Катрин Невил
Магическият кръг (3)

Свидетелят

Избягах само за да ти доложа…

Умът ми излаз не намира,

пометен сякаш от вода и вятър…

 

Винаги ще има някой,

който да им каже, не е ли тъй?

Избраник на случайността —

сепнат от видение,

от миг засечен,

неподготвен, неизвестен,

дори неподозиращ… А то се случва и той съзира…

уловен в заплетената примка

на свидетел, съгледвач…

 

Това бях аз.

Само аз. Без никой друг. Мигът

ни вплете в зинала насмешка

на ужасяваща недоверчивост.

 

Само аз. За да ти кажа…

Аз, който нищо не разбирах, не знаех нищо

и отговорите не бях получил.

Арчибалд Маклийш^[1], Джей Би

Бог винаги побеждава

Арчибалд Маклийш, Джей Би

Снейк Ривър, Айдахо:

ранна пролет, 1989

От няколко дни снегът не спираше да вали. Сякаш никога нямаше да спре.

Бях зад волана от рано сутринта. Някъде към полунощ отбих в „Джакпот“, Невада — пред единствената неонова светлина в непрогледния мрак в радиус от поне стотина километра, осветила в розово скалистата пустош по моя дълъг път от Калифорния обратно към ядрения център в Айдахо, където работех. В „Джакпот“ сред шума на ротативките се настаних до плота, поръчах си един сочен стек на скара с пържени картофи, обърнах един скоч, който после отмих с голяма чаша горещо кафе — многосъставно лечебно средство, препоръчвано от чичо ми Ърнест в случай на стрес и сърдечна болка. След това излязох отново в мрака на нощта и колата ми отново захапа пътя.

Ако не бях спряла спонтанно за няколко спускания по пистите на Сиера с надеждата да утеша за малко душевното си страдание с пресния сняг, толкова подходящ за спускане, нямаше да се пързалям сега по заледения път насред нищото. Добрата новина беше, че това „нищо“ ми е добре познато — всеки завой и всяка бобуна между Скалистите планини и Западното крайбрежие. Като експерт по ядрена сигурност бях изминавала разстоянието достатъчно често по работа. Ариел Бен — ядреното момиче, това съм аз. Причината за точно това пътуване бих желала да избегна.

Усетих как тялото ми се отпуска в състояние на автопилот за предстоящия еднообразен дълъг преход. От мрачните дълбини на съзнанието ми едно по едно започнаха да изплуват събитията и ме върнаха въпреки вътрешната ми съпротива на добре познатото ми място. Километрите отлитаха един по един в снежната вихрушка. Задръстените със сняг гуми скрибуцаха по черния лед.

Не можех да прогоня цветната картина на зеления склон в Калифорния, със стройните редици надгробни камъни. Точно там бе тънката граница между живота и смъртта, която ме раздели със Сам… завинаги.

 

 

Цветът на тревата бе сигнално зелен — онова потрепващо прекрасно зелено, което човек може да види единствено в Сан Франциско и само по това време на годината. На фона на искрящата зеленина тебеширено белите паметници маршируваха нагоре-надолу по хълма. Тъмните стволове на евкалиптовите дървета, от чиито листа се стичаха капки влага, се извисяваха над гробището. Наблюдавах всичко това през тонираните прозорци на лимузината, която напускаше главната алея и свиваше към „Президио“.

Бях минавала стотици пъти оттук, докато живеех в Бей Ейриа. Единственият път от Голдън Гейт Бридж до Сан Франциско Марина минаваше през военното гробище, в което вече навлизахме. Днес, поради ниската скорост можех да наблюдавам мястото по-спокойно и отново ми се видя красиво — истинска наслада за окото.

— На Сам би му харесало тук — обадих се за първи път по време на дългия път.

Джързи, която седеше до мен на седалката, отвърна отривисто:

— Той в крайна сметка ще е тук. Иначе за какво е цялата суетня?

В тясното пространство на купето долових алкохолните изпарения на нейния дъх.

— Какво си пила, мамо? — не се сдържах. — Миришеш на пивоварна.

— „Къти Сарк“ — усмихна се тя. — В чест на флота.

— Това е погребение, за бога — ядосах се.

