Катрин Невил
Магическият кръг (8)

Въртележката

Горко на Ариил, на град Ариил… Аз ще притисна Ариил и ще има плач и тъгуване…

Книга на пророк Исаия, 29:1

Защото гневът на Господ е върху всички народи и яростта Му върху цялото им войнство. Той ги предаде на заклятие, отдаде ги на клане.

Книга на пророк Исаия, 34:2

Трудно е да се каже какво е по-приятно да наблюдаваш — битка или въртележка, но няма никакво съмнение кое от двете привлича по-многолюдна тълпа.

Джордж Бърнард Шоу

Слънчевите лъчи докосваха вулканичните конуси на Крейтърс ъф Мун Нешънъл Монюмент и караха скалите да приличат на черни диаманти. Лавата бе замръзнала в невероятни извивки по пътя си надолу, които пустото шосе към Сън Вели пресичаше на множество места.

Пътувахме с моята кола, защото тази на Оливие бе все още обледена. Оливие шофираше, а до него Язон, с опрени в таблото лапи, внимателно следеше какво става наоколо. Ръката ми бе вече в достатъчно добро състояние за шофиране, ето защо хазяинът ми доста се изненада, когато му предложих той да кара през целия път от близо двеста километра. Исках да мога спокойно да седя на задната седалка и да чета Библията. Той вероятно реши, че сполетелите ме напоследък беди са ме накарали да потърся утеха във великата книга, но не точно това търсех аз в „Песен на песните“, която седеше отворена на коленете ми… не ми приличаше на история, от която можех да черпя успокоение.

Виждаше ми се странно, че Сам е избрал точно Библията, за да ми изпрати съобщението си. Никой от нас нямаше голям опит с религията, а точно тази глава, която всъщност никога не бях чела, беше изпълнена с толкова порнография, колкото можеш да срещнеш във всяка книга, подвързана с първото попаднало ти парче опаковъчна хартия. Пламенният задъхан разказ за романтичната връзка между цар Соломон и Суламита, красива девойка, която работела в лозята, много ми напомняше на текстовете от Кама Сутра. До седма глава той вече беше пил вино от пъпа й. Голям сладострастник, уверявам ви.

Трудно е да си представя как такъв текст се чете от амвона в църквата, особено ако е след библейски текстове като този от Еклисиаст с „пръст при пръстта“ и огньовете и серните изпарения на Ада от Книга на пророк Исаия, които прочетох набързо с надеждата да доловя знак за онова, което Сам се опитваше да ми съобщи. Уви, нищо такова не се случи.

Когато стигнахме в Сън Вели, Оливие разтовари багажа и ските ни и се регистрирахме в планинския хотел. След това отнесох Язон в стаята си и позвъних по телефона на Лаф, за да му съобщя, че сме пристигнали. По-рано през седмицата бях оставила съобщение за него, че може би ще ме придружават двама приятели. Чичо ми отговори, че ще ни чака и ще ни заведе на късна закуска. Тъй като Волфганг ми бе изпратил съобщение, че ще се забави в Невада, ясно бе, че щяхме да бъдем чичо ми Лафкадио, Оливие и аз… или поне така си мислех. След като стоварихме останалия багаж в стаите си, двамата с Оливие се отправихме към трапезарията на хотела, за да се срещнем с Лаф.

Масивната каменна камина, покритите с плътна дървена ламперия стени, високите тавани и кристалните полилеи, колосаните покривки, на които вече бяха наредени масивни сребърни прибори, както и димящите кани с кафе, просторните прозорци, от които се откриваше красива гледка към заснежените ливади навън — всичко това говореше за тихата елегантност от времето между двете световни войни, когато курортът Сън Вели бил построен до железопътната линия, за да дава подслон на богатите и прочутите край непознатите до този момент екзотични красоти на Айдахо Рокис.

Метр д’отелът ни придружи до голяма кръгла маса, резервирана за нашата група край един от големите прозорци. Голяма купа с кървавочервени рози в центъра украсяваше масата. Единствено на нея бяха поставени цветя. Неколцината посетители ни изгледаха дискретно, докато сервитьор бързо напълни чашите ни с вода, а друг донесе току-що опечени хлебчета. Метр д’отелът лично отвори бутилката „Дом Периньон“, която стоеше в кофичката с лед до масата, и напълни кристалните чаши за шампанско.

— Никога досега не са се отнасяли с мен така на това място — отбеляза Оливие, щом останахме сами. — Обикновено се държат хладно и поднасят студена храна.

— Имаш предвид виното и розите ли? — попитах. — Причината за тях е чичо ми. Много го бива в разхищението и показността. Целта е да се разтопят ледовете.

Точно тогава, в очевидно избран в сценария на чичо ми момент, през летящата врата влезе Лаф. Придружаваха го метр д’отелът, личният му помощник и непозната жена, както и няколко келнери. На няколко крачки от масата той спря, един по един освободи пръстите си от кожените ръкавици и едва тогава пристъпи напред, зад него се гънеше дългата до земята пелерина, негова запазена марка, което, естествено, привлече вниманието на всички посетители. Чичо Лаф никога не се боеше, че ще се загуби в тълпата, нито беше възможно: ползваше се със световна известност, още повече че образът му се мъдреше до почти всички обложки със записи на произведения на Франц Лист.

