Катрин Невил
Магическият кръг (9)

Истината

Вий обстоятелства ми дайте само и аз причината им ще измъкна.

От ядката на земното кълбо!

У. Шекспир,

Хамлет^[1]

ИСУС:

Аз за това се родих и за това дойдох на света, за да свидетелствам за истината; всекой, който е от истината, слуша гласа ми.

 

ПИЛАТ:

Що е истина?

Евангелие от Иоан 18:37–38

Следователно усилието да стигнеш до Истината и особено до истината за боговете е копнеж по божественото.

Плутарх,

Моралии^[2]

Нещо като хоби е за мен: истината.

Кари Грант в ролята на майстора крадец Джон Роби в „Да заловиш крадец“^[3]

Първият Апостол

Възкръснал рано в първия ден на седмицата, Иисус се яви първом на Мария Магдалина… но те [учениците] като чуха, че той е жив, и че тя Го видела, не повярваха.

Евангелие от Марко, 16:9–11

Юдея:

пролетта на 33 г. сл. Хр.

— Каква може да е истината? — попита Иоан Заведеев своя по-голям брат Иаков. — Защо Иосиф от Ариматея очаква да помним нещо, което се е случило преди година.

Братята бяха оставили зад гърба си пристанище Йопа и корабът, с който Иаков току-що се бе върнал от едногодишното си пътешествие извън страната до Келтска Иберия. Много скоро двамата поеха по каменистия път извън града.

— По време на пътуването ни до островите на Британия — рече Иаков — Иосиф ме увери, че според него липсва важен елемент от историята за последните дни на Учителя. Знаеш, Учителя винаги е казвал, че неговото наследство са „тайните“, които ще сподели с най-верните си ученици. Според Иосиф, когато Учителя решил, че дните му тук на земята са преброени, е предал своите тайни, но тъй като обикновено говори с притчи, никой от нас не успява да схване тайното значение на словата му. Тъкмо затова и бързах да си дойда от Келтска Иберия, за да донеса писмото на Иосиф до Мириам от Магдала, с което я моли да се погрижи за това. Надява се, че ние: ти, Симон Петър и аз, като най-близки негови последователи, ще я подкрепим.

Иаков и неговият брат Иоан Заведеев заедно с техния съдружник Симон Петър и брат му Андрей бяха първите хора, които Учителя спечели за свои последователи. Когато ги срещна край бреговете на Галилейско езеро, им каза да оставят рибарските мрежи и да тръгнат с него: обеща да ги научи как от рибари да станат „ловци на хора“^[4]. Ето защо братята Заведееви като първоизбрани очакваха по-специално отношение и то беше такова, до последните събития. През тази година се бяха случили твърде много неща, а и брат му бе отсъствал прекалено дълго. Имаше толкова много неща, които трябваше да му разкаже.

— Не може ли да ми обясниш какво общо има Мириам от Магдала с всичко това? — попита той Иаков. — Защо точно тя трябва да е официалният вестител?

— Иосиф открай време поддържа Мириам и претенцията й, че е първа сред апостолите: тя първа видя Учителя след неговата смърт и възкресение в онази сутрин в градината в Гетсиман — опита се да обясни Иаков. — Винаги говори за нея като за „първия вестител“ — нарича я „апостол на апостолите“. И каквото и да си говорим, Учителя наистина много я почиташе, нещо, което му бе присъщо. Уважението, което й оказва сега, не се отличава много от поведението му през целия му живот.

— Уважение и целувки! — ядосан възкликна Иоан. — Всички знаеха, че аз бях най-любимият му ученик. Държеше се с мен като със свое дете и ме прегръщаше повече, отколкото Мириам. На мен повери да се грижа за майка му след неговата смърт като за собствена майка. Нали аз и ти щяхме да сме първите, които ще отпият от бокала му, когато настъпи Царството Божие — чест също толкова голяма, колкото тези, които отреди на Мириам?

— Лично аз малко се страхувам от този бокал — меко отбеляза Иаков — и те съветвам и ти да внимаваш.

— Толкова неща се промениха, откакто ти напусна Юдея — въздъхна по-малкият брат. — Дори нашият триумвират се разпадна. Петър твърди, че един „камък“ е напълно достатъчен за основа на едно градиво и че той е избран от Учителя да върши това. Настъпиха раздори, ревност, ненавист, приятел се изправи срещу приятеля. Ако си беше останал в Иерусалим, може би нямаше да се стигне до всичко това.

— Много ми е мъчно, като те слушам — отговори Иаков. — Сигурно нещата не са се променили толкова много, че да не могат да бъдат спасени. — Той отпусна длани върху раменете на брат си, така както обичаше да прави Учителя.

Мъка сви сърцето на Иоан. Толкова много му липсваше простотата и силата на Учителя!

— Как не разбираш, Иакове — въздъхна Иоан. — Петър за всичко обвинява Мириам. — Тя се уедини със семейството си във Витания през всичките тези месеци и никой не я е виждал. Петър мрази нея повече и от мен, заради това, че беше толкова близка с Учителя. Всичко обърна заради нея — жените вече нямат право да проповядват или да лекуват, не могат да ходят на мисии извън страната, освен ако не ги придружава апостол мъж. Освен това са длъжни да покриват косите си, защото тази откритост и свобода са прекалено изкушение, разрешавано по времето на Учителя, и имало опасност да се превърнат в блудници.

— Да не искаш да кажеш, че той е взел всичките тези решения на своя глава? — прекъсна го Иаков.

— Останалите го подкрепиха, макар че, уверявам те, аз не бях сред тях. Трябва да знаеш, Иакове, че докато ти и Иосиф търсите истината, другите вече са сигурни, че са я постигнали. Разказват се какви ли не неща, за да бъдат обяснени всички слова и деяния на Учителя, и това го правят най-вече хора, които никога не са го разбирали или дори не са го виждали. Историите са противоречиви, объркани и често пъти откровени лъжи! Подсказва се например, че ония „седем бяса“, които Учителя прогони от Мириам, не били само грехове като гордост и суета заради нейното образование и красота, а нещо далеч по-лошо — дори користолюбие…

— Как е възможно такова нещо — възкликна възмутен Иаков. — Нима Петър допуска такова нещо? Не се ли бои, че Учителя може да не го пусне до Царството Божие?

— Моля те, не забравяй, че тъкмо Петър държи ключовете за това Царство — усмихна се с горчивина Иоан. — Дадени са му от самия Учител. Както виждаш, братко, прибра се тъкмо навреме.

 

 

Бригантиум:

лятото на 34 г. сл. Хр.

Думите

Защото ще въстане народ против народ, и царство против царство…

…ще се появят лъжехристи и лъжепророци…

…слънцето ще потъмнее и месечината не ще даде светлината си, и звездите небесни ще изпадат, и силите, които са на небето, ще се разклатят…

 

И у всички народи първом трябва да се проповедва Евангелието.

Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат.

Иисус от Назарет — Евангелие от Марко, 13:8–31

Иосиф от Ариматея бе стъпил върху високите скали над залива на Бригантиум и наблюдаваше как, огрян от последните лъчи на залязващото слънце, корабът, на чийто борд бе Иаков Заведеев, постепенно изчезва в мъглата. Бригантиум, някогашен център на вярата във великата келтска богиня Бригид^[5], бе последното келтско пристанище на континента, съществувало от най-древни времена. Вече няколкостотин години, още от времето на Пуническите войни, полуостров Иберия е в ръцете на римляните, но този отдалечен северозападен район бе завоюван след дълги битки и кръвопролития едва по времето на Август и духът на коренните жители беше още жив.

Дали ще ги нарекат келти, келтои или галтои, галициани, галатиани, гали или гаулси, тези, живеещи на племена, езичници, както римляните ги наричаха, бяха оставили своята следа в цивилизациите оттук, та чак до Фригия, а истината бе, че всъщност те бяха положили основите на много от тези цивилизации. Прекрасни занаятчии, те продължаваха да оказват влияние върху своите събратя от Скандинавия до Мавритания. Безумно смелите келтски воини бяха опустошили континента с хилядите си набези и нападения през годините и за да ги удържат, римляните дори бяха въвели прочутата си система за легионите, контролиращи в днешно време половината свят. На келтските друиди се падна участта да се погрижат за съхраняването на тяхната история и вярвания, на техния свят — жив. Човекът, който стоеше сега до Иосиф на върха на скалата, бе тъкмо един от тези друиди.

