Али Конди
Кръстопът (42)

42.
Касия

Пътят ни беше бавен и мъчителен; постоянно се подхлъзвахме и падахме и ставахме, отново и отново. Бяхме целите в кал, когато най-накрая намерихме достатъчно голяма пещера, в която да се вмъкнем всички. Лодката не се побираше и трябваше да я оставим отвън на пътеката. Чувахме как дъждът трополи по гумената й повърхност. Не бяхме успели да стигнем до пещерата с танцуващите момичета; тази беше по-скоро кухина с остри скали и цепнатини.

Известно време всички мълчахме — бяхме толкова изтощени, че не намирахме сили да кажем каквото и да било. Раниците ни лежаха на земята до нас. С всяка стъпка, която правехме в калта, те ставаха все по-тежки и по-тежки и започнах да си представям как изхвърлям храната, водата, дори документите отвътре. Погледнах към Инди. Първия път, когато се катерехме към равнината, бях болна и през повечето време тя бе носила раницата ми.

— Благодаря ти — обърнах се към нея сега.

— За какво? — звучеше изненадано, подозрително.

— За това, че носи нещата ми, когато минахме оттук първия път — казах аз.

Кай вдигна глава и ме погледна. Правеше го за пръв път след спора ни в градчето. Беше хубаво да видя очите му отново. Сред мрака на пещерата изглеждаха черни.

— Трябва да поговорим — каза Хънтър. Прав беше. Това, което знаехме, но все още не бяхме коментирали, бе, че в лодката нямаше място за всички. — Какво смятате да правите оттук нататък?

— Аз ще се опитам да намеря Бунта — каза Инди незабавно.

Илай поклати глава. Още не знаеше и разбирах напълно как се чувстваше. И двамата искахме да отидем при бунтовниците, но Кай не им се доверяваше. А независимо от всичко, което беше станало с картата, знаех, че и аз, и Илай все още вярваме безусловно на Кай.

— Аз ще тръгна след другите фермери — каза Хънтър.

— Можеше да продължиш и без нас — обърна се Инди към него. — Но ни помагаш. Защо?

— Счупих онези стъкленици в Галерията — обясни той. — Обществото може би нямаше да дойде тук толкова бързо, ако не го бях направил.

Въпреки че бе само няколко години по-голям от нас, той изглеждаше много по-мъдър. Може би става така, когато имаш дете; а може би животът в тежките условия на каньоните беше причината; или щеше да бъде същият и в Обществото, сред неговите безлични удобства.

— Освен това — продължи Хънтър, — докато ние носим лодката, вие пък ни помагате с раниците. В общ интерес е да си помагаме да излезем от Разлома. Тогава вече всеки може да тръгне по пътя си.

Кай не каза нищо.

Дъждът продължаваше да вали навън и си спомних за онази част от неговата история, която ми бе дал в Квартала. Когато вали, си спомням… Така пишеше на онзи лист. Аз също си бях дала обещание да помня. В съзнанието ми изникна още един спомен — как Кай ми каза, че мога да разменя стихотворенията си. Не ме подтикна да се отърва от стихотворението на Тенисън, макар да знаеше, че то може да ми помогне да открия Бунта. Остави този избор — какво да разменя и какво да правя с това, което намеря — на мен.

— Защо толкова мразиш Бунта, Кай? — попитах го тихо аз. Не исках да водим този разговор пред останалите, но какво друго можех да направя в тясната пещера. — Трябва да реша накъде да тръгна. Илай също. Ще ни помогне, ако ни обясниш защо го мразиш толкова много.

Кай сведе поглед към ръцете си и аз си спомних рисунката, която ми бе дал някога, онази, в която той държеше в ръцете си думите „мама“ и „татко“.

— Те не ни помогнаха — каза той. — Ние се вдигнахме на въстание, за да бъдем с тях, но бунтовниците не дойдоха. Всички, които обичах, умряха. Всеки, който оцеля, се превърна в нещо друго.

— Но Врагът е убил семейството ти — каза Инди. — Не Бунтът.

— Не им вярвам — натърти Кай. — Баща ми им се довери. Аз няма да го направя.

