Катрин Невил
Магическият кръг (16)

Кръвта

Съществува убеждението, че кръвта във вените [на Меровингите] им дава магическа сила: те са в състояние да накарат растенията да растат, докато крачат из полето, разбират песента на птиците и какво си говорят дивите животни, непобедими са в битките, ако не подстригват косата си…

Пипин [пръв от Каролингите] бил лишен от магическата сила, наследена с кралската кръв. Ето защо поискал благословията на Църквата…, за да покаже на поданиците си, че кралската власт не се полага по наследство, а се дава от Бога. Така той станал първият монарх, управлявал по Божията милост. За да подчертае още по-добре важността на този акт, той бил помазан два пъти — вторият път заедно със синовете си [Карл Велики] и Карломан, за да обедини новата идея за монархия, благословена свише, с германската концепция за магическа сила, предавана по кръвен път.

Мартин Кичън,

Илюстрирана история на Германия, Кеймбридж

Встъпително песнопение

Тибериас, Галилея:

пролетта на 39 г. сл. Хр.

По това време [Ирод Антипа] попаднал под властта на една жена, станала причина за много от неговите нещастия.

Емил Шилер,

История на еврейския народ

В дъното на всички беди, сполетели нашата раса, ще откриете жена.

Гилбърт и Съливан

Както всяка сутрин и тази Ирод Антипа, тетрарх на Галилея и Перея, стоеше с разперени ръце в центъра на една от стаите си в двореца, докато трима слуги го обличаха и приготвяха, за да се яви в приемната за изслушване на молителите. Прикрепиха връзките на златната плочка и тежките й ланци върху гърдите му — знак за държавната власт и неговия сан, и наметнаха върху раменете му официалната червена наметка. Най-сетне тоалетът му бе готов, личният му слуга Атикус, освободен роб, пусна мъжете да си вървят и тръгна след господаря си заедно със стражите, охранявали до този момент вратата на стаята, по дългата покрита тераса пред личните помещения на сановника в просторния палат в град Тибериас^[1].

Този преход, който обикновено извървяваха в пълно мълчание, бе единствената възможност Ирод да остане сам и да помисли на спокойствие, а сега той наистина имаше за какво да мисли. Вече знаеше за неприятностите, които го очакваха в приемната с току-що пристигналия пратеник на император Калигула, който в момента бе в лятната си вила в Байе^[2] — този император, който Антипа не можеше да си позволи да забрави, се бе обявил за богоравен.

От всички беди, сполетели напоследък Антипа, тази щеше да се окаже най-неприятната. И сега, както при предишните кризи, в центъра на събитията се оказваше собственото му семейство. Дали не беше нещо вродено, с горчива ирония си помисли Антипа. Както мнозина бяха забелязали, в историята на династията Ирод не липсваха роднински проблеми. Все едно дали ставаше дума за объркани бракове, кръвни вражди, кръвопролития или истински кървави бани, семейството на Ирод умееше да пази всичко в своя кръг.

Тази болест в кръвната линия на Ирод датираше още от времето на бащата на Антипа — Ирод Велики. Човек погълнат от своята сексуалност и алчност, той бе успял да разпростре жаждата си за богатства и власт в кръвта на собствените си роднини. От десетте си жени имаше дванайсет деца, много от които ликвидира успешно с решителност и замах, каквито обикновено се полагат на жертвени животни.

Преди години Антипа се намираше твърде далеч от наследяването на баща си, но поради неочаквания недостиг на наследници след неговата смърт преди четирийсет години, Антипа заедно с брат си Архелай и полубрат му Филип от Иерусалим поеха царството. Вече на шейсет Антипа стана наследник и на двамата си починали без време братя. Той бе единственият Ирод, управител на еврейските земи. Сега обаче всичко се бе променило — до голяма степен благодарение на машинациите на амбициозната си съпруга Иродиада.

Антипа знаеше от самото начало, че най-голямото му проклятие е тази негова любов, маниакалната му страст към жената, която всъщност бе негова племенница и която при първата им среща бе съпруга на Ирод Филип от Рим — друг негов полубрат. Оскърблението да откраднеш законната жена на брат си, бе за евреите поданици тук в Галилея рана, допълнително утежняваща факта, че той отхвърли първата си жена — принцеса с царска кръв.

И сякаш за да утежни цялата ситуация, преди десет години, подстрекаван от жена си и дъщеря й Саломея, Антипа нареди да обезглавят духовния водач на простите хора от есеиска общност, чиято единствена вина бе, че нарекъл публично съпругата на тетраха — блудница. И сякаш не беше достатъчно за жадната за власт Иродиада да обезглави човек, за да спаси репутацията си — сега тя отново бе на дъното на пореден конфликт в и без това следеното от всички тяхно семейство.

Преди повече от четирийсет години, когато бащата на Иродиада беше обезглавен по нареждане на Ирод Велики, тя и брат й Агрипа били отведени на бърза ръка от майка им в Рим, където били отгледани заедно с децата на императорското семейство. Агрипа се превърна в най-разглезения мъж под слънцето. Развратен прахосник, единственото, което бе успял да постигне, бе да развие вкусовете на цар. Точно в това се коренеше поредният проблем на Антипа. Заради приятелството на Агрипа с Калигула — изкачил се неотдавна на императорския трон.

Щом Тиберий почина, Калигула — това порочно момче доскорошен танцьор при императора, наследи трона и почти веднага освободи Агрипа от затвора. Не само това, но и го обсипа със земи и титли с щедрост, която много скоро щеше да унищожи цялото богатство на Тиберий от двайсет и седем милиона сестерции. Калигула подари на Агрипа земи, които според Иродиада се полагаха на съпруга й Антипа, включително и свещените земи, където се намираше гробът на Авел, син на Адам и Ева — първото място, където човечеството бе проляло своя кръв.

Хевронският народ винаги е имал проблеми с парадокса на кръвната връзка. Нима техният бог не бе забранил да се пролива кръв — „Не убивай“? Антипа може да беше само приело вярата еврейско момче с майка самарянка, но със забраната или не, тя се бе оказала негова собствена проверка и проклятие. Щеше за пореден път да бъде подложен на изпитание, което като нищо щеше да се окаже проклятие.

Ирод Антипа добре знаеше колко силна може да е отровата в жаждата за власт, дори и тази на собствената му съпруга. Унизена от факта, че брат й е станал цар, докато съпругът й бе все още тетрах, Иродиада не спираше да натяква, докато Антипа не изпрати пратеници на Галилея в Рим с подаръци за алчното момче император с надеждата да го подкупи за съответна отплата. Този подход обаче се бе оказал неудачен и заработи против тях. Пратениците се върнаха от Байе с дълъг списък от дарове, които императорът очакваше да получи от Антипа. Един от предметите в този списък накара сърцето на Антипа да подскочи, защото освен високата цена имаше значение и лично за него.