— Аз съм ирландка — посочи тя. — Ние на това му викаме бдение: пием, за да е лек последният път на човека. Мен ако питаш — далеч по-цивилизована традиция…

Долових обичайното й затруднение с трисрични думи. Сърцето ми се сви при мисълта, че възхвалата на въпросната традиция може да продължи пред военните на гроба. Ако зависеше от мен, нямаше да допусна тя да се доближи до когото и да било — особено в това състояние на начално накисване. А Огъстъс и Грейс, изваденият като от кутийка мой баща и втората му съпруга, които по принцип бяха несъгласни с всичко, бяха в колата непосредствено зад нас.

Лимузините минаваха вече през портата от ковано желязо на гробищния парк „Президио“, покрай погребалния дом. Не се предвиждаше церемония на закрито, ковчегът беше закован от „съображения за националната сигурност“, както вече ни предупредиха. Освен това, дискретно ни беше подсказано, Сам бил неузнаваем. Семействата на жертви на бомбени атентати обикновено нямали желание да станат свидетели на гледката.

Кортежът се движеше по Линкълн Авеню и спря на пътека, засенчена от скръбни евкалипти в дъното на гробището, където вече чакаха няколко коли с добре познатите бели табели на правителството на САЩ. На върха на неголяма могила се чернееше прясно изкопан гроб, около който стояха мъже. Единият бе военен капелан, другият — с дълга, дебела плитка на гърба, очевидно бе шаманът, за когото бях помолила. На Сам би му харесало.

Нашите три лимузини спряха до правителствените коли: Джързи и аз бяхме в колата за семейството, след нас — Огъстъс и Грейс, а в черната лимузина отпред бе Сам в оловен ковчег. Слязохме от колите и последвахме братовчед ми. Огъстъс и Грей стояха мълчаливо настрани, което лично аз високо оцених, защото така нямаше начин да доловят алкохолните изпарения, струящи от Джързи. Стига някой да не запалеше клечка кибрит край нея.

Мъж с тъмни очила и шлифер се отдели от правителствената група и дойде до мен и Джързи да сподели някои неща около ритуала.

Едва сега си дадох сметка, че не сме облечени подходящо за погребение. Бях с единствената черна рокля, която имах — на жълти и червени цветове на хибискус. Джързи пък бе сложила елегантен френски костюм в характерното синьо с цвят на лед, нейна запазена марка от времето, когато беше още на сцената, защото отиваше на очите й. Надявах се никой да не забележи отклонението ни от протокола.

— Госпожо Бен — обърна се мъжът към майка ми, — нали нямате нищо против да почакаме няколко минути? Президентът би искал да присъства на церемонията.

Той нямаше предвид настоящия президент, естествено, а един от предишните, този, когото Джързи наричаше „Фъстъчения“ и за когото беше пяла в Белия дом.

— Не, по дяволите — отсече тя. — Щом Сам няма нищо против, коя съм аз да имам.

Последва смях и познатият алкохолен повей ме облъхна. Тъмните очила ми попречиха да видя изражението на очите му, но видях как човекът стисна устни. Отвърнах с каменно мълчание.

Правителственият хеликоптер вече кацаше на специалната площадка наблизо. Две коли с тъмни прозорци вече се движеха натам, за да доведат очаквания гост.

— Госпожо Бен — продължи „маскираният“ с приглушен глас като герой от шпионски филм, — натоварен съм да ви предам, че тъй като президентът е тук като представител на настоящата администрация, той определя церемонията. Синът ви беше консултант на военните, но технически не е военен, а загина, така да се каже, при изпълнение на тяхна задача, ето защо правителството смята да му отдаде дължимите почести. Ще свири военен оркестър, след което покойният ще бъде изпратен със седемнайсет салюта. След това президентът ще ви връчи медал „За особени заслуги“.

— И защо това? — не се сдържа Джързи. — Не аз съм умряла, сладурче.

 

 

Церемонията не мина точно по план.

Когато се прибрахме, Огъстъс и Грейс се оттеглиха в апартамента си на върха на „Марк Хопкинс“ на Ноб Хил. Изпратиха ми съобщение, че „ме очакват“ там за вечеря. Вече беше почти обяд и заведох Джързи в „Буена Виста“, за да изпие тя своя обяд. Намерихме маса до прозореца, откъдето се виждаха пристанището и залива.

— Ариел, много съжалявам за това, което се случи, миличка — рече тя, след като обърна първото си уиски, все едно бе чаша мляко.

— Само извинение не стига — отговорих й аз с реплика от детството ми, която чувах от нея, когато направех беля. — Чака ме вечеря с Огъстъс и Грейс. Какво предлагаш да им обясня?

