Али Конди
Кръстопът (16)

16.
Касия

В съня ми той стоеше пред слънцето, така че изглеждаше потънал в мрак, а аз знаех, че е светлина. „Касия“ каза той и от нежността в гласа му очите ми се изпълниха със сълзи. „Касия, аз съм“. Не можех да говоря; протегнах ръце, усмихнах се, плаках, радвах се, че вече не съм сама. „Сега ще се отдалеча, каза той. Ще стане много ярко. Но ще трябва да отвориш очи“. „Те са отворени“, казах объркано. Как иначе щях да го виждам? „Не, отвърна той. Ти спиш. Трябва да се събудиш, време е“. „Не си тръгваш, нали?“ Само за това мислех. Че той може да си отиде. „Да, тръгвам“. „Недей, моля те“. „Трябва да отвориш очи“, каза той отново и аз го направих. Събудих се сред небе, пълно със светлина.

Но Ксандър го нямаше. Плачът е загуба на вода, казах си аз, но просто не можех да спра.

Сълзите се стичаха по лицето ми, оставяйки малки пътечки в пръстта. Опитах се да не хлипам шумно; не исках да събудя Инди, която все още спеше въпреки яркото слънце. След като бяхме видели белязаните със синьо тела, вървяхме цял ден по коритото на пресъхналия поток на втория каньон. Не открихме повече нищо и никого. Вдигнах ръце към лицето си и останах така известно време, усещайки топлината на сълзите си.

Толкова ме е страх, помислих си аз. За мен, за Кай. Реших, че сме в погрешния каньон, защото досега не бях видяла никаква следа от него. Но ако са го изпепелили, може би никога няма да узная дали въобще е бил тук.

Винаги се бях надявала, че ще го намеря — през всичките месеци, в които засаждах семена, когато пътувах в кораба без прозорци, насочван в мрачното небе, през цялото дълго тичане към Разлома… Но сега тук може би вече не е останало нищо, което да намеря, обади се гласът в главата ми. Кай може би вече го няма, както и Бунта. Ами ако Лоцманът е загинал и няма кой да заеме мястото му?

Погледнах към Инди и се зачудих дали наистина ми е приятелка. Може би е шпионин, помислих си аз, изпратена от Служителката ми да наблюдава как се провалям и умирам в Разлома. Може би Служителката иска да разбере как ще се развие експериментът й и какъв ще бъде краят му.

Откъде се появиха тези мисли, зачудих се аз и после отговорът ме връхлетя внезапно. Бях болна.

В Обществото рядко имаше болести, но вече не бях в Обществото. Умът ми разгледа всички основателни причини: изтощение, дехидратация, психически стрес, недостатъчно храна. Напълно неизбежно е било да се отрази в крайна сметка на физическото ми състояние.

Осъзнаването на това ме накара да се почувствам по-добре. Ако бях болна, значи не бях истинската аз, не бях на себе си и всъщност не вярвах на всички тези мисли за Кай, за Инди и за Бунта. И умът ми бе толкова затормозен, че бях забравила, че не моята Служителка бе започнала този експеримент. Спомних си как издайнически мигнаха очите й, когато ме излъга извън Музея в Ория, че тя го е направила. Тя не знаеше кой беше сложил името на Кай в списъците за Подбора.

Поех си дълбоко дъх. За миг чувството, което бях изпитала в съня си за Ксандър, се върна отново и ме утеши. „Отвори очи“, каза ми той. Какво очакваше от мен да видя? Огледах се из пещерата, където бяхме пренощували. Видях Инди, камъните, раницата ми, в която бяха пъхнати таблетките. Сините поне ми бяха дадени не от Обществото, а от Ксандър, на когото вярвах. Бях чакала достатъчно дълго.

Отне ми известно време да отворя плика, защото пръстите ми трепереха. Най-накрая извадих от отделението й първата синя таблетка, пъхнах я в устата си и преглътнах. За пръв път изобщо вземах някаква таблетка — поне доколкото знаех. За момент си представих лицето на дядо ми и той изглеждаше разочарован. Погледнах в дупката, която бе останала на мястото на хапчето, очаквайки да видя празно пространство. Но там имаше нещо — малко късче хартия. Хартия, каквато печатаха порталите. Разгънах я с несигурни пръсти. Запечатано в отделението си, листчето се бе запазило, но съвсем скоро щеше да се разпадне от контакта с въздуха.