Това го връщаше назад във времето, когато бяха отишли да празнуват рождения ден на Антипа в крепостта Макайрос^[3], строена от Ирод Велики източно от Мъртво море. Прекрасната дъщеря на Иродиада, Саломея, беше с тях. Все още младо момиче, тя беше танцувала в чест на събитието. Естествено, Иродиада неслучайно бе избрала това място за тържеството, защото в тамошния затвор бе хвърлен отдавнашния й враг. И така, след възхитителния танц момичето помоли да му бъде изпълнено едно желание.

Години след това отвратителната сцена продължаваше да спохожда сънищата на Антипа. И сега му се повдигаше при спомена. Не стига, че убиха човека по искане на Иродиада, но тя нареди да отсекат главата му и да я донесат на поднос в залата, където бяха събрани гостите. Слугите я внесоха, подредена като глава на ловен трофей! Ала не беше само отвращението от грозната сцена, за Антипа имаше и нещо друго, което той никога с никого не беше споделял, макар много пъти да си мислеше за това. Ставаше дума за подноса, на който бе сложена главата.

Антипа бе виждал този предмет в младостта си. Това беше реликва, изкопана от развалините на хълма на Храма по време на скъпото му възстановяване, започнато от баща му Ирод Велики. Смяташе се, че е било част от съкровището на цар Соломон, заровено набързо по време на разрушаването му. Баща му често се шегуваше, че, сети ли се за този диск, Антипа неизменно изтръпва, защото се говореше, че именно с него Персей се е отбранявал по време на двубоя си с Медуза, при който тя се е вкаменила.

А сега този ужасен предмет той свързваше завинаги с отрязаната глава на жертвата на жена си — добре помнеше мършавото измъчено лице с изцъклени очи и полепнала по черепа коса, напоена с кръв.

Как ли бе научил за предмета Калигула, питаше се тетрархът.

И защо това момче, обявило се за богоравно, бе решило, че иска да притежава щита?

 

 

Рим:

пладне, 24 януари 41 г. сл. Хр.

Дух и материя

Не парадокс, а доказана от практиката истина е, че в цялата история на човечеството културният напредък се дължи единствено на сблъсъка на противоположностите.

Йохан Якоб Бакхофен^[4]

Разликата в позициите е това, което движи конните надбягвания.

Марк Твен

Ирод Агрипа катереше с труд стръмния хълм — дишаше трудно, сърцето му биеше учестено в гърдите, челото му беше цялото в пот. Помагаше му само преторианският страж. Изтръпваше от ужас, че някой ще ги познае. Извършиха го посред бял ден. Най-много се страхуваше, че някой може да се досети какво е увито в одеялото, което мъкнеха.

Кой да повярва, че едно толкова слабо и елегантно тяло на танцьор, мислеше си Агрипа, възхваляван за това, че е бог, ще бъде тежко като торба с камъни. Близо трийсетте рани с нож в лицето, стомаха и гениталиите на Гай Цезар, съвсем жив до преди двайсет минути сред колонадата, трудно можеха да убедят някого, че император Калигула е бил безсмъртен като бог.

Тялото беше още топло, когато го понесоха нагоре по хълма Есквилин към градините Ламиан, но пропитата с кръв тога вече се вкоравяваше на студения януарски въздух. Агрипа си даде сметка, че предвид обстоятелството, че императорът е починал от насилствена смърт, едва ли ще е възможно държавно погребение, молеше се само да успеят да го погребат бързо, преди полуделите тълпи да открият трупа и да предприемат любимото забавление на римляните — поругаване на мъртвия.

Грозното убийство стана пред очите на Агрипа. Бе напуснал залата с Калигула и Клавдий, където бяха гледали Палатинските^[5] игри. Императорът спря, за да погледа репетицията на група момчета, които щяха да представят танца си с епизоди от Троянската война след неговото завръщане след обяда. В този миг го нападнаха.

Многочислената групата, сред която Агрипа с изненада забеляза и лично подбраните от Калигула охранители от германски и тракийски племена, се спусна върху императора с ножове и копия, крещейки обидни и неприлични думи, мушкаха, където им попадне, докато тялото спря да дава признаци на живот. Клавдий, който бързо се беше скрил зад една от завесите на хермеума, бе открит и изтикан навън на безопасно разстояние от един от преторианците.

В бъркотията няколко мъже се отделиха, за да открият жената и сина на Калигула, а онези от сенаторите, които участваха в заговора, побързаха да свикат извънредно заседание на Римския сенат, за да подложат на гласуване идеята си за връщане на републиката. Събитията се развиха с такава бързина, че и до този момент, докато тътреше крака нагоре по хълма, главата на Агрипа още се въртеше. Най-сетне стигнаха залесената част на хълма, където можеха да спрат под прикритието на зеленината и да скрият товара си. Стражът се залови да копае, а Агрипа приседна на един камък и обърса потта от челото си.

Чиста случайност беше, че Агрипа бе в Рим точно в този ден.

Преди две години Калигула прогони в Лунгдунум, Южна Галия, Ирод Антипа и съпругата му, сестрата на Агрипа, Иродиада, заради множеството им претенции за привилегии. Сега чичо му Антипа бе вече мъртъв, Иродиада — също, и се оказа, че Агрипа държи в ръцете си територии, чийто размер приближаваше този на владенията на дядо му Ирод Велики. Заедно със земите обаче той наследи и всичките неприятности. Не на последно място сред тях бяха конфликтите между римските му покровители и неговите поданици — дълбоко религиозните евреи.

Последната му тревога, предизвикала и посещението му в Рим през последната седмица, бе решението на императора „да даде урок на евреите“ за неприятностите, които причиняват на своите господари. Калигула бе решил да постави своя гигантска статуя като богоравния Гай насред Храма в Иерусалим.

Говореше се, че статуята вече пътува с кораб към пристанището Йопа. Агрипа бе убеден, че в момента, в който фигурата стъпи на еврейска земя, населението ще се вдигне на яростни протести, ето защо побърза да замине за Рим с надеждата, че ще успее да промени нещо, преди събитията да станат необратими.

Нима Агрипа не беше израснал край Клавдий, чичото на Калигула, в самото сърце на императорското семейство? Беше останал достатъчно близо до Калигула през всичките тези години, за да прибере богат урожай от златни ланци и бижута, да не говорим за цяло царство. Следователно той имаше основание да се помъчи заедно с Клавдий да убеди младия император да спре плана си. При пристигането си в Рим Агрипа завари един напълно променен човек.

Още първата нощ, тъкмо бе потънал в дълбок сън, когато някъде след полунощ войниците от охраната го разбудиха. Накараха го да се облече и с бързи стъпки го отведоха в залата за приеми на двореца. Там вече се беше събрала група от известни сенатори и служители на държавата, там беше и чичото на императора, Клавдий, докарани от домовете им посред нощ.

Всички трепереха от страх, докато войниците палеха лампите около сцената на преден план. Клавдий понечи да каже нещо, но беше прекъснат от звука на фанфари, флейти и цимбали и миг след това на сцената, облечен като Венера с къса копринена тога и дълга руса перука, се появи императорът. Запя някаква своя чудесна композиция, на чиято мелодия изтанцува един танц и изчезна!

