Али Конди
Кръстопът (6)

6.
Касия

След като се убедих, че останалите са заспали и тежкото им дишане изпълни стаята, се завъртях на една страна и извадих листчето на Архивиста от джоба си.

Хартията изглеждаше прекалено мека и евтина, не като плътния лист в кремав цвят, на който бяха написани моите стихотворения. Беше стара, но не колкото тази на дядо. Може би баща ми щеше да ми каже откога е, но той не беше тук. Беше ме пуснал да замина. Докато разгръщах внимателно листчето, се разнесе шум, който ми се стори ужасно силен, и се надявах, че другите момичета ще го вземат за шумолене на одеяла или за някое пърхащо насекомо.

Тази вечер мина много време, преди всички момичета да заспят. Когато се върнах от разходката си, ми казаха, че все още никоя от нас не е получила назначението си; офицерката съобщила, че ще ни ги дадат на сутринта. Разбирах безпокойството на момичетата — и аз се чувствах по същия начин. Обикновено знаехме какво ни предстои вечерта преди заминаването. Каква беше тази промяна? Обществото винаги има причина за своите действия, значи се бе случило нещо.

Протегнах листа пред себе си, за да го разгледам на бледата лунна светлина, влизаща през прозореца отвън. Сърцето ми заби силно с луд, бърз ритъм, въпреки че аз самата стоях неподвижно. Моля те, нека това си струва цената, помислих си, без да знам точно към кого или какво отправям молбата си, и после погледнах листа.

Не.

Пъхнах юмрук в устата си, за да не изкрещя на глас думата в спящата стая.

Не беше карта, нито дори списък с указания.

Само някаква приказка и в момента, в който прочетох първото изречение, знаех, че не е една от Стоте подбрани.

„Един човек бутал камък по хълм. Когато стигнел върха, камъкът се изтърколвал до долу и той започвал отначало. В близкото село хората забелязали какво се случва. «Наказание», казвали те. Не се присъединили към него и не се опитвали да му помагат, защото се страхували и те да не бъдат наказани. Мъжът продължавал да бута. Те продължавали да гледат.

Години по-късно новото поколение, което живеело в селото, забелязало мъжа и камъка му. Той все така бутал, камъкът все така се търкалял обратно, като следвал ритъма на слънцето и луната, които се редували. Хората виждали само част от камъка и част от мъжа, докато той го търкалял упорито по хълма.

На едно момиченце му станало любопитно. Затова един ден то тръгнало към хълма. Когато наближило, момичето с изненада видяло, че върху камъка са издълбани множество имена и дати.

— Какво е това? — попитало детето.

— Това е цялата тъга на света, събрал съм я всичката — отвърнал мъжът. — Бутам я нагоре по хълма отново и отново.

Момичето забелязало дълбоките бразди, които били издълбани по склона, където се търкалял камъкът.

— Използваш ги, за да се качват по-лесно по хълма — казало то.

— Правя нещо — казал мъжът. — Когато приключа, ще бъде твой ред да заемеш мястото ми.

Детето не се уплашило.

— А какво правиш?

— Река — отвърнал мъжът.

Детето слязло от хълма в селото, чудейки се как може един човек да направи река. Но когато дошли дъждовете и водата заляла всичко, стичайки се по дълбоките бразди, издълбани от камъка в хълма, а мъжът изчезнал неизвестно къде, момичето разбрало, че той бил прав. То заела мястото му и започнало да бута камъка и да събира тъгата на света.

Такъв трябва да бъде човекът, който стои начело, водачът, лоцманът, който събира тъгата ни, насочва я и я пуска по водата, за да я отмие от сърцата ни. Лоцманът е човекът, който бута камъка. Той е жената, която пресича реката и поглежда към небето. Лоцманът е стар и млад и очите му са с различен цвят, а косата му е с различни дължина и форма, живее в пустини, на острови, в гори и планини, в полето… Лоцманът е начело на Бунта — въстанието срещу Обществото — и никога не умира. Когато времето на един лоцман приключи, на негово място идва друг.

