Катрин Невил
Магическият кръг (12)

Магът

Маг произлиза от Махамая, огледалото, в което — според индийската митология, — откакто свят светува, Брахма с почуда съзерцава себе си и своята власт. Оттук идват и термините „магия“, „магическо“, „образ“, „въображение“, които до един насочват към определяне на форма… потенциал на първичната, лишена от структура, жива материя. Следователно Маг е онзи, който превръща в свой обект на изучаване линиите на проявление на вечния живот.

Чарлс Уилям Хекеторн,

Тайните общества

Тъкмо той навярно не е в състояние да се отърси от света на въображаемото — бидейки чувствено, сластно, порочно свързан с него и в същото време съзнаващ, че не по-малка е принадлежността му към духовния свят на идеите също като магьосника, който прави феномена прозрачен, за да се осветли идеята и духът.

Томас Ман

Човекът е по-висш от звездите, стига да обладае властта на висшата мъдрост. Такъв човек — господар на небето и земята по силата на своята воля — е магът. А магията не е магьосничество, а висша мъдрост.

Парацелз

Този удивителен човек крачи по своя магически кръг, увлича и нас в почуда и съпричастие.

Йохан Волфганг Гьоте

Значи Волфганг се опитваше да „ме подготви“ да се срещна с Дакиан Басаридис. Но кой можеше да ме подготви за случилото се през изминалите две седмици? А сега и това — разкритието, че моят непоносим арогантен баща е по-скоро плод на незаконната любов на баба ми, а не е незаконен син на Йероним Бен.

Продължавахме да крачим из лабиринта павирани улици по посока на „Кафе Централ“, очевидно Волфганг усети, че имам нужда да остана малко насаме с мислите си, и замълча. Беше ми дошло до гуша от изненадите от страна на ужасното ми семейство. Всяко ново разкритие повдигаше нови въпроси. Ако Дакиан Басаридис наистина е мой дядо и Йероним Бен е знаел, защо Йероним е отгледал с такава грижа баща ми Огъстъс и го е предпочитал не само пред доведения си син Лаф, но и пред собствените си законни деца Ърнест и Зоуи?

В по-широк план Дакиан Басаридис бе играл ключова роля във всеки етап от събитията. Ако Пандора е решила да раздели наследството си, както двамата със Сам решихме, между членовете на семейство Бен, без никой от тях да знае кой какво получава, в такъв случай изпълнителят на нейното завещание, Дакиан Басаридис, е единственият жив, който може да каже как тези ръкописи са свързани помежду си.

Спомних си, че докато ми разказваше своята версия на семейната сага, чичо Лаф описа Дакиан като своя първи учител по цигулка и красивия братовчед на Пандора, който им позволил да се качат на въртележката в парка Пратера, след което ги придружил по искане на Лъки в Хофбург, за да разгледат копието на Карл Велики и меча на Атила.

В общи линии това беше историята, като не броим, естествено, някои пропуски. Един от тях например аз лично откривах в разказа на Лаф. Според думите му на човек присъствал на събитията, Дакиан е бил в близки отношения с Лъки, почти толкова, колкото и Пандора. Негова е удачната забележка в музея за това кои са „другите липсващи предмети“, а това показва какво е знаел Хитлер за тях — подноси, оръжия и други такива, — след което разкрива намеренията си къде ще ги търси.

Но ако братовчедът на Пандора бе в центъра на целия замисъл, както Сам намекна, нещо, в което и аз започнах да се убеждавам, как тази важна роля се е паднала точно на Дакиан Басаридис.

 

 

„Кафе Централ“ наскоро бе претърпяло основен ремонт. Някои от строителните работи дори продължаваха, за което свидетелстваха прахта и звукът на трион, който се разнасяше от време на време. Липсваха тъмните ламперии, цветните тапети и опушените свещници по стените, които помнех от последното си посещение тук, и сега мястото изглеждаше по-широко и светло.

Вече бяхме в заведението, когато забелязах, че мъглата навън се вдига и проникващата през високите прозорци слънчева светлина огряваше витрината от стъкло с меден обков, пълна с виенски сладкиши. Малки мраморни масички бяха разпръснати в салона и около тях на твърди столове седяха посетителите, повечето от които разгръщаха вестници, закрепени за лакирани дървени летви. Както и преди години, гипсова фигура на виенчанин на средна възраст пред маса с чаша кафе бе поставена недалеч от входа.

