бутилките с мостри, пълни с формалин, ръкавици, големи и малки ножици, а също така и малък ротативен ръчен трион за отваряне на черепната кутия.

Джо посочи другия човек в стаята, който беше по-висок от него, също облечен в престилка и представляваше по-здравословна версия на Дъг Редълман.

— Питър, това е Хенри Редълман. Хенри — това е д-р Де Хаан.

Джо Пармилий се отправи към чисто голото тяло, когато вратата внезапно се отвори. Питър вдигна поглед, за да види, че влиза Норман Силвана, с шапка в ръка и облечен в черен шлифер. Питър се бе обадил на д-р Пармилий късно същия ден, за да намали шанса той да се свърже с д-р Хеч преди аутопсията, но за миг сърцето му трепна, като си помисли, че в стаята можеше да влезе Матю Хеч.

— Здравей, Норман — обади се Джо и започна с най-големия си нож да прави скърцащите двустранни инцизии през ребрените хрущяли на Лу Корти.

Норман възпитано му кимна, без да каже нищо.

— Норм — възкликна Питър, — изненадан съм да те видя тук. Трябваше да ти се обадя, но забравих.

— Имам си собствени шпиони — бодро рече Норман.

— Не си уведомил и Матю — рече Джо Пармилий, като извади стерналната кост, за да извади на показ блестящите, цветисти органи, разположени в гръдния кош. — Казах му, че ще се обадя по-късно, за да му съобщя резултатите — продължи Джо Пармилий, като бързо разряза коремната стена, за да извади на показ и тази кухина. Режеше през опашката на сутурната линия на горната дясна квадранта.

Поне Матю Хеч не я беше спрял, помисли си Питър, докато Джо Пармилий продължи да нарежда в тон, докато вършеше просекторската си дейност:

— Тук има малко перитонитна течност, сериозно е, но не е гнойна. Тъй като вие, господа, доколкото разбирам, главно се интересувате от коремната кухина, бързо ще мина през гръдните органи. — Той умело и бързо извади вкупом белите дробове, сърцето, хранопровода и трахеята. Белите дробове бяха отделени и разделени на секции, аортата надлъжно разцепена и инспектирана, сърдечните съдове палпирани и серийно врязани и отворени по бърз ред. — Малко наплив на кръв в дробовете, малко точковидни кръвоизливи в сърдечния мускул, всичките в съответствие със смърт в шоково състояние, по всяка вероятност токсемичен шок^[1]. Коронарните съдове със сигурност са добре. Изобщо няма артериосклеротично втвърдяване на артериите. По-късно ще хвърля поглед на сърдечните му клапи.

След това патологът извади всичките му вътрешности, от стомаха до дебелото черво и занесе блестящите хлъзгави навивки на мивката в един съд. Ретроградно отвори червото с големи хирургични ножици, от правото черво през дебелото черво до тънкото черво. Когато стигна до дуоденума, сви рамене и направи физиономия.

— Смятам, че нашето момче някога тук е имало язва, въпреки че вече е зараснала, но независимо от това, не виждам нищо повече от няколко субсерозни и субмукозни кръвоизливи в целия чревен тракт.

След това отново се пъхна в зеещата коремна кухина, вече опустошена, с разрязана обвивка и изпълнена с течност. Скоро бяха извадени и бъбреците, капсулите им бяха махнати, разделени на секции и след това д-р Пармилий внимателно се вгледа в останалия на мястото на операцията гроздовиден орган в горната дясна квадранта.

— Този черен дроб ми изглежда болен — рече той, като го опипваше. — Мек е, отпуснат и некротизирал.

Вдигна черния дроб, за да среже останалите перитонеални сраствания^[2] и по този начин да ги премахне.

Норман Силвана се бе навел над масата, като съсредоточено наблюдаваше всичко.

— Джо, какво е това? — запита той, като посочи малка маса с цвят на червено вино в кухината на черния дроб, точно под дюшечените сутури.

