Али Конди
Кръстопът (5)

5.
Кай

С Вик вдигнахме едно от телата и го отнесохме до гроба. Казах на глас думите, както правех вече над всеки мъртвец:

„Щом приливът ме изведе далече

от всяко Място, всяко време,

дано тогаз да срещна моя Лоцман вече.

Когато границата пресека.“

Не виждах какво повече може да има. Как нещо от тези тела може да оцелее, след като те умират толкова лесно и се разлагат така бързо. И все пак част от мен искаше да вярва, че приливът на смъртта ще ги отнесе на някакво друго място след всичко това. Че наистина има някой, когото да видят, когато стигнат до края. Тази част от мен произнасяше думите над мъртъвците, макар да знаех, че те не чуват нито една от тях.

— Защо го казваш всеки път? — попита ме Вик.

— Харесва ми как звучи.

Вик чакаше. Искаше да кажа още нещо, но аз не желаех.

— Поне знаеш ли какво означава това? — попита ме накрая.

— Смисълът е да се надяваш на повече — отвърнах с нежелание. — Част е от стихотворение отпреди Обществото.

Не е част от стихотворението, което бяхме споделили с Касия. Не исках да изговарям онези думи, преди да мога да ги кажа отново на нея. Това беше част от другото стихотворение, което също бе намерила в своя артефакт — подарък от дядо й, когато го отвори онзи ден в гората.

Тя не знаеше, че и аз съм там. Стоях и я гледах как чете листчето хартия. Видях как устните й оформят думите на стихотворение, което не знаех, и после на друго, което познавах. Когато осъзнах, че чете това за Лоцмана, отстъпих стреснато назад и една клонка изпука под краката ми.

— Не им помагаш по никакъв начин — каза ми Вик, посочвайки с ръка към едно от телата, и после с раздразнение отметна пясъчнорусия перчем от лицето си. Тук не ни дават ножици или бръсначи, за да се подстригваме или бръснем — прекалено лесно могат да се превърнат в оръжие и да ги използваме един срещу друг или върху себе си. Не че има и голяма нужда от тях. Само аз и Вик бяхме оживели достатъчно дълго на това място, за да ни порасне косата и да започне да пада над очите ни.

— Е, това ли е всичко? — продължи той. — Някакво старо стихотворение.

Свих рамене, което бе грешка.

Обикновено на Вик не му пукаше дали му отговарям или не, но този път видях негодувание в очите му. Опитах се да измисля как най-лесно да го успокоя. Зачестяването на нападенията срещу нас го изнервяше. Вече бе на ръба. Той беше по-едър от мен, но не чак толкова много, а и още преди години се бях научил да се бия доста добре, и то именно тук. Сега, когато се бях върнал, отново си спомних как се правеше това, също както си спомних и снега по билото. Мускулите ми се напрегнаха.

Но Вик се спря.

— Никога не изрязваш резки по ботушите си — смени темата той. Гласът му отново беше спокоен, а очите му си възвърнаха обичайната сериозност.

— Така е — признах аз.

— Защо?

— Няма нужда никой да знае — казах аз.

— Какво да знае? Колко време си издържал тук ли?

— Да знае нещо за мен.

Оставихме гробовете зад нас и си взехме кратка почивка за обяд, седнали на няколко песъчливи, ронещи се камъка извън границите на селото. Цветовете наоколо бяха червеното, оранжевото и кафеникавото от моето детство и също както преди години, всичко край нас беше сухо, грапаво и диво. И тъй като вече беше ноември — и студено.

Използвах тясната част на пушката и драснах черта в пясъчника. Не исках никой да знае, че мога да пиша, затова никога не пишех нейното име.

Вместо това правех на пръв поглед несвързани черти. Вълни. Като океан или като късче зелена коприна, люлеещо се от вятъра.

Черта, после още една, още една… Пясъчните скали, оформени от други сили — вода и вятър, сега бяха променени от мен. Така, както аз исках. Винаги оформях себе си според изискванията и желанията на другите. С Касия на Хълма — само тогава бях истински.

Все още не бях готов да нарисувам лицето й. Но можех да нарисувам нещо друго, което да ми напомня за нея. Начертах още една извивка, повторих я, спомняйки си как двамата заедно оформяхме буквите, когато я учех да пише на ръка.

Вик се наведе да види какво правя.

— Това не прилича на нищо.