Двамата с Волфганг се отправихме към мястото в дъното, определено за хората, които искаха да обядват, масите в отворените сепарета бяха покрити с искрящо бели покривки, сребърни прибори и красиви купи с току-що набрани цветя. Шефът на салона ни отведе до нашата маса, вдигна табелката с надпис „резервирана“ и взе поръчката ни за вино и бутилка вода. Напитките пристигнаха и Волфганг най-сетне проговори:

— Надявах се той да е вече тук.

Няколкото глътки вино ми подействаха успокоително, но виждах, че мислите на моя спътник са някъде другаде. Час по час се оглеждаше, после се облягаше назад и сгъваше и разгъваше салфетката на коленете си.

— Много съжалявам — промърмори той по едно време. — Мислех си, че след като сме закъснели, възможно е той вече да е тук. Ще отида да проверя. Защо не си поръчаш междувременно нещо за антре? Ще изпратя сервитьора. — Стана и се отдалечи от масата.

Отпих още малко от виното, докато разглеждах менюто. Загубих представа за времето, но когато се огледах и започнах да се питам дали да не тръгна сама да търся келнера, забелязах нечия сянка да пада върху масата. Вдигнах очи и видях високата фигура на мъж със зелено зимно палто. Тъй като светлината отвън идваше зад гърба му, сянката на широкополата шапка скриваше голяма част от лицето и не можех да различа чертите му. Кожената му пътна чанта, напомняща много на моята, висеше небрежно преметната през рамо. Той я остави в отдалечения край на сепарето, на мястото, освободено от Волфганг.

— Може ли да седна при вас? — попита тихо той. Без да дочака кимване или съгласие от моя страна, разкопча палтото си и го овеси на близката закачалка. Огледах се неспокойно за Волфганг. Къде се бавеше този човек?

— Видях се с нашия приятел хер Хаузер преди минута в кухнята. Позволих си да го помоля да ни остави за малко насаме.

Понечих да възразя, но той вече се настаняваше в сепарето срещу мен и свали шапката си. За пръв път можах да видя ясно лицето му. Останах изумена.

Никога до този момент не бях срещала такова лице. Въпреки че очевидно дълго време е било излагано на слънце и вятър и приличаше на древен насечен камък, ми напомняше на маска на вечната красота и сила. Тъй като дългата, почти черна коса, в която тук-там се виждаха сребристи нишки, бе дръпната назад, силната челюст и изпъкналите скули се очертаваха съвсем ясно.

Носеше подплатен кожен елек и риза с широки бели ръкави, разкопчана при врата, така че отдолу се виждаше наниз от цветни камъни със сложни гравюри по тях. Елекът бе изпъстрен с бродерии на птици и животни в силни ярки цветове — карминено, минзухарено жълто, тъмновиолетово, лазурносиньо, алено, оранжево, тревисто зелено — все цветове от пролетна гора.

Очите под тежките вежди бяха дълбоки и бих могла да ги сравня единствено с много редки скъпоценни камъни — истински езера от смесени цветове — среднощно червено, смарагдово зелено и абаносово черно, в дъното на които гореше тъмен пламък. От всички описания, които бях чула за този човек, най-доброто беше на Волфганг.

— Начинът, по който ме гледаш, скъпа моя, ме смущава — отбеляза той и без никакво притеснение взе менюто от ръцете ми, след което си присвои чашата ми с вино. — Позволих си още нещо — продължаваше той с екзотичния си акцент. — Донесох няколко бутилки „Кот дю Рон“, което се произвежда в моите лозя в Авиньон. Оставих ги преди малко в кухнята, за да… както се изразявате вие… да подишат. Преди да се съгласи да ни остави малко сами, нашият приятел Волфганг ме предупреди, че нищо не си яла днес и трябва да хапнеш. Обичаш ли тафелшпиц?

Съвсем дискретно келнерът сменяше бутилката на масата в този момент, сложи нови чаши, наля и се оттегли.

— Тъй като си единствена наследничка — продължаваше Дакиан, — моите лозя и всички марки вина, които се произвеждат там, един ден ще бъдат твои. Ето защо ще се радвам да се запознаеш с тях, а също и да ги направя твои. Дали да не се представя официално? Аз съм твоят дядо Дакиан Басаридис. Да имам такава прекрасна внучка, е далеч по-голям дар за мен от всички вина на Воклюз.