— Майната им — отсече Джързи и ме погледна с онези свои прословути сини очи, които ми се сториха учудващо бистри предвид диетата й от последните няколко часа. — Кажи им, че съм се стреснала от салютите, което си беше вярно. Акъла ми изкараха топовните гърмежи.

— Чудесно знаеше, че ще има седемнайсет салюта — напомних й. — Бях там, когато човекът те предупреди. Но ти беше пияна като скункс. Затова падна в гроба… Господи, как се изтърси! Пред всичките онези хора!

Джързи ме изгледа с вид на човек, чиято гордост е наранена, но аз изобщо не сведох очи.

Най-неочаквано усетих, че не мога да се сдържа, силен пристъп на смях се надигаше неудържимо в мен. В първия миг на лицето на майка ми се изписа изненада, но много скоро тя също избухна. Смяхме се, докато сълзи потекоха от очите ни и дъх не можехме да си поемем. При мисълта за това как се просна по корем в дупката още преди да успеят да спуснат ковчега, аз отново се разлюлях и вече едва дишах от смях.

— Пред очите на самия Фъстъчен президент и всички останали пуяци — вече подвикваше Джързи и това даде начало на нов взрив.

— Ами Огъстъс и Грейс? — додадох, едва успяла да си поема дъх от истеричния кикот.

Доста време ни отне да се успокоим и болките в корема да утихнат. Облегнах се назад, за да обърша сълзите си със салфетката на масата.

— Жалко, че Сам не видя какво стана — въздъхнах и стиснах пръстите на Джързи. — Беше точно това, което би го развеселило. Щеше да умре от смях.

— Което той всъщност стори — отбеляза делово тя и си поръча още едно питие.

 

 

В седем часа лимузината, която Огъстъс бе изпратил за мен, спря пред „Марк“. Този човек винаги наемаше кола, където и да отидеше, за да не „изпадне“ дотам, че да маха с ръка на някое минаващо такси. Баща ми много си падаше по външните изяви. Поръчах на шофьора да дойде в десет, за да ме върне в малкия викториански хотел от другата страна на моста, където бях отседнала. От опит знаех, че три часа с Огъстъс и Грейс щяха да са предостатъчно.

Луксозният им апартамент, както можеше да се очаква, бе просторен и отрупан с цветя, нещо, на което Грейс винаги много държеше. Огъстъс отвори вратата на моето почукване и ме изгледа строго. Баща ми винаги беше много елегантен — с посребрената коса и добре поддържан тен, с черен кашмирен блейзер и сиви панталони той напълно отговаряше на образа, който поддържаше, откакто се помня — образ на феодален господар.

— Закъсняваш — рече той и погледна златния си часовник. — Трябваше да си тук в шест и половина, за да поговорим насаме преди вечерята.

— Семейното събиране от тази сутрин ми беше достатъчно — отбелязах и мигом съжалих за напомнянето на събитията от началото на деня.

— Още нещо, за което исках да поговорим — майка ти. Какво ще пиеш? — попита баща ми?

— Обядвах с Джързи и не мисля, че сега бих приела нещо по-силно от вода.

Където и да отидеше, Огъстъс държеше барът му да е добре зареден, макар самият той да пиеше съвсем малко. Може би тъкмо оттам бяха започнали проблемите между майка ми и баща ми.

— Ще ти приготвя един шприц с бяло вино, нещо съвсем леко — и той наля сода в чашата с вино от бутилка, облицована със специален калъф, който се предполагаше, че държи съдържанието студено.

— Къде е Грейс? — огледах се, след като отпих от чашата си.

— Почива си. Доста се разстрои от представлението, което майка ти направи тази сутрин, и я разбирам. Беше направо скандално. — Огъстъс предпочиташе да говори за Джързи като за „майка ти“, сякаш моя беше отговорността за присъствието й сред нас, а не обратното.

— Всъщност според мен нейното прекатурване внесе известна свежест в доста мрачното настроение на събитието. Не разбирам много защо бяха необходими духов оркестър, топовни салюти и връчване на медал за добра служба на правителството, когато са те оставили да се разлетиш на малки късчета като разпарцалосан дюшек.

— Не си го изкарвай на мен, млада госпожице — укорително ме изгледа баща ми. — Поведението на майка ти беше под всякаква критика. Имахме късмет, че репортери не бяха допуснати.

