Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Magic Circle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2014 г.)

Издание:

Катрин Невил. Магическият кръг

Американска. Първо издание

ИК „Унискорп“, София, 2009

Редактор: Теменужка Петрова

Коректор: Донка Дончева

ISBN: 978–954–330–205–5

История

  1. — Добавяне

Добро и зло

СОКРАТ:        Говориш за добро и зло.

ГЛАУКОН: Така е.

СОКРАТ:        Но се питам дали ги разбираш така, както ги разбирам аз.

Платон,

Републиката

Въпреки най-добрите ми намерения и подготвен план за действие, се оказах в украсеното с дърворезба легло на ренесансовия апартамент в „Реле Кристин“ с Волфганг. Остатъкът от нощта прекарахме в изпълнени със страст занимания, които може да се каже, че изцедиха и последната останала ми енергия — имах чувството, че съм спала с вампир, а не с австрийски чиновник.

Когато на сутринта отворих очи, видях, че Волфганг стои пред високия прозорец на стаята, загледан към малка градина пред него. Великолепното му голо тяло се бе очертало на фона на влажните черни клони, по които се бе появила пролетната зеленина на напъпили листенца. Спомних си онази първа наша нощ в моето мазе жилище, когато той пролази навън от спалния ми чувал и ми обърна гръб, за да се облече, преди да дойде да ме целуне за първи път.

Може да се каже, че вече не бях онази изчервяваща се псевдодевица. Животът се бе погрижил за това. Дадох си обаче сметка, че този човек, който успяваше да ме остави без дъх, което се случи и през изминалата нощ, и сега бе точно толкова неразбираем за мен, колкото и в онази първа наша сутрин. Много преди да науча, че е мой братовчед. Въпреки наблюденията ми относно връзките между дух и материя, трябваше да призная, че онова, което мечтаех да получа от Волфганг, бе твърде далеч от духовно просветление. Питах се какво заключение би могъл да си направи човек за мен.

Той отвори прозореца, за да влезе чист въздух, след което приближи леглото и седна на края. Дръпна чаршафа от мен и прокара ръце по тялото ми, при което аз цялата потреперих.

— Толкова си красива — въздъхна той.

Не можех да повярвам, че ще имам сили за още любов.

— Не трябва ли да се приготвяме за срещата, която не бива да пропуснем? — събрала сили, попитах.

— Французойките винаги закъсняват. — Езикът му пробягваше по пръстите ми, докато очите му внимателно следяха реакцията ми. — От теб се излъчва някакъв екзотичен аромат, който, не знам защо, ме подлудява. В същото време имам усещането, че двамата с теб сме обгърнати в нещо като вълшебен облак и който се опита да проникне в него, разваля магията.

Доста добро описание. От самото начало около нашите отношения витаеше някакъв дух на нереалност, което на моменти ме плашеше.

— Едва девет часът е — прошепна той над гърдите ми. — Да пропуснем закуската, а? Нали ще обядваме рано…?

 

 

„Ле дьо Маго“ е едно от най-известните кафенета в Париж. Преди време в него са се срещали прочути литератори и учени, както и хора от подземния свят — две групи, чиито членове често се хвалели, че принадлежат и към едните, и към другите. Тук са се отбивали от Хемингуей до Дьо Бовоар и Сартр. А очевидно и Зоуи Бен.

Докато прекосявахме площад „Сен-Жермен-де-Пре“ със започналите да цъфтят кестени, Волфганг ми я показа — седеше сама на една ъглова маса в обиколената със стъклени стени част, обърната към площада. Влязохме през входа на ресторанта, отминахме прочутите дървени фигури на двамата китайски търговци, дали името на заведението. Дрехите им бяха в синьо, зелено и златисто и тъй като бяха поставени на нещо като тронове високо горе над бара, заобиколени от огледала в позлатени рамки, човек имаше усещането, че пророк Илия е застанал там горе на огнена колесница.

Излязохме на оградената със стъклени стени тераса и докато приближавахме Зоуи, огледах моята скандална баба, за която толкова неща бяха изречени и изписани през годините. Трябва да беше вече близо осемдесет и три, но така, както бе удобно настанена пред чашата шампанско, сякаш личеше, че животът, който бе водила — с достатъчно количество вино, мъже и танци, — не й се бе отразил зле. Както би се изразил Оливие — седеше с „изпънат гръб на седлото“, с гладка необветрена кожа, снежнобялата й коса бе прибрана на забележителната френска плитка, стигаща почти до кръста й. Силата, която се излъчваше от лицето й, ми напомни за бележката на Лаф по повод първото му впечатление от нея — самоуверена като Атила, хунския вожд.

Тя вдигна изумителните си очи — нещо средно между тюркоазените очи на Волфганг и тези на майка ми с цвят на син лед — и ме изгледа. Волфганг ме представи официално, държа стола, докато седна, и сам се настани на третия, след като Зоуи му кимна с глава. Без да сваля очи от мен, тя отбеляза с необикновения си акцент:

— Приликата е зашеметяваща! Питам се каква ли е била реакцията на Дакиан?