Студената лепкава мъгла под тях, неизменно обгръщаща този далечен бряг дори сега, посред лято, поглъщаше постепенно отдалечаващия се кораб. От мястото си обаче Иосиф успяваше да различи пясъчната ивица и вълните, чиито гребени един след друг я заливаха и се отдръпваха. Напомниха му за словата на Учителя. Поръчал им бе никога да не издялват думите му в камък, а да ги пазят в мислите си, дали тези думи вече не са се заличили от съзнанието на хората? Защото сред тях нямаше човек като друида, застанал сега до него, който да е подготвен да ги пази живи в сърцето си.

Ако наистина беше така, спомените за последните дни на Учителя, които Мириам от Магдала бе събрала и записала през последните няколко години и бяха скрити сега в глинени делви, закрепени в рибарска мрежа в краката му, щяха да се окажат единствената следа.

Преди да обсъдят по-нататъшните си планове, а Иосиф не за първи път се обръщаше към своя стар приятел с подобна молба, той и друидът бяха изкачили високата скала, откъдето можеха, несмущавани от гъстата лятна мъгла, да наблюдават отплуването на кораба.

Осветено от косите лъчи на залязващото слънце, ъгловатото и покрито с бръчки лице на друида придобиваше цвят на кована мед. Червеникавата му коса бе сплетена на множество сложни плитки, с вмъкнати тук-там възли, които се спускаха по раменете и могъщите му гърди. Беше облечен със същата келтска туника като Иосиф, а през рамото, прикрепена с широка златна катарама, бе преметнато наметало от съшити кожи на червени лисици — белег за високия ранг на мъжа в йерархията на Лисичия клан. От мускулестия му врат и горната част на ръцете не слизаха плътни гривни от сложни плетеници ковано злато — сигурен знак за статута му на принц и духовник: като друид той бе и двете.

Името му беше Ловерниос, принцът на Лисиците, човекът, на когото се бе доверявал през целия си живот и като се изключи Учителя — най-мъдрият човек, когото познаваше. Иосиф се молеше тази негова мъдрост да им помогне да минат през изпитанията, които очевидно се задаваха.

— Почти всичко свърши, Ловерн — въздъхна Иосиф.

— Може би — отвърна мъжът. — Но всеки край е начало на нещо ново, както спомена веднъж пред мен Есус от Назарет, когато ти го доведе при нас, още като малко момче. Каза също, че по време на странстванията си с теб е разбрал, че всички се съпротивляват на промените. — Ловерниос се усмихна. — Питам се дали разбираш какво имам предвид?

— Според мен искаш да ми кажеш, че и ти като Мириам от Магдала вярваш, че Учителя е още жив, че е преживял трансформацията на смъртта и по някакъв начин е сред нас.

— Спомни си собствените му думи — сви рамене друидът. — Ще бъда винаги с вас, дори до свършека на света.

— Духовно — да. Възможно е — съгласи се Иосиф, — но едва ли ще може да навлича и съблича плътта си като дреха! Не, мъдри ми приятелю, не примитивно суеверие ме води тук. Аз търся истината.

— Онова, което търсиш, приятелю — поклати глава Ловерниос, — няма да откриеш никога в глинените делви в краката ти. Те съдържат само думи.

— Ти сам ми обясняваше за магията, която вие, друидите, влагате в думите. Ти ме учеше, че думите могат да убият, могат и да лекуват. Моля се някои от тези спомени тук да разкрият каква точно е последната заръка на Учителя — да не забравяме думите му.

— Записването не помага на паметта, напротив, разрушава я — отбеляза Ловерниос. — Тъкмо заради това и народът ни спря да използва писмената реч за религиозните ни тайнства: Да браним или освещаваме своите селища, да унищожаваме враговете си, да предизвикаме стихиите, да правим магии. Големите истини не могат да бъдат записани, нито идеите да бъдат изсечени в камък. Когато отвориш своите глинени съдове, приятелю, ще откриеш единствено спомен за спомените и сянка на сенките.

— Още като момче Учителя имаше паметта на друид — отбеляза Иосиф. — Знаеше Тора наизуст и можеше да рецитира текстове от нея часове наред. По време на дългите ни пътувания по море обичах да му чета всякакви истории и той ги запомняше. Любимо четиво му бяха „Питийски оди“ от Пиндар^[6]. Особено силно впечатление му беше направила фразата „Кайрос и приливът не чакат никого“. Две са думите, които гърците използват за „време“ — „кронос“ и „кайрос“. Първата означава движението на слънцето по небосвода, а „кайрос“ — „необходимият момент“ — критичният миг, в който човек може да улови прилива на спасението, за да не бъде пометен от пороя. Тъкмо на това второ значение Учителя обръщаше най-голямо внимание.

— Последния път, когато се видях с него… Бях отишъл да му съобщя, че съм уредил едно бяло магаре, за което ме бе помолил, за да отиде в Иерусалим на следващата неделя. Тогава той ми каза: „Всичко е наред, Иосифе, ще отида да се срещна със своя «кайрос».“ Това бяха последните му думи, преди да умре. — Иосиф примигна няколко пъти, за да прогони бликналите сълзи. — Толкова много ми липсва, Ловерниос — прошепна той.

Келтският принц се извърна към стария си приятел, отпусна длани върху раменете му и го залюля в прегръдката си като малко дете, както това бе правил Учителя, когато думите не стигаха.

— Тогава остава само да се надяваме, че записаните думи, дори да не съдържат цялата истина, поне ще отнемат малко от болката в сърцето ти.

Иосиф погледна приятеля си и кимна. Застана до мрежата и извади амфората, която бе белязана като първа. Счупи печата, измъкна навития ръкопис и зачете на глас:

До: Иосиф от Ариматея в Глъстънбъри Британия

От: Мириам от Магдала във Витания, Юдея

Скъп мой Иосифе,

Много ти благодаря за писмото, което ми изпрати по Иаков Заведеев. Съжалявам, че трябваше да мине цяла година, за да изпълня молбата ти, но както вероятно вече си узнал от Иаков, тук всичко се промени… Всичко.

Да знаеш само колко много ми липсваш! И колко съм ти благодарна, че поиска да свърша това за теб. По всичко личи, че само ти си спомняш колко много разчиташе Учителя на жените. Та нали тъкмо жени намираха пари за неговите пътувания, подслоняваха го, придружаваха го в странстванията му, проповядваха и лекуваха рамо до рамо с него? Изминахме заедно с майка му Мириам пътя до Голгота, стояхме под кръста и плакахме, докато издъхна, намазахме тялото му в гробницата с редки билки и го увихме с най-тънкото платно на Магдала. С две думи, жените бяха тези, които останаха с него от началото до самия край. Дори и след това, докато духът му се възвиси на небето.

Прости ми, Иосифе, че изливам пред теб тревогата си, но когато получих писмото ти, се почувствах като удавник, видял в последния момент своя спасител. Съгласна съм, че много важни неща се случиха в последните дни на Учителя и много съм потисната от това, че не мога да тръгна незабавно за Британия, както искаш. Това закъснение може да се окаже благодатно, защото аз самата може би ще открия неща, които не съм споменала в записките и спомените, които написах за теб. Свързано е с Ефес.

Майката на Учителя, която ми е като рождена майка, е разстроена като всички нас от това, което се случва с наследството на сина й, и то за толкова кратко време. Решила е да отиде да живее в Ефес на Йонийския бряг и ме помоли да я придружа и да остана с нея около година, докато се установи напълно.

Нейният покровител, младият Иоан Заведеев, когото Учителя обичаше да нарича Parthenos или „изчервяващата се девица“, вече е голям мъж. Вдигнал е за нас каменна колиба в Ортигия при планината Куейл, край града, който ти вероятно помниш от множеството си пътешествия. Почти съм убедена, че Учителя е посочил на Иоан мястото малко преди смъртта си. То е особено, намира се на хвърлей разстояние от свещения кладенец, край който гърците вярват, че се е родила богинята Артемида (или Диана, както римляните я наричат). Но има и още нещо.

Всяка година на техния празник Еостра^[7] — денят на пролетното равноденствие, в който хората вярват, че е родена богинята, тук се стичат хора от цялата страна. Децата обикалят склоновете и търсят легендарните чер вени яйца, символ на късмет и плодородие. Може да е странно, но преди две години, когато Учителя почина, празникът съвпаднал с нашата Пасха. Излиза, че тази езическа богиня е свързана по някакъв странен начин с паметта на Учителя, както и с още нещо, което според мен липсва във всички останали разкази за онзи ден преди две години, когато ти пристигна в дома ни направо от пристанището след едногодишното си плаване по моретата.