По дяволите, помислих си, докато чуквахме леко чашите си, само това липсваше, още наследство. Ако всички мои придобивки се окажеха като това последното, едва ли ще доживея да ги видя.

— Аз също се радвам да се запозная с вас — продумах аз най-сетне и бях искрена. — Нека само да отбележа, че научих за нашето роднинство преди няколко минути, ето защо, надявам се, ще разберете моята изненада. Баба ми Пандора е починала, преди да се родя. За нея не се говореше много в семейството ми, затова зная твърде малко за нея, а и за вас. И ако наистина сте мой дядо, както твърдите, питам се защо това е било държано в тайна от мен през всичките тези години. Известен ли е този факт на останалите?

— Естествено е да си изненадана — Дакиан направи лек жест с ръка, чиито дълги пръсти неизбежно напомняха за таланта му на цигулар. — Ще ти обясня всичко, сигурно има неща, които няма да искаш да чуеш, аз лично предпочитам истината, колкото и неприятна да е, пред красивата измислица. По-добре ми разкажи преди това какво знаеш, за да мога да попълня празнините.

— Боя се, че твърде малко ми е известно — отговорих. — Това, което съм чула за тази част от семейството, е, че вие с Пандора сте братовчеди, че тя е била студентка в консерваторията във Виена и е работила като гувернантка и учителка в семейство Бен. Вие сте били учител по цигулка на чичо ми Лафкадио. Той твърди, че въпреки младостта си сте били голям майстор.

— Това си е комплимент… Ето и храната ни пристига — обяви той. — Мога да ти обясня много неща, докато се храним. Няма чак толкова много загадки, колкото изглежда на пръв поглед.

Внимателно следях движенията на сервитьора, който остави пред нас блюда, покрити с метални капаци. Когато вдигна похлупака на моя тафелшпиц — традиционно австрийско блюдо от варено говеждо с гарнитура от ябълково пюре и хрян, с горещи, полети с оцет картофи, пюре от спанак и прясна зелена салата с бял фасул, — храната в чинията ми се видя прекрасна, а и миришеше вълшебно. Онова, което сложиха пред Дакиан, бе напълно непознато и го попитах какво е.

— Няма по-добър начин да разбереш с какъв човек си имаш работа от това да познаваш с какво се храни. В този супник има студена супа от кисели череши. А това, за което ме питаш, е кебапчици — мляно говеждо и агнешко с чесън, лук и червен пипер, пушено над въглени от лозови пръчки, ето защо носи аромата и на грозде. В Далмация ще чуеш, че сърбите са го измислили, но блюдото е по-старо. Всъщност измислили са го даките, откъдето идва и името ми — древно племе, населявало някога земите и на Македония, част от днешна Югославия, известно чак до бреговете на Каспийско море, където ги наричали „даои“ — вълците. Нас, вълците, така можеш да ни разпознаеш, обичаме месо. — Той набоде с вилицата едно от продълговатите неща в чинията си и заби в него великолепните си бели зъби.

Едва когато сложих първата хапка тафелшпиц в устата си, разбрах колко съм била гладна. Дакиан подбираше определени неща от блюдото ми и ме насочваше кое след кое да хапна. Исках да погълна всичко, което бе пред мен на масата, но след малко предложих да се върнем на темата, която бяхме прекъснали.

— Значи всъщност произхождате от Балканите, а не от Австрия — подхванах отново разговора.

— Името ми идва от даките, но родът ми всъщност е ромски. А може ли някой да каже откъде идват всъщност те? — сви той рамене.

— Ромите ли? Името им от Рим ли идва? Или всъщност от Румъния?

— Наричат езика ни ромски, сроден със санскрит, макар през годините да са ни наричали как ли не: бохеми, цингари, цигане, житанос, фламенкос, тартари, цигойнен…

Забелязал колко съм изненадана, той додаде:

— В повечето случаи ни наричат с общото название — цигани, защото някога хората вярвали, че произхождаме от Египет, въпреки множество аргументи за друго: Индия, Персия, Централна Азия, периферните райони на Монголия, Южния полюс дори… Да не говорим за всички онези места, които никога не са съществували. Някои учени са на мнение, че сме пратеници на извънземни цивилизации, ето защо най-добре е час по-скоро да ни изстрелят обратно там, откъдето сме дошли.