— Трудно му беше да проговори в началото — призна Волфганг.

— Не искам да съм груба — обърна се тя към мен, — но трябва да знаеш, че Пандора беше уникална жена. И сега, след като е мъртва, доста е стряскащо да видиш човек, който е нейно въплъщение до най-малката подробност. Добре си направила, че толкова години стоя далеч от семейството. Да срещаш редовно такова изумително нейно копие, би ни накарало да посягаме към успокоителни или към напитки доста по-силни от шампанското.

За първи път лицето й се разтегна в усмивка и можах да доловя онази мудна сексуалност, с която тя бе толкова известна и която, както се говореше, десетилетия наред бе карала благородници и богати индустриалци да лазят на колене пред нея и да изсипват купища богатства.

— Бяхте ли близки с баба ми? — попитах. После се сетих, че всъщност тя е моята по-близка баба и се опитах да се поправя. — Исках да кажа, че…

— Знам много добре какво искаше да кажеш. Излишно е да се оправдаваш. Един от много важните уроци, които бих искала да ти дам, е каквото и да правиш и каквото и да кажеш, никога не се извинявай. В нейния случай, според мен, тя бе използвала твърде често това правило.

Зоуи даде знак на келнера да приближи и да налее шампанско в двете чаши, оставени на помощната масичка до нас. В тях вече бе налята някаква червеникава течност, която се разпени при добавянето на шумящата напитка.

— Това питие се нарича „Ла Зое“ — обясни тя. — Също като името ми означава „живот“. Измислиха го една вечер в „Максим“ преди… Преди много години. Всеки, който иска да изглежда елегантен в този град, си го поръчва. Поисках да се срещнем в „Ле дьо Маго“[1], за да пием за живота. И тъй като никой не идва тук в толкова ранен час, ще можем да поговорим на спокойствие. Искам да ти разкажа за липсващия китайски търговец и каква е връзката му с нас. И тъй като никой не обядва преди два часа, съм направила резервация в „Клозери де Лила“ след няколко часа. Предполагам, закусили сте добре в хотела, в който сте отседнали.

Правех неистово усилие да не се изчервя, нещо така лесно за моята бяла кожа. Волфганг стисна пръстите ми под масата.

— Може би порция маслини — обърна се той към келнера на френски. Изчака човекът да се отдалечи и обясни на Зоуи:

— В Америка не пият толкова рано през деня, без да има и няколко хапки.

С изключение на моите роднини гуляйджии, добавих мислено. Пихме в името на живота. Още в първия миг необикновената напитка ми създаде усещане за опасност.

— Ариел… — произнесе възрастната жена името ми с изражение, напомнящо ми собственик. — Тъй като майка ти винаги е пазила връзката ни в тайна, най-вероятно не ти е казала, че аз избрах името ти? Можеш ли да познаеш на кого съм те кръстила?

— Волфганг спомена веднъж, че Ариел е древното име на Йерусалим и означава Лъвица на Бога, но аз винаги съм си представяла, че съм кръстена на малкия дух Ариел, държан в плен на Просперо от пиесата на Шекспир „Бурята“.

— Не. Кръстена си на друг дух, който по-късно дава името на този, за когото говориш. — И тя изрецитира на немски няколко строфи, които преведох малко несръчно на глас:

— „Ариел пее и свири на арфа… Ако природата ти е дала криле… Последвай ме до хълм с рози.“ От къде е това?

— От „Фауст“. От сцената на върха на планината Брокен в нощта, известна като Валпургиева. Това е древногермански празник, пресъздаден от Гьоте в пиесата. Думата Валпургиева означава „нощ, в която се прочиства гората“… С огньове.

Зоуи изгледа Волфганг многозначително, сякаш в думите му се криеше и друг смисъл. И тогава милата ми баба издърпа „запалката на ръчната граната“.

— Тази част от „Фауст“, в която малкият дух Ариел прочиства Фауст от горчивината и страданията, които е причинил на другите. Не забравяйте, че много пъти той го е правел неволно в усилието си да постигне по-висшата мъдрост на маг. Нали знаете, че това е любимият пасаж на Лъки? Всеки път, когато го чуеше, се разплакваше. — След кратко мълчание тя добави: — Малко хора си дават сметка, че нощта, в която той умира, 30 април хиляда деветстотин четирийсет и пета година, е също така и навечерието на 1 май — празникът на света Валпургия.

— А кой е Лъки? — попита Волфганг и се сетих, че той не бе чул разказа на Лаф и прозвището, с което бе известен в нашето семейство тази най-злокобна фигура в съвременната история. — Трийсети април хиляда деветстотин четирийсет и пета година е много известна дата — продължи той. — Всеки знае, че на този ден се самоубива Адолф Хитлер. Да не би той да е Лъки?

— Ами да — иронично потвърдих. — Семеен приятел, както се оказа. Изненадана съм, че не си чул за това. И аз самата доскоро нямах тази чест.

— Не точно приятел — уточни Зоуи с необикновено хладнокръвие. — Мога да кажа, че беше почти член на семейството.