— А ти вярваш ли им? — попита Инди Хънтър.

— Не съм сигурен — отвърна той. — Последния път, когато хората от Бунта идваха в нашия каньон, бе преди много години.

Всички, дори Кай, се наведохме напред, за да го чуем по-добре.

— Казаха ни, че са успели да се внедрят навсякъде в Обществото, дори в Централ, и отново се опитаха да ни убедят да се присъединим към тях.

Усмихна се леко.

— Ана обаче се възпротиви. Бяхме живели десетилетия сами, без да се подчиняваме на никого, и тя смяташе, че нещата трябва да си останат така.

— Значи те са ви изпратили тези брошури с историята на Бунта? — попита Кай.

Хънтър кимна.

— Изпратиха ни и картата, която използваме сега. Надяваха се, че ще променим мнението си и ще се опитаме да ги намерим.

— Откъде са били сигурни, че ще разчетете кода на картата? — попита Инди.

— Това е нашият собствен код — каза фермерът. — Използвахме го, когато не искахме някой външен да разбере какво казваме и пишем.

Бръкна в раницата си и извади един челник оттам. Навън нощта вече беше покрила всичко с черната си мантия и мракът бе непрогледен.

— Бунтовниците знаеха кода ни от някои от по-младите фермери, които се бяха присъединили към тях.

Хънтър запали фенера и го наведе към пода, за да може лъчът му да осветява всички ни равномерно и да се виждаме.

— Фермерите, като общност, никога не сме се обединявали с Бунта, но винаги има по-буйни младежи, които го правят. Веднъж дори и аз се опитах да стигна до бунтовниците.

— И успя ли? — попитах аз с изненада.

— Не — отвърна той. — Стигнах до реката в равнината и после се върнах.

— Защо? — попитах аз.

— Заради Катрин — гласът на Хънтър прозвуча странно, сякаш внезапно бе пресипнал. — Майката на Сара. Естествено, тогава все още не беше майка на Сара. Но Катрин никога нямаше да напусне града ни и аз реших, че не мога да я оставя.

— Защо не е искала да тръгне с теб?

— Тя щеше да бъде следващият ни водач. Беше дъщеря на Ана и приличаше по всичко на майка си. Когато някой ден Ана умреше, щеше да има гласуване дали приемаме най-голямото й дете за водач на града и щяхме да приемем Катрин. Всички я обичаха. Но тя умря, докато раждаше Сара.

Светлината в пещерата осветяваше слабо калните ни ботуши, а лицата ни се губеха в мрака. Чух как Хънтър вади нещо от раницата си.

— Ана те е оставила — осъзнах внезапно аз. — Оставила те е, оставила е и внучката си…

— Трябваше да го направи — прекъсна ме Хънтър. — Имаше други деца и други внуци, за които да се грижи, както и цял град, който разчиташе на нея.

Замълча за миг.

— Разбираш сега защо не можем да съдим Бунта толкова сурово. Те искат най-доброто за своята група. Не можем да ги виним, защото и ние правим същото.

— Различно е — каза Кай. — Вие сте били тук от самото начало на Обществото. Бунтовниците идват и си отиват.

— Как сте успели да избягате от Обществото преди години? — попита Инди.

— Не сме — отвърна Хънтър. — Те ни пуснаха да си отидем.

Докато ни разказваше историята, започна да чертае сини линии по ръцете си с парчето креда, което бе извадил от раницата си.

— Не забравяйте, че в миналото хората са избрали Обществото и контрола му, за да предотвратят едно бъдеще, от което са се страхували — с опасностите на ново глобално затопляне. Обществото обещало да унищожи и всички болести. Ние обаче не сме пожелали да се подчиним на този контрол и сме си тръгнали. Отказали сме да приемем Обществото, което означавало, че няма да се възползваме и от неговите облаги и защита. Решили сме да сеем и отглеждаме сами храната си, а те се съгласили да ни оставят на мира. И дълго време тази договорка се спазвала. А когато Обществото я нарушавало и изпращало кораби, ние сме ги сваляли с нашите оръжия.

