Али Конди
Кръстопът (9)

9.
Кай

Нощта настъпваше бавно, докато чакахме да се появи луната. Небето стана синьо, после розово, после отново синьо. Тъмно, мрачносиньо, един нюанс преди черното.

Все още не бях казал на Илай, че ще дойде с нас.

Преди малко с Вик показахме на останалите как да стрелят с пушките. Сега чакахме да настъпи подходящият момент, за да избягаме от тях и да потънем в назъбената уста на Разлома.

Чухме острото бипкане от дошлото по минипорта съобщение. Вик вдигна уреда до ухото си и се заслуша.

Чудех се какво ли си мисли Врагът за нас, за тези хора, които Обществото не си правеше труда да защитава. Стреляше по нас, а ние постоянно се появявахме отново и отново, сякаш Обществото имаше безграничен източник, от който се захранваше със заменяеми хора. Дали му приличахме на пълчища плъхове, мишки, рояци бълхи или някакви други вредители, които не можеха да бъдат избити до крак? Имаше ли представа Врагът за това, което правеше Обществото с нас?

— Слушайте — провикна се Вик, който бе приключил вече с минипорта. — Току-що получих съобщение от отговарящия за района Служител.

През тълпата премина шепот. Момчетата се изправиха с ръце, покрити с черен барут, и очи, пълни с надежда. Трудно ми беше да не ги гледам. В ума ми се появиха думи, познат ритъм, и едва след няколко секунди осъзнах какво правя. Казвах думите за мъртъвците — но ги казвах за тях. Сякаш вече бяха легнали в изкопаните гробове в земята…

— Скоро ще пристигнат нови попълнения — каза Вик.

— Колко? — попита някой.

— Не знам — отвърна Вик. — Знам само, че според Служителя те ще са различни, но трябва да се отнасяме с тях като с всички останали и ще бъдем отговорни за това, което им се случва.

Всички мълчахме. Последната забележка бе едно от нещата, които наистина бяха верни — ако някой от нас наранеше или убиеше друг, Служителите идваха. Бързо. Бяхме го виждали и преди. Обществото ни го бе казало съвсем ясно: нямахме право да се нараняваме взаимно. Това си беше задача на Врага.

— Може би ни изпращат голяма група — каза някой. — Да изчакаме, докато дойдат, преди да се опитаме да се бием с Врага.

— Не — отсече Вик и гласът му отекна с неоспорим авторитет. — Ако Врагът се появи тази нощ, ще се отбраняваме. — Посочи с ръка към кръглата бяла луна, издигаща се на хоризонта. — Да заемаме позиции.

— Какво имат предвид според теб? — попита Илай, когато останалите се отдалечиха. — За това, че новите попълнения ще са различни.

Вик стисна плътно устни и знаех, че и двамата мислим за едно и също нещо. Момичета. Щяха да ни изпратят момичета.

— Прав си — каза Вик, поглеждайки към мен. — Те искат да се отърват от всички Отклонения.

— Обзалагам се, че са направили същото преди това с Аномалиите — казах аз и още преди да съм довършил изречението, видях как ръката на Вик се свива в юмрук и той го насочва право към лицето ми. Успях да се отместя съвсем навреме. Той пропусна и аз инстинктивно му отвърнах, като го ударих в стомаха. Вик отстъпи назад и се препъна, но не падна.

Илай ахна. С Вик се гледахме втренчено. Болката в очите му не беше следствие на удара, който му бях нанесъл. И преди го бяха удряли по същия начин. С него можехме да понесем такъв вид болка. Не бях сигурен защо думите ми предизвикаха такава реакция у него, но знаех, че едва ли някога ще ми каже. Аз пазех тайните си, той пазеше своите.

— Смяташ, че аз съм Аномалия? — попита Вик спокойно.

Илай отстъпи назад, за да не ни се пречка.

— Не — отвърнах аз.

— Ами ако бях?

Щях да се радвам — казах аз. — Щеше да означава, че някой е оцелял. Или че греша за това, което Обществото прави тук…

И двамата едновременно вдигнахме глави към небето. Бяхме чули едно и също нещо, бяхме усетили една и съща промяна във въздуха…

Врагът.

Луната беше изгряла. Съвършен бял кръг.

— Идват! — изкрещя към другите Вик.

Още гласове поеха вика. Момчетата крещяха и пищяха, чувах страха и гнева и нещо друго в гласовете им, което в началото не успях да разпозная. Радостта от битката, от факта, че могат да отвърнат на огъня с огън.

