Али Конди
Кръстопът (32)

32.
Касия

Цепнатината беше толкова тясна, че Хънтър едва се побираше вътре. Вмъкна се и изчезна, без да се обърне назад за последно и да провери какво правим ние, останалите. Аз бях следващата. Погледнах към Илай, който се взираше в мрачния тунел с широко отворени очи.

— Може би трябва да ни изчакаш тук — казах аз.

Илай кимна.

— Нямам нищо против пещерите — отговори той. — Но това е тунел!

Не изтъкнах, че е най-дребният от всички нас и има най-малка вероятност да се заклещи, защото знаех за какво говори. Бе напълно погрешно, неестествено да проправяме пътя си като червеи в земята.

— Всичко е наред — казах аз. — Не е нужно да идваш. — Прегърнах го през раменете и го стиснах успокоително. — Не мисля, че ще ни отнеме много време.

Момчето кимна. Вече изглеждаше по-добре, по-малко напрегнато.

— Ще се върнем — казах му отново. — Аз ще се върна.

Илай ми напомняше за Брам и щом го погледнех, се сещах как го бях напуснала.

Пълзенето в тунела започна добре, поне докато не почнах да мисля прекалено много и да изчислявам колко ли тона пръст и скала има над мен. Нямах никаква представа колко може да тежи един кубичен метър пясъчник, но общото количество сигурно щеше да е внушително. Въздухът в това тясно пространство сигурно също бе ограничен. Затова ли Хънтър ни каза да сдържаме дъха си? Знаеше ли, че вътре няма да има достатъчно въздух? Че мога да издишам и да не намеря какво да вдишам отново?

Не можех да помръдна.

Камъкът, толкова близо до мен. Проходът, толкова тъмен. Почти нито не ме делеше от земята, притисках се плътно, лежах по гръб с чернотата отпред и отзад и непоколебимостта на скалата над и под мен и от всички страни. Масата на Разлома ме затискаше отвсякъде; преди се страхувах от необятността му, сега бях уплашена от близостта му. Лицето ми бе обърнато към небето, което не можех да видя, към синевата над камъните.

Опитах се да се успокоя, казах си, че всичко е наред. Живи същества бяха летели в пространства, по-тесни от това тук. Аз бях просто пеперуда, „траурна мантия“, все още затворена в своя пашкул със слепи очи и залепени криле. И внезапно се запитах дали понякога пашкулите не успяват да се отворят дали пеперудата вътре просто не е достатъчно силна, за да излезе навън.

Силно ридание премина през гърдите ми и излезе от гърлото ми.

— Помощ — проплаках.

За моя изненада отговори не Хънтър, който беше отпред. Първо чух гласа на Кай зад себе си.

— Всичко ще бъде наред — каза той. — Опитай само още малко.

И дори в паниката си усетих музиката в дълбокия му глас, звучеше като песен. Затворих очи, представих си, че моят дъх е негов, че Кай до мен.

— Поспри за миг, ако искаш — каза той.

Представих си, че съм по-малка, пъхам се в пашкула, придърпвам го силно към себе си като истинска мантия или одеяло. И после не започнах да си мисля как се освобождавам от него. Просто си стоях вътре и се опитвах да открия на какво съм способна.

Първо не открих нищо.

Но после я почувствах. Дори скрита така дълбоко в мрака, можех да кажа, че е там. Една малка част от мен винаги, винаги беше свободна.

— Ще успея — казах високо аз.

— Ще успееш — каза Кай зад мен и тогава усетих свободно пространство над себе си, открих, че има въздух, място, в което дори можех да се изправя.

Къде се намирахме?

Форми и фигури се открояваха в мрака, осветявани от малки сини светлинни, които блещукаха по целия под на пещерата като малки дъждовни капки. Но, разбира се, бяха прекалено симетрични, за да са естествено явление. Други лъчи осветяваха високи гладки шкафове и машини, които бръмчаха и поддържаха равномерна температура между каменните стени. Това, което виждахме пред нас, бе Обществото: мащаб, организация, точно изчисление.

Някой застана до мен и ахнах, преди да си спомня. Хънтър.

— Толкова е огромна — казах аз и той кимна.

— Преди се събирахме тук. Не бяхме първите. Галерията е древно място.