Хънтър замълча, пое си дъх и продължи:

— Преди всички селяни, живеещи във Външните провинции, да умрат, понякога идваха в нашия каньон за помощ. Разказваха ни истории за това как са били изпратени далече от родните си места, защото са обикнали неправилния човек или са искали да работят нещо различно от това, което Обществото им е определило. Някои идваха да се присъединят към нас, други просто искаха да търгуват. След времето на Комисията на стоте нашите книги и документи станаха изключително ценни.

Въздъхна.

— Винаги е имало хора като Архивистите. Сигурен съм, че все още ги има. Но връзките ни с Обществото бяха прекъснати, когато всички селяни в Граничните провинции умряха или бяха преселени.

— За какво заменяхте книгите си? — попита Илай. — В каньоните сте си имали всичко.

— Не — отвърна фермерът. — Нямахме всичко. Медицината на Обществото винаги е била на по-добро ниво, а имаше и други неща, от които се нуждаехме.

— Но ако вашите книги са били толкова ценни — продължи Илай, — защо сте оставили толкова много от тях в онази пещера?

— Бяха прекалено много — обясни Хънтър. — Не можехме да ги носим всичките през равнината. Много от хората ни откъснаха само най-важните за тях страници или взеха най-любимите си книги със себе си. Но беше абсолютно невъзможно да отнесем всичко. Затова трябваше да запечатам пещерата и да скрия останалото. Не искаме Обществото да го открие и да го унищожи, ако го намери.

Приключи с рисуването по ръцете си и прибра кредата в раницата си.

— Какво означават тези сини линии? — попитах аз и той обърна рязко към мен.

— На какво ти приличат?

— На реки. На вени.

Той кимна, а в погледа му проблесна интерес.

— Приличат и на двете. Можеш да ги възприемеш както искаш.

— Но какво означават за теб? — попитах отново аз.

— Мрежи — отвърна Хънтър.

Поклати глава. Не разбирах.

— Всичко, което може да свързва — обясни той. — Когато ги рисуваме, обикновено ги правим така, че да се получи ето това.

Протегна ръката си напред и пръстите ни се докоснаха. Почти подскочих от изненада, но се овладях. Той проследи с другия си показалец линиите по протегнатата си ръка и после продължи по моите пръсти, минавайки нежно по вените към лакътя ми и нагоре.

Отпусна се назад. Гледахме се един друг.

— После ти сама ще продължиш тези линии — по себе си, а след това ще докоснеш друг и ще начертаеш линия, която ще те свърже с него, а той ще я продължи… И така до всеки следващ.

Но ако връзката бъде прекъсната, исках да попитам. Както когато дъщеря ти умря!

— Ако не е останал никой, с когото да свържеш линиите си — каза той, — правиш това.

Изправи се и опря ръцете си на надвисналата над нас песъчлива стена.

— Свързваш се с нещо.

— Но Разломът не може да чувства, не го е грижа за хората — казах аз. — На каньоните им е все едно кой минава през тях.

— Така е — съгласи се Хънтър. — Но все пак си свързан.

— Донесох нещо — казах притеснено и бръкнах в раницата си. — Реших, че може би ще го поискаш.

Беше стихотворението с реда, изписан върху гроба на Сара. Онова с вятъра през юни ме стисна в шепата си и ме остави без душа.

Бях го откъснала от книгата.

Хънтър го взе и го прочете на глас.

„Те падаха като снежинки, падаха като звезди, като листенцата на розата, отчаяно копнееща да разцъфти.

А после вятърът през юни ме стисна в шепата си и ме остави без душа.“

И после млъкна.

— Прилича на това, което ни се случи, когато бяхме в селото — каза Илай. — Хората там умираха така. Падаха като звезди.

Кай хвана главата си с двете си ръце.

Хънтър продължи да чете.

„И те се скриха във високата трева — за погледите чужди без следа.

Единствен Господ ще запомни станалото и техните лица.“

— Някои от нас вярват, че един ден ще имаме друг живот — каза той. — Катрин вярваше, Сара също…

— Но ти не вярваш — каза Инди.

— Не. Ала никога не казах на Сара. Как можех да й отнема тази вяра? Тя беше всичко за мен.

Преглътна тежко.