Докато прекосяваше с широки крачки просторното помещение, Лаф размахваше елегантен бастун с позлатена дръжка, сякаш се пазеше от избуяли бурени. Изправих се, за да го поздравя. Той разпери ръце да ме прегърне и плъзналата се от раменете му пелерина мигом бе подхваната от протегнатия пръст на Волга Драгонов — безупречният, роден в Трансилвания, личен помощник на Лаф, който я размаха с широк жест, след което я преметна през ръка — хореографията на това движение бе изпълнена с такава артистичност и точност, че без съмнение бе репетирана.

Без да обръща внимание на ставащото зад гърба му, Лаф ме прегърна.

— Гаврошче! Каква прекрасна гледка си ти за изстрадалите ми очи! — усмихна се сърдечно и ме отдалечи леко от себе си, за да ме разгледа по-добре.

Келнерите като един се спуснаха към столовете ни и ги държаха отдалечени, докато решим най-сетне да седнем. Това автоматично доведе до стоенето ни прави до масата известно време, защото Лаф не можеше да търпи някой да му диктува какво да прави, най-малко от съсловието на обслужващия персонал. Той отметна бялата си, дълга до раменете, коса и продължи да ме оглежда.

— Станала си по-красива дори от майка си, когато беше млада — отбеляза.

— Благодаря ти, чичо. И ти изглеждаш чудесно. Искам да ти представя моя приятел Оливие Максфийлд.

Преди Оливие да успее да си отвори устата, младата жена, която придружаваше Лаф, пристъпи напред и той прегъна лакът, така че тя промуши дългата си елегантна ръка и я отпусна върху ръкава му. Правеше впечатление, че ръката бе лишена от каквото и да било украшение или лак например. Лицето й изгря в усмивка.

— Много ми е приятно — рече Лаф. — Гаврошче, да ти представя моята спътница Бамби.

Бамби? Всички в помещението вече се бяха уверили, че тя е впечатляващо сексапилна.

Не можех да не призная постижението на Лаф. Жената нямаше нищо общо с обичайните екзотични красавици, които се въртяха около Лаф, след като смъртта бе отнесла Пандора, голямата любов на живота му. Тази тук бе наистина безупречна, една от най-красивите жени, които бях виждала. Лицето й съчетаваше изящни черти с чувственост, меланхолични очи, пълни устни, високи скули и всичко това обрамчено с дълга руса коса. Облечена беше с кремав велурен гащеризон, достатъчно отворен на деколтето, за да даде възможност на съдържанието добре да се види. Съдържанието също си го биваше. Освен чувствената й красота и още нещо привличаше като магнит вниманието върху нея — излъчването. От нея струеше необяснима трептяща светлина. Косите й искряха като водопад при всяко движение на главата, кожата й грееше като на сочен зрял плод. Раздалечените очи просветваха от дълбоките си гнезда със струи от златни искри. Това наистина бе типът жена, за която потъваха кораби, заради която бяха разрушени и прочутите кули на Илиум^[1].

Може да разсъждавам от позицията на „гроздето е кисело“, но нещо не беше наред в тая жена.

— Много ми е приятно, фройлайн Бен — рече тя. — Вашият онкел, ми е говорил толкова много за вас. Мечтата на живота ми стана да се запозная с вас.

 

 

Гледай ти, мечтата на живота й. Според мен не е кой знае каква цел. И въпреки акцента на човек, овладял „хохдойч“, в държането й прозираше плиткоумието на едно не толкова надарено дете. Протегна към мен увисналите си като мокро пране пръсти и очите, които до преди миг ми се бяха сторили неизказано дълбоки, сега ми се видяха неизказано празни. Погледнах Оливие, който само сви печално рамене.

— Надявам се да се сближите като сестри — подхвърли Лаф и потупа ръката на Бамби.

Най-сетне пристъпи напред към масата, следван от келнерите, които стояха все така с леко приведен гръб зад столовете — сигнал за всички останали да го последваме. Прислужникът от Трансилвания Волга Драгонов, който умееше да предугажда всяко желание на Лаф с такава точност, сякаш мозъците им бяха свързани с невидима нишка, си намери място недалеч от вратата в другия край на помещението и се настани там със сгънатата пелерина в скута. Не знаех случай, при който Волга да е сядал на една маса с чичо ми или с когото и да било от семейството, дори в случая, когато прекарали два дни в Тирол, без никаква храна освен някакви жалки остатъци. Когато срещнах погледа му, посочих с пръст челото си и Волга ми кимна безмълвно, без дори да се усмихне. Известно бе, че никой не го е виждал да го прави.

— Бамби е изключително талантлива челистка — сподели Лаф с Оливие, което привлече вниманието ми. — Всеки знае — продължаваше чичо ми, — че сръчните пръсти и умелото огъване на китката са важни качества за големите музиканти. Но малцина са наясно, че когато става дума за чело…

— Най-важно е как придържаш инструмента с бедрата си — довърших вместо него.

Оливие потисна надигналия се в гърлото му смях и посегна към чашата с вода.