Потръпнах, когато се огледах наоколо. В стените на това обширно пространство бяха запечатани раковини на мъртви животни и кости на зверове, всичките пленени в камъните, кои то някога са били просто кал. Това място бе съществувало много преди появата на Обществото. Може би дори още преди да е имало хора на този свят.

Кай се вмъкна в пещерата, изправи се, изтръска пръстта от косата си и аз отидох до него. Докоснах ръцете му, които бяха студени и груби, но не приличаха на камък.

— Благодаря ти, че ми помогна — прошепнах в ухото му с парещ дъх. После се отдръпнах, за да види къде се намираме.

— Това е Обществото — каза той със спокоен като самата Галерия глас. Тръгна напред и с Хънтър го последвахме. Постави ръка на вратата от срещуположната стена на помещението. — Стомана.

— Нищо от това не би трябвало да е тук — каза фермерът мрачно.

Наистина изглеждаше погрешно: стерилната атмосфера, Обществото над земната, естествената среда. Обществото не би трябвало да се намесва и в отношенията ми с Кай, помислих си аз, като си спомних как моята Служителка ми каза, че те вече знаят всичко. Обществото се намъкваше навсякъде, пълзеше в цепнатините като змия, капеше капка по капка в скалата, докато дори камъкът нямаше друг избор, освен да промени формата си.

— Искам да разбера за какво ни убиват — каза Хънтър и посочи към шкафовете. Бяха пълни със стъклени тънки тръбички, редици след редици, блестящи на синята светлина. Красива като морето, представих си аз.

Инди влезе в пещерата. Огледа се с изумление.

— Е, какво е това? — попита тя.

— Нека да погледна по-отблизо — казах аз и тръгнах между две редици.

Кай вървеше с мен. Прокарах ръка по шкафовете и витрините им, направени от гладка прозрачна пластмаса. За моя изненада вратичките не бяха заключени и аз отворих една, за да огледам. Тя се открехна с тихо съскане. Взрях се в тръбичките, внезапно замаяна от това гигантско количество еднаквост, която винаги щях да свързвам с Обществото, и от осъзнаването на факта, че вече имам избор да бъда различна.

Не исках да пипам тайнствените стъкленици, в случай че са включени към някаква алармена система, затова се протегнах максимално напред, за да мога да видя информацията, изписана върху една от тях, намираща се в шкаф на средната редица. Хановър, Маркъс, КЕ. Първото беше име, очевидно, а втората част бе абревиатурата на провинция Кея. Под инициалите на провинцията имаше две дати и баркод.

Това бяха тъканни проби на хора, заровени в земята заедно с костите на същества, мъртви от хиляди години, с морските наноси, вкаменени от векове; редици и редици шкафове със стъкленици, подобни на онази на дядо ми, съдържащи проби за съхранение.

Зад изтощението и умората почувствах как свикналият ми да сортира всяка информация ум се захвана за работа. Препускаше из дебрите на новите данни и обработваше материала, опитваше се да открие някаква логика в това, което вижда. Пещерата бе място за съхранение — случайно и преднамерено, пазейки в единия случай фосилите, вкаменени в стените, а в другия — пробите, запечатани в стъклените тръбички.

Защо тук обаче, питах се аз. Защо толкова далече, на границата на Обществото? Със сигурност има и по-добри места, купища безопасни хранилища в по-централните територии. Това бе обратно на гробище. Обратното на сбогуването. И аз го разбирах. Макар да не ми се искаше да е така в някакъв смисъл ми се струваше по-логично от начина, по който фермерите заравяха мъртвите си завинаги в земята и им позволяваха да си отидат.

— Това са тъканни проби — казах на Кай. — Но защо Обществото ще ги съхранява тук?

Потръпнах и той ме прегърна.

— Аз знам — прошепна след миг.

Но не бях убедена, че наистина знае отговора.

Разлома не го беше грижа за нас.

Живеем, умираме, превръщаме се в скала или потъваме в земята, изпълзяваме от морето или се разпадаме на пепел… На Разлома му бе все едно. Ние идвахме и си отивахме. Обществото бе дошло и щеше да си замине някой ден. Каньоните щяха да ни надживеят.

— Вие знаете какво представляват, нали? — попита Хънтър.

Погледнах го. Какво ли мислеше за всичко това човек, живял винаги извън Обществото?

— Да, знаем — отвърнах аз. — Но не знам защо са тук. Чакай, остави ме да помисля.