— Така е от смъртта на сестра му Друзила — сподели Клавдий с Агрипа, докато напускаха залата. — Спи не повече от три часа на ден, обикаля двореца и вие срещу небето, канейки богинята на луната в леглото си, за да заеме мястото на сестра му в прегръдките му. Спомняш си, че Друзила почина на десети юни преди три години. Беше неутешим и дни и нощи наред спеше до трупа й. Не можехме да го откъснем от там. Сетне започна да препуска с колесница из полетата на Кампания, качи се на кораб в Сиракуза и изчезна в продължение на цял месец. Не се бръснеше, не се подстригваше, а когато се появи отново, изглеждаше и се държеше като безумец. Всичко тръгна надолу оттогава.

— Дълбока скръб — въздъхна Агрипа. — Може ли да си представиш нещо по-лошо?

— О, да — отвърна Клавдий. — По време на официалния траур след смъртта на Друзила той извърши тежки прегрешения — смя се, къпа се, след това вечеря със семейството, нареди клетвите към държавата да се дават пред нея като богиня. Обвини другите си две сестри в държавна измяна и ги прогони на островите Понтий, продаде цялото им имущество, бижута и роби и прибра парите. С тях построи конюшня от слонова кост и скъпоценни камъни за своя кон Инцитатус. Често организираше пищни пирове, където присъстваше като почетен гост и конят, пред него поставяха купа с позлатен овес. Заграбваше и присвояваше собствеността на хората под някакъв незначителен претекст, отвори публичен дом в западното крило на императорския дворец. Лично съм го виждал да се търкаля в купчина златни монети.

Преди година организира военен поход през Галия и Германия с намерението да завладее Британия. След дълга и тежка зима легионите стигнаха Канала. Единственото, което оставало на Гай, било да накара войниците да съберат хиляди мидени черупки, след което тръгнали обратно за Рим!

— Калигула планира такъв поход от смъртта на Тиберий, от първите дни на своето управление — възкликна Агрипа. — Защо трябваше да се раздели с мечтата си по този абсурден начин? Дали не губи разсъдък?

— По-скоро е обречен на гибел — сериозно отвърна Клавдий. — Напоследък поличбите са много лоши. През март гръмотевица удари капитолията в Капуа, по време на жертвоприношения кръвта на фламингото, което Гай принасяше в жертва, плисна в лицето му. Миналия август Сула, астрологът, направи хороскоп за рождения му ден и го предупреди, че трябва да се приготви за своята смърт. Мнестер^[6] танцува в трагедия, представена в същата вечер, когато бе убит Филип Македонски, бащата на Александър.

— Едва ли вярваш, че такива неща са показателни — усъмни се Агрипа, но в същото време си даде сметка, че открай време влиянието на всевъзможни суеверия и вярата в поличби имат силно въздействие върху императорското семейство и останалите римляни. Защо тогава пазеха в златен обков древните книги на Сибилините предсказания?

— Има ли някакво значение в какво вярвам аз? — отговори Калвдий на въпроса с въпрос. — Не разбираш ли, че след всичко, което знаем, ако сега племенникът ми умре, може да се окаже, че аз трябва да осъществя похода към Британия?

Писма от апостолите

Сирийска Антиохия:

Пасха, 42 г. сл. Хр.

До Мариам Марко,

Иерусалим, Римска Юдея

От Иоан Марко,

Сирийска Антиохия

Многоуважавана и любима майко,

Откъде да започна? Толкова много неща се случиха през последната година с нашата църква тук в Антиохия, че не знам за кое да пиша по-напред. Направо не мога да повярвам, че тази година на Пасха се навършват десет години от смъртта на Учителя. Колкото и млад да бях тогава, добре си спомням Учителя при множеството му посещения в дома ни. Особено жив е споменът за последната вечеря с неговите ученици у дома.

Бях толкова горд, че на мен се падна честта да изтичам до извора със стомната за вода, та когато учениците му пристигнат, да ме познаят и да ме последват, и така да научат къде ще се проведе срещата им с него. Но тъкмо този спомен ме накара да седна да ти пиша днес.

Чичо Варнава, който както обикновено, поръча да ти изпратя най-сърдечните му братски поздрави, ми каза, че когато това лято навърша двайсет и една, ще съм напълно готов да проповядвам казаното от Учителя, че гръцкият и латинският ми са достатъчно добри, за да го придружавам при първата ми официална мисия сред неевреите. Това, естествено, е чудесна новина и знам колко много се гордееш ти за моя напредък. Чудесно ще е да имаме втора църква извън Иерусалим. Има обаче едно нещо, което вгорчава всичко, и за него ще те помоля за съвет. Моля те да не го споделяш с никого, дори и с най-близките си като Симон Петър например. Много скоро ще разбереш защо те моля за това.

Тук в Антиохия пристигна един човек и изрази пред чичо Варнава желание да работи за нашата вяра. Евреин е от Вениаминовото коляно, израснал на север в Киликия. Като млад се обучавал при равина Гамалиил в Храма в Иерусалим, така че мисля си, че може и да го познаваш. Казва се Савел от Тарс. Та той, майко, е проблемът.

Бързам от самото начало да отбележа, че този човек има много качества. Изключително образован, той познава добре Тора^[7], Мишна^[8], говори класически иврит, свободно борави с латински, гръцки, пунически и стандартен арамейски. Произхожда от богато и уважавано семейство на производители на текстил, което държи основната концесия за снабдяване на римските легиони с онова кораво платно — сплъстена козя вълна, което се използва за изработване като започнеш от палатки, та стигнеш до сандали и обувки. Ето защо те са получили и постоянно римско гражданство. Всичко това, естествено, е в плюс за Савел и обяснява до известна степен защо чичо Варнава толкова много го хареса.

Оттам започва и първият ни конфликт, майко. Според мен на Савел от Тарс трябва да се гледа като на човек свикнал с привилегиите от самото си раждане — богат образован, свикнал да пътува — с две думи римски гражданин. На какво се противопоставяше най-много Учителя — на това да бъдеш различен от царството. Може да се изрази и по-кратко: да си от привилегированите. А за да съм по-ясен, трябва да ти разкажа за някои подробности, предхождащи приемането на нашия ред от Савел. Нарочно не казвам „на нашата вяра“, защото той си има негови собствени предварителни убеждения и вярвания. Уверявам те, че всичко, което ще ти пиша по-нататък, съм го чул от собствените му уста.

Докато се образовал при Гамалиил в Иерусалим, Савел за първи път се запознал с много от действащите секти в религията ни: зилоти, есеи, сикарии^[9], а те всички проповядват освобождаване от Рим. Бил е под тяхно влияние подобно на Кръстителя, братовчед на нашия Учител, който, както знаеш, се „върна към природата“, ходел е облечен в дрипи и кожи, хранел се е с корени, диви плодове и мед. На времето всички те се отнасяли с огромно пренебрежение към нашия Учител и последователите му.