— Да, така е — съгласи се Лаф и пое менюто от метр д’отела — Тялото на изпълнителя се превръща в част от инструмента и поглъща в известен смисъл музиката в пламенната си прегръдка.

— Разбирам — успя да промълви Оливие. Очите му не спираха да шарят по тялото на Бамби, което можеше да се равнява единствено с това на богините от Олимп.

— Ще взема oeufs Sardou^[2] — съобщи чичо Лаф на мъжа зад него. — Но със сос „беарнез“ и много лимон.

Оливие се наведе към мен и прошепна:

— Загубвам ума и дума в добро общество.

— Вие, младежи — обърна се чичо ми към мен, след като поръча и за Бамби, все едно тя бе малко дете, — може би ще искате да покарате ски днес следобед.

Посочих превързаната си ръка и поклатих отрицателно глава.

— В такъв случай ние двамата ще можем да проведем нашия малък разговор, докато другите спортуват. Но докато се храним, мисля, че няма да е зле да ви разкажа една история, която ще бъде интересна на всички…

— Семейна история ли? — попитах, като внимавах тонът ми да не е прекалено ентусиазиран. По телефона чичо ми беше съобщил, че ще ми разкаже нещо поверително.

— Не точно семейна — усмихна се Лаф. — Всъщност това е моята собствена история и съм убеден, че не си я чувала, тъй като и баща ти не я знае, както и другият ми полубрат Ърнест. Дори Бамби не я знае, макар да е от хората, които си мислят, че познават всички мои тъмни тайни.

Малко странна характеристика за кухата наглед красавица Бамби, чието изражение не подсказваше да е способна на какъвто и да е траен интерес към някакъв проблем.

— Въпреки доста интензивния си и дълъг живот, Гаврошче — продължи Лаф, — и до днес си спомням всеки аромат, всеки вкус и образ, минал покрай мен. Някой път трябва да ти разкажа философията си за това — ароматите са ключ за стигане до най-ранните спомени. Но най-трайните впечатления са тези на върховна красота и върховно огорчение. В деня, когато срещнах баба ти Пандора, преживях комбинация и от двете.

До масата ни застана цяла процесия от сервитьори, които оставиха покрити блюда пред всеки и като по даден знак вдигнаха сребърните капаци. Лаф ми се усмихна и продължи:

— За да разбереш как започна всичко, най-добре да ти кажа първо за огорчението… после за красотата.

Роден съм в края на 1900 година в провинция Натал на източния бряг на Южна Африка. Името на мястото е дадено от самия Васко да Гама в чест на Рождество Христово, защото видял земята на този ден. Знамението на звездите е изключително: пет планети минавали едновременно през знака на Стрелеца. Най-важната от тях е Уран, символ на новия ред, очаква се тази планета да е предвестник на настъпването на новата епоха на Водолея, в която всеки момент ще навлезем. Човек би могъл да го нарече новия световен безпорядък, тъй като от древни времена се знае, че епохата на Водолея ще започне с драматично рушене на стария ред, който ще бъде сринат и отмит в морето от мощна вълна. Там в Натал за моето семейство този безпорядък вече бил започнал. Родил съм се в разгара на Англо-бурската война^[3], събитие, белязало този век с огън и кръв.

Две години след моето раждане бушува войната между пристигналите наскоро британски заселници и наследниците на холандците, дошли да живеят тук много преди това и които наричали себе си boers — селяни, немците имат същата дума Bauer, но ние англичаните ги нарекохме „бури“^[4]…

— Ние англичаните ли, чичо Лаф? — не се сдържах. — Винаги съм знаела, че произхождаме от африканерите^[5].

— Вероятно моят втори баща — твоят дядо Йероним Бен, е имал право да претендира за принадлежност към бурите — с мрачна усмивка отговори Лаф, — но истинският ми баща е англичанин, а майка ми — холандка. Смесената националност на моя произход и раждането ми в държава, раздирана от война, обяснява до голяма степен ненавистта, която изпитвах към проклетите бури. Войната отключи началото на верига от събития, които скоро щяха да погълнат света и да завъртят семейството в нескончаем водовъртеж и хаос. Достатъчно е само да се сетя за всичко това и жлъч се надига в гърлото ми, както и нестихваща, изгаряща и неизмерима омраза към онези хора.

Божичко! „Нестихваща, изгаряща и неизмерима омраза“, какво беше това? Както повечето ми познати и аз до този момент смятах, че чичо Лаф е блестящ цигулар и твърде малко други неща в живота го интересуват, освен, да речем, какво парче да избере да изсвири, докато Рим гори, или какви са нагласите на обществото, та един мъж да не бърза да сваля панталоните си. Промяната в тона, която току-що забелязах, напълно променяше нещата.

Направи ми впечатление, че Бамби и Оливие също като мен не свалят очи от Лаф, напълно забравили храната. Лаф взе от чинията си обвитото във фин плат парче лимон и проби с вилицата си дупки в него, за да изцеди допълнителен сок върху соса „беарнез“. Погледът му обаче се рееше някъде далеч навън, към започващия лек сняг.