— Колко има тук? — попита Кай.

Направих бърза сметка въз основа на редиците пред нас.

— Хиляди — казах аз. — Стотици, стотици хиляди.

Тръбичките бяха малки, шкафовете бяха натрупани един върху друг, един до друг, редица след редица, във всички възможни ниши на обширната галерия.

— Но пак не са достатъчно за всички проби, вземани през годините на съществуването на Обществото. Сигурно някъде другаде има още подобни хранилища.

— Възможно ли е да са искали да ги разкарат от Обществото? — попита Кай.

Тръснах глава, объркана от въпроса му. Защо ще искат да правят това?

— Подредени са по провинции — казах аз, след като забелязах, че всички стъкленици в кутията пред мен бяха с инициалите КЕ.

— Намери Ория — каза Кай.

— Трябва да е на следващата редица — отбелязах аз и се впуснах напред.

Инди и Хънтър останаха по местата си и само ни следяха с поглед. Завих зад поредната редица и открих тръбите, белязани с буквите ОР за Ория. Познатото съкращение на толкова странно място ме накара да изпитам чувство на близост, но същевременно отново осъзнах колко далече се намирам от света, в който бях израснала, от всички, които обичам. Освен от Кай.

Чух шум от тайния проход на Галерията. Всички се обърнахме. Илай се появи също като Кай, хилейки се и изтупвайки пръстта от косата си. Изтичах до него и го сграбчих силно, сърцето ми препускаше лудо в гърдите, като си представих през какво бе минал самичък.

— Илай — казах аз. — Мислех, че ще ни чакаш там.

— Добре съм — каза той. Погледна през рамото ми, търсейки Кай.

— Справи се — провикна се към него той и момчето инстинктивно изпъна рамене.

Поклатих глава. Илай, Илай… Обещава едно, а после избира свой собствен път, защото е променил решението си. Брам щеше да направи същото.

Илай се огледа наоколо с отворени от изненада очи като малко дете.

— Значи тук съхраняват… тръбички — каза той.

— Мислим, че са подредени по провинции — започнах да му обяснявам аз и тогава видях, че Кай ми прави знак.

— Касия, намерих нещо.

Запътих се към него, а Инди и Илай тръгнаха между редиците, за да открият своите провинции.

— Ако първата дата е денят на раждането — каза Кай, — значи втората е… — млъкна, в очакване да стигна сама до същото заключение.

— Денят на смъртта. Денят, в който е взета пробата — казах аз. И тогава осъзнах какво имаше предвид. — Датите са прекалено близки. Не са минали осемдесет години.

— Не пазят само тъканните проби на старите хора — продължи мисълта ми Кай. — Тези хора не може всички да са мъртви.

— Не ни вземат проби само когато умираме — казах замислено аз, докато умът ми препускаше из новата информация. Имаха толкова много възможности — нашите прибори за хранене, дрехите ни. Или може би сме им давали доброволно проби, кимали сме в знак на съгласие и после сме гълтали червената таблетка. — Пробата в края на живота не означава нищо. Обществото вече има проби от всички, които искат да съхранят. Може би по-рано взетите са по-добри от тези на старците. А и по този начин, ако не знаем, че има и други проби, т.е. други шансове за безсмъртие, ще ни държат в подчинение до края на живота ни.

Сърцето ми подскочи и по някаква извратена причина изпитах благодарност към Обществото.

Тук можеше да има проба от дядо. Можеше да не е фатално, че татко унищожи онази, взета от Служителите на Последното му тържество.

— Касия — каза внимателно Кай. — Ксандър е тук.

— Какво?

Къде? Нима ни беше открил? Как бе успял?

— Тук — отвърна спокойно Кай и посочи една от осветените в синьо тънки тръбички.

Разбира се. Не отвърнах на погледа на Кай и се наведох към стъкленицата. Кароу, Ксандър. ОР. Датата на раждане беше вярна. Пробата беше негова, но той още не бе мъртъв.

Поне доколкото знаех.

А после и двамата с Кай останахме неподвижни до пластмасовия прозрачен шкаф, очите ни пробягваха по номерата, пръстите ни се преплитаха. Кой беше тук? Кой бе спасен?

— И теб те има — посочи Кай.