„Когато бях малък, разказа ни тогава Учителя сред нацъфтелите ливади, пътувах много и посетих много чужди места и народи. Научих, че сред народите далеч на север хората използват дума «дру» за нещо, което вярват, че е истина, а «трут» за обет. Както в нашата юдейска традиция истината, справедливостта и вярата са едно. Свещениците са също и онези, които раздават правосъдие. Когато някой от техните духовници раздава правосъдие, както и нашите предци правели в древността, заставали зад «дуру», дърво, което ние наричаме «дъб». Ето защо те наричали своите духовници «друи» или «друиди», което означава «даващите истина».

Също като и древните юдеи, северните хора придавали голямо значение на числото тринайсет — броят на месеците в лунния календар. Тринайсетата луна бележи края на годината, това е числото, което ние смятаме, че е знак за промяна, но е и числото на новия цикъл, на прераждането и надеждата. Пак това число стои в основата на истинската история на Иаков, а по-късно наречен «Израил, борил се една нощ с ангела, изпратен от Бог». Същият този Иаков имал тринайсет, а не дванайсет деца, както всички предпочитат да мислят.“

Сетне, сякаш обяснил всичко, което е необходимо, Учителя се затвори в себе си, като се извърна от нас.

„Учителю, провикна се тогава Симон Петър, трябва да има някаква грешка. Признавам, че нищо не зная за тези хора от дъбовете, за които говориш, но сред нашия народ е известно, и то от Тората, че племената на Израил са дванайсет, а не тринайсет, както ти спомена. Никой не го е подлагал на съмнение.“

„Петре, Петре. Бог ти е дал уши. Отблагодари му се за това, като ги използваш!“, засмя се тогава Учителя, но личеше, че Петър се натъжи и Учителя добави: „Не казах тринайсет племена, а тринайсет деца. Чуй историята поновому, попитай се защо този факт разкрива ядката на истината, която търся.“

Учителя седна до мен и останалите в кръга, който бяхме направили на тревата, сложи ръка върху косите ми и се усмихна.

„Може един ден Мириам да намери отговора — рече той на Петър. — Винаги съм смятал Мириам за моя тринайсети ученик, но един ден тя ще стане моят първи апостол: тринайсети и първи — така цикълът се затваря. Алфа и омега, първи и последен.“ После като че размисли, та продължи: „Детето на Иаков, което всички забравят, е Дина^[8]. Тъкмо тя е ядката на истината в историята. Името й като това на брат й Дан означава съдия.“

Тогава Учителя се усмихна и пое надолу по склона, а ние го последвахме.

Добре знаеш, Иосифе, че Учителя никога не използваше притчи или твърдения, които противоречат на общоприетото, за да обърква или дразни тези, които го слушат. Винаги имаше причина за това. Мислеше си, че само ако сами дирим истината и стигнем до нея без чужда помощ, ще я проумеем истински, ще я попием и тя ще стане част от нас.

В онази сутрин Учителя даде да се разбере, че числото тринайсет е свързано с лунния календар на юдеите, следователно е свързано и с промяната на сезоните. Питам се обаче защо не спомена и още нещо, което не може да не е знаел: името Дина отговаря на Диана, което римляните използват. Защо не ни каза тогава и за плановете си, един ден майка му да живее в известната дъбова гора в Ортигия? Къщата й да бъде съградена до кладенец, където богинята на луната Артемида, наричана Диана от ефесци покровителка на изворите и кладенците, чиито ритуали се изпълняват в дъбови гори в света на гърците, е била родена? Не може да е просто съвпадение, че това бе последната история, разказана от него на стадото му в деня, който по-късно стана ясно, че е бил и последният ни заедно. Грешката, че не го разбрах тогава, е само моя.

Иосифе, знам, че това, което ти пиша сега, ще ти даде много храна за ума и ще си го обмислил подробно, преди да се срещнем. Аз пък ще направя всичко възможно да науча повече за мотивите на Учителя, защото съм убедена, че е имало такива, да изпрати майка си в дома на тази прочута Ефеска богиня. Може би двамата заедно ще успеем да открием липсващата брънка, която ще свърже тези на пръв поглед различни и разпокъсани събития от последните дни на Учителя.

Засега, Иосифе, се моля Бог да е с теб и ти изпращам моите очи, уши и сърце, както и благословията си, та да можеш да видиш, чуеш, обичаш и вярваш, както Учителя искаше от нас.

Мириам от Магдала.

Когато Иосиф вдигна очи от писмото, слънцето вече се бе скрило зад хоризонта и лъчите му багреха вълните в кърваво червено. Кълба мъгла се търкаляха над водата и приличаха на серни пари, извиращи от морските дълбини. Загледан замислено в далечината, Ловерниос, мълчеше.

— Има нещо в разказа на Мириам, което тя премълчава — обади се Иосиф. — Макар да е едно от тринайсетте деца на Иаков, Дина не е родена тринайсета. Според Тора поредността на раждане на децата е от голямо значение. Дина е последното му дете от Лиа, по-възрастната му съпруга, но не е последното му родено дете.

— Имал е значи не само една жена, нали? — попита Ловерниос. Полигамията е рядко срещана сред келтойските племена и е неприемлива за елитната класа на друидите.

— Иаков е имал две жени и две наложници — обясни Иосиф. — Бях ти споменал, че Учителя се отличаваше със забележителна памет, особено за събитията, описани в Тората. Всички числа в Тората носят значение, защото и юдейската азбука, както и гръцката, е базирана на числа. Разбирам, че учителя е искал историята на Дина да бъде видяна от много страни.

— По-добре ми разкажи — предложи Ловерниос.

Вечерният мрак се бе спуснал и мъглата напълно обгърна брега под тях. Всеки миг щеше да настъпи непрогледен мрак, ето защо Ловерниос на бърза ръка събра сухи пръчки и клони и след няколко удара с кремъка си запали огън. Двамата седнаха на едно равно място наблизо и Иосиф подхвана обещаната история.

Тринайсетото племе

Историята започва от младостта на нашия прародител Иаков. Два пъти успял да измами своя брат близнак Исав, така че да получи правата, отредени му по рождение. Когато научил, че брат му възнамерява да го убие веднага, щом баща им умре, Иаков побягнал от Ханаан на север и поел към земите, откъдето била майка му. Когато наближил планините край река Ефрат, той видял красива пастирка, повела стадото си с овце на водопой към близкия кладенец, и Иаков се влюбил в нея. Оказало се, че това е братовчедка му Рахил, по-малката дъщеря на Лаван, брат на майка му. Без да се колебае, Иаков я поискал за жена.

Работил седем години при чичо си Лаван, за да заслужи ръката на Рахил, но на сутринта след първата брачна нощ разбрал, че са го измамили. В тъмното наместо Рахил при него изпратили по-голямата й сестра — кривогледата Лия. Такъв бил обичаят на север — да се жени първо по-голямата дъщеря. Лаван предложил на Иаков да му даде Рахил за втора жена, но трябвало да плати зестрата й като обработва нивите му още седем години. Числото седем също е много важно в историята на моя народ. Бог създал света и си починал от свършената работа за седем дни. Седмицата бележи изпълнението и завършването на всички творчески начинания, то е и числото на небесната мъдрост. Ето защо не е без значение фактът, че единствената дъщеря на Иаков, Дина, е седмото му дете.

Бог отказвал на Рахил благословията си да има деца, докато Лия дарила мъжа си с четирима сина. Рахил предложила на съпруга си да влезе при слугинята й Вала, която му родила още двама сина. Тъй като Иаков не посещавал вече леглото на Лия, тя му предложила своята слугиня Зелфа, която също му родила двама сина, докато Рахил си оставала бездетна, но скоро нещата щели да се променят.

Един ден най-големият син Рувим намерил няколко стръка мандрагора^[9] в житното поле и ги занесъл на майка си Лия. Смята се, че мандрагората помага за зачеване и че с нея е била изкушена Ева. Рахил помолила Лия да си разделят мандрагората, а Лия казала, че ще го направи, ако Иаков се върне в леглото й. Отчаяна, Рахил се съгласила, след което Лия родила още двама сина. И тогава се случило важно събитие — седмото и последно дете на Лия, което било вече единайсетото дете на Иаков, било момиче, на което дали името Дина.

Раждането на Дина бележи края на безплодието на Рахил и на плодовитостта на Лия. Първородният син на Рахил, Иосиф, станал след време първи министър в Египет, бил дванайсетото дете на Иаков. Последният — Вениамин, при раждането на който Рахил починала, бил дванайсети син и тринайсето дете.

Последователността, в която децата се раждали, начинът, по който Иаков ги благословил преди смъртта си, и дори племената, по-късно благословени от Моисей в пустинята, всичко това е известно в нашата история. Но за Дина не се знае нищо, докато баща й не се завръща от самоналоженото си изгнание на север и прибирането на семейството обратно в Ханаан.