Огъстъс не използваше думи като „отвратително“ или „оскърбително“. Изразяваха твърде много лично отношение, а той се интересуваше от обективните неща като външния вид и репутацията.

В това отношение, колкото и да не ми се искаше да призная, приличах доста на него. Въпреки всичко не можех да понеса факта, че той се интересуваше далеч повече от това колко се е изложила майка ми, отколкото от бруталната смърт на Сам.

— Дали хората, които умират от подобна смърт, пищят? — попитах на глас.

Огъстъс се завъртя на пети, за да не мога да видя лицето му. Отправи се към вратата на спалнята.

— Ще събудя Грейс — информира ме той през рамо, — за да има време да се приготви за вечеря.

 

 

— Не разбирам как ще можем да разговаряме — рече Грейс, попивайки влагата от подутите си от плач очи, като използва движението и за да отметне с опакото на китката си кичур руса коса от челото си. — Не знам и как ще се храним, ще седнем тук в ресторанта като човешки същества.

Никога до този момент не ми беше хрумвало, че хора като Грейс имат представа за себе си като за обикновени човешки създания.

Огледах стените на ресторанта, покрити с дървени решетки с изкуствени увивни растения. Тук-там по клоните бяха закачени боядисани в червено гущерчета, които очевидно би трябвало да се припичат на въображаемо слънце. Масата ни бе отделена от другите с кашпи с хризантеми — цветето, което според италианската традиция се поднася на гробовете.

Този ден очевидно щях да започна и да завърша в гробищна обстановка. Щеше ми се да вярвам, че където и да е Сам сега, спи и си почива в мир.

— Беше толкова млад — между две изхълцвания отбеляза Грейс и сложи в уста малко парче стек със сос тартар. Понамести диамантената си гривна и добави издайническото: — Нали?

Истина бе, че Грейс никога не беше виждала Сам. Майка ми се беше развела с Огъстъс преди повече от двайсет и пет години, а той беше женен за Грейс от петнайсет. Междувременно, както се казва, доста вода беше изтекла, Сам бе станал мой брат, без да е син на майка ми или баща ми. Връзките в семейството ми са доста усложнени.

Нямах време да мисля сега за това, защото Грейс подхвана любимата си тема — парите. Това тутакси пресуши сълзите и очите й заблестяха развълнувано.

— Чухме се днес следобед с адвокатите на семейството — съобщи тя, обзета от радостна тръпка. — Както знаеш, завещанието ще бъде прочетено утре и мисля, че трябва да чуеш и добрата новина. Не съобщиха подробности, разбира се, но ти си посочена като единствена наследница.

— Браво бе! — възкликнах с горчива ирония. — Няма и седмица от смъртта на Сам и вече започвам да печеля. Разпитахте ли точно колко богата ще стана? Дали ще мога да напусна работа веднага? Или данъчните ще приберат по-голямата част?

— Грейс нямаше това предвид и ти добре го знаеш — рече Огъстъс, който чертаеше фигури с вилицата си в блюдото пред него, а аз гонех зрънцата капари, с които беше подправена моята сьомга по шотландски. Те все ми се изплъзваха. — Двамата с нея сме наистина загрижени за интересите ти — продължи той. — Не познавах Сам… Поне не добре, но съм убеден, че е бил привързан към теб. В крайна сметка вие двамата израснахте почти като брат и сестра, не беше ли така? И като единствен наследник на Ърнест, Сам би трябвало да е в добро финансово състояние.

Чичо ми Ърнест, който беше в бизнеса с полезни изкопаеми и в минната промишленост, беше най-големият брат на баща ми и беше богат като Мидас. На всичкото отгоре остави всички пари, които бе спечелил, защото харченето не го вълнуваше. Сам бе единственото му дете.

Когато родителите ми Огъстъс и Джързи се разведоха, бях твърде малка. Майка ми ме влачеше по света в продължение на години. Беше прочута певица още преди да се омъжи за баща ми и така се бе запознала с Фъстъчения президент и много други известни личности. Мъжете от семейство Бен до един си падаха по скандални жени, но също като баща ми, не им беше лесно да живеят с тях.

