Али Конди
Кръстопът (2)

2.
Касия

Калта е част от мен. Горещата вода от умивалника в ъгъла се стича върху ръцете ми, които почервеняват от парата и ме карат да мисля за Кай. Сега ръцете ми приличат донякъде на неговите.

Разбира се, почти всичко ме кара да мисля за Кай.

Изтърках пръстите си с парче сапун с цвета на този месец, на ноември. В известен смисъл харесвам калта. Тя влиза във всяка линия и цепнатина по кожата и очертава карта по дланите ми. Понякога, когато съм много уморена, поглеждам картата и си представям, че ако я разчета, ще открия как да стигна до Кай.

Кай го няма.

Всичко това — далечната провинция, трудовият лагер, мръсните ръце, умореното тяло, изтощеният ум — всичко е, защото Кай го няма и защото искам да го намеря. Странно е как отсъствието може да се усеща така силно, като присъствие. Толкова пълна, осезаема липса, че ако в един момент и тя изчезне, ще се обърна сепнато, изумена, че стаята всъщност е празна, когато преди това със сигурност съм усещала, че вътре има нещо, дори това да не е той.

Извърнах се от мивката и погледнах към нашето мизерно спално помещение. Малките прозорци в горната част на бараката са тъмни. Вече се смрачава. Това е нощта преди най-важното ми прехвърляне; следващата задача ще бъде последната за мен. Съобщиха ми, че след нея ще ме изпратят в Централ, най-големия град на Обществото, за окончателната ми работна позиция в една от службите за сортиране. Истинска работна длъжност, не това копаене в калта, този мъчителен труд. За трите месеца в наказателната трудова бригада минах през няколко лагера, но всичките се намираха в провинция Тана. Бях все така далече от Кай, колкото и в началото.

Ако наистина исках да го открия, трябваше да стане в най-скоро време.

Инди, едно от момичетата с моята барака, мина покрай мен на път за умивалника.

— Остави ли топла вода и за нас? — попита.

— Да — отвърнах аз.

Тя измърмори нещо неразбираемо, докато пускаше водата и вземаше сапуна. Няколко момичета се бяха подредили на опашка зад нея, другите седяха търпеливо на ръба на пейките пред бараката. Днес е седмият ден, денят, в който пристигат съобщенията.

Внимателно отворих малката чантичка, висяща на колана ми. Всички имаме такива и трябва да ги носим навсякъде със себе си. В тях държим съобщенията си. Както повечето момичета, и аз пазя моите, докато не се разпаднат съвсем и вече не могат да се четат.

Те приличат на крехките листенца на новорозата, която ми даде Ксандър, когато напусках Квартала. Запазила съм и нея.

Прегледах старите съобщения, докато чаках. Другите момичета правеха същото.

Много скоро след като ги получим, хартийките пожълтяват по краищата и се разпадат — думите трябва да бъдат прочетени и заличени след това. В последното си съобщение Брам ми пишеше, че работи усилено на опитното поле, че е примерен ученик и никога не закъснява за час. Това за закъснението ме разсмя, защото бях сигурна, че не може да е съвсем вярно. Думите на Брам ме разплакаха — пишеше, че е гледал микрокартата на дядо от златната кутия — тази, която му дадоха на неговото Последно тържество и в която бяха записани най-важните събития от живота му.

Историкът прочете кратко описание на живота на дядо, а в самия край имаше списък с най-любимите му спомени, пишеше Брам. Имаше по един за всеки от нас. Любимият му с мен бил, когато съм казал първата си дума и тя била „повече“. Любимият му с теб бил нещо, което той нарече „денят на червената градина“.

В деня на Последното тържество на дядо не обърнах голямо внимание на прегледа на микрокартата му — бях прекалено заета да попивам последните мигове от настоящия му живот, за да се вглеждам в миналото му. Все си мислех, че някога трябва да пусна и да видя картата отново, но така и не го направих. Искаше ми се да бях го сторила. Искаше ми се и нещо друго — да помнех „деня на червената градина“. Спомнях си много дни, в които с дядо седяхме на пейката и разговаряхме сред червените храсти през пролетта, сред цъфналите новорози през лятото или сред алените есенни листа на дърветата. Може би това е имал предвид, а не някой конкретен ден. Може би Брам се бе объркал и дядо е искал да каже „дните в червената градина“. Дните през пролетта, лятото и есента, в които разговаряхме за толкова много неща.