— Прилича на луна — казах аз. — Когато все още не е нараснала.

Като луната, която гледахме с Касия от Хълма.

Вик погледна нагоре към билото. По-рано днес няколко въздушни кораба бяха дошли да приберат телата оттам. Това не се беше случвало преди. Не знаех какво ще прави Обществото с тях, но ми се искаше да мога да се кача горе и да напиша нещо, с което да отбележа смъртта на примамките.

Защото сега нищо не напомняше, че те изобщо са били там. Животът им бе приключил, без да разберат какъв можеше да бъде.

— Смяташ ли, че онова момче имаше късмет? — попитах Вик. — Онова, което умря в лагера, преди да ни разпратят по селата?

— Късмет — повтори Вик, като че ли не знаеше какво означава тази дума. И може би наистина не знаеше. „Късмет“ не е дума, която би се харесала на Обществото, не е и нещо, на което можехме да разчитаме тук.

Първата нощ, когато ни докараха в селото, имаше силна стрелба. Всички се разбягахме, за да си намерим прикритие. Няколко момчета изтичаха навън на улицата и започнаха да стрелят с пушките и пистолетите си към небето. С Вик се озовахме в къща заедно с още две-три примамки. Не им помнех имената, а и не бе нужно — тях вече ги нямаше.

— Защо не си навън да стреляш като другите? — попита ме Вик. Не бяхме говорили помежду си, откакто бяхме пуснали онова момче в реката.

— Няма смисъл. Амунициите не са истински.

Оставих нормално изглеждащата си на външен вид пушка на земята до себе си.

Той също остави своята.

— Откога знаеш?

— Откакто ни ги дадоха на път за насам — казах аз. — Ами ти?

— И аз оттогава — отвърна Вик. — Трябваше да кажем на останалите.

— Знам — казах аз. — Беше глупаво от моя страна. Мислех, че ще имаме повече време.

— Време — повтори Вик. — Точно това нямаме тук.

Отвън светът се разтресе и някой започна да крещи.

— Иска ми се да имах пушка, която наистина да стреля — каза Вик. — Щях да гръмна всички на тези кораби. Парчетата от тях щяха да се посипят върху нас като фойерверки.

— Готов съм — каза сега Вик, като нагъна внимателно фолиото на кутията си за храна. — По-добре да се връщаме на работа.

— Чудя се защо просто не ни дават сини таблетки, а се занимават да ни доставят храна — казах аз. — Тогава по-рядко щеше да им се налага да мислят за нас.

Вик ме погледна, все едно съм полудял.

— Не знаеш ли?

— Какво да знам?

— Сините таблетки не спасяват живота ти, както са ни казвали. Те просто те спират. Ако вземеш една, движенията ти се забавят и оставаш на място, докато някой те намери, или си умреш, чакайки. Ако вземеш две, умираш веднага.

Поклатих глава и погледнах към небето, но не търсех нещо конкретно. Исках просто да видя синевата. Вдигнах ръка, за да не ме заслепи слънцето, и се вгледах по-внимателно. Нямаше облаци.

Съжалявам — каза Вик. — Но е вярно.

Погледнах към него. Стори ми се, че видях тревога, изписана на обикновено каменното му лице. Беше толкова нелепо — всичко това, че започнах да се смея, а Вик се разсмя след мен.

— Трябваше да се досетя — казах аз. — Ако нещо се случи на Обществото, те не биха искали някой да живее без тях.

Няколко часа по-късно чухме бипкане от минипорта, който Вик носеше. Той го извади от чантичката на кръста си и провери екрана. Вик единствен от примамките имаше минипорт с размера на малък ръчен скенер. Минипортовете обаче могат да служат за общуване, докато скенерите се използват само за съхраняване на информация и проверка на данни. Вик го носеше със себе си през повечето време, но понякога — както когато казваше на новите примамки истината за селото и фалшивите оръжия — го скриваше някъде за малко. Бяхме сигурни, че Обществото следи местоположението ни чрез устройството. Не знаехме дали ни слушат през цялото време. Едва ли го правеха. Не мисля, че се интересуваха чак толкова от нас.

— Какво искат? — попитах аз.

Вик прочете посланието на екрана.

— Преместваме се — каза той.

