Али Конди
Кръстопът (12)

12.
Касия

Докато вървяхме, постоянно търсех някакви следи, които да ми покажат, че Кай е минал оттук. Но не откривах нищо. Не видяхме нито отпечатъци от обувки, нито някакъв признак за човешки живот. Дори дърветата бяха малки и закърнели, а едно от тях имаше огромна черна следа по ствола си от изгоряло. Аз също се чувствах като поразена от мълния. Въпреки че момчето, което ни доведе до Разлома, говореше за неотдавнашни дъждове, все се надявах, че ще открия следите на Кай.

Надявах се да намеря някакви доказателства и за съществуването на Бунта. Отворих уста да попитам Инди дали е чувала за него, но нещо ме спря и не го направих. Така или иначе, не бях сигурна какъв знак очаквам да получа като свидетелство за въстанието.

В каньона течеше поток — толкова малък, че почти изчезна, когато двете с Инди едновременно потопихме манерките си, за да ги напълним с вода. Потокът пресъхваше на места или потъваше изцяло под земята, когато стигаше до края на Разлома. В смущаващия мрак не бях забелязала кога и къде точно се бе появил, но внезапно го видяхме. Парчета отчупени дървета се въргаляха по песъчливия бряг, сега напълно изсъхнали, но в по-добри времена явно се бяха носили по много по-голяма река. Не спирах да се чудя как ли изглеждаше това от въздуха: лъскава сребриста нишка, изтеглена от една от Стоте рокли, които Обществото бе определило, че можем да носим на своето Тържество на Подбора, лъкатушеща сред пустотата на червените скали в Разлома.

От въздуха с Инди сигурно щяхме да бъдем прекалено малки, за да се виждаме.

— Мисля, че сме в грешния каньон — казах аз.

Тя не ми отговори; наведе се да вдигне нещо крехко и сиво от земята. Задържа го внимателно в ръката си и после ми го покача.

— Старо гнездо на оси — казах аз, поглеждайки към дребните и фини като хартия кръгове на питата, увиващи се един в друг.

— Прилича на морска раковина.

Инди отвори раницата си и грижливо пъхна изоставеното гнездо вътре.

— Искаш ли да се върнем назад и да се пробваме в друг каньон? — попита тя.

Замълчах за малко. Вървяхме от почти двайсет и четири часа и нямахме храна. Бяхме изяли повечето от порциона си, предвиден за два дни, за да имаме сили за дългото ни тичане към Разлома. Не исках да хабя таблетки, за да се връщам назад, особено след като не знаех какво или кой може да ни преследва или да ни чака там.

— Предполагам, че ще е по-добре да продължим — казах аз. — Може би скоро ще видим някаква следа от него.

Инди кимна, вдигна раницата си и взе от земята двата остри като нож камъка, които винаги носеше със себе си, докато вървяхме. Аз направих същото.

Бяхме попаднали на следи от животни, но не и от Аномалии.

Всъщност не бяхме видели никакъв признак за съществуването на хора тук — живи или мъртви, Отклонения или Аномалии, Служители или бунтовници.

Тази нощ в мрака останах будна и работих върху стихотворението си. Това ми помагаше да не мисля за онова, което бях оставила зад себе си. Написах още един първи ред.

Не открих начин да долетя при теб, затова извървях всяка стъпка по тези камъни.

Толкова много опити за начало. Казах си, че в известен смисъл е добре, дето още не съм намерила Кай, защото не знаех какво ще му прошепна, когато го видя, кои думи ще бъдат най-подходящи, най-красиви, за да му ги дам…

Инди най-накрая проговори.

— Гладна съм — каза тя. Гласът й звучеше отслабнал и пуст като празното гнездо на осите.

— Ще ти дам синя таблетка, ако искаш — предложих й.

Не знам защо нямах никакво желание да ги вземам самата аз, след като Ксандър ми ги бе дал именно за такива ситуации. Може би защото момчето, което бе избягало с нас, сякаш не ги искаше. Или защото се надявах да имам какво друго да дам на Кай, когато го видя, след като се бях отказала от компаса му. Или защото гласът на дядо ми отекваше в главата ми и ясно си спомнях какво ми беше казал той тогава за зелената таблетка: Ти си достатъчни силна, за да се справиш без нея.

Инди ми хвърли бърз изненадан поглед.

Внезапно ми хрумна нещо и извадих фенерчето си. Светнах наоколо и открих нещо, което бях видяла и по-рано и ми бе направило впечатление: растение. Майка ми не ме научи на специалните имена на растенията, но ми бе обяснявала за явните признаци за отровни цветя и култури. Това растение нямаше нито един от тези признаци и наличието на бодли показваше, че вътре в него има нещо, което трябва да се защитава. Плодовете му бяха месести и зелени, лилави по краищата. Не беше сочно като растителността в Квартала, но определено изглеждаше по-добре от изтощените клони и изсъхнали листа, които се виждаха по повечето растения, решили, че зимата вече е настъпила. По голите клони на някои от тях висяха малки сиви пашкули, спомени за пеперудите, които някога се бяха родили в тях.