Джързи пиеше от години, но всеки очаква една оперна певица да се налива с шампанско. Едва когато Огъстъс обяви годежа си с Грейс — подобие на Джързи, но с двайсет години по-млада от нея — бутилката излезе наяве. Тя ме грабна и почти побягна в Айдахо, за да се консултира с овдовелия ми чичо Ърнест, който живееше като отшелник, относно финансовите си проблеми. Баща ми бе инвестирал целия доход от музикалните й прояви в себе си — друга типична черта на мъжете от семейство Бен. За всеобща изненада Джързи и Ърнест се влюбиха.

И така, аз, която живеех като Елоиза^[2] в „Плаза“ и се хранех с гъши пастет още преди да мога да изрека името му, най-неочаквано се озовах в центъра на една пустош, която сега, двайсет години по-късно, наричам свой дом.

Ето защо въпросът на баща ми, на пръв поглед неясен, всъщност беше съвсем конкретен. Майка ми, която се бе оженила за двама братя един след друг, спря да пие по време на брака си с Ърнест. Но той я познаваше добре и остави парите си на Сам, с условието да се грижи за нея и за мен по „най-добрия възможен начин“. Ето че сега Сам бе мъртъв. От всичко личеше, че неговата смърт ме превърна в мултимилионер.

Преди седем години, когато чичо Ърнест почина, аз бях в колежа и от този момент Сам изчезна напълно от полезрението на всички нас. Двете с Джързи получавахме всеки месец своите чекове. Тя си ги изпиваше, а аз ги прибирах в една сметка. Междувременно направих нещо радикално различно от това, което е в традицията на жените в семейство Бен. Тръгнах на работа.

В първата си работна седмица като служител по сигурността на ядрените съоръжения получих известие от Сам. Обади се в офиса ми, като един господ знае как бе открил телефона ми.

— Здравей, фукличке — рече той. От малък обичаше да ме нарича така. — Какво става? Наруши семейната традиция — няма високи ноти в пеенето, нито високи подскоци на балерини на авансцената.

— Животът на жестоката сцена на живота не е това, което едно момиче очаква — процитирах известна реплика от мюзикъл, с каквито главата ми беше пълна от ранно детство. — Къде беше през всичките тези години, кръвни братко? Едва ли си си търсил доходна работа, след като си семейният благодетел. Благодаря ти за чековете.

— Всъщност — уточни Сам — съм на високо платена работа при различни правителства, които най-добре да останат неназовани. Върша неща, които никой друг не може да свърши… С изключение може би само на онзи, когото лично съм обучил, т.е. един-единствен човек. Може би някой ден ще обмислиш възможността и ти да се включиш.

Закодираният намек за възможно предложение за работа бе единственият ми разговор със Сам, докато не чух обаждането на адвоката, изпълнител на завещанието.

 

 

Усетих как гумите на колата ми превъртат по леда и на практика тя се пързаляше и се носеше с все по-голяма скорост към канавката край пътя.

Почувствах огромно количество адреналин да се излива в кръвта ми, стиснах кормилото и прехвърлих цялата тежест на тялото си върху него в отчаян опит да върна колата отново на пътя. С невероятно усилие успях, но сега вече летях към отсрещния край. Бях загубила контрол над колата си.

Божичко! Всеки миг щях да излетя от платното, встрани от което се виждаше сняг и само сняг. Толкова беше тъмно, а снегът валеше като плътна пелена и изобщо не можех да различа какво лежи встрани от мен. Може да беше и пропаст. Чувах как вътрешният ми глас крещи като от преизподня: „Глупачка! Глупачка!“, докато отчаяно се мъчех да си спомня преди колко километра зърнах последната светлина. Преди петдесет? Или може би преди сто?

Междувременно отчаяно се мъчех да овладея колата, която се лашкаше насам-натам по леда, покрит с наскоро паднал сняг. Имах чувството, че съм се борила с нея цяла вечност, когато най-сетне почувствах, че петстотинкилограмовата стоманена конструкция започна да се движи по права линия. Треперех като лист, намалих скоростта на шейсет, а после и на петдесет километра в час и поех дълбоко дъх, защото като всяко момиче, израснало в планините, знаех, че никога не си спрял напълно, докато вали сняг като този.

Напредвах бавно и предпазливо напред, но за всеки случай плеснах няколко пъти лицето си, сетне свалих малко прозореца, за да влезе чист въздух. Остри като игли, снежинките боцкаха кожата ми. Поех дълбоко ледения въздух и го задържах, без да издишвам близо минута. Прокарах опакото на ръкавицата пред очите си и свалих скиорската шапка, за да проветря главата си на снежната вихрушка, изпълнила вече купето и поела листовете хартия, случайно останали вътре. Когато вдигнах обратно прозореца, вече бях на себе си. Какво ми ставаше наистина?