— Трудно е да се проумее дълбочината и болката на такива чувства, Гаврошче — обади се той, — докато не чуеш необикновената история на държавата, в която съм се родил. Казвам необикновена, защото в началото тя е била по-скоро търговско предприятие — компания. Така е и известна, като „Компанията“, и от самото начало създава напълно отделен свой свят на един загадъчен и малко известен континент. Този свят съществува в изолация, така непробиваема, както би било непробиваемо заграждение от трънливите храсти на горчивия бадем, който, между другото, е и символ на бурите и на тяхното желание да останат да живеят далеч от останалия свят…

Жив плет от горчив бадем

Няколкостотин години, откакто холандската Източноиндийска компания за първи път създава гарнизони по крайбрежието на нос Добра надежда, много бури се занимавали със скотовъдство, отглеждали стада овце и говеда, занимание, което ги правело по-мобилни от селяните, които обработвали земя. В момента, в който някое хрумване на компанията, продиктувано от алчността или желанието за власт, не им харесва, те просто се вдигали и се местели на ново място, където пасищата били по-зелени. Такова било поведението им при всеки опит на външна сила да им наложи някакви правила.

Така за по-малко от век преселниците бури постепенно превзели повечето земи, населявани до този момент от хотентотите, заробили ги заедно с децата им и подгонили и бушмените, все едно били диви животни. Щом си изберели място, където смятали, че ще останат по-дълго, тъй като вярвали, че са избрани от Провидението, на бърза ръка вдигали огради и ги укрепвали с живи плетове от горчив бадем, растение, известно с дългите си остри шипове. След време то стана и символ на апартейда — зародил се, за да предпази местното население от набези.

Така и щяло да си продължава, ако през 1795 година англичаните не завзели носа. По искане на оттеглилия се в изгнание принц Орански (по това време Холандия е завладяна от революционното правителство на Франция) Великобритания купува Кейп Колъни от холандците за шест милиона английски лири. Никой не се допитал за това до бурите колонисти, но и едва ли е било обичайна практика. Въпреки това те били вбесени, защото от този момент с тях наистина щели да се отнасят като с колония и никой нямало да се съобразява с досегашния им начин на живот.

Естествено, от Великобритания започнали да прииждат нови заселници, които пристигали с жените и децата си, както и мисионери, които влизали във вътрешността и проповядвали християнската вяра сред коренните жители. Мисионерите били сред първите, които се оплакали в Англия от начина, по който се отнасяли предишните заселници към коренните жители. След по-малко от четирийсет години от управлението на англичаните, през декември на 1834 година бил приет закон за освобождаване от робство, даващ свобода на всички роби в рамките на Британската империя, включително и на тези, заробени от бурите, действие, което бурите категорично не искали да приемат. И така започнало голямото преселение.

Хиляди бури, за да избягат от управлението на англичаните, се включили в този своеобразен поход през река Оранж и провинция Натал по посока на Северен Трансвал, предявявайки претенции към териториите на племената бечуана, като през цялото време водели кръвопролитни битки с племената зулу. Тези Voortrekkers^[6] живеели в нещо подобно на военизирани лагери на ръба на анархията, но продължавали да вярват, че са богоизбрани.

Вярата в собственото расово превъзходство на бурите била раздухвана до неимоверни размери от сепаратистката Реформаторска църква, един от най-пламенните привърженици на която бил младият Паулус Крюгер, който по-късно, като президент на Трансвал, бил и сред подстрекателите на Бурската война. Лидерите на тази Калвинистка църква били твърдо решени да осигурят хегемония на бурите: завинаги избрани, завинаги чисти, завинаги бели.

За да запазят чистотата на расата, Църквата организирала отвличане на момичета без семейства и никаква друга перспектива от сиропиталищата в родината Холандия. Кораби, натоварени с девойки едва влезли в своята зрялост, се отправили към нос Добра надежда, за да доставят невести на непознатите бури в дивите земи на континента. В такъв един кораб през 1884 година пътувало младо момиче на име Ермионе, моята майка.

 

 

Майка ми току-що била навършила шестнайсет, когато разбрала, че ще бъде изпратена на африканския континент заедно с други момичета, за да бъдат омъжени за мъже, чиито имена дори не знаели. Произходът й бил напълно неизвестен и най-вероятно е била незаконно дете. Израснала в сиропиталище в Амстердам, тя често се молела на Всевишния да й изпрати някакво неочаквано събитие или приключение, което да внесе разнообразие в строгото, лишено от каквито и да било вълнения, всекидневие. Естествено, нямала предвид да бъде запратена на другия край на света и разменена като животно. Обучението й при калвинистите било такова, че не можело да я подготви за брака. Онова, което дочувала да си шепнат останалите момичета, само увеличавало страха и ужаса й.

При пристигането си на пристанището в Натал — не на себе си от дългото и бурно плаване, изгладнели и обезумели от тревога, че се разделят със света, който макар и бегло познавали — девойките били приветствани от тълпа пияни бури, техните евентуални съпрузи, които нямали никакво желание да чакат представителите на Църквата да им подберат подходяща невеста. Били тук, за да грабнат първото женско тяло, което им попадне.

Все още на палубата, Ермионе и останалите се гушели една в друга като уплашени животни и наблюдавали с ужас множеството освирепели лица, които се тълпели пред мостика. Свещениците на борда се развикали към моряците да вдигнат обратно тесния мостик за връзка с брега, но гласовете им потънали сред рева на тълпата. Ермионе затворила очи и започнала да се моли.