И така ще бъде отново и отново, също като камъка, който не спира да се търкаля.“

Някой в спалнята се завъртя в леглото си и изхърка и аз замръзнах на място, изчаквайки дишането на момичето отново да стане равномерно. Когато тишината се възцари навсякъде, погледнах надолу към последното изречение на листа:

„На място, намиращо се на ръба на картите на Обществото, Лоцманът винаги ще живее и ще се бунтува.“

Гореща, болезнена вълна на надежда премина през тялото ми, когато осъзнах какво пише на този лист, какво всъщност ми бе дадено.

Имаше бунт. Организирана, реална съпротива, действаща от дълго време, с истински водач.

С Кай не бяхме сами.

Думата „лоцман“ беше връзката. Дали дядо е знаел? Затова ли ми беше дал стихотворението, преди да умре? Дали бях грешала през цялото това време кое от двете стихотворения е било по-важно за него? Не можех да стоя спокойно.

— Събуди се — прошепнах толкова тихо, че едва се чух сама. — Не сме сами…

Отпуснах единия си крак през ръба на леглото. Можех да стана и да събудя останалите момичета и да им кажа за Бунта. Може би те вече знаеха. Не, не мисля… Всички изглеждаха толкова отчаяни, загубили каквато и да е надежда за бъдещето си. Освен Инди. Но макар в нея да гореше по-силен огън, повече страст за живот, отколкото у другите, и тя нямаше ясна цел пред себе си. Мисля, че и Инди едва ли щеше да знае нещо.

Трябваше да й кажа.

За миг наистина мислех, че ще го направя. Кракът ми стъпи на пода. Пресегнах се към перилото на стълбичката на кревата ми, понечих да отворя уста… И тогава чух стъпките на патрулиращия Офицер покрай вратата и застинах на място с опасното листче, което държах като малко знаменце в ръката си.

В този момент разбрах, че няма да кажа на другите. И че ще постъпя както винаги, когато някой ми повери опасни думи: ще ги унищожа.

— Какво правиш? — попита тихо Инди. Не бях усетила кога е прекосила стаята и е дошла до мен, затова почти подскочих от уплаха.

— Ще си измия ръцете отново — прошепнах и устоях на желанието да се обърна към нея. Ледената вода потече върху пръстите ми и звукът, който отекна из мрака на помещението, напомняше на течаща река. — Не успях да се измия по-рано. Знаеш как се ядосват Офицерите, когато открият пръст и кал по леглата ни.

— Ще събудиш останалите — каза тя. — И без това имат толкова малко време за сън.

— Съжалявам — казах аз и наистина го мислех. Но не успях да се сетя за друг начин, по който да се отърва от думите.

Бяха ми нужни няколко дълги мъчителни секунди, за да разкъсам листа на малки късчета. Първо го вдигнах към устните си и го навлажних, така че разкъсването да не е толкова шумно. Надявах се, че парченцата ще са достатъчно малки и няма да задръстят канала на мивката.

Инди се пресегна и спря водата. За миг си помислих, че все пак знае нещо. Може би не точно за Бунта, за въстанието, но имах странното чувство, че знае нещо за мен.

Троп. Троп. Токовете на ботушите на дежурния Офицер по цимента. С Инди едновременно се впуснахме към леглата си, аз се изкачих по стълбичката максимално бързо и се втренчих през прозореца. Жената спря до нашата спалня за миг, ослуша се и после продължи.

Останах неподвижна за момент, гледайки я как се отдалечава по пътеката. После тя спря до вратата на другото спално помещение.

Въстание. С Лоцман, с водач.

Кой ли можеше да е той?

Дали Кай знаеше нещо за това?

Може би. Човекът от историята, който буташе камъка, приличаше на онзи Сизиф, за когото той ми разказа, когато бяхме още в Квартала. Спомних си как бе започнал да ми дава своята собствена история на отделни листчета, късче по късче. Дали някога щях да успея да я събера цялата?