— Значи вие двамата с Пандора сте цигани?

Признавам, че бях много смутена. Допреди час майка ми беше ирландка, а баща ми отчасти австриец, отчасти холандец. Сега се оказваше, че съм издънка на двама братовчеди цигани, изоставили баща ми след раждането. Колкото и да бях зашеметена от фактите, свързани с моя произход, почти нямаше място за съмнение за този на Дакиан Басаридис, така както той го описа: видът му бе на класически представител на своята раса, поне така както бях чела.

— Подробностите за нашето семейство никога не се споделят с така наречените гаджо — това са хората, различни от нас, от външния свят — съвсем сериозно предупреди Дакиан. — Тъкмо затова отпратих и нашия приятел Хаузер. Що се отнася до твоя въпрос — да, роми сме. И макар Пандора да израсна и да прекара много време сред гаджо, дълбоко в себе си тя е една от нас. Познавам я от дете. Открай време пее превъзходно и притежава всички качества на истинска дива. Може би знаеш, че с тази дума на санскрит означават ангел, докато на персийски — дявол. Пандора беше по малко и от двете.

Що се отнася до произхода на ромите, според нашите легенди сме пристигнали на Земята преди много еони от истинския си дом, който и до днес може да се види в нощното небе — съзвездието Орион, олицетворяващо великия ловец, или ако искаме да сме по-точни — от трите звезди, образуващи колана в центъра — omphalos, пъпната, централна връв на Орион, наречена Тримата царе, защото светят като звездата, която влъхвите следват, за да стигнат до Витлеем. В Египет Орион се отъждествява с Озирис, в Индия с Варуна, в Гърция с Уран, а на Север с Вретеното на времето. Във всички култури той е известен като вестителят, водачът на всяка промяна от една епоха в друга.

Нямах намерение да се оставя да ме засипят с още звезден прах точно когато историята започваше да се насища с информация. А очевидно в разказа на Дакиан щеше да има още много разкази за звезди. Възможно ли бе наистина Пандора и той да са цигани, след като от всичко, което бях чела и чула, нацистите нареждаха циганите на най-ниското стъпало на развитие след католиците, комунистите, хомосексуалистите и евреите?

— Ако вие с Пандора сте цигани — подхванах, — как е възможно тя и по време на Втората световна война да е продължила да води обичайния си начин на живот, и то точно там, заобиколена от предишното си обкръжение?

Дакиан ме съзерцава известно време, като от лицето му не слизаше загадъчна усмивка.

— Как ли е живяла наистина? Виждам, че нищо не знаеш за нея.

— Така е — съгласих се. — Онова, което исках да кажа, е, че и тя, и Лаф са останали в луксозния си апартамент във Виена по време на цялата война — аз съм била в него, така че знам за какво говоря, и са поддържали много висок стандарт. Как са допускали тя да присъства в общество на нацисти? Не говоря за това, че вероятно е успявала да мине за виенчанка от висшата класа, а по-скоро как е търпяла да остане в града, докато собственият й народ преживява… — снижих чувствително глас аз. — Имам предвид как е останала тук в качеството си на любимата оперна певица на Хитлер?

Дакиан наблюдаваше чашите ни за вино, сякаш току-що бе забелязал, че са празни. Пресегна се за бутилката и отново наля вино в тях. Знаейки колко стриктни са сервитьорите във Виена, реших че той положително ги е инструктирал да стоят настрани.

— Това ли ти казаха за нея? — сякаш на себе си рече той. — Интересно, наистина. Любопитно ми е откъде си го чула, защото ми звучи като съчинение на няколко творчески личности. — Той се взря в лицето ми и добави: — Много способни, при това. Напълно подходящо е за теб като потомка на семейство, чиито корени са в съзвездието Орион.

— Сигурен ли си, че нищо от това, което казах, не е истина?

— Единственото, което казвам, е, че всяка полуистина е същевременно и полулъжа — предпазливо изрече той. — Не бъркай онова, в което хората вярват, с действителното. Единствената истина, която си струва да се проучва, е онази, която води до центъра.

— Центъра на кое? — не се сдържах.

— На кръга от истина — отвърна Дакиан.

— Би ли ми помогнал да се освободя от тези полуистини и вярвания, които съм събрала, и би ли хвърлил малко повече светлина върху собствената ми действителност?

