Али Конди
Кръстопът (20)

20.
Касия

Дишането ми звучеше някак неправилно. Като малките вълнички на потока, които се разбиваха в камъните и издаваха тихи уморени звуци с надеждата да се изгубят завинаги в тях.

— Говори ми — обърнах се към Инди. Забелязах, че тя носи две раници, две манерки… Как беше станало? Моите ли бяха? Бях прекалено уморена, за да ги нося.

— Какво искаш да ти кажа? — попита тя.

— Каквото и да е.

Имах нужда да чуя нещо друго, освен собственото си дишане и умореното си сърце.

По някое време, преди думите на Инди да се превърнат в безсмислени звуци в ушите ми, осъзнах, че тя продължава да ми говори разни неща, много неща; че вече не може да се спре, казва ми, че според нея съм отишла прекалено далече и едва ли ще чуя и разбера думите й. Искаше ми се да мога да й обърна повече внимание, да запомня какво ми казва. Успявах обаче да уловя само откъслечни фрази.

Винаги нощем, преди да заспя…

и

Мислех, че всичко ще бъде различно след това…

и

Не знам колко още мога да вярвам…

Звучеше почти като поезия и се запитах отново дали някога ще успея да завърша стихотворението за Кай. Дали ще кажа правилните думи, когато най-накрая го видя. Дали аз и той някога ще имаме време за нещо повече, освен за началото…

Исках да помоля Инди да ми даде още една синя таблетка от раницата ми, но преди да кажа нещо, си спомних пак как дядо ми беше казал, че съм достатъчно силна, за да не вземам от хапчетата.

Но, дядо, помислих си аз, оказа се, че не съм те познавала и разбирала така, както си мислех преди. Виж какво стана със стихотворенията. Явно си имал предвид нещо съвсем различно за тях. На кое от двете си искал да повярвам?

Спомних си думите, които дядо ми прошепна, когато взех листа от него онзи последен път. „Касия, давам ти нещо, което още не разбираш. Но знам, че някой ден ще разбереш. Ти, не някой друг“.

Една мисъл прелитна из мислите ми като онези красиви пеперуди, наричани незнайно защо с мрачното име „траурна мантия“, които се срещаха и тук, и в Ория; обичах да наблюдавам полюшващите им се пашкули по клоните на дърветата. Мисъл, която и преди ме бе спохождала, но не си бях позволявала досега да довърша и изкажа на глас.

Дядо, да не би някога ти да си бил Лоцманът?

И после още една мисъл, този път лека и бърза, която дори не успях да уловя напълно, размаха за миг край мен нежните си криле.

— Вече нямам нужда от тях — казах на себе си. Таблетките, Обществото. Не знаех дали е вярно. Но ми се струваше напълно възможно.

И тогава го видях. Компас, направен от камък, поставен на ръба на една каменна издатина, точно на нивото на очите ми. Взех го и го задържах, въпреки че пръстите ми изпускаха всичко друго. Стисках го в ръка, докато вървяхме, независимо че беше много по-тежък от нещата, които бях изпуснала преди това на земята. Помислих си: Това е добре, нищо че е тежко. Добре е, защото ще ме задържи до земята. Защото е част от земята…