Защо ли се питам? Знаех, разбира се, че причината бе смъртта на Сам и не можех да си представя как ще продължа да живея. Състоянието ми вероятно можеше да се определи като „не на себе си от скръб“. Вярно, че през последните седем години не се чувах и виждах с него, но каквото и да правех, той все беше там. За първи път си дадох сметка, че винаги съм водела мислени разговори с него. Сега вече дори на ум нямаше с кого да разговарям.

Въпреки всичко нямах намерение да последвам Сам в щастливите ловни полета, и то от едната глупост. Много скоро някъде в далечината забелязах ивица светлина. Стори ми се достатъчно пространна, така че можеше и да е град. Тъй като в този район човек не срещаше често подобна гледка, най-вероятно това бе моят дом.

 

 

Приключението ми обаче очевидно не бе свършило.

Завих по посока на пътя, който минаваше над къщата, към мазето, което наричах свой дом, и се огледах безпомощно. Нямаше и следа от път, очевидно бе скрит под плътната бяла пелена, стигаща до прозорците на първия етаж. Излизаше, че след дълъг и рискован път ще трябва да прекарам няколко часа в риене на сняг, докато се добера до входа на подземния си апартамент. Така е, като живееш в мазе в Айдахо — зарит си, все едно си картоф.

Изключих мотора и постоях така, впила мрачен поглед в стръмнината под мен, докато реша какво да правя. Като всеки планински човек в багажника на колата ми винаги имаше екипировка за спешни случаи — пясък, сол и вода, термодрехи, гумени ботуши, приспособления за палене на огън, въжета и вериги… но не и лопата. И да имах, нямаше да успея да разчистя достатъчно пътя пред колата ми.

Следях с празен поглед как снегът се сипе навън. Сам непременно щеше да се сети да каже нещо смешно или да изскочи навън и да затанцува — танцът на снега например в чест на божието творение — снега…

Тръснах глава. От вътрешността на моето жилище долетя звън на телефон. Всички светлини в сградата бяха загасени, сигурен знак, че моят ексцентричен, но невероятно чаровен хазяин мормон е заминал в планината, за да може да се пусне първи по пресния сняг.

Колкото и да мразех да газя в преспи, си давах сметка, че единственият начин да прекося разстоянието между колата и дома си бе със ски. За щастие и те бяха в багажника отзад. Оставаше само да успея да уцеля пътя. Пред моравата ни имаше няколко достатъчно дълбоки ями, в които хлътнех ли — бях загубена, все едно съм попаднала в движещи се пясъци. Щеше да се наложи да оставя и колата насред пътя, за да бъде най-вероятно пометена от снегорините призори, ако не успеех да я преместя.

Излязох навън и измъкнах ските, както и раницата си, в която нахвърлях някакви неща от първа необходимост. Бях се заровила пред задната седалка, за да измъкна обувките си, когато погледът ми внезапно попадна на малкото флагче, което стърчеше върху пощенската ми кутия — също затрупана от сняг. Едва сега се сетих, че в бързината да тръгна за погребението, бях забравила да предупредя, че ще отсъствам, за да задържат кореспонденцията ми в пощата. Затръшнах вратата на колата и придържайки се с едната ръка за нея, за да не се изтърся, посегнах с другата и свалих натрупания сняг от кутията, за да прибера доста голямата купчина, събрала си по време на едноседмичното ми отсъствие. Не съм вярвала, че имам толкова интензивна кореспонденция. Пуснах дръжката на колата, за да си взема раницата, и вероятно съм стъпила леко встрани.

Мигом потънах до кръста и продължавах да затъвам. Страх стисна гърлото ми, докато се опитвах да спра потъването. Знаех, че излишните движения винаги водят до по-бързо пропадане. Живяла съм в този район достатъчно дълго, за да се наслушам на истории за изчезнали и задушили се в снега хора, които не могат да мръднат, за да се измъкнат. В мига, в който започнах да затъвам, си спомних и друго — бях заминала, без да се обадя почти на никого. Прекият ми шеф знаеше само, че причината за отсъствието ми е смърт в семейството. На хазяина си бях оставила почти шифровано съобщение. Напълно възможно бе дори да открият колата ми, а мен самата да намерят чак напролет, когато снегът започне да се топи!