Като изтъкнат жител на космополитния град Киликия, Савел изпитвал искрено отвращение към примитивните селяни. Макар и евреин, той се ползвал с най-висшите права и почести на земята: гражданин на Римската империя — единствен документ за право да живееш в цивилизования свят. Гледал на юдеите като на обикновени войнстващи размирници. Истеричните им претенции за освобождаване от римското управление — и религиозни, и политически, го вбесявали. Бил убеден, че трябва да бъдат спрени.

Поискал дори разрешение от своя ментор Гамалиил да ги преследва и да ги закара до някой храм, където да бъдат съдени според римските закони като еретици и да бъдат убити с камъни. Гамалиил мъдро го посъветвал да не се занимава с това, защото противоречи на еврейския закон, възприет от народа още от времето на дядото на учителя — великия Хилел. Ядосан, Савел се отказал от по-нататъшното си обучение и отправил молбата си този път към назначения от римляните първосвещеник Каиафа, който с радост приел нов доброволец, който да изпълнява поръчки в подкрепа на римското управление и да се справя с размирните бунтовници. Скоро се оказало, че Савел е чудесният кандидат за тази доста кървава задача.

Ти, майко, едва ли ще повярваш, че Савел от Тарс беше в тълпата, която призоваваше да се пролее кръв пред двореца на Пилат в нощта на процеса срещу Учителя! Скоро след това Савел отново беше в тълпата, която преби с камъни до смърт нашия приятел Стефан. Твърди, че не е хвърлил нито един камък, а само помагал на другите да се целят по-добре. Този човек е напълно безскрупулен и това негово приемане на нашите убеждения ми се струва напълно неправдоподобно.

Въпреки множеството си дарби Савел от Тарс има сериозно заболяване. Страда от болестта на цезарите, наричана от гърците „епилепсия“. Видях го с очите си и да ти кажа — гледката не е много приятна. Както си говори, а речта му се лее, изведнъж го виждаш проснат на земята с пяна на устата, обърнати очи, от гърлото му се носи хъркане, сякаш в него са се вселили демони. Той дори пътува със своя лекар.

Решението му да се присъедини към нас и да стане последовател на Учителя, което за мен е напълно необяснимо и подозрително, е взето след такъв припадък. Савел твърди, че след смъртта на Стефан бил изпратен от свещеника Каиафа на мисия в Дамаск, за да следи някои наши привърженици. Пред вратите на града получил поредния пристъп. Паднал на земята и пред очите му блеснала силна светлина. Тогава чул и гласа на Учителя, който го попитал защо го преследва.

Някои от нашите кохорти го открили на пътя и го занесли в град Дамаск и се погрижили за него. След няколко дни му помогнали и да възвърне зрението си. Когато се съвзел, се оттеглил сред природата и останал там няколко години. Какво е правил там, отказва да коментира.

В резултат обаче се убедил, че е получил личен призив от Учителя и така бил осенен. Заминал за Иерусалим, където се срещнал с брата на Учителя, Иаков, и Симон Петър, за да им съобщи намерението си да оглави наша църква единствено въз основа на твърде съмнителното си видение. Доколкото разбрах, те го отхвърлили и той се обърна към чичо Варнава като към независим предводител на северната църква.

Искам да кажа, майко, че на такъв план е способен единствено майстор манипулатор като Савел от Тарс. Какъв по-добър начин да се наместиш в лоното на тази общност, която съвсем доскоро си нападал? Да се яви пред портите на Дамаск като истински троянски кон и да победи като червей — отвътре! Как е възможно чичо ми да загуби ума си от такъв шарлатанин, и то при толкова прозрачен план?

Ако беше само това, нямаше да ти пиша това писмо. Има и още нещо, което според мен е по-страшно и не предвещава нищо добро.

Сигурно ще си спомниш, че преди осем или девет години, скоро след смъртта на Учителя, Мириам от Магдала дойде при нас от името на Иосиф от Ариматея и помоли всеки от нас да разкаже какво си спомня от събитията, случили се през последната седмица от живота на Учителя. Макар да бях дете тогава, тя поиска това дори от мен.

Миналата година получих писмо от Мириам, писано малко преди тя да напусне Ефес, за да отиде при брат си и сестра си в мисията, която те започнаха в Галия. Тя ми пише, че е запечатала тези сведения на очевидци в глинени делви и ги изпратила по Иаков Заведеев на Иосиф от Ариматея в Британия. Първоначално не разбрах много от писмото й. Едва когато Савел от Тарс сподели, че знае за тези документи и започна да ме разпитва за тях, взех да схващам.

Мириам най-сетне получила вест от Иосиф, че тези сведения на очевидци, заедно с личните му спомени, му помогнали да види цялата картина по-добре, отколкото това беше възможно веднага след смъртта на Учителя. Макар Иосиф да не беше споделил с Мириам подробности, докато не пристигне в келтските земи, тя успя да ми съобщи какво й е казал: излиза, че с моята роля като водоносец при тази последна вечеря по Пасха може да съм чул, видял и дори сторил няколко неща, които биха могли да допринесат картината да стане по-ясна. Тайната обаче, която самият аз не разбирах до писмото на Мириам, включва и поръченията на Учителя към мен в онази съдбовна вечер преди точно десет години, както и истинското им значение.

Тогава ми поръча да отида до Змийския водоем с голяма глинена стомна, да мина през Есейската порта и да отведа учениците до нашата къща на хълма Сион. Знаеха, че трябва да последват носач на вода, но това, което тогава нямаше как да знам, но Мириам ми посочи, е, че има и съзвездие Водолей, символ на предстоящата епоха. „Защото аз съм алфата и омегата — първият и последният“, учеше ни Учителя. Дали е искал да каже, че е връзката между началото и края на настоящия еон?

Този въпрос ме върна отново към Савел от Тарс, майко? Живял съм край този човек в продължение на около година, но той си остана за мен загадка. Сега вече някои неща започнаха да ми се изясняват: промени името си от Савел на Павел. Според някои той просто копира необикновеното желание на Учителя да дава прозвища на учениците си. Мисля, че разкрих истината — не става дума за страстта на Учителя да търси скрито значение в числата: гематрия.^[10]

Убеден съм, че тази промяна носи символично значение.

Сборът от числовото значение на буквите от ивритската азбука, които съставляват името „Савел“, е равен на числовото изражение на буквата tzaddi — деветдесет — тази буква представлява също така и астрологическия знак Водолей. Но според ивритската нумерология „Павел“ има стойността на сто и десет, qoph-yod, което означава Риби и Дева, новата епоха, в която току-що навлязохме.

Според гръцката нумерология стойността на буквите на Савел се равнява на деветстотин и едно — Iakkhos-Bacchus или Дионис — водоносецът, който възвестява настъпването не на своята епоха, а на тази след нея, докато Павел — седем хиляди осемстотин осемдесет и едно, символизира София или Дева, от една страна, и Офис — морското чудовище, или риба, от друга.

Ето защо, майко, според мен с промяната на името от Савел на Павел, той иска, подобно на Учителя, да се провъзгласи за въплъщение на настъпващата епоха.