Нужно ми бе известно време, за да се съвзема от хвърлената бомба, след което тя продължи:

— Добре е да знаете, че го познавам от дете. Истината е, че той беше най-обикновен човек със съвсем обикновени умения и образование, но пък съзнаваше, че най-голямата му сила е простотата. И с това толкова много плашеше мнозина според мен, защото под повърхността трептеше някаква първичност, която той дори не осъзнаваше. При него имаше нещо повече от масова хипноза, както на някои им се искаше да вярват. Всичко при него беше архетипно: успяваше да докосне мястото на истината у всеки човек. — Тя замълча отново, сетне продължи и от думите й ми настръхнаха косите: — В края на краищата не той е натиснал спусъка тринайсет милиона пъти, нито е давал писмени заповеди за масовите убийства. Лъки знаеше, че трябва само да внуши на хората, че им е разрешено да правят онова, което им диктува вътрешният глас, това, към което ги подтиква сърцето им.

Усетих, че ми прилошава. Зоуи ме наблюдаваше с онзи хладен поглед, докато отпиваше от чашата с шампанско, което така оцветено ми напомняше кръв. Неочаквано слънчевата светлина изстина. Вярно е, че Лаф и всички останали ме предупреждаваха, че Зоуи е била нацистки колаборационист с членска карта. Но това е било преди момента, в който аз седя и отпивам от напитката, носеща нейното име, и слушам страшните новини от собствените й уста. Във всеки случай и много преди да разбера, че този щурмовак пред мен е моята собствена баба! Не се изненадвам, че Джързи се е държала с нея като с непозната… Стомахът ми се обръщаше и изпитвах желание да повърна. Стиснах зъби и се стегнах. Оставих предпазливо чашата си с кървавата отрова и се приготвих за открито противопоставяне.

— Нека да изясня някои неща: според теб има нещо „примитивно“, т.е. „архетипно“ в обикновените хора, което „е в съзвучие“ с идеята за „геноцид“, така ли? За теб твоят приятел Лъки е само един обикновен човечец, който усеща на кого му е дошло времето, така ли? Убедена си, че имаме нужда от разрешение от страна на някой с власт, за да тръгнем след един нов фюрер? Нека пък аз да ти кажа нещо: не виждам кое е това първично, архетипно, метафорично или свързано с генетиката, което да ме накара да предприема някакви действия, без да съм напълно наясно на ниво разум дали искам да го сторя и защо.

— Живяла съм достатъчно дълго, за да знам какви сили могат да се освободят, когато докоснеш толкова дълбоки нива, включително и такива, каквито са се отключили в теб самата във връзка с ръкописите на Пандора. Така че бих искала да те попитам: не поиска ли ти самата тази среща с мен? Ясно ли ти е с какво е свързана днешната дата — двайсети април хиляда деветстотин осемдесет и девета — днес се навършват сто години от рождението на Адолф Хитлер. И според теб това съвпадение ли е?

Изпитах вледеняващ ужас, направих искрено усилие да погледна тази кошмарна жена в очите. За мое нещастие тя не беше свършила.

— Ще ти кажа още нещо, на което ще са наложи да повярваш. Този, който не успее да проумее начина на мислене на Адолф Хитлер, няма начин да проумее този на Пандора и идеята на ръкописите, нито истинските мотиви, ръководили фамилията Бен.

— Надявах се Волфганг да ти е обяснил — хладно се намесих. — Пристигнах в Париж с мисълта, че може би ти си единствената останала жива, която би могла да обясни загадката, с която е обвито наследството на Пандора, и да хвърли малко светлина върху множеството тайни по отношение на връзката на моето семейство с ръкописите. Не съм дошла да слушам нацистка пропаганда, а да чуя истина.

— Така значи, моето момиче. Искаш нещата да са истина или лъжа, добро или лошо, бяло или черно. Само че в живота открай време никога не става така. Семената на светлото и тъмното са във всеки от нас. И двете биват поливани и растат едновременно вътре в душите ни. А що се отнася до нашето семейство — твоето семейство, — съществуват десетки неща, на които ти съвсем неразумно ще обърнеш гръб само защото не можеш да ги подредиш в кутийки. Не винаги е толкова лесно да се отдели зърното от плявата, дори и след като реколтата е събрана.

— Никога не съм се мислила за голяма специалистка по разгадаване на притчи. Но ако представата ти за истина е, че всички сме потенциални масови убийци и това не се случва само защото не сме попаднали на правилното въздействие, не съм съгласна. Какво кара „цивилизовани“ хора да си мислят, че могат една сутрин да станат, да арестуват съседите си, да ги натикат в камионетки и да им жигосат номера, след това да ги затворят в оградени пространства и системно да ги унищожават?

— Въпросът ти не е правилно поставен — отбеляза Зоуи. Все едно слушах Дакиан Басаридис.

— Добре, какъв е правилният въпрос? — процедих.

— Правилният въпрос е: какво ги кара да мислят, че могат да го направят?