Запокитих проклетите писма на пътя под колата, за да не потънат с мен. Единият ми лакът докосна твърда повърхност и докато все още имах възможност да се извъртя, посегнах с другата ръка и се вкопчих в ръба на пътя. Имах някаква опора и се залових за този ръб и с другата ръка. Докато се набирах на мускули, имах усещането, че излизам от плувен басейн с тежести от поне двайсетина килограма на всеки крак. Вложих в усилието всичката енергия, която успях да събера в този момент. Разтреперена от изтощение и страх и плувнала в пот, се проснах по корем на пътя. Трябваше да стана час по-скоро, защото много бързо студът щеше да превърне снега по дрехите ми в ледени висулки. Не бях подходящо облечена.

С омекнали колене се изправих и отворих вратата на колата. Измръзнала, мокра, останала без сили, при това бясна на себе си. Не беше ли задължителна за всички деца от планинските региони историята на Джек Лондон „Да запалиш огън“? Там става дума за един мъж, който излиза в тундрата при минусови температури, въпреки предупрежденията. И, естествено, измръзва от студ. Бавно и мъчително. Нямах подобно нещо в плановете си.

Измъкнах дебелите си обувки от багажника, завързах ги със сковани мокри пръсти, стегнах около тях леките като перце ски „Нордик“, натъпках пликовете и листовете от моята поща в раницата, преметнах я през рамо и се спуснах към задния вход. Защо ли не започнах с това и да оставя пощата за сутринта?

Телефонът отново иззвъня, докато свалях ските, отварях вратата и почти се претърколих надолу по стълбите към уютната си бърлога, оставяйки след себе си широка бяла следа. Поне ми се струваше уютна преди една седмица.

Включих осветлението и видях, че стъклата са заледени, нещо, което бях виждала във филма „Доктор Живаго“. Изругах тихичко хазяина си, който не пропускаше да изключи отоплението към моята част от къщата, щом тръгнех за някъде. Изхлузих с един замах обувките, бързо стъпих на постелката и изтичах през дневната, с покрити с книгите ми стени, и се хвърлих върху възглавниците, под които обикновено стоеше телефонът.

Защо ли се бях разбързала толкова, наистина? Още щом чух гласа отсреща, съжалих. Беше Огъстъс.

— Защо си тръгна? — бе първото, което той попита. — Двамата с Грейс се побъркахме от тревога, докато те открием. Къде беше досега?

— Играех навън на снега — отвърнах и се претърколих по гръб на възглавниците с телефон до ухото. — Мислех, че партито е приключило, да не би да съм пропуснала нещо апетитно? — Разкопчавах с другата ръка мокрите панталони и се опитах да се измъкна от тях, преди да съм развила пневмония в адския студ вътре, или което бе по-вероятно — да мухлясам. Виждах дъха си пред мен.

— Чувството ти за хумор винаги ми се е струвало, меко казано, не намясто — отбеляза Огъстъс. — Почти толкова неподходящо, колкото и изборът ти на време за някои неща. Когато изчезна веднага след прочитане на завещанието, се обадихме в хотела ти и ни казаха, че рано сутринта си освободила стаята. Като оповестиха завещанието, решихме с Грейс да дадем пресконференция.

— Моля? — седнах от изумление. Опитвах се да сваля и пуловера, без да изпускам телефона, но така и не успях и чух само последните му думи:

— …трябва да е и твоя.

— Какво трябва да е мое? — попитах, разтривайки с ръце настръхналата си като на гъска кожа. Изправих се и повлякох жицата на апарата към камината. Бях напъхала няколко парчета подпалка и усукан вестник, когато чух отговора на Огъстъс.

— Ръкописите, естествено. Всеизвестно е, че Сам наследи и тях, а те са извънредно скъпи. Но след смъртта на Ърнест кой можеше да открие Сам? Сякаш потъна вдън земя. Когато по време на вечерята се опитах да обсъдим и тях, ти все отклоняваше въпроса. Вече е ясно, че си не само негов главен наследник, но и единствен, и това, естествено, значително променя нещата…

— Защо да е естествено? — бях започнала да губя вече търпение и след няколко отчаяни опита да запаля кибрита с една ръка, най-сетне успях и с облекчение наблюдавах как огънят пламва. — Нямам представа за какви ръкописи говориш.