Иаков купил земя от местния владетел Емор и изкопал кладенец, който съществува и днес в подножието на свещената планина Гаризим, и се установил със семейството си в земите на Ханаан. Един ден Дина тръгнала през житните ниви да се срещне с местни момичета, но я видял синът на Емор — Сихем и я пожелал. Там, насред нивите, я похитил. Разбрал също така, че е влюбен в нея, и я завел у дома, където казал на баща си, че иска да се ожени за нея.

Емор отишъл при бащата и братята на момичето и предложил да отстъпи половината от своя имот и имущество срещу разрешението синът му да я вземе за жена. Иаков и синовете му се съгласили, при условие че мъжете от племето на Ханаан се обрежат, както повелявал законът на юдеите. Двама от братята на Дина, Симеон и Левий, обаче били неискрени и когато ханаанските мъже претърпели операцията, те нападнали домовете им, избили мъжете, измъкнали насила Дина от къщата на похитителя й, ограбили къщите и отвлекли жените, децата, добитъка и всичко по-ценно. Семейството на Иаков било принудено да избяга от тези земи от страх, че местните ще им отмъстят за измамата и кръвопролитието.

Известни са още два факта, свързани с тази история.

Недалеч от кладенеца, който Иаков изкопал, растял висок дъб — известен бил като Дъбът на Сихем. Край него Моисей заповядал на юдеите да издигнат първия си олтар при завръщането си от Египет в Обетованата земя. Под това известно дърво Иаков заровил дрехите и скъпоценностите, дори и идолите, принадлежали на жените и наложниците му, както и на жените, които те отвлекли от Ханаан, за да могат всички да облекат нови чисти дрехи и да започнат нов живот, преди да се отправят към земята на дедите му.

Някъде между Ханаан, която останала зад гърба им, и земята Юдея, недалеч от Витлеем, Рахил родила тринайсетото и последно дете, което нарекла Бенони, но после Иаков сменил името му на Вениамин. След това Рахил издъхнала.

 

 

— Какво станало с Дина, причина за толкова обрати в съдбата на мнозина? — попита Ловерниос, когато Иосиф завърши разказа си.

— Не знаем как се е почувствала от вероломството на братята си, извършено заради нея. Това е последното споменаване в Тора на нейното име — отвърна Иосиф. — Ала предметите, заровени под дъба, се наричат Наследството на Дина, тъй като това обърнало съдбата на еврейския народ, лишило го от миналото му и самоличността. От този ден преди близо две хиляди години, когато те напуснали Ханаан, днешна Самария, и влезли в Хеброн, днешна Юдея, те са като преродени за нов, съвсем различен живот.

— Мислиш ли, че това е тайното послание на Есус от Назарет, да се освободите от своето минало и да се преродите за нов живот?

— Това се надявам да науча от съдържанието на съдовете тук — отвърна Иосиф.

— От писмото на тази жена, което прочете, мога да се досетя какво е имал предвид Есус от Назарет и защо е разказал тази история на учениците си — рече принцът. — Свързано е с кладенеца на Иаков, за който спомена, и с дървото.

Иосиф се взря в дълбоките сини очи, станали почти черни от светлината на огъня.

— Моят народ също има дъбови дървета, приятелю. Цели гори, а и във всяка можеш да срещнеш кладенец, който се пълни от свещен извор. При всяко от тези места отдаваме почит на една богиня. Името й не е нито Дина, нито Диана, а Дану, моето племе например „Туата де Данаан“, означава Хората на Дану, което е доста близо. Дану е великата жена, майка на всички „изворни води“ — водите от изворите и кладенците. Името й означава „дар“, каквато всъщност е водата. Отдаваме й почитта си, така както и Иаков го е направил, само че ние не заравяме съкровища под дъба, а ги хвърляме в кладенеца до него, откъдето те отиват в протегнатите ръце на богинята.

— Едва ли си мислиш, че последната заръка на Учителя е… — започна Иосиф.

— …свързана с нещо, което може да се нарече езическо ли? — довърши Ловерниос с усмивка. — Боя се, че никой от вас не е успял да разбере този човек, още от детството му. За теб той е велик философ, мъдър пророк и спасител. За мен обаче той е „фили“, човек, който вижда под повърхността на нещата — такива каквито са. Един „фили“ вижда оголена душата на другия, а духът му е древен като на вашия Есус от Назарет. Но има и още нещо…

— Какво например? — промълви Иосиф със свито сърце.

Принцът на Лисиците не откъсваше очи от огъня и подскачащите искри, които се виеха високо, преди да изчезват в мрака. Иосиф усети как тръпки полазиха по кожата му в очакване на думите на друида.

— Този човек носи бог в себе си — прошепна най-сетне онзи.

— Бог ли каза? — възкликна Иосиф, едва чуто, все едно някой го беше цапардосал с все сила. — Знаеш, че за нашия народ има само един Бог: Цар на царете, Господ Саваот, онзи, чието име не се изрича, чието име не се гравира в камък, чийто дъх създаде света и който се създаде само като каза: „Аз съм.“ Да не искаш да кажеш, че той може да се всели в човешко създание?

— Трябва да ти призная, че виждам в него прилика с друг бог — бавно рече принцът. — Защото дори името му съвпада с това на великия келтски бог Есус, господар на света и на богатствата, които извират от земята. Човешката жертва или по-скоро тези, които принасят себе си жертва в името на Есус, висят на дърво, за да постигнат истинската мъдрост и познание за безсмъртието. Вотан^[10], бог от далечния север, висял на едно дърво девет дни, за да постигне тайната на руните — загадка на загадките. Твоят Есус от Назарет престоял девет часа, но идеята е същата. Вярвам, че той е жрец от най-висш ред. Принесъл се е в жертва, за да влезе в магическия кръг, в който можеш да откриеш истината и да постигнеш висшата мъдрост и духовно безсмъртие.

— Принесъл се в жертва? Заради мъдрост? Или заради някакво безсмъртие? — скочи развълнувано Иосиф от Ариматея. Чувал бе римляните да разказват, че сред келтоите има обичай за човешко жертвоприношение, но за първи път чуваше друид да споменава за това. — Не, не. Не е възможно! Исус наистина е Учител, но аз съм го отгледал и мисля за него и като за мое дете. Познавам го по-добре от всеки друг. Никога не би обърнал гръб на човечеството, нито пък би се отказал от мисията си да търси тук, на земята, спасение за братята си със средствата на любовта! Стремеше се винаги към живота и светлината. Не искай от мен да повярвам, че Учителя може да е въвлечен в мрачен варварски ритуал, за да омилостиви някакви кръвожадни богове.

Ловерниос също се изправи. Сложи ръка на рамото на своя приятел и се взря в очите му.

— Но ти мислиш точно за това, приятелю — рече той. Иосиф отстъпи в знак на несъгласие, но Ловерниос продължи — През цялото време се боиш да не е истина. Защо чакаше отпътуването на Иаков Заведеев, за да отвориш глинените съдове? Защо поиска да дойда чак от островите, за да бъда с теб, когато ще прочетеш написаното в тях?

Без да чака отговора на Иосиф, принцът се пресегна и вдигна мрежата с глинените делви.

— Единственият ни въпрос е дали да ги изгорим сега веднага, или да ги прочетем. Вашият Учител е поел път, който ми е добре известен. В обичаите на народа ни е известно, че само избраници на съдбата могат да поемат пътя на друи, или на посланик на боговете. Това е пътека, която те подготвя за саможертва, нещо, което мисля, че вашият Есус отдавна е бил готов да направи в името на човечеството. Такава пътека винаги удостоява онзи, който се готви да я измине, с мъдрост и истини, жизненоважни за осъществяване на една такава цел. Ала има друга пътека — далеч по-опасна, но ако е успешно осъществена, носи много по-обширно познание и власт.

— Каква власт имаш предвид? — попита Иосиф.

— Трябва да разберем какви са били онези предмети — започна Ловерниос сериозно и пусна мрежата с делвите до огъня, — които прадедите ти са заровили под корените на дъба в Самария и където вероятно са и до днес. Дълбоко се съмнявам обаче, че са останали недокоснати през тези две хилядолетия. Подозирам, че историята на Есус от Назарет няма за цел да ни разкаже просто историята за похищението на Дина и отмъщението на близките й. На дъното стои по-скоро една по-голяма трансформация и че вероятно предметите на Иаков са своеобразен ключ към загадката.

— Аз сам ти казах преди малко за тези предмети — възрази Иосиф. — Учителя никога не е говорил за тях. А те били само дрехи, бижута, лични съкровища, божествата на прислугата, при това стоят заровени вече две хиляди години. Не можем по никакъв начин да ги свържем с някаква трансформация, да не говорим за обяснение на действията на Учителя.

