Али Конди
Кръстопът (36)

З6.
Касия

Кай остави някаква карта на масата и се пресегна за малък черен въглен.

— Намерих друга, която можем да използваме — каза ми той, като започна да чертае по нея. — Трябва да променя някои неща по тази, прекалено е стара.

Взех друга книга и почнах да прелиствам страниците, търсейки някаква полезна информация, но някак си вместо това все се улавях, че се опитвам да напиша най-накрая онова стихотворение. Това беше за самия Кай, не нещо, което измислях заради него. Улових се, че подражавам на стила на неизвестния автор:

„На картата си отбелязах

смъртта и болките от удари.

Животът ми бе черна страница,

снегът от нея се изгуби.“

Погледнах към Кай. Ръцете му се движеха бързо и внимателно по картата, така сигурно, както се движеха по тялото ми.

Той не вдигаше очи към мен и аз усетих, че ме изпълва все по-силен копнеж. Копнеж по него. Исках да знам за какво си мисли, как се чувства. Защо Кай бе способен да седи така спокойно и мълчаливо, да преценява, да вижда толкова много? Как можеше да ме тегли към себе си и същевременно все още да не ме допуска вътре?

— Трябва да изляза за малко — казах и изпуфтях разочаровано.

Не бяхме намерили нищо конкретно — само страници и страници с история и пропаганда за Бунта и Обществото и самите фермери. Първоначално бяхме очаровани, но сега си давах сметка, че реката отвън се надигаше все повече и повече, а в гърдите ми пък се надигаше паника. Гърбът ме болеше, сърцето ме болеше… Да не би да бях загубила способността си да сортирам, да преценявам информацията? Първо погрешното решение със сините таблетки, сега това…

— Гръмотевиците спряха ли?

— Мисля, че да — отвърна Кай. — Да излезем да проверим.

В пълната с храна пещера Илай се бе свил на кълбо и дори в съня си стискаше раницата, натъпкана до горе с ябълки.

С Кай надникнахме навън. Дъждът продължаваше да вали, но във въздуха вече не се усещаше никакво електрическо напрежение.

— Можем да тръгнем, когато стане светло — каза той.

Погледнах към него, към тъмния му профил, осветяван съвсем слабо от лъча на фенерчето, което носеше. Обществото никога не би успяло да сложи това в микрокартата. Принадлежи на тази земя. Може да тича. Те никога не биха могли да опишат какво представлява той.

— Все още не сме намерили нищо — опитах се да се засмея. — Ако някога се върна, Обществото ще трябва да промени данните на микрокартата ми. Демонстрира изключителни умения в сортирането, определено не бива да е вътре.

— Това, което правиш, е много повече от сортиране — каза спокойно Кай. — Трябва да си починем, ако можем, разбира се…

Той няма толкова силно желание като мен да открие Бунта, осъзнах внезапно аз. Опитва се да ми помогне, но ако не бях тук, изобщо нямаше да търси начин да се присъедини към тях.

Пак се сетих за думите от онова стихотворение. „Не те достигах…“

Отблъснах ги надалече. Бях уморена и се чувствах уязвима, това бе всичко. А и не бях чула историята на Кай докрай. Той имаше причини да се чувства по този начин, но все още не ги бе споделил.

Замислих се за всичко, което можехме да правим — да пишем, да дълбаем по кората на дърветата и по камъните, да рисуваме — и внезапно, докато го наблюдавах, застанал до мен в мрака на ръба над празното селище, ме заля огромна тъга. Няма място за човек като него в Обществото, помислих си аз. За човек, който може да създава. Той може да прави кова изумителни, несравними неща, които никой друг не може, а Обществото не го е грижа за това.

Запитах се дали, когато Кай гледа към това празно сели ще, вижда място, на което би могъл да принадлежи. Където би могъл да пише заедно с останалите, а красивите момичета от рисунките щяха да знаят как да танцуват.

— Кай — казах аз. — Искам да чуя останалата част от историята ти.

— Цялата ли? — попита той със сериозен глас.

— Всичко, което искаш да споделиш с мен.

Той ме погледна. Вдигнах ръката му към устните си и целунах наранените му кокалчета, издрасканите му длани. Кай затвори очи.

— Майка ми рисуваше с вода — започна след миг мълчание. — А баща ми си играеше с огъня.