Джеймс Кър
Клиниката (2)

2.

Питър се събуди в съвсем тъмна стая, ако изключим светлината, която идваше под вратата. Дочуваше до себе си дишане, очевидно идващо от друго легло. Трябва да си е у дома, но чие беше това дишане, което се донасяше от другото легло? Не, това не беше неговата стая. Тогава сигурно… какво? В мисълта му не изникваше никакъв определен образ. Не беше стаята му в колежа. Къде се намираше? Смътно виждаше очертанията на леглото до себе си и главата на един старец в него, но главата не беше на баща му — тя бе напълно плешива.

Започна с обичайните процедури за проверка на паметта. Кой ден е, къде е роден и така нататък. Естествено, знаеше, че е роден в Мериленд. Но не можеше да си спомни къде точно в Мериленд. Реши, че това би трябвало да го уплаши, но същевременно не усещаше никакъв страх. Вероятно нещо му се е случило. Какво е било то все пак? Да видим сега кой ден сме, кой месец и коя година? Беше… не, в края на краищата не можеше да си спомни със сигурност.

Вратата се отвори и в стаята, право срещу лицето му, нахлу сноп силна светлина, която го заслепи.

— Здравейте, докторе. Как сте? Дойдохте ли на себе си вече?

Разбра, че това е медицинска сестра. Значи се намира в болница.

— Мисля, че да. — Сега се сети, че и той самият е лекар. Мислеше, че е лекар. Странно, че не се чувстваше сигурен по толкова важен въпрос.

— Знаете ли къде се намирате? — запита тя, като чевръсто му оправи одеялото.

— Не.

Сестрата продължи:

— Казвам се госпожица Бледсоу и съм старша сестра на този етаж, който е отделение „А“ на болницата Хеч.

— Къде се намира тази болница?

— В Сан Маршъл. Сан Маршъл, Калифорния. Болницата на д-р Хеч. Няма начин да не познавате доктор Хеч.

— Да — неуверено отвърна Питър.

Някой запали лампата и в стаята бодро влезе широкоплещест гигант, като твърдите токове на обувките му силно отекваха по асфалтовите плочки, а лицето му бе озарено от приветлива усмивка, когато се приближи към леглото на Питър. Пъхна ръката си в неговата и рече:

— Как се оправяш тук, момче? Страхотно пристигане беше.

Питър погледна огромната му глава, ясносините му очи и все още не можеше да се сети откъде познава този мъж, и дали изобщо го познава.

— Не ме ли позна, Питър?

— Умът ми е леко замъглен, господине. Страшно ме боли глава. — Питър разбра, че мъжът е лекар. Дали това не беше д-р Хеч?

— Къде точно?

— Ето тук, отзад. — Питър посочи дясната част на врата си.

— Рентгеновите ти снимки са добри. — Лекарят постави лявата си огромна и топла ръка върху темето на Питър. — Цицината на тила ти обаче, продължава да нараства. Аз съм Матю Хеч. Тази сутрин си долетял от Балтимор в Калифорния, за да започнеш работа при нас. Жена ми те е посрещнала на международното летище в Сан Франциско и, дяволите да го вземат, един боклукчийски камион, който работи за фирмата за производство на цимент на Джери Ходжънс, взел, че ви блъснал, точно като сте излизали извън рамките на града.

— Сега се сещам! — възкликна Питър. — Почти си спомнях, но не съвсем.

— Това е добре. — Д-р Хеч удари с юмрук по дланта си. — Мисля, че първо трябва да ти донесем нещо за ядене. За пръв път, след цял следобед и цяла вечер, идваш в съзнание. Не исках да те тъпча с храна преди това.

Като си хвана главата, за да облекчи поне малко болката, която му причиняваше говоренето, Питър запита:

— Как е госпожа Хеч? Лошо ли е ранена?

— Сравнително леко се отърва, Питър. Счупила си е две ребра и си е порязала едната страна на лицето. Въпреки това я изпратих вече вкъщи след няколко шева и малко анкерпласт на гръдния кош. Шофьорът на камиона не е бил дори и леко одраскан.

— Съжалявам. А кадилакът ви?

— Напълно съсипан. Разрушен из основи. Можем да си купим друг, обаче. Дженеръл Мотърс не са спрели производството им. По-трудно е да се заменят хората. Радвам се да видя, че се оправяш толкова добре, д-р Питър. Ако обещаеш да не преследваш сестрите, ще те изпишем още утре.

Питър се облегна назад в кревата и чукането в главата му леко позатихна. Сега внезапно си припомни всичко: как преди три месеца в голямата аудитория на Атлантик Сити предаде дипломната си работа, тази, която бяха подготвили заедно с д-р Кънингам и как след това се запозна с доктор Хеч. Прекара вечерта в апартамента на лекаря в хотел „Барт-Патерсън“.