Известно време я наблюдавах мълчаливо. Трябваше да призная, макар и само пред себе си, че беше права. Повече от ясно бе, че ние със Зоуи бяхме на съвършено различни стартови позиции. Вероятно бях наивна да си мисля, че по принцип хората са родени добри, но е възможно да се оставят да бъдат въвлечени в масово зло под хипнотично въздействие на един човек. От друга страна, Зоуи — не биваше да забравям, че тя познаваше този човек — смяташе, че във всеки от нас има и тъмна, и светла страна и че балансът между тях е твърде деликатен. За да се наруши, е достатъчно едно леко натоварване в едната посока. Каква е тази тайна, скрита дълбоко в същността на здравите общества, която ни спира да изпозастреляме съседите си заради това, че не харесваме как подстригват косите си или косят моравите си? Защото нали точно това най-много не харесваше Хитлер в славяните, циганите, хората от Средиземноморието и евреите — това, че са различни?

Аз би трябвало да съм усетила най-добре, че племенната омраза и геноцидът съвсем не са приказка, закопана далеч в миналото. И до днес помня как в първия ми учебен ден в Айдахо, докато със Сам, който бе дошъл с мен да ме изпрати, минавахме покрай група момчета, едно от тях прошепна достатъчно високо, за да бъде чуто: „Най-добрият индианец е мъртвият.“

Господи!

Поболявах се от това, че е достатъчно да бръкнеш съвсем малко в историята на някое семейство, за да откриеш нещо грозно, смразяващо и неприемливо. Разбирах обаче, че каквото и да кажеше тази моя неоткрита досега баба с профашистки убеждения, то всъщност доказва, че се приближавам до онова, което Дакиан нарече Истина, поне що се отнася до семейството ми. Преглътнах няколко пъти, за да навлажня пресъхналото си гърло, и кимнах към Зоуи да продължава. Тя присви очи и остави чашата си.

— За да можеш да схванеш нещата, все едно как ти звучат, трябва да разбереш природата на нашите отношения. Отношенията на хората от нашето семейство с Лъки нямаха нищо общо с отношенията му с останалия свят. Има хора, които са на мнение, че са го познавали доста добре. Рудолф Хес например, който кръщава сина си на тайното прозвище, с което Лъки е известен в тесни кръгове — Волф. Още по в крак е Гьобелс, който има шест красиви руси деца. Бройката шест май не е без значение. Те се казват Хелга, Хилде, Хелмут, Холде, Хеде и Хайди. — Зоуи ме изгледа напрегнато. — Вероятно не си чула каква е съдбата на тези руси Гьобелсови дечица, имената на които започват с „X“? Те също са пожертвани във Валпургиевата нощ — отровени с циановодород в бункера на Хитлер от собствените си родители, които убили дори кученцето Блонди, след което и сами сложили край на живота си.

— Пожертвани ли каза? — не се сдържах.

— Майската нощ е нощта на жертвоприношенията и прочистването — обясни Зоуи. — Следващият ден първи май някога се наричал Белтен — огньовете на Бел или Баал — шестият отрязък от келтския календар и повратна централна точка в езическата година. Предходната нощ, тази на трийсети април, в която Хитлер се самоубива, в древността била наричана Нощта на мъртвите. Единственият свещен празник, който християнството не покрива със свой. Той и до днес е съхранил своето първоначално неизличимо и неотслабващо въздействие.

— Едва ли искаш да кажеш, че хората, измрели в бункера на Хитлер, са принесли в жертва собствените си деца пред олтара на някакъв… езически ритуал? — ужасена попитах.

Тя не отговори направо.

— Най-важното от поредицата събития в онази нощ е първото — бракосъчетанието между двама души, които знаели, че скоро ще умрат. Естествено, младоженецът е Хитлер. Коя обаче е била младоженката при това странно бракосъчетание? Една незначителна жена, заела твърде значимо място. Странно наистина, но името й е Ева, като първата библейска жена — майката на всички нас. Фамилното й име е същото като цвета на земята — prima materia, създаваща основа за всички алхимични трансформации. Тя е Ева Браун.

След тази забележка Зоуи започна своята история:

Господин Браун

— Има един човек, който работи на тъмно и гони своите собствени цели, но чието истинско име не ни е известно… Кой е той? Не знаем. За него се говори най-общо като за „Господин Браун“. Едно е сигурно — той е майсторът на престъплението за своето време. Контролира една изумителна организация. По-голямата част от пропагандата за мир е организирана и финансирана от него. Неговите шпиони са навсякъде.

— Можеш ли да го опишеш?

— Едва ли. Той е съвсем обикновен — като всеки друг.

Агата Кристи,

Тайният враг (1922)

Роден е в Браунау на река Ин, град, чието име отразява за пореден път думата „браун“ — кафяв. Щурмоваците, които го довеждат на власт, често биват наричани „кафявите ризи“, седалището на националсоциалистическата партия е разположено в Браун Хаус в Мюнхен. И най-сетне идва и Вернер фон Браун, чийто засекретен проект за създаване на ракети се изпълнявал от роби в пещерите на планината Харц, недалеч от Брокен. Самият фюрер нарича мястото „Дора“, също както Пандора — „подарък“.