— Разбира се, макар да ми е трудно да отговарям както трябва на въпроси, които не са поставени както трябва.

За моя изненада той посегна и покри с длан ръката ми, отпусната встрани на чинията. Сякаш електричество премина по кожата ми, а оттам и по костите ми и изпълни с топлина цялото ми тяло. Преди да успея да отговоря, той даде знак на сервитьора и му каза нещо на немски, което не успях да разбера.

— Поръчах десерт — сподели с мен, — нещо много добро, с много шоколад. Носи името на прочут цигулар циганин от миналия век — Риго Джанци, успял да разбие сърцата на почти всички благородни дами във Виена… И то не само с изпълненията си на Паганини! — Той се засмя и поклати глава. Забелязах, че докато отдръпваше ръката си, внимателно следи реакциите ми.

Безмълвно бръкна във вътрешния джоб на елека си, извади някакъв предмет и го постави в дланта ми. Това беше малък златен медальон — с овална форма и гравирано отгоре създание, нещо средно между птица и животно, много подобно на избродираното върху елека му. От двете страни на медальона се виждаха миниатюрни закопчалки; когато натиснах щифта от едната, ключалката щракна, капачето се отвори и се показа снимка, — много стара, ръчно оцветена снимка върху метал, каквито са били обичайни за началото на века. Но за разлика от епохата, в която беше направена снимката, тази се отличаваше със своята свежест и беше напълно естествена.

Лицето очевидно бе на младия Дакиан Басаридис. Съзерцавах с възхищение излъчващото се очарование, за което всички говореха. От него струеше енергия и естествена сила. Черната коса бе дръпната назад, ризата бе отворена при врата и разкриваше малка част от гърдите и здравата шия. Красивото лице с тесния прав нос, наситените с енергия очи и леко раздалечените устни създаваха усещане, че виждаш човешкия образ на пантера, спътник на някакъв бог — нещо, за което Лаф бе споменал.

Когато натиснах отново щифта и се отвори и другият капак, едва не изпуснах медальона от изненада. Имах чувството, че съм видяла собственото си отражение.

Същата бледа „ирландска“ кожа, същата трудно поддаваща се на подреждане черна коса и бледозелени очи. И това не беше всичко, и най-дребният детайл — до трапчинката в брадичката, всичко съвпадаше. Естествено, облеклото бе от друго време и друго място. Вероятно същото изпитва човек, когато си върви по улицата и най-неочаквано среща свой близнак.

Дакиан Басаридис ме наблюдаваше с предишния интерес. Най-сетне се обади:

— Ти си нейно съвършено копие. Волфганг Хаузер ме предупреди, но, признавам, не бях готов за толкова голяма прилика. Наблюдавах те известно време от дъното на ресторанта, докато намеря сили да се приближа. Трудно ми е да опиша какво изпитвам в момента — все едно съм попаднал в тунел във времето…

Известно време мълчахме.

— Трябва много да си я обичал.

Още докато го казвах, си представих какви мисли се въртят в главата му в този момент, болката, която вероятно изпитва, а и не на последно място ролята, която бе изиграл в моето семейство. И може да прозвуча грубо, но не можех да не попитам:

— Ако вие двамата с баба ми сте израснали заедно и сте се обичали, ако тя е носела твоето дете, защо се е омъжила за Йероним Бен? Според мен тя го е презирала. И после, защо е избягала с Лафкадио след раждането на детето си, изоставяйки го?

— Казах ти и преди малко — не мога да отговарям на въпроси, които не са зададени както трябва — гласеше отговорът му. — Не бива да вярваш на всичко, което чуваш, а най-малко трябва да вярваш на мен… Нали не забравяш, че съм ром! Ще се опитам да ти обясня онова, което мога, защото вярвам, че имаш пълното право да знаеш. А имаш право да знаеш всичко, ако очакваш да опазиш тези документи, които така старателно си скрила под стола си…

Глътката вино, която току-що бях отпила, не намери правилния си път и влезе в дихателната ми тръба. Задавих се и посегнах към водата. Възможно ли бе да има рентгенови очи, или пък умееше да чете мисли?