— Спомена, че са заровили нещата до свещен кладенец, под свещен дъб, и причината да го направят е да сменят самоличността на племената, потомци на Иаков. Което подсказва, че не става въпрос само за лични вещи, а за талисмани, в които са вложени омайности от всеки член на племето — обясни Ловерниос. — Онзи, който се е нагърбил с тежката задача да измине този път, за който ти говорех, пръв трябва да вземе талисманите. Те трябва да са обединени от силата на общността по време на отдаването му на древните мистерии. Почти съм сигурен, че това е била целта на Учителя ви. И ако той избере да следва този път заради своя народ, би трябвало талисманите на вашите прадеди да са в него. Но независимо от това дали ще се провали, или ще успее в постигането на окончателната си цел — трансформацията, предметите трябва да бъдат върнати след това обратно в земята, за да омилостивят боговете.

— Нещо не разбирам — не се примиряваше Иосиф, — искаш да кажеш, че Учителя е изкопал вещи, останали заровени в земята от хилядолетия… а може и никога да не са съществували… само и само да си спечели някаква загадъчна власт. Учителя, приятелю, бе способен приживе на такива изумителни деяния като възкресяването на Лазар. След собствената си смърт успя да се яви на Мириам, все едно бе жив. Каква ще да е тази по-голяма сила, която ще е по-велика от тази, която вече притежава?

Последните искри на огъня догаряха и като по даден знак двамата мъже се заловиха да изгасят жарта, за да се върнат на кораба на Иосиф. Ловерниос преметна мрежата с глинените съдове на силното си рамо. Иосиф виждаше вече само едрия му силует, когато до ушите му стигна мекият глас на друида.

— Не бях съвсем точен, когато ти казах, че във вашия Учител се е вселил бог. Друидите вярват, че това да си бог, ти се възлага, за да доведеш Нова ера.

 

 

Сирийска Антиохия:

есента на 35 г. сл. Хр.

Време за истина

Защо те приемат, че Сатурн е баща на Истината? Дали наистина приемат, че… Сатурн (Кронос) е Време (Хронос) и че Време е онова, което открива истината? Или защото е вероятно легендарната Епоха на Сатурн… епоха на великата справедливост, да има най-голямо участие в истината?

Плутарх,

Римски въпроси

Луций Вителий, новоназначеният легат^[11] на императора в Римска Сирия, крачеше неспокойно из стаите на жилището си. Просторните помещения, от които се ръководеше дейността на римските легиони, гледаха към вътрешен двор, връзка с жилищата на офицерите от третия легион. При всяко минаване покрай прозорците Вителий промърморваше по някаква ругатня. Писарят му неизменно вдигаше очи и сетне бързо ги свеждаше, за да не изпусне нещо от диктовката пред него и да не е паднала капка мастило от перото му. Тъкмо триеше старателно едно такова петно, когато при тях влезе главният прислужник.

— Къде, по дяволите, е Марцелий — посрещна го възмутен Вителий. — Изпратих да го повикат преди повече от час! Малко ли грижи имам в този хаос, който заварих тук. Първо проклетите парти^[12], а сега и с евреите.

Човекът коленичи на едно коляно и се опита да обясни:

— Изпрати ме да ви предам, Ваше превъзходителство, че всеки момент ще е тук. Офицерите не го пускат. Спорят с него, защото са против заминаването му за Юдея, ако там ще се проведе нещо повече от изслушване. Не искат да има публичен съдебен процес…

— Те ли не искат публичен процес? — пламна лицето на Вителий. — Бъди така добър да им припомниш кой е римският легат. — Писарят се размърда неспокойно на стола си и хвърли няколко погледа към вратата, сякаш се готвеше за бягство. — Няма значение! — додаде вбесеният Вителий. — Щом се налага, ще освежа паметта на офицерите си и ще им припомня кой отговаря за реда тук. — Той се отправи с енергични крачки към изхода, където едва не се сблъска с Марцелий.

— Много съжалявам за закъснението — извини се мъжът, докато оправяше късата пелерина на рамото си и се покланяше. — Най-вероятно знаете, че откакто Кападокия е присъединена към Рим, офицерските части са натоварени твърде много с това да поддържат реда сред войските, да не говорим за опустошенията, причинени от жителите на Партия по протежение на цялата северна граница. На всичкото отгоре сега се прибавя и тази история с префекта на Юдея Понтий Пилат… — Марцелий прокара пръсти по късо подстриганата си коса и поклати глава. — Ако трябва да съм честен докрай, офицерите се страхуват, че ако Пилат бъде изправен на съд, каквито са плановете, целият южен регион ще бъде разтърсен от вълнения. Този човек се оказа жив въглен от политическа гледна точка. От самото начало провокира с действията си. Заграби, без много да му мисли, големи суми от еврейски храм, оскверни територии на храма и свещенически одежди, прокара акведукт през еврейско гробище. Само преди няколко години нареди да бъде разпънат на кръст известен еврейски проповедник редом до най-обикновени престъпници. Тормози непрестанно евреите, поведение, недопустимо за управител на римска провинция… а сега и касапницата в Самария. Моля ви да разберете, че офицерите имат право да са загрижени. Положението наистина е сложно. Ако съдът обвини Пилат, евреите ще станат много дръзки от факта, че най-накрая Рим се съобразява с тях. Ако пък бъде провъзгласен за невинен за това, че е наредил да бъдат избити онези стотина евреи от Самария, тогава може да се очакват открити метежи.

— Бъди сигурен, че добре съм запознат с фактите, скъпи ми Марцелий — рече легатът и с жест посочи на офицера да седне. — Можеше да спестиш много време и на двама ни, ако беше се явил още при първото ми повикване, защото вече съм взел решение. Малко може да се направи и едва ли е необходимо относно миналите простъпките на Пилат, но за последния случай ще бъде изпратен в Рим и там ще бъде съден.

— Пред Сената? — не повярва на ушите си Марцелий. — Нали Пилат е на твое подчинение — на римския легат? Той е само военен управител.

— Принадлежи и на конницата — добави Вителий. — Така че подлежи на съд пред военен трибунал от равните нему, а после ще получи порицание или присъда от Сената.

Марцелий се усмихна широко на това изключително умно решение на проблем, който до преди миг смяташе за непреодолим. Едва тогава си даде сметка, че писарят и главният прислужник са все още в стаята.

— Свободен си — обърна се Вителий към прислужника, който напусна, без да се бави, а на писаря поръча: — Прочети на офицер Марцелий писмото до остров Капри, което ти диктувах преди малко.

Човекът се изправи, разви рулото и зачете:

До: Тиберий Цезар

Император на Рим

Капри

От: Луций Вителий

Императорски легат на Рим

Сирийска Антиохия

Ваше Превъзходителство,

С настоящето ви уведомявам, че в качеството си на легат на колонията Римска Сирия отстраних Понтий Пилат от поста му префект на Юдея, като го освободих от всички по-нататъшни задължения в източните провинции на империята. Поради тежестта на обвиненията срещу Пилат и високата степен на враждебност към него, му наредих да се върне в Рим, за да бъде изправен пред военния трибунал на конницата и да изслуша преценката на Сената за неговата досегашна дейност. На поста префект назначих старши офицер Марцелий, от години на служба в Трети легион, като се надявам сам да се уверите в безукорността на неговата биография.

Прилагам доклада от едномесечната проверка на регионалната ни военна комисия по постъпилото оплакване от страна на Съвета на самаряните в Сихем, в което Пилат се обвинява в извършване на престъпления срещу гражданите и срещу някои от водачите им. Надявам се докладът да е достатъчно основание за действията, които предприех.

Продължавам да се моля на боговете Ваше Превъзходителство и цялото императорско семейство да е в добро здраве. Позволявам си също волността чрез вас да изпратя сърдечни поздрави на своя син Аулий, за чието здраве ще запаля благовонна мирта и ще се помоля да продължи да бъде предан и верен слуга на Римската империя.

Луций Вителий, императорски легат,

Сирийска Антиохия

 

 

Доклад на Трети легион в Антиохия за разследване по обвинения:

Съветът на Сихем, Самария

Срещу префекта на Юдея Понтий Пилат

Писмено оплакване срещу Понтий Пилат, префект на Юдея, постъпи от страна на гражданския съвет на Сихем за това, че миналия месец е заповядал силови действия, в резултат на които са загинали сто двайсет и седем самарянски граждани — мъже, жени и деца по време на религиозно поклонение на повече от четири хиляди души в свещената за евреите планина Гаризим. В оплакването се съдържат и по-нататъшни обвинения за задържане, изтезание и екзекуция на някои от изтъкнатите граждани на Самария, повечето от които са били арестувани преди това по нареждане на префекта.