Съобщението от родителите ми изглеждаше прекалено въодушевено: бяха получили новината, че следващото работно назначение ще ми бъде последното в трудовия лагер. Не ги винях, че се радваха. Те вярваха достатъчно в любовта, за да ми дадат този шанс да намеря Кан, но не съжаляваха, че краят му вече наближава. Възхищавах им се, че въобще ми позволиха да опитам. Повечето родители едва ли биха направили подобно нещо.

Подредих листчетата със съобщенията едно зад друго, като продължавах да си мисля за микрокарти, за Кай… Ами ако с този последен трансфер успея да стигна по-близо до него… ако се скрия някак във въздушния кораб и скоча от небето директно в територията на Външните провинции? Ако го направя, какво ли ще си помисли той, когато ме види след всичкото това време? Ще ме познае ли въобще? Знаех, че изглеждам различно. Не бяха само ръцете ми. Независимо от пълния порцион храна, който получавах, бях отслабнала много от работата. Под очите ми имаше дълбоки сенки, защото не можех да спя добре, независимо че тук Обществото не следеше сънищата ми. Макар да ме притесняваше фактът, че сякаш никой не се интересуваше много от нас, харесвах новата свобода — да спя без следящи вълните на мозъка ми датчици. Често лежах будна и мислех за стари и нови думи, за целувката, открадната от Обществото, когато не ни наблюдаваха. Но се опитвах да заспя, наистина се опитвах, защото виждах Кай най-добре в сънищата си.

Общувахме с други хора само когато Обществото разреши — на живо по комуникационния портал или като запис върху микрокарта. Някога Обществото позволявало на гражданите да носят със себе си снимки на хората, които обичали. Ако любимият ти починел или заминел надалече, поне можело да си спомниш как е изглеждал. От години обаче не е разрешено. Обществото дори прекрати традицията да дава на новоподбраните двойки снимки на партньорите след първата им среща лице в лице. Научих го от едно от съобщенията, които не запазих — известие от Министерството на Подбора, изпратено до всички, определени за партньорска връзка. В него пишеше: Процедурите на Подбора са опростени, за да се постигне максимална ефективност и увеличаване на оптималните резултати.

Чудех се дали е имало и други грешки като нашата. Затворих очи отново и си пожелах да видя пред себе си лицето на Кай. Но образите, които създавах напоследък, бяха неясни, незавършени, сякаш всеки момент щяха да се разпаднат. Чудех се къде ли е Кай сега, какво ли му се случва, дали е успял да запази парченцето зелена коприна, която му дадох, преди да замине.

Дали все още пази спомена за мен.

Извадих друго листче и го разгънах внимателно върху пейката. Листенцата на пъхнатата в него новороза бяха съвсем изсъхнали, крехки като самата хартия, бледорозови, вече и те пожълтели по краищата.

Момичето, което седеше до мен, забеляза какво правя, затова се преместих на съседната пейка. Не можах да се уединя, защото останалите момичета също ме наобиколиха, както правеха винаги когато изваждах този лист. Нямаше да си имам проблеми заради това — все пак не беше незаконно. Рисунката на него не бе контрабанда, а обикновена разпечатка от електронен портал. Но тук не можехме да отпечатваме нищо, освен съобщенията си, така че това късче изкуство беше станало много ценно.

— Мисля, че я виждаме може би за последен път — казах аз. — Вече се разпада.

— Не ми е хрумнало да донеса тук някоя от Стоте картини — каза Лин, свела поглед към листа на пейката.

— Нито пък аз. Дадоха ми я.