Другите ни последваха в редица зад нас, когато тръгнахме да посрещнем корабите, които безшумно се приземиха извън селото. Офицерите действаха припряно, както обикновено. Нямаха желание да остават прекалено дълго тук. Не бях сигурен дали беше заради нас или заради Врага. Чудех се кой ли според тях е по-голямата заплаха.

Офицерът, който отговаряше за това прехвърляне, беше млад, но по някакъв начин ми напомняше на онзи, който се занимаваше с нас, когато катерехме Хълма в Ория. Изражението му казваше: „Защо се озовах тук? Какво се предполага да правя с тези хора?“

— Е… — започна той, като ни изгледа. — Там горе на билото. Какво беше това? Какво се случи? Жертвите нямаше да бъдат толкова много, ако всички си бяхте стояли в селото.

— Тази сутрин заваля сняг и те искаха да се изкачат до върха — казах аз. — Винаги сме жадни.

— Сигурни ли сте, че това е била единствената причина?

— Няма много причини да вършим нещо тук — каза Вик. — Глад. Жажда. Да не умреш веднага. Ако не ни вярвате, питайте останалите. Оцеляха двама-трима.

— Може би са се качили заради гледката — предположи Офицерът.

Вик се разсмя, а това не бе добър знак.

— Къде са новите попълнения?

— На кораба са. Ще ви заведем в ново село и ще ви дадем повече провизии.

— И повече вода — настоя Вик. Въпреки че бе невъоръжен и се намираше под властта на Офицера, звучеше така, все едно той даваше нарежданията. Офицерът се усмихна. Нашето Общество не беше хуманно, но хората, които работеха за него, понякога бяха.

— И повече вода — съгласи се мъжът.

И двамата с Вик изругахме наум, когато видяхме новите примамки в кораба. Бяха млади, много по-млади от нас. Изглеждаха тринайсет-четиринайсетгодишни. Очите им бяха разширени от уплаха. Единият от тях, най-младият, приличаше на малкия брат на Касия, Брам. Беше с по-тъмна кожа от неговата, по-тъмна и от моята, но очите му грееха по същия начин. Преди да го подстрижат, косата му сигурно е била къдрава като неговата.

— Обществото явно има голям недостиг на тела, щом са стигнали до тях — прошепнах тихо на Вик.

— Може би това е идеята — отвърна той.

И двамата знаехме, че Обществото иска да се отърве от Отклоненията. Това обясняваше защо ни захвърляха тук. Защо не ни даваха възможност да се бием. Но имаше и още един въпрос, на който нямах отговор: защо ни мразеха толкова много?

Въздушният кораб отлетя, но не разбрахме накъде. Освен в кабината на пилота, никъде другаде нямаше прозорци.

Затова разбрах къде сме едва след като се приземихме и излязохме навън. Не бях идвал в самото село, но много добре познавах района. Полето, през което вървяхме, беше песъчливо, с оранжевеещи и черни скали, тревата бе пожълтяла, както и тук-там показващите се все още растения, които през лятото имаха красив зелен цвят. Из всички Външни провинции има полета като това. Но въпреки това знаех, точно къде се намираме заради това, което виждах пред себе си.

Бях си у дома.

Заболя ме.

Ето го там, на хоризонта — споменът от моето детство.

Разломът.

От мястото, на което стояхме, не можеше да се види целият — само части червен или оранжев пясъчник, показващи се на места. Но когато приближиш — когато стигнеш до ръба и надникнеш в Разлома — осъзнаваш, че камъните изобщо не са толкова малки. Те бяха върховете на формирования, големи колкото планини. Разломът не беше един каньон, една планина, а много — цяла мрежа от струпани една до друга планински вериги и каньони, простиращи се в продължение на километри. Земята се издигаше и спускаше като вода, силно нарязаните върхове и дълбоките котловини искряха в цветовете на Външните провинции — нюанси на оранжево, червено, бяло… В далечината огнените пясъчници на Разлома на места бяха засенчени от синевата на далечните облаци.

Знаех, че е така, защото няколко пъти бях стигал до ръба.

Но никога не бях отивал по-навътре.

— Защо се хилиш така? — попита ме Вик, но преди да успея да отговоря, хлапето, което приличаше на Брам, дойде при нас и застана право пред него.

— Аз съм Илай — каза то.

— Добре — отвърна Вик и се обърна раздразнено към редичката лица, които го бяха избрали за свой лидер, въпреки че никога не бе искал да бъде такъв. Някои хора просто носят лидерството в себе си, то е в кръвта им, в костите, в мозъка и не може да бъде заличено оттам.