До Мириам от Магдала в Масилия,

Римска Галия

От Мариам Марко в Иерусалим,

Римска Юдея

Прескъпа ми Мириам,

Искам преди всичко да се извиня за разхвърляното си писание и обърканите си мисли. Макар че от пристанище Йопа всяка седмица тръгва кораб за Масилия, предполагам, че не възнамеряваш да останеш дълго в Галия и скоро ще потеглиш на север, за да се присъединиш към останалата част от семейството си в Пиренеите, ето защо бързам да ти изпратя това писмо.

Прилагам и писмото, което току-що получих от сина си. Ще прочетеш, че той ме моли да не споделям с никого това, което пише, но съм страшно разтревожена и объркана.

Има неща, които, боя се, трябваше да споделя с теб отдавна, като с апостол или като с вестител. Признавам обаче, че не придавах голямо значение на тези неща до момента, в който писмото на Иоан не върна в съзнанието ми множеството спомени и събития, случили се в онази последна седмица от живота на Учителя. И най-вече в онази нощ.

Както сигурно вече знаеш от написаното от останалите, но се потвърждава и от писмото на Иоан, последната вечеря във връзка с Пасха, на която присъства и Учителя, се проведе в моя дом тук, в горната част на града. Но освен мен, може би никой не знае за старателната подготовка, която направи Учителя за нея. Ясно даде да се разбере, че държи да бъде сервирано в горната стая. Разясненията му бяха така многословни, че бях изненадана. Той многократно повтори, че държи всичко, което е казал във връзка с подготовката, да бъде изпълнено точно както е посочил. Добави също, че веднага след вечерята, в пълна тайна, ще се оттегли в пещерата в градината на Иосиф в Гетсиман, за да осъществи посвещаване. Сега вече това има значение за мен.

Пак по настояване на Учителя се разбрахме Рода и останалите слуги да подготвят храната и стаята, но да останат отвън пред вратата. Само синът ми Иоан и аз щяхме да присъстваме, за да подаваме блюдата и да вдигаме празните. Ето защо имах късмета да стана свидетел и да чуя онова, което се каза по време на тази забележителна вечеря. Описах го скоро след това като една история, но едва сега виждам събитията в нова светлина. И макар, Мириам, ти да не присъства на тази вечеря и това, което ще опиша, да те изненада, докато препрочитах записките си, си дадох сметка, че в центъра на много от събитията, които се случиха тогава, всъщност си била ти.

Естествено, питала съм се защо ти не беше поканена на тази вечеря, за която Учителя очевидно е знаел, че ще е последна с неговите ученици, сигурна бях, че има някакво обяснение. За всички беше ясно, че ти си избраният от него ученик — „алфата и омегата“, както често те наричаше той. Освен това след смъртта му ти беше първата, която научи, че се е въздигнал до лоното Божие. Важното е, че според мен, Мириам, ти си била посветена в тайнството много преди вечерята!

Не се съмнявам, че си получила много описания на тези събития от останалите присъстващи. Но няма да се изненадам, ако написаното от тях е обагрено от собствената им гледна точка и по този начин се губи същественото. Възможно е Учителя да е организирал и подредил събитията във въпросната вечер така, че да бъдат нещо като проверка за останалите ученици, както отбеляза веднъж синът ми, „за да се види кой от тях ще се окаже жито и кой плява“ и кой заслужава да получи трансформацията, която Учителя винаги предлагаше след подобни проверки. Написах тогава тази история като страничен наблюдател и те моля да бъдеш неин съдник.

Тайната вечеря

Няколко дни преди Пасха, по причини, известни само нему, Учителя съобщил на учениците си, че трябва да дойдат в града и как ще намерят мястото, където ще се състои вечерята — трябвало да чакат до Змийския водоем недалеч от Есейската порта в южната част на града. Там щял да ги чака човек със стомна, който ще ги заведе един по един до определеното място. Така Учителя се подсигурявал, че на вечерята ще присъстват само определените дванайсет, а той ще бъде тринайсетият.

Съществуваха известни възражения относно тайнствеността на този необичаен подход за планиране на ритуална вечеря, чиито правила са постановени от Бог, предадени на Моисей, а оттам и на поколенията в продължение на хиляда години. Как можеха например да са сигурни, че храната ще бъде приготвена съгласно предписанията на Тора, със съответните изисквания за чистота и техника на готвене? Според Мишна например маята трябваше да бъде търсена на светлината на свещ и след това изхвърлена, кой щял да го провери? Още тогава Учителя отхвърли съмненията им, като ги увери, че всичко вече било уредено.

За всички беше изненада фактът, че носачът на вода се оказа десетгодишният Иоан, син на Мариам Марко, която заедно с брат си Варнава от Кипър бяха сред най-богатите покровители на Учителя. Нейният разкошен като палат дом на западния склон на хълма Сион от години бе нещо като втори дом за Симон Петър и той отсядаше там всеки път, когато пристигаше от Галилея, както и мястото, където Учителя често разговаряше с учениците си до ранна утрин край огъня, черпени обилно от прислугата в дома.

Тази вечер обаче всички бяха изненадани. След като всеки от учениците бе посрещнат на входа от Рода, икономката на Мариам Марко, го поемаше друг слуга, който го водеше не в познатата им трапезария, а в стая на горния етаж под самия покрив на сградата. Мебелирана беше луксозно с мебели, които никой не бе виждал до този момент — ниски мраморни маси с вградени цветни камъни, които просветваха на жълтата светлина от окачените по стените персийски лампи. Подът бе застлан с дебели йонийски килими и цветни гоблени — тъкани някъде в Африка. Високи самовари с чай и делви с кипящо вино бяха разпръснати из цялата стая.

Мнозина от гостите имаха успешна търговия и събираха ценни предмети като Матей, или бяха преуспяващи собственици на рибарски кораби като Симон и Андрей и братята Заведееви, но разкошът, който се разкри пред очите им, бе направо екстравагантен, достоен за римски дом. Бяха смутени и в началото стояха прави — не смееха да седнат, нито да посегнат към храната и напитките, поне докато не дойде Учителя.

Когато пристъпи в стаята, той изглеждаше угрижен и им даде знак с ръка да се настаняват. Остана прав и крачи известно време напред-назад пред вратата, сякаш чакаше още някой да дойде. Слуги внесоха кърпи и купи с вода и се оттеглиха, като затвориха вратата след себе си. Учителя постави безмълвно кърпа и купа на една от масите. Свали дрехите си и уви около кръста си кърпата, сетне приклекна пред Иуда и започна да мие краката му. Останалите се стъписаха, смутени. Още повече се смутиха, когато разбраха, че ще повтори процедурата с всеки от тях. Така и стана, след като изплакнеше краката на някой от учениците си, той ги подсушаваше старателно, а те се чудеха какво става. Когато стигна до Симон Петър, онзи скочи и възкликна:

— Не! Никога! Няма да позволя да миеш краката ми. Не и моите!