Ксандър. В едно друго време, още в стария ми квартал, в деня, в който се сбогувахме. Това бе номер 19 от Стоте картини — „Бездната на Колорадо“ от Томас Моран. Някога в училище бях писала доклад за нея и казах, че това е любимата ми картина. Ксандър не го беше забравил през всичките тези години. Картината ме плашеше и вълнуваше едновременно — небето беше толкова зрелищно, земята — толкова красива и опасна, изпъстрена със стръмни скали и дълбоки бездни. Ужасявах се от необятността на това пространство и в същото време изпитвах огромна тъга, че никога няма да го видя с очите си: зелените дървета, израснали по червените скали, сините и сиви облаци, пълзящи по небето, златисти и тъмни най-отгоре. Дали част от този копнеж бе проличал в гласа ми, когато бях говорила за картината? Дали Ксандър го бе забелязал и запомнил? Той все още играеше играта по своя потаен, сложен начин. Тази рисунка беше една от картите му. Сега, когато я гледах или докосвах листенцата на изсъхналото цвете, си спомнях колко близък ми беше той, как ме познаваше до дъното на душата ми и ме изпълваше болезнен копнеж по това, което бях позволила да си отиде.

Бях права, че ще видим рисунката за последен път. Когато я вдигнах от пейката, хартията се разпадна. Всички въздъхнахме едновременно и дъхът ни за миг повдигна във въздуха пожълтелите късчета.

— Можем да видим картината на портала — казах им аз.

Единственият портал в лагера жужеше непрестанно над главите ни в главната зала, огромен и дебнещ.

— Не — каза Инди. — Прекалено късно е.

Вярно беше; след вечеря се предполагаше всички да стоим в спалните си помещения.

— Тогава утре по време на закуска — казах аз.

Инди направи пренебрежителен жест и се извърна встрани. Права беше. Не можех да обясня защо нямаше да е същото, но беше така. Първо си помислих, че самият факт, че притежавах рисунката, я правеше специална, по и това не беше причината. По-скоро бе чувството, че можех да я гледам, без да съм наблюдавана, без някой да ми казва как точно да гледам. Това ни даваше рисунката — не само на мен, на всички нас.

Не знам защо, преди да дойда тук, не носех постоянно със себе си разпечатани рисунки или стихотворения. Цялата тази хартия, която можехме да имаме от порталите, цялото това изобилие… Толкова внимателно подбрани късчета красота, а ние не се вглеждахме достатъчно в тях. Как не бях забелязала, че цветът на зеленото близо до каньона е толкова ярък, толкова свеж, че почти се усещаше мекотата на листото, крехкостта му… като разперени за пръв път криле на пеперуда?

С едно леко движение Инди избута късчетата хартия от пейката в скута ми. Дори не погледна към тях, докато го правеше. Така разбрах, че загубата на рисунката бе от значение и за нея, защото знаеше точно къде се намираха парченцата.

Отнесох ги до инсинератора, но очите ми бяха пълни със сълзи.

Всичко е наред, казах си сама. Имаш още нещо, по-солидно, скрито под листовете и листенцата. Пликът с таблетките. Сребристата кутийка от Тържеството на Подбора. Компасът на Кай и сините таблетки от Ксандър.

Не носех постоянно със себе си компаса и таблетките. Прекалено ценни бяха. Не знаех дали Офицерите претърсваха нещата ми, но бях сигурна, че другите момичета го правят. Затова в първия ден във всеки нов лагер изваждах компаса и хапчетата, заравях ги някъде дълбоко и отивах за тях по-късно. Освен че бяха незаконни, те бяха ценни подаръци: компасът, златист и искрящ, може да ми покаже нужната посока. А Обществото винаги ни е казвало, че синята таблетка с вода може да ни запази живи ден-два. Ксандър беше откраднал няколко дузини за мен; с тях можех да издържа доста време. Съчетани, двата подаръка бяха идеалната комбинация за оцеляване. Само ако можех да стигна до Външните провинции, за да ги използвам.

В ден като този — преди прехвърлянето ми — трябваше да успея да отида някак си до мястото, където ги бях заровила, и да се надявам, че ще ги открия. Тази вечер останах до последно навън, а когато се прибрах, ръцете ми бяха покрити с пръст, различна по цвят от обичайната. Затова толкова бързах да се измия и се молех Инди да не е забелязала това с острия си поглед, докато стоеше зад мен. Надявах се, че следите от пръст няма да останат по чантичката ми и че никой няма да чуе звънтенето отвътре — звънът на обещанието, когато сребристата кутийка се удряше в компаса и в цилиндъра с таблетки.

