Али Конди
Кръстопът (52)

52.
Касия

След като бях видяла толкова много смърт в Разлома, толкова много хладни, бездушни шкафове със стъклени тръбички в Галерията с тъканите проби на хора, които може би отдавна бяха мъртви, картината на оживление в лагера пред мен накара сърцето ми да подскочи от радост. Всички тези живи, движещи се хора. В Разлома почти бях повярвала, че сме последните оцелели на света. Докато мъжете в другата лодка влачеха нашата към брега на езерото, погледнах към Инди и тя ми се усмихна. Косите ни се развяваха зад нас, а греблата ни бяха положени на скутовете ни. Успяхме, помислих си аз. Най-накрая.

— Още две — провикна се мъжът в предната лодка и въпреки щастието ми, че бяхме открили бунтовниците, ми се прииска да беше извикал „още трима“. Скоро, казах си сама. Кай ще бъде тук скоро.

Нашата лодка застърга по брега и осъзнах, че всъщност тя вече не беше „нашата“, а принадлежеше на Бунта.

— Открихте ни точно навреме — каза един от мъжете, които ни теглеха. Подаде ръката си, на която имаше черна ръкавица, за да ни помогне. — Ще се местим, тук вече не е безопасно. Обществото знае къде сме.

Кай. Дали ще стигне навреме?

— Кога? — попитах аз.

— Колкото може по-скоро — отвърна той. — Елате с мен.

Поведе ни към малка сива постройка близо до водата.

Желязната врата бе затворена, но той почука силно и тя се отвори незабавно.

— Намерихме две момичета в езерото — каза той и тримата вътре се изправиха, металните крака на изтърканите им столове, които явно бяха продукт на Обществото, изскърцаха, докато те се отместваха от масата, пълна с карти и минипортове. Носиха зелени униформи и лицата им бяха прикрити с нещо като качулки, но можех да виждам очите им.

— Разпределете ги — каза едната от тях, жена офицер.

После се обърна към нас:

— В реката ли сте били?

Ние кимнахме.

— Трябва да ги изчистите от заразата — каза жената. — Първо ги заведете там.

После ни се усмихна.

— Добре дошли в Бунта.

Докато излизахме от малката постройка, тримата офицери ни наблюдаваха. Двамата имаха кафяви очи, жената имаше сини. Една жена, двама мъже. Очите на всички изглеждаха много уморени. От прекалено много работа? От двойствения живот в Обществото и в Бунта?

Те щяха да ме разпределят, да ме сортират, както правеше и Обществото, но и аз можех да направя с тях същото.

След като се измихме, една млада жена почисти ръцете ни и провери дали не сме се заразили с нещо.

— Чисти сте — каза тя. — Хубаво е, че валя и дъждът разреди отровата.

После ни преведе през лагера. Опитах се да огледам колкото се може повече неща, но нямаше кой знае какво да се види, освен други сиви постройки, малки палатки и една огромна сграда, в която сигурно имаше някакво гигантско съоръжение.

Влязохме в малка постройка и жената отвори една от вратите, които се виждаха в тесния коридор.

— Ти ще бъдеш тук — каза тя на Инди. — Отвори втора врата. А ти тук.

Щяха да ни разделят. А ние толкова се борехме да оцелеем, че не бяхме помислили какво ще говорим, ако ни разпитват. Спомних си „дилемата на затворника“. Така те хващат, така разбират дали историята ти е вярна. Трябваше да предположа, че и бунтовниците прилагат същия метод.

Нямахме време да вземем някакво решение. Инди ме погледна и ми се усмихна и аз си спомних как ми бе помогнала с таблетките във въздушния кораб. И преди бяхме успявали да скрием разни неща. Щяхме да се справим отново. Усмихнах и се в отговор.

Само се надявах, че и двете сме на едно и също мнение какво трябва да пазим в тайна.

— Кажи ни пълното си име, моля — каза мъж с приятен глас.

— Касия Мария Рейес.