Самария е важен от политическа гледна точка централен регион на Римска Палестина, разделящ провинция Римска Юдея от тетрахията Галилея, управлявана от Ирод Антипа. Главният град — Сихем, е разположен между два важни религиозни центъра: планината Евал и планината Гаризим. Отдавнашна вражда съществува между юдеите и самаряните. Векове наред самаряните са изповядвали едни и същи вярвания с юдеите и също като тях са имали свещени места на планината Гаризим, това включва боготворене на гълъба и свещеното дъбово дърво. Всички евреи, включително и тези от Юдея, считат планината Гаризим за свое свещено и важно за историята на тяхната религия място. Наричат го Tabbur Ha’ares — абсолютен географски център на Земята, или онова, което ние бихме нарекли Axis Mundi.

Разказва се легенда, според която свещени съдове и други ценни предмети от първия храм на цар Соломон в Юдея са изнесени при разрушаването на храма и са заровени там, така че при завръщането на евреите от робството им в Египет, техният духовен водач Моисей е дал заръки тези свещени реликви, включително известния Кивот на завета и самите шатри, да бъдат заровени на мястото, където евреите за първи път са разпънали шатрите си в пустинята. Различните фракции между евреите са единодушни, че чистата вода на кладенеца недалеч от град Сихем, известен и до днес с лечебната си вода, е изкопан от техния родоначалник Иаков при пристигането му в тази земя, където той е издигнал и първия си олтар.

Открай време евреите вярват също така, че тези реликви ще бъдат извадени в зората на хилядолетието, следващо това на Моисей, което според техния календар наближава. Ето защо миналия месец, след като пророк от Самария предсказа, че предметите ще излязат на бял свят в деня на есенното равноденствие, множество от близо четири хиляди поклонници се събраха и се отправиха към планината.

Като разбрал за този поход, Понтий Пилат събрал войниците от гарнизона, разположен край Цезарея, наредил им да се облекат като поклонници и да отидат на мястото за поклонение. Когато поклонниците тръгнали нагоре по склона на свещената планина, по нареждане на Пилат войниците започнали да убиват тези, които били край тях. Други, особено по-богатите и известните, били взети за заложници и отведени в Цезарея, където били разпитани за причината за поклонението, след което били убити вкупом, отново по заповед на Пилат.

По време на разпита пред трибунала тук Пилат неизменно заявяваше, че целта му била да предотврати размирици, тъй като имал информация, че много от поклонниците щели да носят оръжие. Известно е, че самаряните и много от останалите жители тук носят открай време оръжие, за да се бранят от разбойниците в района, а и много от жертвите били жени и деца, така че обяснението му не е твърде задоволително. На префекта е наредено да остане под домашен арест в Антиохия, до второ нареждане.

Участниците в трибунала, опирайки се на показанията на римските войници, присъствали по време на разпитите на заловените самаряни, са единодушни, че префектът Пилат се интересувал да научи къде точно се очаква да бъдат намерени предметите, за които стана дума. С оглед на това наредихме допълнителен отряд от Трети легион да претърси планината Гаризим. Когато се върнаха, те докладваха, че са открили множество места, където наскоро е било копано. Тъй като поклонниците са били спрени в началото на своето изкачване от войниците, пратени от Пилат, очевидно някой друг е копал. Не бих се учудил, ако това е сторено по нареждане на бившия префект. Древни, свещени предмети не бяха намерени.

 

 

Рим:

пролетта на 37 г. сл. Хр.

Пепелянката

Отглеждам пепелянка за народа на Рим, И един истински Фаетон за целия свят.

Тиберий към Гай

Нямам нищо против да ме мразят, стига да се страхуват от мен.

Гай Калигула

— Какви очарователни малки изненади ни поднася животът точно когато най-малко ги очакваме — отбеляза император Гай, обръщайки се с привидна любезност към чичо си Клавдий.

Разхождаха се ръка за ръка през Марсово поле покрай Тибър към мавзолея на Август и недовършения поради смъртта на Тиберий храм на Божествения Август. Докато се усмихваше вътрешно на някаква своя мисъл, Гай вдъхна дълбоко аромата на прясната пролетна трева и продължи:

— И като си помисля, че само преди месец на мен гледаха като на малкия Калигула — ботушчето — „роден в ботуш“, отгледан от баща си като част от войнишкия инвентар. На осемнайсет бях в групата на танцуващите момчета, които дядо ми събираше заедно с харема си на онзи ужасен скалист остров Капри. А виж ме сега — на двайсет и четири управлявам цялата Римска империя! Колко ли би се гордяла майка ми! — Внезапно лицето му помръкна. — Ако, естествено, й бяха дали възможност да живее, за да се порадва на този факт.

Запознат добре със семейната история, Клавдий ни най-малко не се изненада от реакцията на своя племенник и само леко го потупа по ръката. Също като младия император до него, когото всички все още наричаха Калигула, Клавдий бе прекарал живота си в непрестанно недоумение кой, като не изключваше себе си, разбира се, ще е следващият убит от семейството и от кого.

Много се говореше например, че преди да седне на трона, Тиберий е организирал убийството на Германик — бащата на Калигула и брат на Клавдий, за да попречи на Германик, като законно осиновен син на Август и негов любимец, да наследи властта. Това обаче беше последната смърт в семейството, причината за която остана само слух. Включително двамата братя на Калигула и майка им Агрипина, на която Тиберий открито нареди да замине в изгнаничество, бяха бити и оставени да умрат от глад.

— Естествено, ще ме подозират в съзаклятничество — добави Калигула, имайки предвид смъртта на дядо си, който го беше осиновил. — Вярно е, че бях там, когато Тиберий спря във вилата в Мисено. Бях там в нощта на внезапната му смърт. Но тя беше в резултат на тридневен гуляй. Признавам, че много приличаше на отравяне, и боговете ми са свидетели, че аз не по-малко от останалите имах основание да ликвидирам стария козел. В края на краищата тъкмо той бе убил почти всеки, с когото бе сядал на една маса.

— Ако наистина е така и всички вярват, че ти си го сторил — намигна Клавдий, — какви дарове са ти приготвили гражданите на Рим и мъжете от Сената? Знаеше ли, че по време на празниците във връзка с церемонията за твоето възкачване на трона тълпите по улиците крещяха: „Към Тибър с Тиберий“? Също като по времето на Сеян — онова, което се е качило нагоре, трябва да слезе долу.

— Не ми го казвай! — провикна се Калигула. Той издърпа ръката си и хвърли на Клавдий див поглед. Миг след това лицето му се разтегна в усмивка, от която по гърба на чичо му полазиха ледени тръпки. — Знаеш ли, че спах със сестра си?

Калвдий загуби ума и дума. Известно бе, че като дете Калигула получаваше припадъци, по време на които падаше на земята и от устата му излизаше пяна — симптоми, много типични за цезарите. Сега обаче, застанал в чудесния пролетен ден под чистото синьо небе на Марсово поле, Клавдий си даде сметка, че става дума за най-обикновена лудост. Знаеше, че трябва да отговори по някакъв начин на племенника си, и то по възможност бързо.

— Божичко! — запелтечи той. — Не, нямах представа! Направо съм изумен. От къде можех да знам такова нещо? Всъщност ти каза „сестра ми“, но ти имаш три. И то коя от коя по-хубави.

— Да ти кажа право, чичо, това, което се говори в семейството за теб, ще се окаже истина — хладно отбеляза Калигула. — Ти си истински глупак. Вече съжалявам, че те направих свой първи съконсул, за да управляваш редом с мен. И макар да съм те харесвал най-много от всички свои роднини, май трябваше да избера някой по-проницателен.

— Такова назначение може да се промени всеки момент, макар да съм преизпълнен с щастие и гордост, че избра тъкмо мен — побърза да го увери Клавдий, който нямаше представа какво да прави.

— Нямам предвид сестра ми — процеди през зъби Калигула, макар стражата да бе на такова разстояние от тях, че трябваше да викат с все сила, за да ги чуят. — Наистина ли не разбираш? Имам предвид богинята.

— Аха, богинята значи — закима Клавдий, който правеше неистово усилие да не отклони поглед от горящите като въглени тъмни очи на племенника си.

— Точно така, богинята! — почти изписка Калигула, юмруците му се свиха от яд. — Не може обикновена смъртна да стане моя императрица! Освен това смъртни брат и сестра няма как да встъпят в брак, докато боговете винаги се женят за сестрите си — така се прави! И по това разбираме, че са богове! Защото спят със сестрите си!