Ето я, датата на раждането ми. Името ми: Рейес, Касия. Поех си шумно дъх. Моето име. Да го видя тук бе почти същото, както когато чух да го произнасят на Тържеството на Подбора. Напомни ми, че принадлежа към нещо, че моето бъдеще бе подсигурено от Обществото с голяма грижа.

— Мен ме няма — каза Кай, без да откъсва поглед от мен.

— Може би си в друга провинция. Може би…

— Не, няма ме изобщо тук — повтори той.

И в този момент сред мъждивата светлина в пещерата, с неговата способност да се слива със сенките, наистина ми се стори, че го няма тук. Само допирът на дланта му, стискаща здраво моята, ми казваше обратното.

Хънтър се приближи и застана до нас. Опитах се да му обясня.

— Това са тъканни проби — започнах аз. — Частички от кожа, коса или нокти. Обществото ги взема от гражданите си, за да може някой ден да ни върне отново към живот.

Трепнах, когато споменах това „ни“ — доколкото знаех, от всички нас само аз имах съхранена проба в пещерата. И дори това може би беше така само защото не бяха имали време да сменят статуса ми. Погледнах отново към стените, към костите, зъбите и раковините, показващи се на места от тях. Ако това, което бяхме всички ние, което ни правеше тези, които сме, не бе в костите ни, сигурно бе в тъканта ни. Все би трябвало да е някъде, нали?

Хънтър погледна първо мен, после стъклените тръбички. Гледа ги толкова дълго, че в един момент отворих уста, за да му обясня отново, но тогава той бръкна в шкафа и извади една, преди да успея да го спра.

Нямаше никаква аларма.

Отсъствието й ме притесни. Дали някъде в Обществото, в кабинета на някой Служител сега светваше сигнална лампичка, за да му покаже, че има пробив в хранилището? Хънтър повдигна тръбичката и я освети с фенера си. Пробите вътре бяха толкова дребни, че дори не можеха да се видят през разтвора, който се поклащаше отвътре.

Тряс. Стъкленицата се строши на парчета в земята, а по ръката на фермера потече червена кръв.

— Те ни убиват, за да запазят себе си — каза той.

Всички погледи бяха насочени към него. За един див импулсивен миг се изкуших да се присъединя към трошенето. Щях да отворя всички вратички на тези шкафове, да грабна нещо — пръчка, може би. Щях да се затичам между редиците със стъклени тръбички, сияещи в синьо и сребристо, окъпани от светлина. Щях да прокарам пръчката по тях, за да видя дали ще изкарам някаква мелодия — както дрънчат висящите от дърветата стъклени камбанки. Чудех се дали мелодията на тези чужди животи ще бъде гневна и неправилна или пък силна, чиста и нежна, истинска музика. Но не постъпих така. Направих нещо съвсем различно, докато всички зяпаха Хънтър.

Той отвори ръката си и погледна към кръвта и гъстата течност по дланта си. Не го исках, но просто не можах да се въздържа и забелязах името на етикета: Търстън, Морган Погледнах отново към фермера. Счупването на такава тръбичка изискваше много сила, но за него явно не беше проблем. Направи го без всякакво усилие.

— Защо? — попита той. — Как? Нима са открили начин да връщат мъртвите към живот?

Всички се втренчиха в мен, очаквайки да му обясня. Обзеха ме гняв и разочарование. Защо смятаха, че знам всички отговори. Защото бях „най-истинският“ член на Обществото тук? Но имаше неща, които не разбирах, неща, отчасти свързани с Обществото и отчасти с мен.

Кай постави ръка на рамото ми.

— Касия — каза тихо той.

— Не съм Ксандър! — изкрещях аз, прекалено високо и думите ми отекнаха в кънтящата пещера. Кай примигна от изненада. — Не разбирам нищо от медицина. Или от таблетки. Или от съхранение на проби. Или пък какво може или не може да направи Обществото. Не знам докъде са се развили технологиите им.

За миг всички останаха мълчаливи. После се обади Инди.

— Тайната на Ксандър — каза тя, обръщайки се към Кай. — Това има ли нещо общо с теб?

Кай отвори уста, за да каже нещо, но преди да проговори, всички я видяхме — малка червена светлина, блещукаща в най-горната част на шкафа, който Хънтър беше отворил.

Отново ме прониза страх, но този път не знаех от какво се плаша повече — от Обществото или от Галерията, която ни бе уловила в своя плен.