Али Конди
Кръстопът (7)

7.
Кай

Всички те наблюдават — каза ми Вик.

Не му обърнах внимание. Някои от цилиндрите, които Врагът изстреля към нас миналата нощ, не бяха експлодирали. Вътре в тях все още имаше барут. Събирах го и го пъхах в цевта на пушката си. Врагът ме изненадваше — с всеки ден, през който бяхме тук. Амунициите му като че ли ставаха все по-примитивни и по-малко ефективни. Може би наистина губеше войната.

— Какво правиш? — попита ме Вик.

Не му отговорих. Опитвах се да си спомня как се прави. Докато пресилвах барута през пръстите си, ръцете ми станаха целите черни.

Вик ме сграбчи.

— Спри — каза той с тих глас — Всички примамки са те зяпнали.

— Защо те е грижа какво си мислят те?

— Лошо е за морала, ако някой като теб се държи смахнато.

— Сам си казвал, че не сме техни водачи — отвърнах му аз. После погледнах към групата момчета. Всички избягваха погледа ми, освен Илай. Той ме зяпаше открито и аз му се ухилих, за да знае, че не съм се побъркал съвсем.

— Кай — каза Вик и после млъкна рязко… Беше разбрал. — Измислил си как да превърнем тези боклуци отново в истински оръжия?

— Няма да са много добри — казах аз. — Ще произведат само един изстрел и трябва да ги възприемаш по-скоро като гранати. Хвърляш пушката и бягаш надалече, за да не избухне в ръцете ти.

Вик явно хареса тази възможност.

— Можем да пъхаме вътре камъни и разни други неща. А какво ще използваме за възпламенител?

— Още не знам — казах аз. — Това май е най-трудната част.

— Защо? — попита тихо той, така че другите да не могат да чуят. — Не се тормози да го мислиш толкова много, така или иначе няма да можем да използваме пушките, докато бягаме.

— Не е за нас — казах аз и погледнах отново към примамките. — Ще ги научим как да го правят, преди да си тръгнем. Нямаме време. Нека днес да оставим мъртъвците на другите.

Вик се изправи и се обърна към групата.

— С Кай ще си вземем малко почивка от погребенията днес — каза той. — Останалите се редувайте. Някои от новите не са го правили изобщо.

Докато момчетата поемаха към полето, където копаехме гробовете, аз погледнах към ръцете си — черни от пепелта и покрити с това, което сипеше смърт върху нас от небесата — и си спомних как преди в родното ми село след обстрел чистехме останките и боклуците по улиците. Обществото и Врагът мислеха, че са единствените, които притежават оръжия, но грешаха — ние знаехме как да използваме техните. И как да правим собствени. Имахме и особени камъни — кремъци, с които палехме малки огньове, когато наистина имахме нужда от това.

— Все още смятам, че трябва да тръгнем през някоя нощ, когато няма стрелба — каза Вик. — Може да си помислят, че сме се взривили с тези неща, ако успеем да ги убедим.

Посочи с ръка към разпръснатия навсякъде край нас барут.

Предложението му беше разумно. Бях сигурен, че ще ни преследват и че не съм обмислил всички възможности… Но ако нямаше битка, която да отвлича вниманието на останалите примамки, имаше вероятност те да тръгнат след нас, а и само при атака от Врага можехме да прикрием следите си, като се опитаме да убедим Офицерите, че сме мъртви. Не исках никой друг да се опитва да побегне. Обществото щеше да забележи, ако по-голям брой примамки изчезнеха внезапно. Ако бяхме повече, щеше да си струва да ни преследват.

А и нямах никаква идея какво точно ще намерим в Разлома. Не се опитвах да водя. Исках само да оцелея.

— А какво ще кажеш за това? Ще тръгнем тази вечер. Независимо дали ще има нападение или не.

— Добре, съгласен съм — каза Вик, след като помисли известно време.

Беше решено. Щяхме да избягаме. Скоро.

Двамата се захванахме бързо за работа, опитвайки се да открием някакъв начин, за да накараме пушките да стрелят. Когато другите се върнаха от полето и разбраха какво искаме да направим, започнаха да ни помагат, като събираха барут и камъни. Някои от момчетата си тананикаха и припяваха песничка, докато работеха. Побиха ме тръпки, когато разпознах мелодията, въпреки че нямаше причина да се изненадвам.

Те пееха Химна на Обществото. Обществото ни беше отнело и музиката, подбирайки Стоте песни много умно и внимателно — всички те бяха сложни песни, които само изкуствените гласове можеха да изпълняват — и само Химнът бе достатъчни лесна мелодия, която обикновените хора можеха да запеят. Но дори и в нея имаше част, която бе по възможностите единствено на висок женски глас, на сопрано, и повечето хора не се справяха с нея — те обикновено пееха само ниските тонове, тези на алта и тенора. Това чувах и в момента.

Някои от примамките, които и преди бяха живели във Външните провинции, помнеха и други песни. Спомням си, че в миналото ги пеехме на полето, докато работехме. Една жена веднъж ми каза, че изобщо не било трудно да се запомнят старите песни с всички тези реки, клисури и каньони наоколо, защото те се носели естествено и леко и се сливали с тях.

Но сега исках само да си спомня как се правеше това. Въпросите кой и защо, свързани с миналото, обаче продължаваха да ме преследват. Вик поклати глава.

— Дори да открием някакъв начин, все пак ще ги оставим да умрат тук… — каза той.

— Знам — отвърнах аз. — Но поне ще могат да се отбраняват.

— Един-единствен път — поправи ме Вик.

Внезапно забелязах, че раменете му са отпуснати, сякаш бе поел някаква тежест върху себе си — може би най-накрая бе осъзнал, че е водачът на тези хора и че винаги е бил такъв, и тази мисъл го беше смачкала.

— А това не е достатъчно — казах аз и се заех отново със задачата.

— Не е — съгласи се той.

Опитвах се да не обръщам внимание на останалите примамки, да не ги възприемам като истински хора, но не можех.

Единият беше с белези по лицето. Другият имаше множество лунички и приличаше толкова много на момчето, което оставихме в реката, че се чудех дали не са братя, но така и не се реших да го попитам, а и всъщност нямах голямо желание. Всички бяха облечени с униформи, които не им бяха по мярка, и хубави военни палта — наричаха ги „шинели“, за да ги топлят, докато чакат да умрат.

— Какво е истинското ти име? — попита ме внезапно Вик.

— Кай — казах му аз.

— Но какво е цялото ти име?

Замълчах за минута, докато то се появи в съзнанието ми за пръв път от толкова много години. Кай Файноу. Това беше името ми тогава.

— Робъртс — каза Вик, раздразнен от колебанието ми. — Това беше моето име. Вик Робъртс.

— Маркъм — казах накрая аз. — Кай Маркъм.

Защото с това име ме познаваше тя. Сега това беше истинското ми име.

И все пак другото също ми прозвуча правилно, когато го произнесох наум. Файноу. Името, което споделях с родителите си, с майка си и баща си.

Погледнах към другите примамки, които събираха камъни. Част от мен харесваше усещането за смисъл и цел в техните движения и най-вече осъзнаването на факта, че съм им помогнал поне за кратко да се почувстват по-добре, но дълбоко в себе си знаех, че просто им подхвърлям отпадъци. В крайна сметка всички щяха да умрат тук от глад и жажда.