— Така е! Така е! — побърза да се съгласи Клавдий и почука с пръст челото си — все едно току-що е получил прозрение. — Ти не спомена, че става дума за богиня, и това ме обърка. Разбрах те. Говориш за Друзила, значи! — Той мислено помоли всички истински богини да е дал правилния отговор.

— Чичо Клавдий — усмихна се Калигула. — Голяма лисица си. Чудесно си го знаеше и преди, но нарочно искаше аз лично да ти го кажа. Сега искам да споделя с теб всичките си идеи за мерките, които съм замислил, за да спася империята.

 

 

Идеите на Калигула изненадаха дори Клавдий, комуто страстта на племенника му към скъпи жени и пищни пиянски банкети бе известна. В този час, който двамата прекараха в обикаляне на мавзолея на Август и храма, те обсъждаха как да бъде завършен строежа. Клавдий бързо пресмяташе какво би означавало това в пари.

Калигула вече беше подарил редки скъпи бижута на комедианта Менстер и останалите си любимци. А когато Ирод Агрипа, зет на тетраха на Галилея Ирод Антипа, беше освободен от затвора, където бе хвърлен по заповед на Тиберий и бе прекарал там последните шест месеца, Калигула нареди публично веригите, с които беше окован, да бъдат заменени със златни със същото тегло. Ако съвсем малка част от плановете му се осъществяха, пресмяташе наум Клавдий, то цялото богатство на Тиберий от двайсет и седем милиона златни къса, както и държавната хазна, щяха да отлетят безвъзвратно.

— Тук в Рим ще завърша храма на Август и театъра на Помпей — изреждаше младият император и сгъваше един след друг пръстите на ръката си. — Ще разширя императорския дворец на хълма Капитолия, за да го свържа с храма на Кастор^[13] и Полукс, ще добавя и акведукт, за напояване на градините, ще построя нов амфитеатър, където Менстер ще дава своите представления. Ще издигна отново разрушените храмове в Сиракуза. Ще прокопая канал през провлака до Гърция, за да възстановя храма на Поликрат^[14] на остров Самос, ще върна статуята на олимпийския Юпитер в Рим, където й е и мястото, освен това съм намислил да построя нов храм на Дидимейонския^[15] Аполон в Ефес, чиито планове и строеж смятам лично да надзиравам… — Така продължиха цяла сутрин, докато някъде към обяд се върнаха отново в двореца. Едва тогава Клавдий успя да зададе въпроса, който се въртеше в главата му от сутринта.

— Истински пример за щедрост ще дадеш на римските граждани, скъпи мой Гай! — рече той на своя племенник, който вече се бе настанил на украсения със скъпоценни камъни трон, до който водеха няколко стъпала, ето защо, за да чува добре чичо си, Калигула трябваше да напрегне слух. — Ще бъдат добре възнаградени за обичта си към теб и доверието което ти гласуваха. Сам каза, че възнамеряваш да възстановиш практиката за „хляб и зрелища“, както съществуваше по времето преди Тиберий и бе прекратена от него. Някак не те виждам в ролята на владетел, който ще държи на събирането на данъци. Очевидно си измислил някакъв хитър начин да набираш средства.

— Позволяваш си да разговаряш с един бог за това, че трябва да тича след пари? — с погнуса попита Калигула. Беше взел златната светкавица на Юпитер, с която обичаше да се разхожда, когато се занимава с държавни дела, и с върха започна да чисти ноктите си. — Добре де, все пак си мой съконсул и ще ти кажа. Спомняш си, предполагам, Публий Вителий, помощник на баща ми Германик? Беше с него, когато едва трийсет и три годишен баща ми беше на последната си мисия в Сирия.

— Познавам добре Публий — обади се Клавдий. — Беше най-близкият човек на брат ми, дори в смъртта му. Тогава ти беше малко дете и затова вероятно не знаеш, че тъкмо той доведе Писо — агент и приятел на Тиберий, — за да бъде изправен на съд по обвинение, че е отровил баща ти. Тогава и Тиберий можеше да бъде изправен пред съда, ако не беше изгорил тайните инструкции, които бе дал на Писо, когато му ги показаха. Но Тиберий имаше дълга памет за такива предателства и не забрави Вителий. След време Публий беше арестуван и обвинен, че е участвал в заговора на Сеян. Опита се да пререже вените си, но се разболя в затвора. По-късно брат му Квинт, сенаторът, бе публично опозорен по време на една от организираните от Тиберий чистки в Сената.

— Не си ли се запитвал — попита Калигула — защо дядо ми ще унищожи двама братя в нашето семейство… и после, малко преди самият той да умре, ще назначи най-малкия брат за императорски легат в Сирия?

— Луций Вителий ли? — повдигна вежди Клавдий. — Като всеки в Рим за мен това назначение е по-скоро въпрос на… лична услуга. — След това додаде с известно неудобство: — Заради младия Аулий.

— Наистина, кой друг, ако не бащата на човек като Аулий, заслужава такава чест — саркастично подхвърли Калигула. — В края на краищата момчето, едва шестнайсетгодишно, щедро предложи своята девственост на Тиберий. Трябваше да се сетя и сам.

Калигула стана от трона, слезе по стълбите и започна да крачи из стаята, като пошляпваше светкавицата по едната си длан. Сетне седна до масата и вдигна съд с вино, от който наля в една чаша и разклати звънчето наблизо. Слугата, който опитваше храната и напитките му, момче на не повече от девет-десет години, влезе на часа, за да опита напитката, в това време младият император напълни други две чаши почти догоре и даде знак на чичо си да вземе едната. Изчака момчето да напусне стаята с поклон. Сетне за изумление на Клавдий извади от кутия на масата две скъпи на вид перли с размери на човешки палец и ги пусна в чашите с вино.

— Получих всички документи, които е държал Тиберий на Капри — съобщи младият император, след като отпи от виното и попи устните си. — Изчетох всичките, но един от тях ми се стори особено интересен. Писан е от Луций Вителий, след като поел поста в Сирия преди малко повече от година. В него става дума за някакви изключителни предмети, собственост на евреите, заровени някъде по склоновете на свещена планина в Самария — предишното протеже на Сеян, Понтий Пилат, се е опитвал да се добере до тях. Оказва се, че Пилат е избил бая народ, за да стигне до тях. — Клавдий, единственият наистина беден член на императорското семейство, в този момент имаше само една мисъл — как да извади перлата от чашата си, преди да се е разтворила в течността, но така, че племенникът му да не забележи. Все пак реши, че ще отпие малко от подправеното по този начин вино.

— Какво по-точно казва Вителий за тези премети? А какво се е случило с Пилат и с предметите? — попита той.

— Пилат е отстранен, но десет месеца са го държали под стража в Антиохия в очакване на кораб, който ще го върне в Рим. Пристигна в града същата седмица, когато дядо почина, и затова наредих да не го пускат, докато не го разпитат. Ще се окаже излишно, защото успях да събера две и две и да се сетя сам за някои неща. Както знаеш, първото нещо, което направих след короноването ми след погребението, беше да освободя Ирод Агрипа от затвора и да го назнача за тетрарх на Лизания, както и да му дам титлата владетел и на териториите в Сирия, управлявани от покойния му чичо Филип. Съобщиха ми, че когато стигнал там, организирал благодарствено богослужение в моя чест.

Клавдий вече си мислеше, че от виното доста му се проясни главата и вероятно племенникът му не е чак толкова луд, колкото всички мислеха. In vino veritas, рече си той и отпи следваща щедра глътка.

— Не бива да се забравя — продължаваше Калигула, — че цели шест години живях на Капри с дядо си и не цялото това време бе отдадено на разврат. Преди пет години се случи нещо интересно. Може би и ти ще си спомниш, че Тиберий имаше един познат египтянин кормчия, когото доведоха тук, в Рим, но който се появи и на Капри.

— Да не говориш за онзи египтянин, който се яви пред Сената и твърдеше, че е чул, плавайки край Гърция някъде около пролетното равноденствие, че великият бог Пан е мъртъв — вече много заинтересуван попита Клавдий и отново надигна чашата си.

— Същият — потвърди Калигула. — Дядо държеше срещата им в тайна и не говореше за нея, но знам много добре, че той се промени значително, след като чу казаното от египтянина. Разговарях с мъжа на сестра ми Друзила и…

— Богинята имаш предвид, нали? — намеси се Клавдий, изхълцвайки, но Калигула се направи, че не го чува.

— Преди пет години — продължаваше той, — когато зет ми Луций Касий Лонгин беше консул в Рим, неговият брат, офицер на име Гай Касий Лонгин, беше с Трети легион в Сирия. През същата седмица на пролетното равноденствие бил дежурен по заповед на Понтий Пилат по време на публична екзекуция в Иерусалим. Тогава се случило нещо, което според него било необикновено.