Имената и думите имат голямо значение за Лъки. Думи като „провидение“, „съдба“, „участ“ се срещат стотици пъти в „Моята борба“: „Днес ми се струва, че провидението има пръст в това, че съм се родил в Браунау.“

Ин е една от четирите реки, извиращи близко една до друга от склоновете на Алпите и чиито пътища, ако бъдат проследени на картата на Европа, образуват кръст. Четирите реки се вливат в четири различни морета. Ин е последният приток на Дунав, преди голямата река да напусне Германия, за да прекоси Австрия, Чехословакия, Унгария, Югославия, Румъния, България и да се влее в Черно море. Северното рамо на кръста — реката Рейн, минава през Германия и Холандия и излива водите си в Северно море. Рона пък тече на запад и юг през Франция и Средиземноморието. Тичино се влива в реката По в Италия и се влива в Адриатическо море. Четири реки — четири посоки.

Разделянето на пространството на четири, също като четирите реки в Рая, пресичането на две линии под прав ъгъл и образуването на четири края е също древен символ на огромна сила и власт, наречен Кръстът на маговете. На санскрит това се нарича свастика, един от най-старите символи на човечеството. Той символизира и четирите елемента — земя, въздух, огън и вода. Четвъртият е скрит в центъра — полярната ос, връзката, около която светът се върти и около която се въртят и небесните мечки.

Недалеч от мястото, където извират четирите реки се намира проходът Литъл Сейнт Бернар[2], известен на римляните като Алпис Грайа, Гръцката планина. Вярвали са, че оттам е минал Херкулес, за да се върне в Гърция, че през този проход е минавал и пътят на Анибал за Италия. Храм на Юпитер бил издигнат там още преди Цезар, а в края на деветнадесети век на това място се установила колония на утописти, която е от значение за моята история. Най-важната ос за германските народи, свързана геометрично с това място, е Ирминсул, каменен къс, побит в свещената гора в Екстернщайне, сред гористите местности Тевтобург, Вестфалия — свещено място, където тевтонските племена успяват да отблъснат римляните през IX в. сл. Хр. и да ги принудят да напуснат северната им провинция Германия.

Когато Карл Велики побеждава саксонците през 772 година, първото, което прави, е да унищожи този прочут стълб заедно със свещената горичка, защото разбрал, че Ирминсул бележи нещо много повече от важна дата в историята на тевтонските племена. Според древни легенди този каменен къс е там от незапомнени времена.

katneville_circle_10.png

Irmins Saule, пътят на Херман, е важна връзка между небето и земята. Северният бог Херман — среща се още и като Ир, Тир, Тиу или Зиу, е всъщност жадният за битки бог Зевс. Неговият камък Ирминсул е изсечен във формата на руната Tyr — най-старата позната форма на свастиката:

katneville_circle_11.png

Гуидо фон Лист, същият онзи окултист от Виена, който в началото на своя век, благодарение на кратковременната си слепота, преоткрил загубеното значение на руните двайсетина години преди това и основава обществото „Идун“ — езотерично общество, наречено на името на тевтонската богиня Идун, която носи магическите ябълки на безсмъртието. Подобно на римската богиня Ида, на която са наречени римските иди — средата на всеки месец, Идун е богиня на Вечното завръщане. Коренът на думата на санскрит означава другите две велики сили — Ида[3] и Пингала[4], които образуват извития път на трансформацията.

В разгара на Първата световна война Гуидо фон Лист разкрива своето последно и най-мощно пророчество, вдъхновено от Едите — прочутите исландски саги, в които се разказва за последните битки на човечеството. Според легендата всеки от бойците, който загине в равнината на Ида — „сияйно обновяване“ — се възражда още в мига, в който е съсечен. Лист предсказва, че онези, които загинат на бойното поле в името на идеали, заложени в руните, ще бъдат включени във Вечното завръщане: онези, които бъдат убити в Първата световна война — войната, която ще сложи край на всички войни, мигом ще бъдат преродени подобно на загиналите в легендарната Равнина на Ида. Преродените ще се слеят в една обща сила, която ще достигне своя връх, когато повечето от тях навършат осемнайсет години. Тази сила ще пробуди заспалия дух на der Starke von Oben — „Силният свише“, който ще призове древните тевтонски богове и ще промени света. Астрологичните проучвания разкриват, че този дух ще се прояви някъде към края на 1932 година, ще освободи силата на руните, останали безмълвни цели две хиляди години след завоеванията на римляните.

Когато Адолф Хитлер става канцлер на Германия на 30 януари 1933 година, едно от първите неща, които прави, е да нареди да започне възстановяването и освещаването на унищожения от Карл Велики Ирминсул. Недалеч оттам, в Падерборн, Химлер прави реконструкция на замъка Вевелсбург за своя ужасяващ Орден на тевтонските рицари. Хитлер дава нареждане на своя архитект Алберт Шпеер да повтори архитектурата на храма на Зевс в Пергам на турското крайбрежие и да издигне такъв в Нюрнберг, там, където се провеждат сборищата на привържениците. Специалисти от създаденият в Германия колеж за обучение на търсачи на подземни енергии определили, че високият близо 430 м. подиум, на който фюрерът ще стои, трябва да бъде издигнат така, че да е в самия център на геомагнитните полета на Земята. Строителната площадка била местена няколко пъти, накрая се спрели на място, на което вече имало езеро. Така че се наложило да го пресушат и да преместят вече съществуващата железопътна линия.