Инди ме изгледа за миг, докато аз предпазливо оголвах един от плодовете от широките му остри листа. После седна до мен и направи същото и двете внимателно използвахме острите си камъни, за да махнем бодлите. Отне ни малко време, но след това и двете се озовахме с малко сивозелено парче плод в ръцете си.

— Смяташ ли, че е отровно? — попита ме Инди.

— Не съм сигурна — казах аз. — Не мисля. Но ще пробвам първа.

— Не — каза тя. — И двете ще отхапем малко и ще видим какво ще се случи.

Около минута не правехме нищо друго, освен да дъвчем, и въпреки че не приличаше изобщо на храната, която бях яла през целия си живот, храната на Обществото, плодът бе достатъчен, за да залъже и притъпи глада ни. Разрежете ме цяла и може би ще намерите вътре момиче, крепящо се не от кости, а от жилави сухи мускули, които приличат на кората, белеща се на ивици от дърветата тук.

Минаха няколко минути и нищо не се случи, така че отхапахме отново. Мислех за други думи, които можех да римувам, изписвах ги с пръст разсеяно и после ги изтривах. Нищо не се получаваше.

— Какво правиш?

— Опитвам се да напиша стихотворение.

— Някое от Стоте ли?

— Не. Ново. С мои собствени думи.

— Как си се научила да пишеш?

Инди се премести по-близо до мен и погледна с любопитство към буквите в пясъка.

— Той ме научи — казах аз. — Момчето, което търся.

Тя отново замълча, а аз измислих нов ред:

„Твоята ръка около моята, показва ми формите…“

— Защо си Отклонение? — попита ме Инди. — Първо поколение ли си?

Поколебах се, защото не исках да я лъжа, но после осъзнах, че вече не лъжех. Ако Обществото бе открило бягството ми, със сигурност имах статут на Отклонение.

— Да — казах аз, — първо поколение съм.

— Значи ти си направила нещо?

— Да. Сама съм причина за отмяната на статута ми.

И това беше вярно или щеше да бъде в крайна сметка.

Когато отнемеха статута ми, вината нямаше да е на родителите ми.

— Майка ми направи лодка — каза Инди и я чух как отхапва и преглъща още едно парче от плода. — Издяла я от старо дърво. Работи години наред. После се качи на нея и отплава, но Служителите я откриха след час.

Въздъхна.

— Намериха я и я извадиха. Казаха ни, че тя само искала да пробва лодката и била благодарна, че са я намерили навреме и са я спасили.

Чух странен звук в мрака, който не можех да разпозная, някакво деликатно движение като шепот. След малко разбрах, че звукът идва от Инди, която въртеше гнездото на оси в ръцете си, докато говореше.

Никога не съм живяла близо до вода — казах аз. — Нито до река, нито до океана…

— Той те зове — каза тихо Инди. Преди да я попитам какво има предвид, тя продължи: — Когато Служителите си отидоха, тя каза на баща ми и на мен какво се бе случило всъщност. Каза ни, че наистина е искала да си отиде. Че най-лошото от всичко било това, че дори не успяла да се отдалечи достатъчно навътре, за да не вижда брега, когато я открили.

Почувствах се така, сякаш аз самата стоях на брега на океана и нещо — някакво познание — пада в скута ми и ме призовава към себе си. Почти виждах жената в лодката, отдалечаваща се все по-навътре, и зад нея имаше само море и небе. Почти чувах дишането й — дълбоко, свободно, изпълнено с облекчение, когато тя извърна лице от посоката, в която се намира брегът. Пожелах да има време да отиде надалече и наистина да го изгуби от поглед.

Инди каза тихо:

— Когато Служителите разбраха какво ни е казала, дадоха на всички ни червените таблетки.

— О… — казах аз. Трябваше ли да покажа, че знам какво става след това? За забравянето?

— Аз не забравих — продължи Инди.

И въпреки че бе прекалено тъмно, за да виждам очите й, разбрах, че ме погледна. Сигурно смяташе, че знам какво правят червените хапчета. Тя беше като Кай и Ксандър. Те не й действаха.

Колко ли още бяха като тях? И аз ли бях такава?

Червените таблетки, пъхнати сред сините, понякога ме изкушаваха, както в сутринта, когато отведоха Кай. Но сега не ме привличаха защото искам да забравя. А защото исках да разбера — и аз ли бях имунизирана към действието им?

Може би не бях. А и моментът не бе най-подходящият за забравяне. Освен това може би щях да се нуждая повече от червеното хапче по-късно.

— Беше ли й ядосана, че се е опитала да го направи? — попитах, като си спомних какво ми беше казал Ксандър за моето тръгване. В мига, в който думите излязоха от устата ми, ми се прииска никога да не ги бях казвала, но Инди не ги прие като обида.

— Не — отговори тя. — Тя смяташе да се върне за нас.

— О… — казах аз отново.