— Да не искаш да кажеш, че слуховете по повод смъртта на Пан може да имат нещо общо с онези ценни предмети, които Пилат издирвал? — Мислите на Клавдий вече бяха малко объркани от изпитото вино. — И заради нещо, което си чул за тях от зет си, си освободил Ирод Агрипа от затвора и си го назначил почти за цар, за да може той да ти помогне да решиш загадката, свързана с тях.

— Точно така — възкликна Калигула, грабна златната светкавица и я запрати с все сила нагоре, сякаш искаше да я забие в тавана. — Чичо Клавдий, може и да си пияница, както мнозина мислят, но никак не си глупав — ти си направо гений!

Улови Калвдий за ръка, завлече го до трона и двамата седнаха на стъпалата.

— Както ти казах, преди пет години, в петъка преди равноденствието, Пилат заповядал един размирен еврейски равин да бъде разпънат на кръст заедно с няколко престъпници, като знаел, че телата ще бъдат свалени преди залез слънце, тъй като на следващия ден започвал сабат. За да се ускори смъртта, обикновено чупят краката и човекът умира от задушаване.

Може да е от виното, помисли си Клавдий, но светлината в стаята сякаш намаля и очите на племенника му засвяткаха по особен начин, докато разказваше необикновената история. Чичото отново отпи.

— Гай Касий Лонгин присъствал за първи път на разпъване — продължаваше Калигула, — ето защо, когато дошло време да свалят телата, той ги обиколил с коня си и пробол единия от разпънатите с копие, връчено му вероятно от някой от войниците, защото му направило впечатление, че това не е неговото. Било старо, назъбено тук-там от очевидно дълга употреба, но и от някакъв друг метал. Спомняше си също, че дръжката била привързана за острата част с връв, която му заприличала на сухи лисичи черва. Почти не обърнал внимание на цялата работа, докато преди да замине за Антиохия, Пилат не го попитал къде е копието, което е носел в онзи ден. Споменал, че било някакво официално оръжие и искал да го прибере. Съмнявам се да е имало нещо вярно в това. Едва тогава Гай си дал сметка, че копието е изчезнало.

— Предполагаш, че това е бил един от предметите ли? — попита Клавдий. Очите бяха започнали да го болят, вероятно от изпитото вино или от внезапно спусналия се мрак. — Както го описваш, не ми се вижда много ценно или загадъчно, но интересно откъде се е появило?

— По-интересно е как може да е изчезнало така безследно? А и за неговата стойност можем да съдим по това, че Пилат е искал да го открие няколко години преди клането при свещената планина, което означава и че е вярвал, че някой от предметите вече е излязъл на повърхността. А откъде идват и какво е предназначението им, дядо ми се опитваше да разбере точно когато умря в Мисено на път за Капри. Имах всички основания да вярвам, че почти беше стигнал до отговора.

— Тиберий? — не можеше да повярва Клавдий. Той остави чашата си и се опита да различи племенника си сред спускащия се мрак. — Но той притежаваше двайсет и седем милиона в злато. Защо ще му е да си прави труда да издирва още?

— Когато ти казах, че според мен предметите са ценни — опита се да обясни Калигула, — нямах предвид материалната им стойност, а нещо далеч по-голямо… това не съм го споделял с никого, дори и с Друзила. Не беше случаен фактът, че бях в Мисено, когато Тиберий пристигна там в нощта на своята смърт. Очаквах го там. Знаеш, че почти не напускаше Капри, а този път бе отсъствал няколко месеца и никой не знаеше къде точно се намира. Бях разбрал, че Тиберий е ходил до островите Пакси, от които онзи египтянин бе чул да идва странното съобщение. Много добре знам какво е очаквал да научи там.

На островите Пакси, недалеч от гръцкия бряг, се издига огромен камък като онези на келтските острови. Върху него се виждат надписи на отдавна забравен език, който никой не може да разчете. Тиберий обаче смяташе, че познава такъв човек, който е и заинтересован да го разчете почти толкова, колкото и той, а на всичкото отгоре му беше и много задължен. Ти го познаваш, чичо Клавдий. Ти беше този, който го доведе на остров Капри преди няколко години, за да помоли за тази услуга, и в резултат дядо отмени заповедта на Сеян и разреши на евреите да се върнат в Рим.

— Иосиф от Ариматея! — възкликна Клавдий. — Богатият евреин търговец, приятел на Ирод Агрипа. Какво знае той за всичко това?

— Очевидно достатъчно, за да приеме да се срещне с Тиберий на Пакси и да прекара там последните няколко месеца, разгадавайки надписите върху камъка — отвърна Калигула. — Когато на дядо му прилоша по време на вечерята, аз останах при него през нощта и чух бълнуванията му — по-скоро чух онова, което се отронваше от устните му, докато треската го изгаряше. И записах всичко. До този момент аз бях единственият, който знаеше.

Когато Калигула се усмихна, Клавдий също направи опит да отвърне на усмивката му, но устните му не помръдваха. Вече не хранеше никакви илюзии относно причините за смъртта на Тиберий. Молеше се само виното, което току-що погълна, да не е отровено. Ставаше му все по-зле.

Когато Калигула улови чичо си за ръка, стаята съвсем притъмня пред очите на Клавдий. Единствената светлина, която стигаше до съзнанието му, бе от блясъка в очите на младия император.

— Без съмнение — успя само да промълви Клавдий и мракът го погълна.

Тринайсетте свещени предмета

При всеки еон, когато по време на пролетното равноденствие слънцето започва да се издига над ново съзвездие, на земята слиза един бог, който се ражда като смъртен от плът и кръв. Расте сред хората, докато стане възрастен, след което позволява да бъде пожертван, захвърля плътта, която го държи като затворник, и се връща във вселената. Преди смъртта той предава вселенската мъдрост на едно-единствено човешко създание.

Но за да бъде разпространена божествената мъдрост във времето, така както се отчита то на земята, тя трябва да бъде вплетена във възли, представляващи пресичането на духа и материята във вселената. Само истинският избран, онзи, комуто богът е доверил мъдростта, ще знае как да го направи.

За да се осъществи тази връзка, тринайсет свещени предмета трябва да бъдат събрани на едно място. Всеки от тях има специфична цел в ритуалното раждане на новата епоха, всеки от тях трябва да бъде помазан с божествена течност, преди да бъде използван. Предметите на следващата епоха са:

1.Копие 2.Меч 3.Гвоздей 4.Кокал 5.Камък 6.Кутия 7.Казан 8.Поднос 9.Дреха 10.Весло 11.Сбруя 12.Колело 13.Дъска за игра.

Този, който събере предметите, но не притежава вечната мъдрост, може наместо за космическо единение да стане причина за терор и варварство.

— Виждаш ли? — рече Калигула, когато завърши четенето на филипиката. — Нали помниш какво ти казах за копието и разпъването на кръста в Юдея. Копието е първият предмет в този списък. Разбираш ли? Тиберий е смятал, че Пан е богът, позволил да бъде принесен в жертва, за да настъпи новият еон: богът козел, богът най-често свързван с остров Капри и със самия него.

— Но когато надписът върху този камък на островите Пакси е бил преведен, се оказва, че тъкмо евреите са тези, които са осигурили необходимото тяло за жертвоприношение, за да настъпи тази промяна. Не бяха ли евреите тези, които обикалят света, учат всевъзможни древни езици, за да могат да превеждат загадки и тайни? Не бих се учудил и ако го правят, за да събират предметите на безграничната власт. Помислял ли си дори за миг, че твоят Иосиф от Ариматея не знае какво прави, когато е помолил Тиберий да върне неговия народ в Рим? Мислиш ли, че не е знаел какво прави и когато задига мъртвото тяло на разпънатия евреин от Юдея? Защото той точно това прави. Същевременно успява да прибере и копието, с което Гай Касий Лонгин го промушва.

— О, богове! Гай, престани, моля те! — провикна се Клавдий и главата му увисна безпомощно, защото той не беше повече в състояние да я държи изправена. Стомахът му се бунтуваше неудържимо. И виното, и емоциите му бяха дошли в повече. — Моля те, донеси ми едно перо. Трябва да повърна.

— Не можеш ли да си събереш ума поне за малко? — раздразнено попита племенникът, но все пак стана и донесе празна купа и дълго щраусово перо от връзката наблизо.

Клавдий вдигна глава, размаха перото, за да се освободят власинките, след което отвори уста и погъделичка с върха дъното на гърлото си, докато съдържанието на стомаха му не се изплиска в купата.