Други са родени да следват.

Имаш по-добър шанс да оцелееш, ако следваш, напомних си аз. Баща ми смяташе, че е водач. Не можа да се насили да бъде нещо друго и виж какво стана с него.

Застанах на една стъпка зад Вик.

— Няма ли да държите реч или нещо такова? — попита Илай. — Току-що дойдохме, нови сме.

— Не отговарям за този хаос тук — каза Вик.

Ето го отново. Гневът, който през цялото време се опитваше да овладее и да не показва.

— Не съм говорител на Обществото — продължи той.

— Но ти си този с това нещо — посочи Илай минипорта, закрепен за колана му.

— Искате реч ли? — попита Вик и всички нови деца кимнаха и го зяпнаха с очакване.

Вече бяха чували на кораба за насам речта за това как Обществото се нуждае от нас и как трябва да се държим като селяни, обработващи земята си, и като обикновени Граждани, за да отвличаме вниманието на Врага. Как само след шест месеца ще се върнем в обществото и статусът ни на Отклонения ще бъде заличен.

Само след един ден престой със стрелба щяха да осъзнаят, че никой няма да оцелее шест месеца. Дори и Вик беше още много далеч от този срок, независимо от множеството резки по ботуша му.

— Наблюдавайте ни — каза той. — Дръжте се като селяни. Това се предполага да правим тук.

Млъкна за миг. После извади минипорта от колана си и го метна към една примамка, която беше с нас от две-три седмици.

— Поразходи се малко. Увери се, че ще има обхват в края на селото.

Хлапето го взе. След като се отдалечи достатъчно, Вик продължи:

— Амунициите ви са фалшиви. Не си правете труда да стреляте и да се защитавате с тях.

Илай го прекъсна:

— Ама в тренировъчния лагер ни учеха как да стреляме с тях.

Усетих, че съм се ухилил, независимо от факта, че не го исках и че някой толкова млад бе пратен да умре тук. Хлапето наистина беше като Брам.

— Няма значение — отвърна Вик. — Патроните са халосни.

Момчето преглътна това, но после не се стърпя:

— Ако това е село, къде са жените и децата?

— Ти си дете — каза му Вик.

— Не съм — отвърна Илай. — И не съм момиче. Къде са момичетата?

— Няма момичета. Няма и жени.

— Но тогава Врагът ще се досети лесно, че не сме истински селяни. Трябва да го е разбрал, нали?

— Точно така — каза Вик. — И без това ще ни убият, на никого не му пука. А сега имаме работа. Това трябва да е село, пълно с хора. Така че нека се захванем с проклетото земеделие.

Тръгнахме към нивите. Слънцето сияеше над главите ни. Чувствах гневния поглед на Илай, отправен към нас, дори след като му обърнахме гръб.

— Поне имаме достатъчно вода за пиене — казах на Вик, като му посочих пълната манерка. — Благодарение на теб.

— Не ми благодари — каза Вик. После снижи гласа си. — Не е достатъчно, за да се удавим в нея.

Тукашната реколта беше памук — почти невъзможна за отглеждане. Памукът бе с толкова лошо качество, че семенниците се разкъсваха съвсем лесно.

— Нищо чудно, че никой не се тормози да докарва тук деца или жени — каза Илай. — Врагът сигурно е разбрал, че това не е истинско село, още щом е хвърлил един поглед отгоре насам. Никой не е толкова глупав, че да засажда памук на такова място.

Отначало не казах нищо. Не обичах да разговарям с някого, докато работехме, освен с Вик. Държах се на разстояние от другите.

Но в момента бях доста разсеян. Памукът днес и снегът вчера ме накараха да си спомня отново за историята на Касия за пухчетата от тополи, които „заваляли“ през юни, докато тя пътувала с влака. Обществото мразеше тополите, но те си бяха съвсем на място тук, във Външните провинции. Дървото бе подходящо за дялкане. Ако намерех някое, можех да издълбая в ствола му името й. Можех да покрия кората му с него така, както покривах дланта й с моята, когато бяхме сами на Хълма.