Хитлер поискал над стадиона да бъде поставена фигурата на орел с разперени криле във формата на руната Tyr и това да бъде символ едновременно на Weibaarin, орлицата, съпътстваща Зевс, и Weberin — предачката на световната съдба в неговите последни дни. Хитлер споделил с Шпеер, че този образ му се явил насън, след преживяното от него временно ослепяване, подобно на това на Лист, в резултат на обгазяване на Западния фронт по време на Първата световна война. Тези два елемента — орелът и паякът, единият се вие в небето, а другият — преде, представляващи силите на небето и тези от света на мрака, се съчетават в общ хералдичен дух, послужил след време като обобщен образ на слънцето и луната, който става ръководен на неговия Свещен орден.

На 9 ноември 1918 година, когато Лъки научава, че Кайзер Вилхелм II е абдикирал и новото социалистическо правителство преговаря за мир, това провокира негов следващ сън — Вотан му се явил и му съобщил, че ще го ръководи, докато изведе Германия към победа. Написал и стихотворение:

Често в студени нощи отивам

до тихата поляна с дъба на Вотан и

призовавам тъмни сили да изтъкат съюз —

онези сили на руните,

които луната сътворява със своята магия;

Та всичко що е медно през деня,

сразено е от тяхната магия…

Хитлер често заявява, че гледа на Берлин като на ръководното място за неговия религиозен орден, а на Мюнхен — като на неговото сърце. Но в онази нощ на просветление осъзнал, че от древни времена Нюрнберг е бил духовният център, душата на германския народ, планината, на която спял бог Вотан. Алберт Шпеер нарекъл своето творение, където се провеждали парадите — Катедрала на светлината, предназначена за онзи, който желае да се представи като символ на der Starke von Oben — оста между небето и земята, вратата, свързваща миналото с бъдещето.

Ключовата дума в националсоциалистическата партия е „националист“. Нацистите се интересуват от това да открият корените на арийската генеалогия, геомантика, мистериите и окултното. Търсят кладенци, извори и древни гробници, документиращи наследството, запазено върху изправените камъни из цяла Европа. Изпращат тайно експедиции високо в Памир и Пиренеите, спускат хора в пещерите да търсят отдавна изчезнали документи, запечатани от хиляди години в глинени съдове, които биха могли да разкрият истината за свещения произход на тяхната нация и някоя отдавна забравена мъдрост.

Вярвало се е, че много информация е кодирана в националните епоси на северните народи, и те се залавят да ги дешифрират. Много данни сочат към историята на Троянската война. В прочутите исландски саги от тринайсети век — Едите и Хеймскрингла[5], Один е цар на древен Тирланд — по името на северния цар Тир, царството е известно още и като Трой. Сагата Рагнарьок — Залезът на боговете, по която Рихард Вагнер написва прочутата си опера, се смята за описание на този дълъг и унищожителен конфликт, в който Один играе ролята на цар Приам.

Чрез брака на Один за Троянската сибила, той се сдобива с дарбата на пророк и благодарение на нея предвижда разрушаването на Троя и също така вижда, че го очаква славно бъдеще на Север. Заедно със семейството си и много троянци, натоварени с ценни съкровища, Один започва пътуване към северните земи. Задържат ли се някъде по-дълго, неизменно местното население започва да ги счита по-скоро за богове. На Один и неговите синове била дадена земя, колкото поискали, защото тяхното пристигане се ознаменувало неизменно с обилен урожай и хората вярвали, че те контролират времето и дъждовете.

Один оставил тримата най-големи свои синове да властват в Саксония, Франкония и Вестфалия. В Ютланд възкачил на трона своя четвърти син, а в Свеаланд — петия. Шестият син станал цар на Норвегия. На всяко място, където спирали, заравяли в земята по един от свещените предмети, които носели със себе си от Троя — мечът на Херкулес, копието на Ахил и така нататък, като символ, който ще брани тяхното царство и за да оформят геомантната ос, която да ги свързва — шествърхата звезда на руната Хагал.

Магьосник с огромна сила и мъдрост, равна на тази на Соломон, Один по-късно бил наречен бог Вотан. Съпругата на Один, Сибила, пророчица от Марпесос, разположен в подножието на планината Ида, днешна Турция, е потомка на много поколения жени, занимаващи се със записване на историята на троянските царе и предсказващи бъдещето на техните наследници. Писанията им били наричани още Сибилини предсказания.