Врявата била неистова. Подивели, пияните бури се втурнали на борда. Грабвали пищящите момичета, мятали ги на рамо, все едно са чували с брашно. Впилото се в Ермионе по-малко момиче мълчаливо изчезнало във водовъртежа от тела. Притисната към парапета, Ермионе обмисляла дали да не избере дълбоката вода пред вонящите грубияни наоколо.

Точно в този момент някой притиснал ръцете до тялото й и тя се озовала във въздуха. Ритала и хапела невидимия си нападател, но той бързо пробивал тълпата, затягайки все по-силно хватката си, докато се движел към калните улици на пристанището, и не спирал да говори мръсотии в ухото й. Ермионе била напълно замаяна, когато нещо се ударило в нападателя й, той я изпуснал и тя се озовала на земята. Освободена от желязната му хватка, пролазила на четири крака, успяла да се изправи и побягнала — неясно накъде, когато усетила, че някой я хваща за ръката. Дланта му била хладна и уверена и нямала нищо общо с грубите лапи, която я стискали допреди малко.

Очите на човека били също толкова сини, колкото и нейните, със същите ситни бръчици в ъглите, появили се, когато се навел и се усмихнал. Усмивката му била на собственик. Той отстранил кичура коса, паднал върху лицето й — жест на интимност, който предполага да са сами и да се познават от години.

— Ела с мен — рекъл човекът.

Нищо повече. Тя тръгнала след него, без да зададе какъвто и да е въпрос. Прекрачила с лекота тялото на предишния си нападател. Непознатият я качил на коня, завързан наблизо, и сам се метнал на гърба му зад нея.

— Казвам се Крисчън Алегзандър, лорд Стърлинг — прошепнал той в ухото й. — Очаквах те, скъпа моя. От много, много време.

 

 

За неин късмет, Ермионе, моята майка, била изключително красива. Сребристорусата й коса първа правела впечатление и се ползвала с огромен успех в Африка. Баща ми обаче изобщо не бил това, за което се представял, макар малцина, включително и майка ми, да го знаели.

Ясно било, че Крисчън Алегзандър, пети син на дребен земеделец от Хартфордшир, няма да наследи абсолютно нищо. Като съвсем млад заминал със свой приятел от детинство, син на местен свещеник, за Ориел, Оксфорд. Приятелят му заради крехкото си здраве ходел всяка година до Африка и баща ми имал и възможността, и далновидността да го придружава. Най-накрая двамата станали и съдружници в общо предприятие. Името на този приятел било Сесил Джон Роудс.

Сесил Роудс, който от малък боледувал, при второто им пътуване до Африка си дал сметка, че не му остава да живее много. Ала животът там и сухият въздух му се отразили благоприятно и с всяка следваща година той укрепвал. Още по време на първото им посещение на далечния континент, през късната пролет на 1870 година, когато двете момчета били едва седемнайсетгодишни, във фермата „Де Беерс“ били открити диаманти. И точно тогава Сесил Роудс получил прозрение.

Подобно на Паул Крюгер, който вярвал, че Божественото провидение бди над бурите, Сесил Роудс вярвал в добрата съдба на англичаните в Африка. Мечтаел диамантените полета да бъдат обединени в една компания, естествено, английска. Обмислял как да се построи британска железопътна линия от нос Добра надежда до Кайро, която да обедини британските владения в Африка. По-късно, когато били открити и големите златни залежи, той обявил британските претенции и над тях. Постепенно Роудс спечелил влияние и власт, а баща ми, благодарение единствено на приятелството им, станал много богат.

Когато през 1884 година шестнайсетгодишната Ермионе пристигнала от Холандия, баща ми, вече на трийсет и две, от десет години бил милионер благодарение на добива на диаманти. При раждането ми в края на 1900 година, майка ми била на трийсет и две, а в резултат на войната с бурите — баща ми бил мъртъв.

Всички вярвали, че вдигането на обсадата при Мафекинг, Лейдисмит и Кимбърли ще сложи край на войната. Областта Трансвал била присъединена към британските територии, а Паул Крюгер избягал в Холандия, всичко това само два месеца преди моето раждане. Много англичани си събрали багажа и се прибрали в родината. Но партизаните в планините продължавали военните действия още цяла година, ето защо англичаните подбрали жените и децата от размирните селища на бурите и ги затворили в ограждения, които може да се считат за предвестници на съвременните концентрационни лагери. Баща ми починал вследствие на усложнение от получена рана край Кимбърли, а Роудс напуснал божия свят две години по-късно — крехкото му здраве не издържало дългите обсади. Крюгер пък срещнал смъртта две години след това в Холандия. Така се сложил край на една епоха.

Но както е известно, всеки край е начало на нещо ново. Сложено било началото на партизанските борби и войните на терористите, на концлагерите и на практиката на геноцида. Зараждането на ярката нова ера дължим до голяма степен на бурите, макар че англичаните бързо ги догониха и не закъсняха да направят своя принос в отвратителните практики.