В тези лагери се опитвах да прикрия от другите факта, че все още съм Гражданин. Въпреки че Обществото обикновено не разкриваше статута на работниците, чувах разговори между момичетата, че някои от тях е трябвало да предадат цилиндрите си. Което означаваше, че по някаква причина — било заради собствените им грешки или заради простъпки на родителите им — са загубили гражданството си. Те бяха Отклонения, също като Кай. Само една класификация се намира по-долу от това: Аномалиите. Но напоследък почти не чувахме за тях, сякаш бяха изчезнали. Струваше ми се, че след като вече нямаше Аномалии, Отклоненията бяха заели тяхното място — поне в колективното съзнание на Обществото.

У дома, в Ория, никой не говореше за Правилата за рекласификация. Понякога се страхувах, че ще стана причина това да се случи на семейството ми. Сега вече започвах да разбирам правилата — от историята на Кай, от това, което подочувах от разказите на по-непредпазливите момичета.

Правилата бяха следните: Ако родителят бъде лишен от статута си, цялото семейство също го губи. Но ако дете бъде наказано с промяна на статута, това не се отразява на семейството. Детето само понася последствията от своето Нарушение. Кай бе класифициран като Отклонение заради баща си. И тогава го бяха довели в Ория, след смъртта на първия син на семейство Маркъм. Вече осъзнавах колко изключително рядък бе неговият случай — бяха го извели от Външните провинции само защото някой друг бе убит. А и очевидно Патрик и Айда Маркъм, които бяха поискали да го осиновят, са били много по-високопоставени, отколкото всички предполагахме, за да издействат това.

Зачудих се какво ли бе станало сега с тях. От тази мисъл ме побиха тръпки. Успокоих се с друга — че когато си тръгна, за да намеря Кай, това няма да съсипе семейството ми. Само аз щях да загубя статута си, не и те. Вкопчих се в тази мисъл — че те ще бъдат в безопасност, Ксандър също, независимо какво щях да направя.

— Съобщения — каза жената Офицер, влизайки в стаята.

Тя имаше пронизителен глас, но очите й бяха приятни, топли. Кимна ни и започна да чете имената ни.

— Майра Уоринг.

Майра пристъпи напред. Всички гледахме и брояхме, Майра получи три съобщения, както обикновено. Офицерът ги разпечатваше на портала и четеше на глас за кого са, преди да ги видим, за да спести време на чакащите на опашка. За Инди нямаше нищо.

За мен имаше само едно съобщение, общо от родителите ми и от Брам, но не и от Ксандър. Досега не бе пропускал седмица.

Какво беше станало? Стиснах здраво чантичката си и чух как хартийките вътре изшумолиха.

— Касия — обърна се жената към мен. — Моля, ела с мен до главната зала. Имаш заявка за пряка връзка.

Другите момичета ме зяпнаха изненадано.

През тялото ми премина студена тръпка. Знаех кой ме търси. Моята Служителка, която ме проверяваше. Следеше ме. Виждах лицето й ясно в съзнанието си, всяка ледена черта и бръчица по него. Не исках да отида.

— Касия — повика ме отново Офицерът.

Погледнах зад мен към момичетата, към бараката, която внезапно ми се стори топла и уютна, и се изправих, за да я последвам. Униформената жена ме поведе по пътеката към главното помещение и към комуникационния портал. Задържах очите си наведени за миг, преди да вдиша глава. Овладей лицето си, овладей ръцете си, очите си… Погледни ги така, че те да не могат да видят в теб.

— Касия — каза някой. Глас, който познавах много добре.

И тогава погледнах нагоре и не повярвах на това, което видях.

Той беше тук.

Порталът бе черен, а той стоеше пред мен. На живо.

Той беше тук.

Цял, здрав, невредим…

Тук.

Не беше сам — до него стоеше Служител — но все пак той…

Беше тук.

Закрих очите си с червените си картографирани ръце, защото това бе прекалено много и не можех да го понеса.

— Ксандър — казах аз.