След Троянската война били направени две копия от Сибилините книги и отнесени едното в гръцката колония Еритрея на турския бряг, а другото в пещерите край Куме, северно от Неапол. По-късно тези от Куме били занесени в Рим през 600 г. пр. Хр. от последната Троянска сибила и предложени на римския император Тарквиний, които той пазел грижливо, защото съдържали важна информация не само за тевтонските племена, но и за римляните: Ромул и Рем, двамата близнаци, основатели на Рим, били потомци на Еней, троянският герой от поемата „Енеида“ на Вергилий. Когато великият поет починал, император Август наредил да положат останките му на пътя между Неапол и Куме, на мястото, където се знаело, че Еней е слязъл в подземния свят.

От създаването си през 753 г. пр. Хр. римската култура процъфтява и съществува в продължение на близо цяло хилядолетие до приемането на християнството при император Константин, който през 330 г. премества столицата на империята отново в региона на Троя. Втората фаза трае до падането на Константинопол под турско владичество през 1453, хиляда години след като германските племена завладяват Западната римска империя. Ето защо от митологична гледна точка двете култури — тевтонската и римската — могат да бъдат разглеждани като две страни на една и съща линия — и двете произхождат от Троя.

Германците се възприемат като „избрани по право“, тъй като техният бог Вотан е не само пряк наследник на Еней, но и цар със синя кръв и богоравен. Отхвърлят твърденията, че културата на цивилизования свят е дошла от север по-късно благодарение на Карл Велики и франките Каролинги — узурпатори, промъкнали се до Рим, за да целунат пръстена на папата и да се провъзгласят за императори на Свещената римска империя.

 

 

Когато разпокъсаната разходка на Зоуи през хилядолетията приключи, тя продължи своя разказ с обяснения за връзката между двете хилядолетия.

— От съвсем малък Хитлер посещава училище за момчета към бенедиктинския манастир в Ламбах. По неговите думи, докато пеел в тамошния хор, той се проникнал от мрачното великолепие на църковните им празници и поискал да стане черен монах, както повечето хора наричат бенедиктинците.

Това ми напомни коментарите на Вергилио за свети Бернар, патрон на тамплиерите, който със собствени усилия превърнал Ордена на бенедиктинците в най-могъщия в Европа.

По думите на Зоуи, Бенедикт — съвременник на крал Артур и вожда на хуните Атила — построил тринайсет манастира на важни езически места. Дванайсет от тях се намирали в близост до Рим, в Субиачо, на хвърлей разстояние от развалините на двореца на император Нерон, гледащ към Сакро Спеко — прочута пещера на оракулите, където самият Бенедикт прекарал няколко години в отшелничество. В този период няколко монаси от съседен орден се опитали да го отровят, за да се отърват от проповедите му да се прочистят. Той напуснал и се установил на мястото на древния град Казин между Рим и Неапол, където издигнал свой нов легендарен тринайсети манастир — Монте Касино.

Когато в разгара на Втората световна война силите на съюзниците навлезли в Неапол малко след падането на правителството на Мусолини, германците отбранявали отчаяно Монте Касино още цели шест месеца. В резултат на бомбардировките възвишението, където се намирал и манастирът, било изравнено със земята. Съкровищата и архивите на манастира били отдавна изнесени от немските войски.

— По нареждане на Хитлер — продължаваше Зоуи — немските части защитавали позициите до последно. Със същия фанатизъм той държал да превземе връх Памир в Централна Азия, защото неговите специалисти езотерици го уверявали, че също като Монте Касино в Италия е ключова точка в енергийния пояс на земята.

— Точно за това говорихме с Ариел снощи — обади се Волфганг. — Изглежда всичките тези места са свързани с настъпващия еон. Очевидно и с действията на Хитлер.

— Така е — съгласи се Зоуи. — И друго важно събитие го потвърждава. Според хороскопа му, Лъки можеше да бъде унищожен единствено от собствената си ръка и сред приближените му се носеше убеждението, че той е „недосегаем“. Последният опит за покушение срещу него бе на двайсети юли хиляда деветстотин четирийсет и четвърта от Клаус Шенк фон Щауфенберг — красив герой от войната, аристократ и мистик. Тъй като името му позволява да се направи връзка с предстоящата нова епоха — Schenk означава човек, който носи чаша, a Stauf — цистерна, — мнозина са смятали, че тъкмо Щауфенберг е предвестникът на новата епоха и ще унищожи Големия враг. Не бил без значение и фактът, че Щауфенберг подобно на Вотан загубил — или по-скоро отдал — едното си око по време на битка. За пореден път Лъки оправда името си. По-късно, когато реши да отнеме живота си, той използва цианид, куршум и огън — също символично — това е тройната смърт при келтите — die Götterdämmerung.

— По моему прекалено героично описание за човек с такава склонност да убива — не се сдържах. — Помислете си само как умират Мусолини и Хитлер — единият увисва на въжето на градски площад подобно на напращяла наденица, а другият бива залят с тенекия газ. Трудно бих описала и двете събития като геройска или благородна смърт, да не говорим пък за Залеза на боговете. Още по-малко бих искала да споменавам и жертвите на холокоста.

— Знаете ли значението на думата „холокост“? — попита Зоуи.