След смъртта на баща ми Сесил Роудс създал на името на майка ми значителен финансов фонд, към който годишно се добавяли и част от печалбите от общия им бизнес — диамантената концесия „Де Беерс“. Друга щедра сума от личното си състояние отделил за моето отглеждане и образование, в знак на благодарност към баща ми за всичко онова, което той свършил като представител на Великобритания в Южна Африка.

Организирайки всичко това в помощ на бедната вдовица Ермионе Алегзандър, господин Роудс не взел предвид няколко много важни обстоятелства: майка ми не била добре образованата, разумна англичанка, което името лейди Стърлинг вероятно подсказвало, а бедно холандско момиче, отгледано в калвинистко сиропиталище. Целият й житейски опит се заключавал в живот в богато имение, ръководено от по-възрастен предан съпруг. Пропуснал също така, че тя била само на трийсет и две години и все още много красива с едно току-що родено бебе (тоест аз). На всичкото отгоре била най-богатата жена в Африка, а може би и в целия свят, което я правело още по-привлекателна.

Господин Роудс пропуснал всичко това, а най-вероятно и тя не е мислила за тези обстоятелства, защото истината бе, че тя не беше нито алчна, нито се интересуваше кой знае колко от материалната страна на живота. Ще се намерят обаче, и то много скоро, хора, които ще се сетят за всичко. Човекът, който действал най-чевръсто, естествено, бил Йероним Бен.

За онези, които познавали Йероним Бен като индустриален магнат и безмилостен търговец, вероятно би било трудно да повярват, че в годината след моето раждане — 1901, той се появил в живота на майка ми като беден калвинистки пастор, изпратен от църквата да й вдъхне утеха в скръбта и да й посочи обратния път към тяхната вяра, към нейния народ.

Очевидно майка ми го последвала без никакво колебание, и то много скоро след първата им обща молитва. Само че го последвала не към вярата, а към прегръдките му. Три месеца след срещата им, бил съм само на шест месеца, те се оженили.

Трябва да се добави, че като оставим настрани религията, интересът на Йероним Бен към скърбящата вдовица бил очевиден. Дагеротипните фотографии от онова време отразяват точно мъжа, когото познавах от детството си. Често сравнявах снимката на покойния си баща с тази на пастрока ми. Баща ми гледаше от снимките със светли, ясни очи, имаше красиви мустаци и все едно дали във военна униформа, или в костюм на джентълмен, около него витаеше романтичната атмосфера на авантюрист. От Йероним Бен, обратно, се излъчваше нахалство и дебелащина. Ние днес бихме го нарекли „говедо“. Беше от хората, които веднага разбираш, че погледне ли жена, сякаш я опипва. Не се съмнявам, че чудесно знаеше как да използва ръцете си и вероятно го е правел често най-вече за да пребърква джобовете на хората, и всъщност така бе натрупал състоянието си. Как можех да знам, че вече се е заловил с нашите джобове.

В края на войната, бил съм на две години, майка ми родила Ърнест. Когато той станал на две, а аз на четири, ме изпратили в пансион за малки деца в Австрия, където, ми обяснили, много скоро семейството щяло да се премести. Бях вече на шест, когато получих писмо в Залцбург, където учех, че ми се е родила сестра — Зоуи.

Вече бях навършил дванайсет, когато ми съобщиха, че ще отида до Виена с влака, за да се срещна със семейството си. За първи път от осем години щях да се видя с майка си. Нямаше как да знам, че това ще е и последната ни среща.

 

 

Научих, че е на смъртно легло още преди да съм я видял.

Сложиха ме да седна в един голям, тапициран с твърда кожа, стол, пред висока двойна врата в огромно преддверие и ми казаха да чакам. До мен от лявата ми страна седяха две непознати деца — Ърнест и Зоуи, моите брат и сестра. Зоуи се въртеше неспокойно и непрестанно подръпваше от къдравите си коси внимателно завързаните там панделки.

— Мама не иска да нося панделки! — мърмореше тя. — Толкова е болна и те ще я одраскат, когато се наведа да я целуна.

Странно дете беше тя. Едва шестгодишна, тя имаше поведение на пруски офицер. Докато сериозният Ърнест, макар да говореше с характерната носова интонация, която аз също имах, но почти бях загубил след осем години, прекарани в пансиона в Австрия, се държеше с маниера на човек от ранга поне на хунския вожд Атила.

— Сигурен съм, че бавачката ти не иска да ядоса господарката си, като е завързала тези панделки, с които може да я одраскаш — обадих се по едно време аз с надеждата, че ще я успокоя.

Усещах, че „господарка“ не е много точно определение за жената, която, както ми казаха, лежи зад тази врата и която аз поне наричах в мислите си „мамо“. Дори не знаех какво ще изпитам, когато най-сетне я видя, защото почти не я помнех.

Брат ни Ърнест едва-едва отронваше по някоя дума — просто седеше до Зоуи със скръстени в скута ръце. Той беше бледо, почти безупречно, но по-красиво копие на ъгловатия профил на баща си, облагороден от прекрасните пепеляворуси цветове на майка ни. На мен тогава ми се стори наистина красив като ангел. Такава комбинация в момчешко училище като моето едва ли би намерила подходящо одобрение.