— Трудно ми е да взема решение — беше споделил той с д-р Хеч. — Бих могъл да остана в Бидъл и не мога да реша дали да се заема с вътрешни болести или да стана практикуващ лекар, което е доста основно и от голяма важност решение. Донякъде затова и отчасти поради факта, че парите все не ни достигат след удара, който получи баща ми, реших да поработя година-две като практикуващ лекар. Възможно е да не представлявам интерес за вас по тези причини.

— Не мисля така — спокойно, но с увереността на човек, който е свикнал да му се обръща внимание отвърна д-р Хеч. — Прегледах дипломната ви работа и тя ми достави голямо удоволствие. Имате самостоятелна мисъл и собствени плодотворни идеи. Вие сте точно този тип млад човек, от който се нуждая. Мисля, че клиниката ми би могла да се окаже най-подходящото място за вас.

Тогава Питър изгледа лекаря, добре ушития му кафяв костюм, в който беше облечена тази огромна човешка маса, светлите и изключително ясносини ириси на очите му, голямата глава, покрита с гъста кестенява коса, започнала вече да посивява по краищата. Външният му вид бе някак по-жизнен от самия живот, подобен на този на известните филмови герои, които добре познаваше от екрана.

— Значи клиниката си е наистина ваша? — запита Питър. — Искам да кажа, действително ли я притежавате? Не разбрах съвсем добре.

— Да. Създадох я преди повече от петнайсет години. И в процеса на ръководенето й установих, че ако ти попадне добър лекар и му дадеш възможност да работи, без да е принуден да се безпокои за дребните бизнес детайли на практиката си, срещу теб се изправя извънредно продуктивен, а така също в болшинството от случаите и щастлив човек. И така ние двамата с директора на клиниката ми се занимаваме с всички назначения, уволнения, заповеди и така нататък.

— Това е различен вид дейност.

— Има толкова много неща, които трябва да ви разкажа за Сан Маршъл и клиниката си, че ако започнем сега да говорим, цяла нощ няма да ни стигне — отвърна д-р Хеч, но продължи тихо и приятно да разказва за болницата и клиниката си в продължение на още няколко часа.

След десет дни Питър реши да приеме предложението му и ето че сега бе тук, в този град със 100 000 жители, който още не беше виждал, лежеше в болнично легло в центъра на града с главоболие, което изглеждаше, като че ли никога няма да спре.

С изненада установи промяна в поведението на д-р Хеч. Докторът се бе показал стеснителен и сериозен, сега вече не изглеждаше срамежлив. Беше много по-шумен и по-сърдечен.

Като запали лампата над главата си, Питър се огледа из стаята. Бе модерно мебелирана и прясно боядисана. На приглушената светлина от лампата очертанията й придобиваха малко призрачен вид, особено когато гледаше главата на възрастния мъж в съседното легло, който си правеше гаргара със слюнката си. Човекът започна да стене и Питър дръпна преградната завеса, за да го погледне по-отблизо. Беше напълно плешив, белобрад и измършавял и се мяташе, като си мърмореше под нос нещо неразбираемо.

— Нещо не е наред ли? — високо извика Питър. — Да повикам ли сестрата?

Мъжът кимна и сграбчи страничната решетка до леглото си.

— Повръща ми се — рече той и незабавно повърна.

Питър намери звънеца за повикване и го натисна. Старият човек се беше превил, надвесен над металната решетка до леглото си, като стенеше и издаваше неразбираеми звуци.

Госпожица Бледсоу влезе тичешком.

— Да, докторе, какво има?

— Приятелят ми не се чувства добре.

— О, боже, май ще се наложи да му сложим тръбата на Левин за стомашно сондиране.

Дойде една санитарка да почисти кревата. Биха една инжекция на стария човек, след това госпожица Бледсоу вкара в стомаха му тръба за прочистване.

— Сега в никакъв случай не пипайте това, г-н Ерлангер — предупреди го тя, — или д-р Хеч много ще ви се разсърди.

Питър задряма, а старецът се успокои. По едно време някой го потупа по ръката.

— Ето храната ви, докторе. Само крем карамел, чай, бульон и малко мляко с магнезий.

— За бога, не искам никакво мляко с магнезий — отвърна сърдито Питър, като гледаше сестрата отблизо. — Д-р Хеч ли нареди това?

— Работя с д-р Матю от тринайсет години вече и знам какво обича и как иска да се работи. След нараняване на главата винаги е полезно основно прочистване на целия организъм.

— Не, благодаря.

Тя сви рамене, а Питър й се ухили. Познаваше нейния тип. Язвителната, суха стара мома — медицинска сестра, която винаги знае кое е най-добре за всеки.

— Какво му има на този стар господин?

— Наложи се спешно да го оперират за чревна непроходимост днес следобед. Докараха го тук, защото нямаше места в операционното отделение.

Трябва той да е бил човека, който е попречил на д-р Хеч да дойде да го посрещне на летището, помисли си Питър. Преди да заспи, се усмихна на това съвпадение, както и на собственото си странно и драматично влизане в света на Калифорния. Чувстваше се удобно и развълнуван, нетърпелив да се запознае с новия свят, който го очакваше.