От толкова отдавна мислех само за едно — как да го намеря. Дори без карта, дори без компас, знаех, че мога да го направя. Представях си мига на нашата среща отново и отново, как ме прегръща силно, как прошепвам думите от мое стихотворение в ухото му. Единственият пропуск във фантазията ми беше, че все още не бях написала това стихотворение; никога не успявах да измисля повече от един ред. През тези месеци тук написах толкова много първи редове и все пак не успявах да видя и да открия в съзнанието си средата и края на нашата любов…

Придърпах чантичката съвсем близо до себе си, легнах възможно най-леко и безшумно в леглото, докато то пое цялото ми тяло, от почти въздушните краища на косата до тежестта на краката ми. Тази нощ едва ли щях да заспя.

Те дойдоха рано призори, така, както бяха дошли за Кай. Не чух никакви викове, но нещо друго ме събуди. Някаква тежест във въздуха, може би промяна в чуруликането на птиците, спрели да си починат по пътя си на юг, които пееха сутрешните си песни сред клоните на дърветата.

Надигнах се и погледнах през прозореца. Офицерите извеждаха момичета от другите спални помещения, някои от които плачеха и се гърчеха в ръцете им. Притиснах се по-близо до стъклото, за да виждам по-добре; сърцето ми биеше силно, защото бях сигурна, че знам къде изпращат тези момичета.

Как можех и аз да отида с тях? Умът ми сортираше числата и фактите, с които разполагах.

Колко много километри, колко различни маршрути щяха да ме отделят отново от моята крайна цел. Изглежда, че нямаше да успея да стигна до Външните провинции сама, но може би Обществото щеше да ме закара там.

Две жени Офицери отвориха вратата.

— Трябват ни две момичета от тази спалня — каза едната от тях. — Легло номер 8 и легло номер 3.

Момичето от осмо легло се надигна и ги погледна стреснато, имаше уморен вид. Трето легло, леглото на Инди, бе празно.

Офицерите извикаха от изненада, а аз погледнах през прозореца. Някой стоеше до редиците дървета, които растяха близо до пътя. Беше Инди. Дори на бледата светлина на зората я разпознах по искрящата коса и по стойката. Явно бе чула предварително Офицерите и беше успяла да се измъкне от спалното. Не я бях видяла да излиза. Сега хукна да бяга.

Докато Офицерите бяха заети да измъкват другото момиче от леглото му и да съобщават за Инди, но минипортовете си, аз действах бързо. Извадих трите таблетки от цилиндъра — зелената, синята и червената — и ги увих в листа при сините. Скрих ги под посланията, нагънати в чантичката ми, и се помолих никой да не рови прекалено надълбоко. Напъхах цилиндъра под матрака на леглото си. Трябваше да се отърва от всички възможни белези за моя граждански статут.

И тогава изведнъж забелязах.

Нещо липсваше от чантичката ми.

Моята сребърна кутийка от Тържеството на Подбора.

Порових още веднъж сред хартийките, прокарах ръка по гънките на чаршафа, погледнах на пода. Не я бях изпуснала или загубила; беше изчезнала.

Така или иначе трябваше да се отърва от нея, рано или късно възнамерявах да го направя. Но не беше предвидено да изчезне.

Къде можеше да е?

Сега обаче нямах време да се тревожа за нея. Слязох от леглото си и последвах Офицерите и плачещото момиче. Другите в спалното помещение се преструваха, че спят, също както направиха хората в Квартала, когато отвеждаха Кай.

— Бягай, Инди — прошепнах си сама. Надявах се, че и двете ще постигнем това, което искахме.