— Тя умира там — съвсем делово ме информира Зоуи и малката й ръка посочи високата затворена врата. — Може никога вече да не я видим, така че най-малкото, което могат да направят, е да ме пуснат, за да ме целуне за сбогом.

— Умира ли? — попитах и чух как думата отекна в сумрака на просторните помещения. Усетих необяснима тежест в гърдите си. Как така моята майка умира? Беше толкова млада, когато я видях за последен път. Млада беше и на снимките, които държах в шкафчето си — и млада, и много красива. Можех да приема, че е болна, но смъртта беше нещо, за което изобщо не бях готов.

— Ужасно е — не млъкваше Зоуи. — Наистина е отвратително. Мозъкът й се излива навън. И не е само мозъкът… нещо гнусно и лепкаво расте вътре в главата й. Трябвало да пробият дупка, за да не се размаже…

— Зоуи, престани — опита се да я спре Ърнест. После обърна тъжно очи към мен — светли, сиви очи с много дълги тъмни мигли.

Бях потресен. Но преди да успея да се съвзема, високата врата се отвори и Йероним Бен излезе в преддверието. Не го бях видял по-рано вечерта, когато дойдоха да ме посрещнат на гарата. Едва го познах с широките рунтави бакембарди, които бяха на мода тогава, но лицето му въпреки тях оставаше добре изваяно, мъжествено и силно, лишено от мекото добродушие, което познавах от общуването ми с хората от по-висшата класа в Австрия. Човекът пред мен се владееше и очевидно не се вълнуваше много от ужасите, които Зоуи току-що разказа.

— Лафкадио, можеш да влезеш да се видиш с майка си — съобщи той.

Стъпих на пода, но усетих, че коленете ми омекват и твърда буца е заседнала в гърлото ми като парче лед.

— И аз идвам — отсече Зоуи, скочи на пода и мушна решително малката си ръка в моята. Тя тръгна напред и ме повлече. Пастрокът ми продължаваше да стои на пътя ни. Свъси едва забележимо вежди и сякаш се готвеше да каже нещо. В този момент Ърнест, който също стана от мястото си, се нареди до нас.

— Всички ние, децата, ще отидем — тихо рече той. — Знам, че татко ще одобри, защото така мама най-малко ще се измори.

— Правилно — отвърна Йероним след кратко мълчание и най-сетне се отстрани от пътя ни към отворената врата.

Това бе първият път, по-късно щеше да се окаже, че не и последният, в който ще стана свидетел на самообладанието на Ърнест пред непреклонната воля на Йероним Бен. Никой друг не бе способен на подобно нещо.

Въпреки богатството на моя баща и разкоша, които помнех от плантацията ни в Африка, както и великолепните сгради, които бях видял в околностите на Залцбург, никога в младия си живот не бях попадал в толкова пищно обзаведена стая. Тя ми се стори като катедрала — с високи тавани, богата мебелировка и украшения, многоцветни осветителни тела по стените и тавана, големи вази от цветно стъкло и много красиви скъпи предмети стил Бидермайер.

Зоуи бе успяла да сподели, докато седяхме и чакахме в преддверието, че подовете на къщата вече са снабдени с новия вид отопление — електрическото, за което бях чувал, че още преди десетина години е инсталирано от самия Томас Алва Едисън в двореца Шьонбрун, тук във Виена. Стаята на майка ми обаче бе огряна от топлата жълта светлина на газови лампи и се отопляваше от огъня в камината, скрит зад ниски стъклени прегради в отсрещния край на помещението.

Надявам се никога да не ми се наложи да виждам гледката, която се разкри тогава пред мен на отпусната в огромното легло жена, с лице по-бяло от дантелите на спалното бельо. Майка ми се бе стопила. Заприлича ми на изсъхнала черупка, която вятърът всеки миг ще откърши и отвее. Шапчицата, с която бе покрита главата й, не можеше да скрие факта, че косата й е била обръсната, но, слава богу, скриваше поне следи от манипулациите, които вероятно бе претърпяла.

Никога нямаше да повярвам, че това е майка ми. В спомените ми на четиригодишно хлапе тя бе красива жена, която ми пееше с хубавия си глас, за да ме приспи. Когато сега извърна към мен прозрачните си воднисти очи, единственото, което ми се поиска, бе да избягам и да заплача. Не искам да мисля за загубеното си детство, за това, че съм бил изоставен, все неща, които нито можеха да бъдат върнати, нито поправени.

Вторият ми баща седеше, опрял гръб на тъмната ламперия до вратата, и не отделяше студени неподвижни очи от леглото. Няколко прислужнички се суетяха около огнището, други плачеха, прегърнати, докато наблюдаваха как ние, трите деца, прекосяваме стаята, за да се приближим до майка си. Нека бог ми прости, но единственото, което ми се искаше в този момент, бе тя да изчезне. Почувствах как малката ръка на Зоуи стиска пръстите ми окуражително и в този момент чух Ърнест да казва:

— Мамо, Лафкадио е тук. Би искал да му дадеш благословията си.