— Тогава излиза, че нищо не ни свързва — тихо рече Учителя. Не се усмихваше. — Ако всички вие ме имате за свой Учител, би трябвало да последвате примера ми. Надявам се, че ще го правите, когато вече няма да ме има с вас, за да ви показвам какво е любов. Само един самодоволен слуга, Петре, не иска да научи нищо ново и се мисли за по-голям от този, който го изпраща. Когато ме няма, надявам се следовниците ми да бъдат разпознавани по това, че служат един на друг и обичат човечеството.

— В такъв случай измий и мен, Учителю — възторжено рече Петър и побърза да седне на мястото си. — И не само краката, но и ръцете, и главата…

— Само онова, което не е чисто — разсмя се Учителя. Сетне извърна лице към Иуда, изгледа го многозначително и додаде: — Повечето от онова, което виждам тук, е чисто, но не всичко.

Тези негови думи по-късно бяха интерпретирани като изречени за „мръсните“ пари, които Иуда бе приел в замяна на предателството.

Привършил, Учителя облече отново ленената си дреха и се отпусна на канапето между Симон Петър и младия Иоан Заведеев, когото с нежност наричаше parthenos — девойче, заради детинското му, често пъти наивно, невъздържано поведение. По време на вечерята Учителя говори енергично, не сложи почти нищо в уста, с изключение на няколко глътки от ритуалното вино и няколко хапки от традиционната за тази вечер храна.

Що се отнася за онова, което говори — сякаш се интересуваше най-вече от това да рецитира текстове, както повелява древната традиция, от историята на Пасха и на излизането на нашия народ от Египет. Но въпреки искрения интерес на Учителя към законите, ръководещи работата на равина, на присъстващите им се стори, че той обръща необичайно внимание на храната и напитките, свързани с ритуалните ястия, и по-специално на онова, което се забранява от Бог и най-вече маята. Ето какво разказа Учителя:

Маята

Човек изпълнява задълженията си за Пасха със: ечемик, жито, лимец, ръж и овес.

Песахим 2, Мишна 5

В древни времена двата свети дни на Песах^[11] били отделни събития за разлика от днес. Тържеството с безквасния хляб датира от времето на Аврам и Ной и едва по-късно станал част от ритуала на Пасха, с което се отбелязва спасението на нашия народ от египетско робство.

Първото пасхално ястие било изядено набързо, докато народът ни се готвел за бягството. На горните и долните прагове на входните врати на домовете им с агнешка кръв бил нарисуван знак, та когато Господ мине над къщите, за да избие първородните синове на египтяните, да не порази с гнева си сънародниците ни. Забранено било също така преди напускането на Египет да се използва мая. Законът постановява да се придържаме към пет култури: ечемик, жито, лимец, ръж и овес. Брашното на всяка от тях, когато влезе в съприкосновение с вода, скоро се превръща в мая. Господ предал на народа израилиев чрез Моисей и Арон „да не яде мая, да не докосва мая, да не се обогатява чрез мая, нито да държи мая в къщите си седем дни, считано от четиринайсетия ден на месец Нисан до нощта на двайсет и първия, когато напуснали Египет. Тези, които не се подчинят, ще бъдат изгонени от Израилевото царство завинаги.“

Защо тази странна заповед била толкова важна? И след като пиршеството с безквасен хляб е по-старо и от напускането на Египет от Моисей, какво означава ритуалът с издирването на мая, който е по-стар и от признаването на истинския Бог от еврейския народ?

Броят на културите, които определяме като петте на маята, е важен за гърците, които го наричат още quintessence — петте същности, най-високото ниво на реалността, към което се стремят всички. Звездата с пет върха с петостен или пентагон в центъра е символ и на Питагор, и на цар Соломон. Знак е на мъдростта, виждаме го и в сърцевината на ябълката — творение на природата, което крие в сърцевината си този символ. А в този символ, който е и Соломоновият печат, се намира тайната на вечния огън.

Процесът на втасване на маята всъщност издига нещата на по-високо ниво и ги преобразува. Виждаме го по време на първата Пасха — Господ забранява земната мая на евреите в името на трансформацията за постигане на по-високо ниво и по този начин ни дава възможност да се приближим до небесния хляб, който Питагор нарича Вечната мая — храната, която ни е известна още и като manna — мъдрост, sapienta — Словото Господне. Свързва се също така и с тайнствен невидим елемент — етер, за който древните вярвали, че свързва вселената в едно: оста.

 

 

Мириам, мога да ти кажа, че когато Учителя завърши своята история, никой от присъстващите не смееше да мръдне, нито да продума. Учителя огледа поред всички и в пълната тишина зададе съвсем неочакван въпрос:

— Някой от вас знае ли истинската самоличност на Суламита? Имам предвид необикновено красивата загадъчна любима на цар Соломон, за която се говори в „Песен на песните“. Суламита идва от Салемита, защото тя е била от град Салем — едно от предишните имена на град Иерусалим. Когато Соломон поискал от Господ да се ожени за нея, тя може би е била по-стара и от самия град. Коя всъщност е била тя?

Настъпи неловко мълчание, което Симон Петър пръв дръзна да наруши.

— Учителю — обади се той, — вече близо хиляда години от времето на Соломон равини и свещеници спорят относно това каква точно е била тази жена — царица, официална наложница на царя или най-обикновена работничка в лозята? Никой от тези мъдри мъже не е успял да установи. Как бихме могли ние в тази стая сега, след като и не сме достатъчно образовани по темите на Тора, да се справим по-добре?

Произнесен по неговия спокоен и тих начин, отговорът на Учителя засегна дълбоко Петър.

— Мириам от Магдала щеше да знае отговора. Проблемът е сложен, но може би си спомняте, че в нощта, преди да започне строежът на Храма, Господ се явил на Соломон и му казал да си поиска нещо, каквото и да е. Младият цар отговорил, че единственото му желание е ръката на Суламита.

— Ще ми простиш, Учителю — обади се Иоан Заведеев, — но мисля, че грешиш. Известно е, че първата съпруга на Соломон е дъщеря на фараона. А и в онази нощ той поискал единствено мъдрост.

— Точно така — усмихна се Учителя. — И макар Соломон да е имал много жени, онази, която му останала на сърцето, както правилно отбеляза ти, била загадъчната красавица, с която се свързал в „Песен на песните“. С каква по-подходяща невеста би искал да се свърже един цар освен с Мъдростта? В „Песен на песните“ тя сама казва, че нейният символ е петолъчната звезда, която по-късно Соломон приема за свой печат: „Положи ме кат печат на сърцето си, като пръстен на ръката си, защото любовта е сила като смърт… тя е пламък много силен.“^[12] Това е тайният пламък на вечната мая — продължи Учителя. — За гърците Зорницата е Артемида или Атина — двете деви, известни със своята мъдрост. Докато Вечерницата е Афродита — богинята на любовта. Знам, че тези две звезди са всъщност една и съща, това означава, че в предишни времена човечеството е познавало най-висшето тайнство: знанието, че мъдростта и любовта са едно, познание, което ни позволява да преодолеем дори смъртта.