Ако обичаш някого, ако някой те обича, ако той те е научил да пишеш, да изказваш свободно мислите си, как можеш да не направиш нищо? Трябва да положиш усилия, трябва да се опиташ да вземеш думите му, дори да са изписани в калта, или да ги откраднеш от вятъра, ако той ги отнася нанякъде…

Защото след като си отдал любовта си, тя вече не е твоя. Обичаш и не можеш просто да върнеш чувството назад.

Кай беше в съзнанието ми, дълбоко в сърцето ми, топлите му длани все още докосваха моите празни ръце. Трябваше да се опитам да го намеря. Любовта ми към него ми даваше криле и всичко, което правех, укрепваше силата им — вече можех да ги размахам.

Един въздушен кораб се приземи в центъра на лагера. Офицерите, някои от които не бях виждала преди, изглеждаха притеснени, разтревожени. Единият от тях, облечен в униформа на пилот, каза нещо кратко и погледна към небето. Слънцето скоро щеше да изгрее.

— Липсва ни една — чух го да казва тихо, докато аз се примъкнах в редицата от строени уплашени момичета.

— Сигурни ли сте? — попита друга жена и ни огледа внимателно. Преброи ни. Изражението й се промени, изглеждаше успокоена. Имаше дълга красива кестенява коса и изглеждаше прекалено мила за Офицер. — Мисля, че са достатъчни.

— Така ли? — попита първият Офицер. Той също ни преброи.

Дали само ми се стори, или наистина очите му се спряха по-дълго на моето лице? Дали се чудеше била ли съм в редицата преди? Не за първи път се запитах колко от това, което правя, е известно на моята Служителка? Дали тя все още ме наблюдаваше? А Обществото?

Друг Офицер довлече Инди на борда, когато останалите вече се бяхме качили вътре. На лицето му личаха следи от нокти, по униформата му и по нейната имаше кал и пръст, сякаш се бяха въргаляли по земята…

— Опитваше се да избяга — каза той, като я бутна на седалката до мен и закопча ръцете й с белезници. Тя не трепна при звука от щракането им, за разлика от мен.

— Сега пък имаме прекалено много — каза жената Офицер.

— Те са Отклонения — отвърна рязко мъжът. — Има ли значение? Трябва да вървим.

— Да ги претърсим ли? — попита жената.

Не. Щяха да намерят таблетките в чантичката ми.

— Ще го направим, когато излетим. Да потегляме.

Инди погледна към мен и очите ни се срещнаха. За пръв път, откакто я познавах, усетих странно чувство за близост, нещо подобно на приятелство — поне такова, каквото можехме да си позволим да изпитваме тук една към друга. Познавахме се от трудовия лагер, а сега бяхме пресекли нова граница — предстоеше ни ново изпитание, в което щяхме да бъдем заедно.

Нещо в това, което ставаше, изглеждаше много странно — прекалено припряно, хаотично, абсолютно неподхождащо на Обществото. Макар да бях благодарна за възможността да се промъкна в групичката на тези момичета, чувствах как стените на кораба ме притискат отвсякъде и присъствието им бе едновременно притеснително и успокоително.

Един Служител се качи на въздушния кораб. Всичко готово ли е? — попита той и Офицерите кимнаха. Очаквах да се качат още Служители — почти винаги се движеха по трима — но вратата се затвори.

Само един Служител и трима Офицери, единият от които бе пилотът. От начина, по който Офицерите се отнасяха със Служителя, личеше, че той е с най-високия ранг в групата.

Въздушният кораб се отлепи от земята и се издигна във въздуха. За пръв път пътувах по този начин — досега се бях придвижвала само с въздушни коли и влакове — и стомахът ми се преобърна от разочарование, когато осъзнах, че тук няма никакви прозорци.

Изобщо не си бях представяла, че летенето ми нависоко в облаците ще бъде такова. Никаква гледка към това, което се намира под нас, или към звездите над главите ни, когато настъпи нощта. Пилотът в предната кабинка на въздушния кораб виждаше пред себе си, естествено, но Обществото не искаше останалите от нас да виждат накъде отиват. Не бяхме достойни за гледката на свободното небе.