— Глупаво е — казах на Илай, — но е по-реалистично от много други неща, които Обществото прави тук. Някои от съседните селца са възникнали като земеделски общности за Отклонения. Памукът бил една от културите, които Обществото им дало, за да се опитат да я отглеждат в този район. Тогава имало много повече вода. Така че не е напълно невъзможно някой да се е захванал с това.

— О… — каза само момчето и после замълча. Не знам защо се опитвах да му дам някаква надежда. Може би заради спомена за пухчетата от тополите.

Или заради спомена за нея.

Когато погледнах по-късно, видях, че Илай плаче, но се мъчи да се прикрие, така че не направих нищо.

На връщане от полето към селото кимнах с глава на Вик — нашият знак, че искам да поговорим без минипорта.

— Ето — каза той и метна уреда към Илай, който беше спрял да плаче. — Вземи го и се разходи с него.

Хлапето кимна и тръгна напред.

— Какво има? — попита Вик.

— Преди живеех тук — казах аз, опитвайки се да прикрия емоцията в гласа си. Тази част от света някога бе моят дом. Мразех това, в което го беше превърнало Обществото. — Селото ми се намираше само на няколко километра оттук. Познавам района.

— Значи смяташ да избягаш?

Ето го. Истинският въпрос. Този, който си задавахме през цялото време, ще избягам ли, мислех си аз всеки ден, всеки час.

— Смяташ ли да се върнеш обратно в селото си? — продължи Вик. — Има ли кой да ти помогне там?

— Не — отвърнах аз. — То е унищожено.

Вик поклати глава.

— Тогава няма смисъл да бягаме. Няма да успеем да стигнем далече, все някой ще ни види.

— А и най-близката река е прекалено далече — допълних аз. — Не можем да избягаме в онази посока.

— Тогава какво?

— Няма да се опитаме да бягаме надолу, в посока на падината. Ще минем от другаде.

Вик се обърна.

— От другаде?

Да, през каньоните — казах и му посочих най-близкия до нас, поредица от изсечени скали с малки, тесни процепи, които беше невъзможно да се видят оттук. — Ако се изкачим достатъчно високо, там ще намерим прясна вода.

— Офицерите винаги са ни казвали, че каньоните във Външните провинции са обитавани от Аномални — каза Вик.

— И аз съм го чувал — признах. — Но знам и че някои от тях са си организирали комуни и помагат на пътниците. Казвали са ми го хора, които са били там.

— Почакай. Познаваш хора, които са влизали в каньоните?

— Да, познавам хора, които са ходили там много пъти.

— Хора, на които можеш да вярваш?

— Баща ми — казах аз, сякаш това бе достатъчно да сложи край на разговора ни, и Вик кимна.

Повървяхме още малко и после той попита:

— Добре, кога тръгваме?

— Това е проблемът.

Опитах да не проличи колко се зарадвах, че и той ще дойде с мен. Преминаването на тези каньони не беше нещо, с което исках да се справям сам.

— За да не ни преследва Обществото и да не се опита да ни използва за назидание на другите, ако ни хванат, най-добре е да избягаме по време на нападение, когато настане хаос. Трябва ни нощно нападение. Но е хубаво да има и пълнолуние, за да можем да виждаме. Така ще си помислят, че сме убити, а не че сме избягали.

Вик се разсмя.

— И Обществото, и Врагът имат техника е инфрачервени лъчи. Който и да е над нас, ще види, че бягаме.

— Знам, но има шанс и да пропуснат три малки тела, когато тук долу ще има толкова много от нас.

— Три? — сепна се той.

— Илай идва с нас.

Не знаех, че искам това, докато не го казах на глас.

— Ти си луд — каза Вик — Няма начин хлапето да оцелее дотогава.

— Знам.

Имаше пълно право. Беше само въпрос на време момчето да загине по един или друг начин. Беше малък. Импулсивен.

Задаваше прекалено много въпроси. Но пък, в крайна сметка, беше въпрос на време смъртта да настигне и всеки от нас.

— Тогава защо? Защо те е грижа за него?

— Има едно момиче в Ория — казах аз. — Той ми напомня за малкия и брат.

— Това не е достатъчна причина.

— За мен е.

Настана неловко мълчание.

— Ставаш слаб, отпуснал си се… — каза Вик най-накрая. — Това може да те убие. Може никога повече да не я видиш заради една-единствена грешка.

— Ако сега не се погрижа за него — отвърнах, — ще се превърна в човек, когото тя няма да познае дори ако някой ден ме види отново.