Вик ме погледна и знаех, че и двамата мислим едно и също в момента. Изкушавахме се да останем и да се бием. Поклатих глава. Не. Той можеше да остане, ако иска, но аз нямаше да го направя, трябваше да се махна оттук, трябваше да се опитам да се върна при Касия.

Светлините от слабите ни фенерчета се лутаха по земята и небето край нас. Тъмни фигури бягаха на различни страни и пищяха.

— Сега — каза Вик.

Пуснах пушката си и сграбчих Илай за ръката.

— Тръгвай с нас — казах му аз.

Той ме погледна объркано.

— Къде?

Посочих към смътните очертания на Разлома и очите му се разшириха.

— Там ли?

— Там — отвърнах аз. — Сега.

Илай се поколеба за миг, после кимна и се затича. Оставих пушката си на земята. Още един шанс, може би, за някого другиго. Забелязах, че и Вик направи същото, а до оръжието си остави и минипорта.

В тъмната нощ ни се струваше, че тичаме върху гърба на гигантско животно, препускахме по ребрата и гръбнака му, през прорасналата тънка златиста трева, която на лунната светлина блещукаше като сребриста козина. Скоро щяхме да стигнем до скалите и голите камънаци и тогава щяхме да сме изложени на най-голяма видимост отгоре.

След няколкостотин метра усетих, че Илай започва да се изморява.

— Остави пушката — наредих му аз, а когато той не го направи, се протегнах и я изтръгнах от ръката му. Тя падна на земята и момчето спря. — Илай — успях само да кажа и тогава започна стрелбата.

И виковете.

— Бягай — изсъсках му аз. — Не слушай.

Самият аз се опитвах да не чувам нищо от това — виковете, писъците, смъртта…

Стигнахме до края на местността с пясъчниците и с Илай спряхме до Вик, който се опитваше да се ориентира.

— Оттук — посочих аз.

— Трябва да се върнем и да им помогнем — каза момчето.

Вик не отговори нищо, просто отново тръгна напред, тичайки.

— Кай?

— Продължавай да тичаш, Илай — казах аз.

— Не те ли е грижа, че те ще умрат?

Изстрел, изстрел, изстрел…

Жалките единични звуци на пушките, които бяхме заредили, се разнесоха зад нас. В сравнение с огъня отгоре бяха направо нищо…

— Не искаш ли да живееш? — попитах Илай бесен, че правеше всичко толкова трудно, че не ми позволяваше да забравя какво се случва зад нас.

И тогава животното под краката ни се разтрепери. Нещо голямо го беше ударило и с хлапето се впуснахме напред с всички сили, движени от единствения инстинкт, останал в нас — да оцелеем. В ума ми нямаше нищо, освен думата „бягай!“.

Не ми беше за първи път. Бях го правил и преди години. Татко ми бе казал веднъж: „Ако нещо се случи, бягай към Разлома“. И аз го направих, защото — както винаги — исках да оцелея.

Служителите дойдоха с въздушния кораб и се приземиха пред мен, изминали за минути огромното разстояние, което ми беше отнело часове. Бутнаха ме на земята. Борих се. Лицето ми се удари в твърдата скала. Стисках силно в ръце единственото нещо, което бях взел със себе си от селото — четката за рисуване на майка ми.

В кораба видях момиче от моето село — само то бе оцеляло. След като се издигнахме във въздуха, Служителите ни накараха да глътнем по една червена таблетка. Бях чувал слуховете. Мислех, че от нея ще умрем, затова стиснах устни и отказах. „Хайде.“, каза с успокояващ глас една от Служителките и после отвори със сила устата ми и пъхна вътре зелена таблетка. Заля ме вълна на фалшиво спокойствие и вече не можех да се съпротивлявам, когато тя пъхна в устата ми и червената. Но ръцете ми знаеха. Те стискаха четката толкова силно, че я счупиха.

Не умрях. Заведоха ни зад една завеса в кораба и измиха ръцете, лицата и косите ни. Бяха внимателни с нас, докато забравяхме станалото, после ни дадоха нови дрехи и ни разказаха историята, която трябваше да помним вместо това, което се бе случило наистина.

— Толкова съжаляваме — казаха ни те и на лицата им бе изписано изражение на искрено съжаление. — Врагът удари от въздуха, докато много от вашите съселяни работеха на полето. Общият брой на жертвите не е голям, но родителите ви загинаха.

Мислех си: защо ни казват това? Да не смятат, че ще забравим? Жертвите не бяха малко. Почти всички умряха. И хората не бяха на полето. Аз видях всичко с очите си.