— Волфганг Хаузер ми каза за тях, когато се срещнахме в кухнята преди малко. — Очевидно четеше мисли. — Направило му впечатление при проверката на багажа ти на две митници и на входа в МААЕ колко много хартия носиш — определено повече, отколкото ти е необходимо за работа. Естествено, направил разумно заключение. Но и за това ще стане дума. А сега на въпроса ти: Пандора наистина беше моя любовница и майка на сина ми — единственото ми дете, но тя не беше моя братовчедка. А моя съпруга. Снимките в ръката ти бяха направени в деня на сватбата ни.

— Били сте женени? — стъписано попитах. — Но кога?

— На снимката вероятно ти изглежда на осемнайсет или двайсет години. Всъщност беше на тринайсет, а аз — на шестнайсет. По онова време беше малко по-различно. Момичетата в крехка възраст вече бяха жени, а и ранните бракове сред ромите са нещо обичайно. На тринайсет години Пандора беше жена, уверявам те. Когато аз бях вече на двайсет, а тя на седемнайсет, тя напусна къщата на Бен, където остана Огъстъс.

Хиляди въпроси жужаха в главата ми, но в този момент към масата ни приближи келнерът с десерта, носещ името на циганина цигулар — купа „шлагоберс“ и бутилка „грапа“ — известната алкохолна италианска напитка, приготвена от ферментирали гроздови зърна, за която знаех, че е два пъти по-силна от коняка. Когато човекът се отдалечи, дадох знак с ръка на Дакиан да не ми налива, защото не исках да пия повече — и без това главата ми бе замаяна. Той въпреки това напълни и моята чаша, сетне вдигна своята и я докосна до чашата пред мен.

— По-добре да отпиеш, ще имаш нужда предвид това, което ти предстои да чуеш.

— Значи не си свършил, така ли? — процедих през зъби. Огледах се и видях, че само ние сме останали в салона за обяд, сервитьорите стояха със скръстени ръце в един ъгъл и тихичко си говореха.

След поредицата сблъсъци на това, което мислех, че знам, и реалността, изведнъж осъзнах, че единственото, в което съм убедена, е, че от всичко, което вече чух, а съвсем не исках, това, което ме очакваше, щеше да е най-неприятното. Молех се само действителността да ме опровергае, но не хранех кой знае какви надежди. Затворих за миг очи. Когато отново ги отворих, Дакиан Басаридис седеше до мен, така че препречваше изхода ми от сепарето. Сложи ръка на рамото ми и отново почувствах енергията, която се излъчваше от него. Беше толкова близо, че долавях топлината му и аромата на одеколона му, който ми напомняше на градински чай и изгорели дърва — все аромати, които човек може да срещне в боровите гори, обитавани от божествената пантера.

— Ариел, зная, че това, което ти казах, е шокиращо и дори може би те плаши, но то е само част от причината да пристигна тук от Франция — подхвана той спокойно. Взе медальона от ръката ми, затвори го внимателно и го прибра обратно в джоба на елека си. — Задължително трябва да чуеш всичко, което искам да ти кажа, все едно колко е неприятно. Да затвориш очите и ушите си точно в този момент, може да се окаже твърде опасно за всички нас и най-вече за теб.

— Не мога да вземам никакви решения — въздъхнах. — Истината е, че не мога да поемам дори повече информация.

— Напротив, можеш — спокойно ме увери Дакиан. — Ти си единствената внучка на Пандора и мен. Независимо от това дали знаеш, или не, родена си да се изправиш пред своето предопределение: пътешествието ти вече е започнало. Моят народ прави разлика между предопределение и съдба. Вярваме, че всеки от нас има съдба, която ни кара да действаме по сценарий, изготвен от висша сила, но в същото време имаме и предопределение — предварително изготвен модел, който дълбоко в сърцето си копнеем да изпълним. Но за да се излееш в новата си форма — в това по-висше ниво, — трябва да приемеш предопределението си и да търсиш пътища за осъществяването му също както лебедът, роден сред кокошки, трябва да осъзнае, че е необходимо да се научи да плува и да лети, иначе ще си остане закотвена за земята домашна птица, която се рие по цял ден в прахта.

Неясно защо това сравнение ме разгневи невероятно. Как си позволяваше този да намеква, че нещо в нашата „лебедо-подобна“ кръв може да се нарече „висше ниво“? „Дръпнах“ една здрава глътка грапа и се обърнах към него.