„Длъжност: Медик. Шанс за постоянно назначение и повишение до лекар: 97,3%.“

— О, Ксандър… — прошепнах аз.

Това беше част от официалната информация за Подбора на Ксандър. Информацията, която така и не видях на микрокартата; всички онези неща, които си мислех, че вече знам. Погледнах към запечатаните таблетки в ръката си. Как бе направил това? Как беше пъхнал листчето вътре? Имаше ли още?

Представих си го как отпечатва копие от информацията от портала, как разкъсва внимателно всеки ред и успява по някакъв начин да ги постави в отделенията, в които след това слагат и таблетките, запечатват ги… Как? Явно се беше досетил, че никога няма да прегледам микрокартата; знаел е, че ще се обърна и ще избера да видя Кай.

Напомни ми как Кай ми даде листовете, на които бе описал своето минало. Две момчета, две истории, написани на късчета хартия. Очите ми се изпълниха със сълзи, защото историята на Ксандър беше тази, която се предполагаше да знам.

Погледни отново към мен, виж ме, сякаш казваше той.

Извадих друга таблетка от отделението й. На следващото листче пишеше:

„Пълно име: Ксандър Томас Кароу.“

В съзнанието ми се появи спомен — аз, като дете в Квартала, чакам Ксандър да дойде и да си играем. „Ксандър Томас Кароу!“, викам и подскачам от един камък на друг на алеята пред къщата им. Бях малка и често забравях, че не бива да крещя, когато приближавам до нечия чужда къща. Беше хубаво да казваш на глас името на Ксандър, помислих си аз. Звучеше съвсем правилно. Сричките в него си подхождаха, имаше идеален ритъм за маршируване. „Не е нужно да крещиш — отвърна ми Ксандър. Отвори вратата и ми се усмихна. — Тук съм“.

Ксандър ми липсваше и не успях да се въздържа — извадих още една таблетка; не за да я взема, а за да видя какво има под нея.

„Живее в Квартала на кленовете от раждането си.

Любимо занимание за свободното време: плуване.

Любим вид развлечение: игри.

Връстниците му са посочили Ксандър като съученика, на когото се възхищават в 81,6% от времето.“

Любим цвят: червеи.

Това беше изненада. Винаги бях мислила, че любимият му цвят е зеленият. Какво още не знаех за него?

Усмихнах се, защото вече се чувствах по-добре. Погледнах към Инди и видях, че още спи. Изпитах силно желание да започна да се движа, затова реших да изляза навън и да огледам по-добре мястото, на което бяхме дошли миналата нощ по тъмно.

На пръв поглед приличаше просто на по-голям отвор в скалите на каньона, същия като много други такива, които бяха издълбани и закътани на места с неравни, вълнисти стени. Но когато се огледах наоколо, видях, че една от стените изглежда странно. Минах по пресъхналото корито и поставих ръка върху камъка. Той беше грапав, груб, но не по естествения начин. Стената бе прекалено идеално неравна.

Така разбрах, че е работа на Обществото.

Нейното съвършенство, което сякаш казваше: „Ето така изглежда една грапава каменна скала“, я издаваше. Спомних си обмисленото поемане на дъх на изкуствения глас, който изпълняваше една от Стоте песни, и Кай, който ми казва, че Обществото го прави, защото знае, че на нас ни харесва да чуваме как певците дишат. Харесва ни да знаем, че са хора, но дори човечността, която показват, е грижливо изчислена и обмислена.

Сърцето ми заби учестено. Ако Обществото беше тук, значи Бунтът не можеше да е на същото това място.

Вървях покрай стената, прокарвайки ръка по нея в търсене на място, което да ми каже нещо повече, и когато наближих до едни високи гъсти храсталаци, видях нещо да лежи на земята.

Беше момчето. Онова, което избяга с нас до Разлома и после избра да влезе в този каньон.