Нищо. Никакво трепване. Никаква следа от разпознаване на името, никакво споменаване на дядо ми или на Лоцмана. Знаех, че не бива да се надявам на нищо, но все пак изпитах леко разочарование.

— Социален статус?

Решавай бързо какво да кажеш.

— Гражданин, доколкото знам.

— Как се озова във Външните провинции?

Нямаше да забърквам в това дядо или Архивиста.

— Бях изпратена тук погрешка — излъгах аз. — Един Офицер в трудовия лагер ми нареди да се кача на въздушния кораб и не ме послуша, когато му казах, че съм Гражданин.

— И после? — попита мъжът.

— После избягахме в Разлома. Едно момче дойде с нас, но то умря.

Преглътнах тежко.

— Стигнахме до едно градче, но бе изоставено.

— Какво направихте след това?

— Намерихме лодка. И карта. Разчетох кода. Така разбрахме как да ви намерим.

— Как научихте за Бунта?

— От едно стихотворение. И след това от документите, които намерихме в града.

— Имаше ли някой друг с вас в Разлома?

Въпросът дойде прекалено бързо, нямах време да го обмисля. Дали беше по-добре да им кажа за Кай, или да премълча? Колебанието ми, макар и съвсем кратко, ме издаде и трябваше да отговоря честно, защото се готвех да излъжа за нещо друго.

— Друго момче — казах аз. — Също е било в селата. Не можехме да се поберем всички в лодката, затова то тръгна пеша.

— Името му?

— Кай.

— Как се казва спътничката ти, момичето, което е тук сега?

— Инди.

— Целите им имена?

— Не ги знам.

Беше вярно за Инди и наполовина вярно за Кай. Какво ли е било цялото му име, когато беше живял тук?

— Намерихте ли някакви следи, които да обяснят къде са отишли хората от каньона?

— Не.

— Защо решихте да се присъедините към Бунта?

— След всичко, което видях, вече не вярвам в системата на Обществото.

— Това е достатъчно засега — каза мъжът любезно и изключи минипорта. — Ще проверим данните ти в регистрите на Обществото и ще решим къде да те пратим.

— Имате достъп до данните на Обществото? — попитах изненадано аз. — Тук?

Той се усмихна.

— Да. Установили сме, че макар тълкуванията ни да са различни, самите данни често съвпадат и могат да са ни полезни. Моля, изчакай тук.

В малката циментова стая с голи стени се замислих отново за Галерията. Приличаше толкова много на дело на Обществото — с тунелите си, с организацията, с прикритите врати. Дори пукнатината в обвивката й, тайният проход, който Хънтър знаеше, бе като пукнатините в системата на Обществото. Спомних си и други неща. Прахта в ъглите на Галерията. Изгорялата синя лампичка на пода, която не беше сменена. Дали Обществото бе претоварено от всичко, което се опитваше да контролира и удържи?

Представих си една ръка, която се оттегля, прекъсващата се връзка и бунтовниците, които идват на нейно място. В крайна сметка Обществото бе решило, че не струвам. Моята Служителка бе преценила, че съм интересен експеримент; беше ми позволила да не гълтам червената таблетка, за да види какво ще направя след това. Бях сбъркала нейния личен интерес с интереса на Обществото — мислех, че според тях може би съм специална, а всъщност не съм била нищо повече от един отличен сортировач на данни, любопитен обект за изследване, който обаче може да бъде изоставен по всяко време, защото в крайна сметка ще постъпи точно така, както е било предвидено. Какво ли щеше да бъде мнението на Бунта за мен? Дали щяха да преценят данните ми по различен начин? Трябваше. Те разполагаха с повече информация. Знаеха за спускането ми в Разлома и за плаването ми по реката. Бях поела толкова много рискове. Бях се променила. Чувствах го, знаех го. Вратата се отвори.

— Касия — каза мъжът. — Анализирахме информацията ти.

— Да?

Къде ще ме пратят?

— Решихме, че ще служиш най-добре на Бунта внедрена отново в Обществото.