— Виж какво, може и да е моя предопределеност да бъда единствената внучка на Пандора и да приличам толкова много на нея. Сигурно е вярно и това, че тя е починала, преди да се родя. Това обаче не означава, че съм в някаква степен нейно превъплъщение или клонинг, нито пък, че моята предопределеност е по някакъв начин свързана с нея. В мен няма „форма“ или „модел“, който да ме накара да извърша дори едно от тези ужасни, жестоки неща, които, както разбирам, е причинила на теб и на всички, с които е имала нещо общо.

За част от секундата Дакиан ме гледа с широко отворени от изненада очи, след което избухна в нещо като хладен смях.

— Точно това имах предвид, като казах, че не бива да вярваш на всичко, което чуваш, и че за да получиш правилен отговор, трябва да зададеш правилно въпрос. — Тъй като мълчах, той продължи: — Никой от нас не е пионка. Нито Йероним Бен, нито аз. Нито Пандора, Лафкадио, Ърнест или Зоуи. Ала изборът е решение, а решенията водят до някакви събития. Осъществи ли се някакво събитие, става невъзможно да върнеш нещата назад, за да ги промениш. Никога обаче не е късно да се поучиш от уроците на минали събития.

— Опитвах се да избягвам изучаването на семейната си история — рекох. — Щом съм успяла досега, защо да започвам?

— Може би защото незнанието не води до нищо добро.

Той дали не подкрепяше моята философия? Разперих безпомощно ръце, давайки знак с този жест, че съм готова да го изслушам.

— Малко преди да се оженим — започна Дакиан, — Пандора и аз с ужас научихме, че нещо от изключително значение и с много висока стойност е било задигнато с измама от семейството й от някой си Йероним Бен. Пандора бе обзета от манията да си го върне, задача, с която и двамата се заехме с пълното съзнание какво може да ни коства това, ако се провалим. Отне ни известно време да го открием, но следващата задача бе да спечелим доверието на семейството и да се опитаме да се внедрим в него. Сприятелих се с Лафкадио в Залцбург, а Пандора се запозна с Ермионе и децата, и в крайна сметка се премести в дома им във Виена. Никой не можеше да предвиди дали ще успеем да се доберем до това, което търсехме, нито, че Ермионе ще се разболее толкова тежко. Тъй като болестта се разви с невероятна бързина, тя почина, а Йероним нападна и изнасили Пандора и я принуди още същата нощ да се съгласи да се омъжи за него. Този човек бе изключително неприятен. Известно време не можех да се примиря с мисълта, че тя изложи всички ни на толкова тежко изпитание, защото какво може да е по-лошо от това, бременната ти жена да бъде обладана от чужд мъж, който в крайна сметка я изгони от дома си, отвличайки детето.

— Как така го е отвлякъл? — не се сдържах. — Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че баща ти не е бил изоставен — отчетливо заяви той. — Когато Йероним открил, че Пандора е успяла да намери това, което търси, я изхвърлил на улицата, след което тръшнал вратата и не й дал да види детето повече. Огъстъс бе държан заложник, а за освобождаването му трябваше да платим откуп, който никога нямаше да дадем, дори да разполагахме с парите.

— Откуп! — възкликнах. Естествено, започнах да схващам за какво става дума. Нито той, нито аз поглеждахме към торбата, която беше между нас под масата. Чувствах се така изтощена, че почти не можех да мисля, ето защо схванах какво ми казва доста след като той заговори отново.

— Няма как да знаеш какво точно е съдържанието на това, което е в чантата ти, скъпа моя, но вероятно си даваш сметка за стойността на тези документи, както и опасностите, които те крият. Иначе да си ги изгорила или да си ги продала, или да си ги оставила някъде. Не би ги пренесла през половината земно кълбо. Ето защо, когато Волфганг Хаузер ми спомена, че според него те са в теб, реших, че ще ти разкажа всичко за семейството, дори за ромските ни корени, и бързо го отпратих. Информацията в тези документи, които са в теб, е от значение за мен, но не и за него, за щастие. Ето защо го помолих да се срещнем недалеч оттук след четвърт час.

Той замълча, след което продължи и от онова, което каза, усетих как се вцепенявам от ужас.

— Може да си чула вече колко важни са тези документи от човек, който е далеч по-наясно с тях. Тъй като не съм аз, а останалите отнесоха тайната си в гроба, предполагам, си научила това от човека, който последен ги притежаваше. Което ме навежда на мисълта, че братовчед ти Самюъл е жив… И ти си говорила с него съвсем наскоро.