Беше свито на кълбо, на една страна. Очите му бяха затворени. Тънък пласт пепел и прах, навети от вятъра, покриваха кожата, косата и дрехите му. Ръцете му бяха загубили цвета си, но и покрити с кръв, което означаваше, че това е мястото, където се бе опитал да се катери по стената отново и отново, но не беше успял. Затворих очи. Гледката на тази засъхнала кръв, на тези песъчинки от пръст внезапно ме накара да си спомня за захарта и червените малинки върху пая на дядо от последната му вечеря и от това ми се догади.

Отворих отново очи и погледнах момчето. Можех ли да направя нещо за него? Наведох се и видях, че устните му са посинели. Не бях обучена как се оказва медицинска помощ и не знаех какво се прави в такива случаи. Момчето не дишаше. Проверих мястото на китката му, където знаех, че може да се усети пулсът, но не открих нищо.

— Касия… — прошепна някой зад мен и аз се обърнах бързо. Инди. Издишах шумно от облекчение.

— Това е онова момче — казах аз.

Инди приклекна до мен.

— Мъртъв е — каза тя. Погледна към ръцете му. — Какво е правил тук?

— Мисля, че се е опитвал да влезе вътре — казах аз и посочих стената пред нас. — Направили са я да прилича на скала, но според мен е врата.

Инди се изправи и двете се вгледахме отново в кървавата скала и ръцете на момчето.

— Не е могъл да влезе — казах аз. — И после е взел сините таблетки, но е било прекалено късно.

Инди ме погледна, очите й бяха напрегнати и замислени.

— Трябва да се махнем от този каньон — продължих аз. — Сигурна съм, че Обществото е тук някъде.

— Права си — каза Инди след известно мълчание. — Трябва да отидем отново в предишния каньон. Там поне имаше вода.

— Смяташ ли, че трябва да се върнем назад и да пресечем на същото място, откъдето дойдохме? — попитах аз и без да искам, потръпнах, като си спомних мъртвите тела край Разлома.

— Можем да минем и оттук — отвърна Инди. — Вече имаме въже.

Посочи към корените на дърветата, вбити в скалистата стена на каньона и растящи на такова място, на което никое дърво не би могло да израсне.

— То ще ни спести време.

Инди отвори раницата си и се пресегна, за да извади въжето. Измъкна го, метна го на рамо и после внимателно намести нещо, което бе останало вътре.

Гнездото на оси, помислих си аз.

— Успяла си да го запазиш — казах аз.

— Какво? — попита стреснато Инди.

— Твоето гнездо — казах й аз. — Явно не се е счупило.

Тя кимна, но незнайно защо изглеждаше притеснена. Може би бях казала нещо нередно, но не се сещах какво би могло да е. Обзе ме някаква дълбока нервност и странното желание, просто да се свия на кълбо като момчето и да полегна на земята.

Когато стигнахме до горната част на Разлома, продължихме напред, без да поглеждаме в посоката, в която лежаха мъртвите тела. Пък и бяхме прекалено далече, за да видим каквото и да е.

Не говорех. Инди също не казваше нито дума. Движехме се бързо покрай Разлома сред студения вятър под откритото небе. Тичането ме разсъни и ми напомни, че все още съм жива, че нямам време за почивка, независимо колко много я желая.

Изглеждаше сякаш с Инди сме единствените живи хора във Външните провинции.

Тя осигури въжето на един камък.

— Хайде — каза решително и двете се спуснахме отново в първия каньон, откъдето бяхме започнали пътуването си в Разлома. Може и да не бяхме намерили тук следи от Кай, но поне имаше вода и нямаше никакъв знак, че Обществото е наминавало в района. Засега.

Надеждата дойде отново под формата на отпечатък, по-скоро полуотпечатък от обувка. Някой невнимателно бе стъпил в меката кал, която по-късно се бе втвърдила от студа и сутрешните и вечерните ветрове не бяха успели да заличат следата напълно. Опитах се да не мисля за другите дири и отпечатъци, които бях видяла в тези каньони, фосилите от времена, отминали толкова отдавна, че от тях не бе останало вече нищо, освен вкаменели следи или кости от тези хора или животни, които някога бяха живели тук. Тази следа беше скорошна. Трябваше да вярвам в това. Трябваше да вярвам, че някой все още е жив на това място. И трябваше да вярвам, че това може да е Кай.