— Държах я в ръцете си всяка нощ, докато заспиваше, през целия й живот.

По бузите му се стекоха сълзи, както бе станало по-рано в пещерата. И също както тогава, и сега той ги пренебрегна.

— Отмествах се съвсем леко, малко по малко. Вдигах бавно ръката си. Отдръпвах лицето си от нежното й вратленце, сдържах дъха си, за да не издишам и да не разбъркам къдриците й. Трябваше да го правя постепенно, за да не усети, че ме няма. Понякога я наблюдавах цяла нощ… В Галерията исках да строша всички стъкленици и после да остана там, просто така, докато умра в мрака. Но не можах да го направя.

Погледна надолу към листа в ръцете си и отново прочете думите, които бе изписал върху гроба й.

— А после вятърът през юни ме стисна в шепата си и ме остави без душа — каза той почти като песен, с тъжен и тих глас. Изправи се и прибра листа в раницата си. — Ще видя дали дъждът е спрял — прошепна и се измъкна навън.

Когато Хънтър се върна в пещерата, всички, освен мен и Кай бяха заспали. Чувах как Кай диша тежко, легнал от другата страна на Илай. Беше се свил на кълбо съвсем близо до мен и можех лесно да се протегна и да го докосна, но не го направих. Беше толкова странно да пътуваме заедно, а помежду ни да има толкова голямо разстояние. Не можех да забравя какво бе направил. Не можех да забравя и какво бях направила аз самата. Защо го бях разпределила онзи ден в Хранителния център? Защо бях предопределила живота му?

Чух как Хънтър се настани край входа на пещерата и ми се прииска да не му бях давала стихотворението. Не очаквах, че ще му причиня толкова болка.

Ако загинех в Разлома и някой трябваше да издълбае или да изпише епитафия на моя надгробен камък, не бях сигурна какво точно искам да пише там.

Какво ли би избрал дядо за своя епитафия?

Не си отивай кротко или дано тогаз да срещна моя Лоцман?

Дядо, който ме познаваше по-добре от всеки друг човек, се бе превърнал в истинска загадка за мен.

Кай също.

Спомних си внезапно за онази вечер в киносалона, когато бе изпитвал толкова силна болка, а никой от нас не подозираше и всички се бяхме смели, докато той плачеше.

Затворих очи. Обичах Кай. Но не го разбирах.

Той не ме пускаше в себе си, не ми позволяваше да стигна до него. Аз също бях допускала грешки, но вече бях уморена да го преследвам из каньоните и в равнините, да протягам ръката си, за да го докосна, а той да я поема понякога, друг път да я отхвърля. Може би това беше истинската причина да е Отклонение. Може би дори Обществото не можеше да предвиди какво ще направи той.

Кой беше вкарал Кай в списъците на Подбора? Служителката ми се престори, че знае, но ме излъга. Бях решила, че това няма вече никакво значение — аз бях избрала да го обичам, аз избрах да го намеря, но въпросът продължаваше да ме тормози.

Кой би могъл да бъде? Замислих се за Патрик. За Айда. И тогава внезапно ми хрумна най-шокиращата, най-невероятната мисъл. Можеше ли да е самият Кай?

Не знаех как би могъл да го направи, но също така не знаех и как Ксандър бе успял да пъхне листчетата под сините таблетки в запечатаните опаковки. Любовта променя вероятните неща и прави най-невъзможните възможни. Опитах се да си спомня какво беше казал Кай, когато бяхме още в Квартала и обсъждахме Подбора и грешката в информацията на микрокартата ми. Не каза ли, че няма никакво значение кой го е направил, стига аз да го обичам наистина?

Така и не бях научила цялата му история.

Вероятно можем да се чувстваме сигурни и в безопасност само ако знаем отделни частици от историите на хората, които обичаме. Може би цялата, пълната версия ще бъде прекалено трудна за понасяне, независимо дали е историята на Обществото, на Бунта или на един човек.

Така ли се чувстваше Кай? Може би мислеше, че никой не желае да го разбере напълно, да чуе всичко за него? Че неговата истина е прекалено тежка, за да бъде понесена от някого другиго?