Holo-kaustos — обади се Волфганг. — Означава напълно изгорен, нали? В Гърция едно жертвоприношение се считало за успешно, ако дарът е „напълно погълнат от огъня“. Това означавало, че е приет от бога, в името на който е принесен в жертва. Разликата е в това, че за гърците принасянето в жертва е по-скоро израз на благодарност за вече полученото, докато при семитите принасянето в жертва е вид изкупление за минали грехове на племето.

За какво говореха тези двамата? Напомних си, че съм свързана с хората на масата, които така безгрижно бъбреха за най-мащабното масово унищожение, сякаш ставаше дума за древен религиозен ритуал. Нима не беше достатъчно да се спомене, че Хитлер бе поискал да бъде изпечен като ружа, да не говорим, че с него в подземния бункер във Валпургиевата нощ при този дивашки ритуал бяха загинали и шест деца, куче и неколцина негови близки — само и само да наподоби по някакъв начин гибелта на тевтонски герой. Всичко това ми се стори доста отблъскващо. Ако разбирах правилно, онова, което те се опитваха да подскажат, ми се стори още по-противно.

— Не може да говорите сериозно — обадих се. — Да не искате да кажете, че смъртта на Хитлер е част от някакъв ритуал, включващ масово убийство, който цели пречистване на земята и кръвните линии, само и само да се изпълни предсказание за настъпването на нова епоха?

— Малко по-сложно е от това — важно ме информира Зоуи.

— Когато дойдохте, ви казах, че ще ви обясня защо липсва третият от китайските търговци. Според някои е Балтазар, занесъл горчивата смирна, в знак на разкаяние. Но всъщност е Каспар, чийто дар е бил тамян — дар, символизиращ жертвоприношението.

— Също както смъртта на Каспар Хаузер — припомних си историята на Волфганг, която той ми разказа, докато пътувахме към манастира в Мелк.

— Била ли си някога при гроба на Каспар Хаузер в Анспак? — попита Зоуи. — Погребан е в малко гробище, потънало в цветя и опасано от ниска каменна ограда. Вляво от гроба му стои камък с надпис Morgenstern — „Утринна звезда“, петолъчната звезда на Венера, а отдясно е друг с надпис Gehrig — „Копиеносецът“ или звездния кентавър Стрелец. От старогерманската дума Ger — копие. Според теб съвпадение ли е? На мен ми прилича повече на послание.

— Какво послание?

— Кентавърът жертва живота си, за да заеме мястото на Прометей в царството на Хадес — обясни тя. — Продължават да го свързват със суфистите и школите на източните мистици. Петолъчната звезда на Венера е символ на жертвоприношението за посвещение в мистериите на Питагор. Според моето тълкувание на това послание при гроба на Каспар Хаузер е: при настъпването на всяка епоха трябва да се извършат жертвоприношения — доброволни или принудителни.

Зоуи се усмихна странно. Студените й очи с цвят на аквамарин гледаха някъде през мен.

— И в нашата история има такова приношение — смъртта на племенницата на Лъки, дъщеря на сестра му Анджела. Може би това е единствената жена, която Лъки е обичал някога. Момичето следвало оперно пеене, също както Пандора, и вероятно е щяла да стане доста добра певица. Тя се прострелва с револвера на Лъки. Причината за това така и не се изясни. Казваше се Гели Раубал — галено от Анджели — „малкия ангел“, от angelos — вестител. Виждаш, че както в случая с Каспар Хаузер, става дума дори и за символичен вестител, който умира за нещо, което други търсят.

— А те какво точно търсят? — попитах.

— Познанието за вечното завръщане — магическият кръг на Пандора — отвърна Зоуи. — Просто е — силата на живота след смъртта.

Бележки

[1] Маймуна, малка порцеланова фигура, прен. — изрод, грозотия (фр.). В това известно парижко кафене, средище на литератори и интелектуалци в началото на XX в., и днес могат да се видят две живописни статуетки на азиатци. — Б.пр.

[2] Фр. Col du Petit Saint-Bernard, итал. Colle del Piccolo San Bernardo, разположен на 2188 м. надморска височина на френско-италианската граница, южно от масива Монблан. Известен е със 72-метровия каменен кръг (частично възстановен през XIX в.), в чийто център е издигнат каменен блок, за който се смята, че датира от желязната ера (725 пр. Хр. — 450 сл. Хр.). По-късно римляните издигнали там храм на Юпитер и „мансио“ — поддържана от държавата сграда, в която пътници и войници можели да пренощуват. — Б.пр.

[3] Скандинавска богиня на вечната младост, жена на Браги. Тя била скромна и тиха, но без нея азите нямало да бъдат живи. Имала кошница, пълна с ябълките на вечната младост, с които угощавала боговете. Кошницата била вълшебна и никога не се изпразвала. — Б.пр.

[4] Ако оприличим човешкото тяло на глобус, вертикалният Гринуички меридиан ще е основният енергиен поток, течащ в гръбначния мозък от и към главния мозък на човека. От двете страни на гръбначния стълб са разположени други два главни меридиана — ляв и десен, съответни на Ида и Пингала от йога традицията. — Б.пр.

[5] Сага за норвежките крале. — Б.пр.