Най-странно от всичко бе, че човек като баща ми, който бе извънредно чувствителен на тема лично пространство, е решил да даде пресконференция. Това бе много подозрително.

— Да не искаш да кажеш, че нямаш представа за какво говоря? — недоумяваше той. — Как е възможно, при условие че там имаше представители и на „Уошингтън Поуст“, на лондонския „Таймс“, на „Интърнашънъл Херълд Трибюн“? Естествено, нищо не можем да им кажем, защото ръкописите не са на разположение при изпълнителя на завещанието, а ти се изпари.

— Може би ще си така добър да ме „осветлиш“ поне малко по въпроса, преди да съм умряла от студ — успях да сглобя между неудържимото тракане на зъбите си. — Какви са тези ръкописи, които Сам ми е оставил? Не, чакай, нека да позная. Писма на Франсис Бейкън до Бен Джонсън, в които признава, че е написал пиесите на Шекспир, нещо, което отдавна мнозина подозират.

За моя огромна изненада Огъстъс реагира съвсем неочаквано.

— Те са далеч по-скъпи от това — напълно сериозно уточни той. Баща ми е от хората, които много добре знаят какво значи „цена“ и „стойност“. — В момента, в който чуеш нещо за тях, а съм сигурен, че това ще стане, искам да уведомиш мен или адвокатите. Оставам с впечатлението, че не си даваш сметка за положението, в което се намираш.

Добре, де, помислих си. Да опитам пак. Поех дълбоко дъх и продължих:

— Сигурно си прав. Но не би ли ми казал поне малко от онова, което целият свят знае, а аз не. Какви са тези ръкописи?

— На Пандора — кратко рече Огъстъс. Самото произнасяне на името очевидно му костваше усилие. Сякаш се боеше, че може да го изгори като киселина.

Пандора беше майката на моя баща, изоставила го още като бебе. Никога не бях я виждала, но от всичко, което бях чувала за нея, трябва да е била изключително интересна и буйна личност — най-скандалната от всички жени в семейство Бен. Доколкото знаех, конкуренцията е била сериозна.

— И какво представляват?

— Дневници, писма, кореспонденция с велики и не чак толкова велики личности — подхвърли той някак преднамерено небрежно. — Възможно е да има и спомени.

Не бях в момента лице в лице с баща ми, но го познавах достатъчно добре, за да знам кога се опитва да ме изпързаля. Трябва да е звънял тук всеки петнайсет минути през последните два дни. Преди да успея да вляза в бърлогата си, чух телефонът да звъни поне два пъти. Щом е обзет от панически страх да не ме изпусне и дори е готов да даде пресконференция за тези ръкописи, защо ще се опитва да ме убеди, че не са важни?

— Защо е този малко закъснял интерес? — попитах. — Скъпата ми баба е починала много отдавна, доколкото знам.

— Смяташе се, че Пандора е оставила ръкописите на… На другата част от семейството. — Отношенията в моето семейство наистина бяха доста сложни. — Ърнест ги е държал скрити в продължение на дълги години, защото имаше много предложения, в интерес на истината — продължи баща ми делово. — Възможно е да не си е давал сметка за стойността им, защото се знае, че са писани с някакъв код. И когато братовчед ти Сам…

Всемогъщи боже!

Стоях по долна фланелка пред разгарящите се пламъци, стиснала телефона, от който като фон на нещо друго много по-важно долиташе сухият глас на баща ми. Сам изчезна от света веднага след смъртта на Ърнест. Нито се чу, нито се видя в продължение на седем години, а ето че сега беше мъртъв. Какво съвпадение, наистина? Наследството, което Сам получи, заедно с ръкописите, естествено, и призванието, и професията на Сам. За какво губеше той часове и дни да ме обучава, когато бяхме деца, благодарение на което всъщност ми спечели тази така добре платена работа?

Сам бе експерт по шифрите, един от най-добрите в света. Ако е знаел за съществуването на тези документи, за него би било наистина сериозно изпитание да не надникне в тях, особено ако баща му е искал да знае дали имат някаква стойност. Трябва да ги е виждал и може би ги е дешифрирал много преди смъртта на Ърнест. В това бях абсолютно сигурна. Оставаше въпросът къде бяха те сега?

И което бе дори по-важно предвид сложната ситуация, в която бях изпаднала: какво съдържаха дневниците на моята баба, които технически бях наследила? И какво в тях бе толкова опасно, че Сам бе убит заради него?