Али Конди
Кръстопът (43)

43.
Кай

Всички спяха.

Ако исках да избягам, сега беше моментът.

Касия ми каза веднъж, че е искала да напише стихотворение за мен. Дали беше успяла да съчини нещо друго, освен началото? Какви ли думи бе използвала за края?

Тя плака, преди да заспи. Протегнах се да я погаля по косата. Не забеляза. Не знаех какво да правя. Слушах хлипанията й и сърцето ме болеше. Усетих, че и по моето лице се стичат сълзи. А когато случайно другата ми ръка докосна Илай, дланта ми се намокри от неговите сълзи.

Всички бяхме белязани от своята тъга. Дълбоки разрези като по стените на каньона.

Виждах родителите си да се целуват непрекъснато. Помня как веднъж татко ходи до каньоните и тъкмо се бе прибрал у дома. Майка ми рисуваше. Той се приближи до нея. Тя се засмя и нарисува с вода нежна черта на лицето му. Пръските заблестяха по кожата му. Когато се целунаха, тя обви ръцете си около раменете му и пусна четката да падне на земята.

Беше много мило, че баща ми бе пратил онази страница на семейство Маркъм. Ако не го беше направил, Патрик може би никога нямаше да разбере за Архивистите и нямаше да ми каже как да се свържа с тях в Ория. Никога нямаше да се сдобием със скриба, онова старо устройство за писане. Нямаше да се науча да сортирам, нито да търгувам. Нямаше да мога да дам на Касия стихотворението за рождения й ден.

Не можех да позволя родителите ми да лежат в земята все така безименни, непочетени от мен.

Надигнах се и като внимавах да не настъпя някого, си проправих път към дъното на пещерата. Не ми отне много време да открия това, което ми трябваше, на дъното на раницата си — боите, които Илай бе събрал за мен. И четката за рисуване. Стиснах в юмрук тънките й косъмчета.

Отворих кутийките с боите и ги подредих в редичка. Протегнах ръка напред, за да опипам стената пред себе си.

Потопих четката в боята и направих черта над мен върху стената на пещерата. Усетих как няколко капки капнаха върху лицето ми.

Докато чаках светлината да дойде, нарисувах света така, както си го представях, и в средата му — родителите си. Майка ми. Баща ми. Нарисувах я как гледа залеза. Нарисувах го как учи момче да пише. Може би бях аз. В мрака нямаше как да съм сигурен.

Нарисувах реката на Вик.

Нарисувах най-накрая и Касия.

Кои части от моя живот трябваше да нарисувам, да издълбая и да разкрия пред нея? Не беше ли достатъчно, че й бях показал пътя към това, което бях, към човека, в който всички тези събития ме бяха превърнали?

Трябваше ли да й кажа как понякога, когато живеех в Квартала, ревнувах и се ядосвах, защото бях различен? Как исках да бъда Ксандър или което и да е от другите момчета, които щяха да продължат да учат и да получат шанса да бъдат подбрани за нейни партньори?

Трябваше ли да й кажа за нощта, когато обърнах гръб на останалите примамки и взех със себе си само Вик и Илай? Вик, защото знаех, че ще ми помогне да оцелея, и Илай, за да потисна чувството си за вина?

Да, трябваше да й разкрия истината, но все още не я бях казал на самия себе си.

Ръцете ми започнаха да треперят.

В деня, в който родителите ми умряха, бях сам на билото. Видях огъня долу. След това се затичах да ги намеря. Тази част от историята беше вярна.

Когато съзрях първите тела, ми прилоша. Повърнах. И после видях, че някои неща бяха оцелели. Не хора, а предмети. Тук обувка. Там съвършено запазена, неотворена порция храна. Четка с чисти косъмчета. Наведох се за нея.

Сега си спомних. Това, за което лъжех себе си през цялото време.

След като взех четката, погледнах и видях родители си мъртви на земята. И не се опитах да ги вдигна и да ги пренеса някъде, не ги погребах.

Видях ги и побягнах.