Никоя от нас не проговори известно време и аз се замислих внезапно за времето, когато с Брам стояхме до малкото езерце в Разсадника и чакахме майка ни. Той искаше да хвърли камъче в езерцето, но знаеше, че ще си има проблеми, ако някой го забележи. Затова изчакваше. Наблюдаваше. Тъкмо когато си мислех, че вече се е отказал, протегна ръка напред и камъчето падна във водата и образува вълнички по повърхността.

Инди хвърли камъчето си първа.

— Беше чула истории за въстание на някакъв остров по крайбрежието. Искаше да намери тези хора и после да се върне обратно за нас.

— И аз съм чувала за въстанието — прекъснах я, неспособна вече да удържа вълнението си. — Организацията, за която съм чувала, се нарича „Бунтът“.

— Същата е — потвърди Инди. — Тези хора са навсякъде, така бяха казали на мама. Тези каньони са точно такъв вид място, където биха могли да се крият бунтовниците.

— И аз смятам така.

Мислено видях късче прозрачна хартия, положено върху картата на Обществото, със знаци по него, отбелязващи места, за които Обществото не знаеше или не искаше ние да видим.

— Вярваш ли, че има някакъв водач, когото наричат Лоцмана? — попитах аз.

— Да — каза Инди въодушевено.

И после за моя изненада тя изрецитира нещо с нежен глас, който изобщо не приличаше на обичайния рязък тон, с който говореше:

„И всеки ден по небосклона слънцето минава, промъква се през портата на вечерта.

И всяка нощ звездите ни огряват и топлят ни до идването на деня, в който лодката й ще доплава, понесена по морската пяна към брега.“

— Ти ли го написа — попитах аз, обхваната от внезапен пристъп на ревност. — Знам, че не е от Стоте стихотворения.

— Не съм го написала аз. И не е стихотворение — каза решително Инди.

— Звучи като такова.

— Не е.

— Тогава какво е? Попитах аз. Вече бях научила, че е безсмислено да се спори с Инди.

— Нещо, което майка ми казваше всяка нощ, когато си лягах в леглото. Когато бях достатъчни голяма, за да попитам за него, тя ми каза, че Лоцманът ще поведе Бунта. Майка ми смяташе, че това ще е жена, която ще дойде от морето.

— О… — възкликнах изненадано. Винаги бях смятала, че Лоцманът е някой, който ще се появи от небето. Но Инди може би бе права. Спомних си отново стихотворението на Тенисън. В него имаше вода. Инди явно си мислеше същото.

— Стихотворението, което каза, когато бягахме — започна тя. — Не съм го чувала преди, но то доказва, че Лоцманът може да дойде от морето. Границата — така наричат понякога пясъчния насип, образуван в морето, близо до брега. А лоцманът е човек, който прекарва хората безопасно в и извън пристанището.

— Не знам много за лоцманите — казах аз, което си беше вярно. Изобщо не подозирах, че това е някаква професия, свързана с морето, но имах своя представа за водача на въстанието и тя не съвпадаше много с версията на Инди. Все пак идеята беше същата, а и в историята, която Архивистът ми бе дал, пишеше, че Лоцманът постоянно се променя. И двете с Инди можехме да сме прави.

— Не мисля, че това е толкова важно. Може да бъде или мъж, или жена, да идва от небето или от морето. Не смяташ ли?

— Да — каза победоносно тя. — Знаех си. Ти не търсиш само някакво момче. Търсиш и нещо друго.

Погледнах нагоре към тясната ивица небе над нас с ясно очертаните звезди. Вярно ли беше? Изминах дълъг път от Квартала, помислих си с внезапно чувство на изненада и дори леко главозамаяна, и все още не е достатъчни далече.

— Можем да се покатерим — каза Инди. — Да вървим по ръба на каньона. Или да пробваме в друг. Може би там ще намерим твоето момче или бунтовниците.

Запали фенерчето си и освети с него края на високите скали.

— Мога да се катеря. Учат ни на това в Сонома, моята провинция. Утре ще намерим хубаво място, където скалите не са толкова високи и гладки.

— Не съм се катерила преди — казах аз. — Смяташ ли, че ще се справя?

— Ако внимаваш и не гледаш надолу — каза Инди.

Умълчахме се и в каньона отново се възцари тишината, която може би бяхме нарушили за пръв път от десетилетия; вдигнах глава и осъзнах, че даже на това ограничено късче небе над главите ни има повече звезди, отколкото някога бях виждала в Квартала. По някаква причина това ме накара да се надявам, че тук има още много неща, които досега не бях виждала. Бях обнадеждена не само за себе си, но и за Брам, за Ксандър, за Кай…

— Да опитаме — казах аз.

Рано сутринта ще потърсим подходящото място — каза Инди. — Преди да е станало много светло. Не искам да се катерим на дневна светлина.

— Нито пък аз — отвърнах и написах в пясъка ново начало.

Но за пръв път имаше и втори ред.

„Катеря се в мрака заради теб.

Дали пък нейде под звездите ти чакаш мен?“