Присъстващите в стаята мълчаха и Учителя разроши небрежно косата на младия и много смутен Иоан Заведеев, който беше се наклонил към него. Даде знак на сина ми да му налее още малко вино.

— Прости ми, Учителю — обади се Филип от Ветсаида, — но думите ти се отнасят за минали, настоящи и бъдещи събития и аз не успявам да разбера всичко, което казваш. Но когато говориш за любов, ти със сигурност имаш предвид нашата обич към божественото, което, ако е добре разбрано и подхранвано, ще ни даде възможност да преодолеем дори смъртта. Но не може да не признаеш, че „Песен на песните“ както и исторически съществувалият цар подсказват доста по-различна — почти чувствена, дори плътска картина на любовта — представяне, което едва ли съвпада с картината на царството, която ти сам предсказа.

— Точно така, Филипе — отвърна Учителя. — Точно там е скрита и тайната.

 

 

Остров Мона, Британия:

есента на 44 г. сл. Хр.

До Мириам от Магдала

в Лугдунум, Галия

От Иосиф от Ариматея

на остров Мона, морето Ейре, Британия

Скъпа Мириам,

Както си разбрала, след дълго пътуване твоята пратка най-сетне стигна до мен. Поради „победата“ на император Клавдий над Южна Британия през последната година се наложи да сменя мястото на нашата дейност на север в друидска крепост, където получаваме сериозна подкрепа. Физическото ми оцеляване не беше застрашено — римляните почти не проляха кръв, нямаше битки и убийства, постояха месец-два, след което си заминаха, като оставиха тук няколко легиона, които да започнат строежи — но въпреки това се страхувам за предметите, които пазя и както знаеш, много ценя. Което, естествено, води до темата на твоето писмо.

Що се отнася до предложението ти — колкото и да мечтая да те видя, не мисля, че е подходящо точно сега да изминеш дългия път от Галия до тук. Ще ти обясня всичко по-нататък, но преди това искам да изразя благодарността си за информацията, която проучвам подробно.

Все по-често, с оредяването на редиците ни поради действията на римляните и техните слуги — грозното убийство на Иаков Заведеев миналата пролет от Ирод Агрипа, после хвърлянето в затвора на Симон Петър, последвано от самоналоженото му изгнание на север — разбирам колко е важно да съставяме по-пълна картина на онова, което Учителя се опитваше да ни внуши през онази важна последна седмица от неговия живот.

Освен това помниш колко често ни предупреждаваше за лъжепророците — очевидно Исус е предвидил, че хора като Савел от Тарс, за когото пише Иоан Марко в писмото си, ще се появят след неговата смърт и ще поискат да променят същността на посланието му. Ето защо се опитах да събера този нов разказ за последната вечеря на Учителя с нас, неговите ученици, с информацията, която имахме преди това. Напълно съм съгласен, че сега вече разполагаме с една по-ясна картина за неговото послание.

На първо място Учителя се представи като божествен слуга, чиято най-важна задача е ритуално да прочисти Храма и всички, които ще влязат в него. Смирение. Сетне сравнението на неговото тяло и неговата кръв с хляба и виното — подобно на жеста с Исак, той предлага себе си като материя и дух наместо друго обичайно за случая приношение. Саможертва.

Да не беше се случил толкова скоро онзи арест в моята градина, той щеше да успее да завърши посвещаването на младия Иоан Заведеев, каквито бяха намеренията му. (Сега вече разбирам защо Иоан се отдръпна така от теб в последно време, ти си единствена сред учениците, получила пълно посвещение непосредствено от ръката на Учителя.)

Не се съмнявам, че и ти като мен си се досетила, съдейки по писмото на Мариам Марко, че щом Учителя е положил толкова усилия за подготовката на вечерята, то положително е предвидил и останалите събития от онази седмица. Поставянето на толкова важно място изборът на стаята на горния етаж е имало за цел да прикрие значението, което той лично е влагал в някои предмети като бокала, от който отпиваше например, за който знам, че Мариам след това ти е предала по негова молба.

Започвам да си мисля, че е планирал всеки от нас да вземе някой от предметите, които е докосвал в тези последни часове от времето му тук, на земята, за да ги пазим до неговото ново появяване. Такъв е случаят и с дрехата, която носеше, прибрана от Никодим, след като измихме тялото му. Или пък върха на копието, с което бе промушено тялото му от римския центурион, който успях да уредя да бъде свален, прибрах и пазя до този момент. Вярвам, че тези предмети притежават свещена сила и е възможно да са по-стари, отколкото предполагаме.

Твърде малко от тях ми бяха поверени от останалите, както добре знаеш, защото Британия е една от най-отдалечените точки, доскоро свободна от римляните. Това е единствената причина да се боя да изминеш целия този път с бокала. Мисля си, че настъпи момент да споделя с теб важна информация, за да ти е известна в случай, че нещо се случи с мен.

Може би ще си спомниш, че малко преди смъртта на Учителя преди дванайсет години се завърнах от едно пътуване. Бях помолен от членовете на синедриона да отида в Капри, за да връча на император Тиберий петиция с молба да позволи на прокудените евреи да влязат в Рим. Това, което най-вероятно не знаеш, е, че в това пътуване ме придружаваше мъжът, който съвсем наскоро нахлу в Британия — Клавдий.

Нещо повече, новоизлюпеният ни император вероятно е наясно, че тази моя среща с чичо му Тиберий не беше и последна. Истина е, че бях при него на островите Пакси само седмица преди да почине. И ако Клавдий е научил каква беше целта на посещението ни тогава, най-вероятно той е имал не една причина да осъществи тежкия поход до Британия. Оставил е тук три легиона, ангажирани със строителство на пътища и селища, за да подготвят по-добре окупацията на Британия, която той вероятно възнамерява да осъществи. Използват местна работна ръка, за да издигнат храм в Камулодун^[13].

Възможно е да не е открил онова, което търси, но повече от ясно е, че Клавдий възнамерява да разшири следващото си посещение.

 

 

Рим:

пролетта на 56 г. сл. Хр.

Опожаряване

Още приживе моят огън ще погълне земята.

Нерон

Робите развързваха една по една панделките за къдрене и дългите масури руса коса се спускаха като водопад върху голите рамене на император Нерон. Той седеше срещу високото огледало и внимателно изследваше отражението си с хладния поглед на сините си очи.

Истина беше, че все повече заприличва на Феб Аполон, както твърдяха всички. Чертите на лицето му бяха така остро изсечени, че го правеха почти красиво. Сложи малко руж на устните си, за да изглеждат по-плътни. Поредно доказателство, че от дете го привличаха както жените така и мъжете.

Разтърси енергично глава, за да намести дългите почти до кръста къдрици и се изправи. Искаше да се наслади на забележително красивото си тяло — стегнати мускули, поддържани при участията му в състезанията по борба по време на Олимпийските игри в Гърция, където спечели няколко медала за първо място. А да, не биваше да забравя. Наведе се и написа бележка: Провинция Олимпия да получи свобода.