— Това е някакъв кръвен съсирек, останал между общия жлъчен канал и чернодробната артерия.

— Я го извади. Искам да видя какво има там.

— Естествено. Канех се първо да извадя всичко, но ще го направя сега, щом искаш. — Внимателно премахна съсирека и ранните сраствания от областта на жлъчното дърво.

Норман отново посочи с красиво оформения си показалец, блеснал от ярката идваща отгоре светлина, когато каза:

— Виж, там! Виждаш ли? Точно това, което очаквах. Артерията към жлъчния мехур трябва да има лигатура^[3] около себе си. Затворен е пътят на чернодробната артерия към черния дроб. — Гласът му не беше висок или пронизителен, по-скоро тих и напрегнат. Беше побледнял, като не преставаше отблизо да гледа ложето на черния дроб с все още насочен натам показалец.

След крайния очевиден проблясък на истината, Питър усети как мускулите на врата му се стягат, като че ли около тях е завързана кука, а сърцето му започва неистово да бие, затворено в клетката на гръдния му кош. Матю Хеч наистина беше направил открит и явен съдбоносен пропуск, беше допуснал лоша грешка.

Лицето на Джо Пармилий, за разлика от бледото лице на д-р Силвана, се зачерви и той изглеждаше ядосан, когато каза предупредително: „Норман!“ и кимна към брата Редълман, който забеляза движението му и веднага се зае да нагласява водопроводния кран на края на масата. Джо хвърли явно гневен поглед към Норман, в чието значение вече не можеше да има никакво съмнение. След това патологът мълчаливо извади черния дроб, като го разряза клиновидно, подобно на месар, който реже шол на пържоли. Норман Силвана продължи безстрастно да наблюдава процедурата.

Питър не беше в състояние да наблюдава останалата част на аутопсията. Като се затвори в себе си, за да се отдалечи от реалността в стаята, той потъна в съзерцание и размисъл за важността на току-що направените разкрития и ужасяващият им аспект. Усилено мислеше какво може да направи по-нататък по този въпрос. Та това си беше явно нарушение на закона, небрежно гледане на болен от страна на лекар, злоупотреба със служебно положение, нали така?

Под решетката, която държеше трупа, водата бавно циркулираше, като отнасяше стичащите се капки кръв и течност от тялото на г-н Луис Корти. Питър зяпна втренчено водовъртежите, като напразно се опитваше да се съсредоточи и да си събере мислите, да разбере дали правилно е изтълкувал значението на тази чревна лигатура 3–0, здраво завързана около артерията на черния дроб. Явният шок от развоя на събитията, в края на една изтощителна седмица, заедно с нарастващата в него възбуда от разкритието, изглежда му пречеха да анализира всичко, както трябва в момента.

— Тръгваш ли си? — запита Джо Пармилий, като сепна потока на мислите на Питър.

Отклони очи от изчистващия се поток вода, за да установи, че въпросът е отправен към Норман Силвана, който изръмжа в отговор „Да“ като си взе шапката и изхвърча през вратата.

Най-накрая оставиха усойната стая на разположение на братята Редълман. Джо Пармилий беше върнал всички органи по местата им в тялото и по-големият Редълман бе дошъл да помогне при зашиването на трупа и другите козметични аранжировки.

Питър излезе заедно с Джо Пармилий, който не преставаше да мърмори по адрес на Норман Силвана.

— Какво му става на това момче, Питър? Ще изпадне в беда някой ден. Трябва повече да внимава какво приказва.

След това Питър се втурна в болницата, за да прегледа по-подробно цялата история на заболяването на Лу Корти, после уреди да му направят пълно фотокопие на амбулаторната карта, преди да се отправи към дома си.

После става няколко пъти от кревата, за да си запише някои спомени от различните събития, станали тази вечер, а след това започваше съсредоточено и задълбочено да мисли, докато най-накрая заспа дълбоко и остави всички лампи в стаята си запалени.