Момичето се разплака и закима с глава, явно беше повярвало, въпреки че би трябвало да знае, че това е лъжа. И тогава осъзнах, че наистина се предполагаше да забравя. Престорих се, че е станало. Кимах като момичето и се опитах да докарам същото отнесено изражение на лицето, каквото имаше то изпод рухналите сълзи.

Но не се разплаках. Знаех, че ако го направя, никога няма да спра и тогава те ще разберат какво бях видял всъщност. Взеха счупената четка от ръката ми и ме попитаха защо я нося със себе си. И за миг се паникьосах, защото не можех да си спомня.

Да не би червеното хапче да беше подействало? После си спомних. Държах четката за рисуване, защото беше на майка ми. Намерих я в селото, когато слязох от билото след нападението. Погледнах ги и казах: „Не знам. Просто я намерих“. Те ми повярваха и аз се научих как да лъжа така, че да не ме хванат.

Застрашителната надвиснала сянка на Разлома изглеждаше все по-близо.

— Откъде? — провикна се Вик към мен.

Когато човек стигне в подножието на Разлома, се виждат неща, които отдалече няма как да се забележат — дълбоки процепи в скалите. Различни малки каньони и всеки представляваше различен избор.

Не знаех откъде, не бях идвал тук преди, само бях чувал баща ми да говори за това място, но трябваше бързо да взема решение. За минута аз бях водачът.

— През тази — казах, посочвайки най-близката цепнатина в земята. Край нея имаше купчини от струпани неравномерно големи камъни. Нещо в нея ми се струваше правилно, сякаш беше част от приказка, която бях чувал някога.

Не можехме да използваме фенерчетата си, Луната бе всичко, което имахме. И двете ни ръце трябваше да са свободни, за да можем да се пъхнем в процепа и да се държим за скалите. Одрасках едната си ръка на някакъв камък, а бодлите и клонките от растенията се закачаха навсякъде, където можеха по телата ни, като гратисчии, търсещи свободен превоз, за да се махнат и те от това място. Чух взрив — звук; не приличаше на огъня, който обикновено изстрелваше Врагът. Но не идваше и от селото. Беше съвсем близо, някъде от равнината зад нас.

— Какво беше това? — попита Илай.

— Върви! — извикахме му едновременно с Вик и хукнахме още по-бързо напред, наранени и кървящи. Преследвани.

След няколко минути Вик спря и аз минах покрай него. Трябваше да влезем по-навътре в пукнатината на каньона сега.

— Внимателно — извиках назад. — Земята е камениста.

Чувах как Вик и Илай дишат тежко зад мен.

— Какво беше това? — попита момчето отново, когато влязохме в пукнатината.

— Някой ни преследваше — каза Вик. — И беше свален на земята.

— Можем да спрем за малко — казах аз, като се покатерих върху една издадена скала. Вик и Илай ме последваха.

Дишането на Вик бе много учестено и запъхтяно. Погледнах го притеснено.

— Всичко е наред — успокои ме той. — Случва се, когато тичам, особено ако наоколо има прах.

— Кой ги е свалил? — попита Илай. — Врагът ли?

Вик не отговори.

— Кой? — попита настоятелно момчето.

— Не знам — отвърна Вик. — Наистина не знам.

— Ти не знаеш? — в гласа на хлапака се долавяше недоверие.

— Никой не знае нищо — каза Вик. — Освен Кай. Той смята, че е намерил истината за себе си. В едно момиче.

Изпитах внезапна омраза към него, връхлетя ме чист, отчаян гняв и ярост, но преди да направя нещо, той добави:

— Кой знае… Може и да е прав.

Отдръпна се от скалата, на която се бяхме облегнали, за да си починем.

— Да вървим. Ти си пръв.

Въздухът в каньона беше студен и засядаше в гърлото ми, докато се опитвах да си поема дъх. Изчаках очите ми да привикнат към сенките на мрака и да започна да различавам формите на скалите и растенията.

— Оттук — казах аз. — Осветявайте пътя си с фенерчетата, ако е необходимо, но ги дръжте наведени ниско надолу. Най-добре обаче не ги включвайте. Луната би трябвало да е достатъчна.

Обществото искаше да пази в тайна от нас какво се случва, но на вятъра не му пукаше какво знаем или не знаем. Той ни донесе намек за това, което бяхме пропуснали, когато влязохме в каньона — усетихме миризмата на дим, а над главите ни се посипа някакво бяло вещество. Бяла пепел. Дори и за миг не си помислих, че е сняг.