Нямаше още двайсет, а бе начело на най-великата империя в световната история… и със сигурност единственият с ангелски глас и тяло на бог. Всичко това му падна сякаш от небето само защото Агрипина, неговата майка, бе достатъчно умна, за да се омъжи за чичо му Клавдий, починал от очевидно отровни гъби. Много скоро след това Нерон обяви Клавдий за бог и в прославата си за него спомена, че така е трябвало и да стане, защото известно е, че гъбите са част от храната на боговете.

Слугите вече бяха преметнали червената копринена тога през главата му, подредиха къдрите и надиплиха обсипаната със златни звезди наметка върху раменете, когато майка му влезе в неговите частни покои. Бе красива както обикновено и той я прегърна и притисна до себе си, след което целуна устните й.

— Няма да повярваш, скъпа, какво съм организирал за нас двамата тази вечер.

Дръпна краищата на връзките, придържащи тогата, и разтвори дрехата така, че отдолу се показаха красивите й гърди. Златисти кълба на богиня, помисли си той. Та тя всъщност няма още четирийсет. Прислугата и робите отместиха тактично очи встрани. Нерон наведе русата си глава и обиколи с език зърната, докато не видя, че се втвърдиха. Позволи й да промуши ръка под тогата му и да го погали, така както той обичаше. Не след дълго внимателно отстрани дланта й.

— Не тази вечер, скъпа — промълви той. — Или поне не точно сега. Ще вечеряме двамата с теб на кулата Меценат^[14]. Организирал съм специален спектакъл, който ще започне всеки момент, и ако не побързаме, ще изпуснем началото.

 

 

Нерон съзерцаваше като замаян красотата на пламъците. Когато идеята как да се отърве от паянтовите дървени колиби, разпръснати из Рим, му хрумна за първи път, за да не загрозяват новия му дворец, не си даваше сметка, че гледката може да е толкова красива. Напомни си да запише преживяването и чувствата в този момент в дневника си. Думата „дневник“ го подсети за нещо, за което искаше да говори с Агрипина.

— Знаеш ли, майко, разгледах вчера част от купищата документи, оставени от Клавдий. И знаеш ли какво открих? — подхвана той. — Старият козел си е водил дневник! Истината е, че е записвал огромно количество похотливи мисли, макар твърде малко да са действително преживените. Цяла нощ прекарах в четене и научих нещо извънредно интересно. Преди да умре така без време, брат ти Калигула попаднал на информация за някакви много интересни предмети. Пазил я е в тайна дори от Друзила, с която, както знаеш, са били много близки. Споделил я е с Квалдий, което разбрах от дневниците му. Макар ти и Юлия да сте били в изгнание по това време и едва ли сте били негови довереници, си мислех, че може да си чула нещо от Клавдий.

— Не и по този въпрос — спокойно отговори майката на Нерон, докато отпиваше от виното пред себе си. Тя съзерцаваше все още малките пожари, които пламваха на различни места в града на седемте хълма и много скоро след това се разрастваха във високи пламъци. — В интерес на истината, чух нещо по този въпрос от съпруга на Друзила — Луций, когато пристигнах в Рим за погребението на брат ми. Гай, братът на Луций, е бил центурион в Римска Юдея по времето на Тиберий преди около двайсет години и присъствал на екзекуцията на един от онези досадни религиозни фанатици, с които ти напоследък храниш лъвовете си. По всичко личи, че още тогава са били размирници и техният предводител бил човекът, екзекутиран от Гай. Интересното е, че не е умрял от разпъването на кръста, а в резултат на пробождането с копието на Гай. Неясно как върхът на това копие след това изчезнал. Очевидно евреите са вярвали, че този връх притежава магическа сила за тяхната религия. Не слушах много внимателно, така че не мога да ти кажа нищо повече.

Агрипина остави чашата и приближи сина си, за да се настани в скута му — точно както го правеше и с Клавдий, когато искаше да получи нещо от него. Нерон застана нащрек. Майка му прокара длани по деликатните части на тялото му и той усети, че това му подейства по обичайния начин.

Точно сега, когато искаше да се наслади на прекрасния спектакъл, който си беше организирал, а и държеше да чуе всичко, което тя може би знаеше за предметите. Агрипина вече бе развързала връзките на дрехата си и показваше изкусителните кълба на гърдите си, които бяха до самото му лице. Императорът пое дълбоко дъх и се изправи, изсипвайки жената на пода.

— Не вярвам да знаеш само толкова — отбеляза Нерон, отметна назад къдравата си руса грива и изгледа свитата на земята жена с ледените си очи. — В дневника си Клавдий твърди, че Калигула имал цялата тази информация не само от зет ти, както ти твърдиш, но и от Тиберий. Изброява дори предметите — тринайсет на брой, — макар да не били точно съкровища, но притежавали особена сила. Преди години Клавдий организирал дори похода до Британия, за да се добере до тях. Няма начин да не си чувала нещо повече за тях.

Наведе се, сграбчи ръката на Агрипина и я вдигна от пода. Опитваше се да се съсредоточи върху лицето й и да избягва гледката на златистите извивки на голото й тяло, по което пламъците от хълмовете на Рим хвърляха своите отблясъци. На лицето на Агрипина изгря котешка усмивка и тя засмука палеца му — еротичен жест, който тя правеше, откакто той беше малко момче. Нерон усети как коленете му омекват, но реши да издържи и изтегли ръката си.

— Трябва ми нов кораб, за да мога свободно да пътувам от имението си в Баули — отбеляза Агрипина и посегна към чашата с вино, все едно нищо не се е случило.

— Ще го имаш — отсече Нерон и започна да мисли как да намери някой, който ще може да построи леснопотопяем плавателен съд.

Тази жена придобиваше все по-голямо влияние над него и тя го знаеше. Щом успя да се освободи от Клавдий, защо да не го направи и с Агрипина? Само така ще се почувства напълно свободен и в същото време ще разполага с толкова власт, колкото никой друг в света. Това го подсети за подхванатата тема.

— Каква сила „или религиозно значение“ придавали евреите според Луций на върха на копието?

— Беше направил сериозно проучване — отговори Агрипина. — Ставало дума за предмети, които евреите донесли със себе си от Вавилон или Египет, както и такива, свързани с тайнствата на тяхната религия. Имали връзка с прераждането… но било важно да бъдат събрани на едно място и да са във владение от правилния човек.

— Наистина ли евреите вярвали в това? — с недоверие попита Нерон. — Как според Луций може да се осъществи такова нещо?

— Трябвало да се отнесат на правилното място, място, заредено с енергия, като пещерите на Елевсин или на Субасио, недалеч от Рим, срещу новия ти палат. Времето също има значение.

— В какъв смисъл времето? Дали е сутрин, полунощ или следобед? Или сезон в годината — пролет или есен?

— Не, нищо такова — отговори Агрипина. — Според Луций ставало дума за египетско или персийско понятие. — Тя прокара пръсти по ръката му и добави с усмивка: — Имам предвид при смяната на еоните, във върховия момент между две звездни епохи!