Устните на майка ми се раздвижиха и Ърнест отново се притече на помощ, като повдигна Зоуи, която се покатери до възглавницата и пое чашата вода, която Ърнест наля. Момиченцето започна капка по капка да навлажнява пресъхналите й устни и да предава какво е казала майка ми. Бе странно да чуваш как може би последните слова на умираща жена излизат през розовите устни на шестгодишно момиченце.

— Лафкадио — каза майка ми чрез Зоуи, — благославям те с цялото си сърце. Искам да знаеш колко много ме боли от това, че бяхме разделени толкова дълго време. Пастрокът ти смяташе… ние бяхме убедени, че… че така е най-добре за твоето образование.

Макар и чрез Зоуи, очевидно бе, че й е много трудно да говори и искрено се молех това да свърши вече. През годините си бях представял как ще се срещна отново с мама, но тези картини нямаха нищо общо със случващото се сега: раздяла пред очите на разплакани непознати. Чувствах се ужасно и се молех само да свърши. Бях толкова разстроен, че едва не пропуснах най-важните думи:

— …и вторият ти баща бе така добър да те осинови и да поеме отговорността да се грижи за теб и за образованието ти, все едно си негов собствен син. Надявам се да се обичате и да се грижите един за друг. Днес подписах документите и ти вече се казваш Лафкадио Бен, пълноправен брат на Ърнест и Зоуи.

Осиновен ли? Всемогъщи боже! Как може да съм син на човек, когото дори не познавам? Нямах ли и аз право на глас? Точно този ли ужасяващ сметкаджия, който се бе промъкнал в леглото на майка ми, щеше да контролира оттук нататък моето образование, моя живот и собствеността на семейството? Потресен, си дадох сметка, че след смъртта на майка ми оставах съвсем сам. Обзе ме гняв, отчаян силен гняв, присъщ най-вече на децата, които са напълно безсилни да управляват собствената си съдба.

Готвех се да избягам от стаята, защото плачът се надигаше неудържимо, когато усетих нечия ръка на рамото си. Очаквах това да е пастрокът ми, който до преди миг стоеше до вратата, но когато вдигнах очи, с изненада забелязах непознато изумително създание, което ме наблюдаваше с невероятните си зелени очи, в дъното на които искреше сребрист блясък — това бяха очи на диво животно. Лицето й, обрамчено от гъста буйна коса, ми напомни за рисунки на ондини — митичните същества, които излизат от морските дълбини. Стори ми се направо умопомрачителна. И колкото и да бях млад, бях готов да се поддам на чара й, забравяйки абсолютно всичко за Йероним Бен, за бъдещето ми, за отчаянието… дори за умиращата си майка.

Акцентът на жената бе чуждестранен, а гласът — плътен и звучен, все едно в гърлото й бяха скрити медни звънчета.

— Това значи е нашият млад лорд Стърлинг — усмихна се тя. — Аз съм Пандора, приятелка и компаньонка на майка ти.

Така ми се стори или тя наистина наблегна на думата „майка“. Видя ми се прекалено млада за компаньонка, но тя каза и „приятелка“. Йероним приближи, за да й каже нещо, но Пандора се дръпна, все едно не беше го забелязала, и пристъпи към леглото.

Вдигна Зоуи, сякаш бе една от възглавниците зад гърба на майка ми, и с лекота я преметна през рамо. Момиченцето ме изгледа от висотата на новото си положение и повдигна многозначително вежда, сякаш споделяше любопитна тайна.

— Фрау Ермионе — прошепна Пандора на ухото на майка ми, — ако бях фея, която ви обещава да изпълни три ваши желания преди края, по едно за всяко от децата ви, какво бихте поискали за тях?

Слугите си зашепнаха развълнувано — бяха изумени, както и аз самият, от решителния начин, по който новодошлата игнорира господаря на дома и се държеше с предстоящата смърт на господарката и последните й желания, все едно играеше някаква салонна игра.

Много по-изненадваща бе промяната, която настъпи у майка ми. Смъртната бледност отстъпи място на розов цвят по бузите. Блажена усмивка озари лицето й, щом погледите на двете се срещнаха. Мога да се закълна, че в първия миг нито една от тях не продума. След доста време мама кимна.

Пандора, на чието рамо все така висеше Зоуи, се извърна към нас двамата.

— Както знаете, деца, изричането на желания на глас носи лош късмет и магията се разваля. Затова ще прошепна на ухото на всеки от вас желанието на майка ви.

Може Пандора наистина да беше фея или магьосница. Тя плъзна Зоуи надолу върху леглото и развърза една по една твърдите панделки.

— Горкото ми момиченце, накичили са те като коледно дърво — бе краткият й коментар. Сетне, все едно бе чула разговора ни в преддверието, тя измъкна едно по едно колосаните парчета плат от къдравите коси, шепнейки в ухото й желанието на нейната майка. — Сега може да отидеш да целунеш майка си — рече на глас — и да й благодариш за заръката.

Зоуи пролази по голямото легло и изпълни всичко, което й бе казано.

Пандора доближи Ърнест, прошепна в ухото му желанието за него и последва същата процедура.

Трудно ми беше да повярвам, че за мен щеше да има някаква майчина заръка, след като, макар и по заобиколен начин, само преди минути ми беше казано, че съм продаден като стока на Йероним Бен, който едва ли щеше да се колебае много, за да разруши всичките ми надежди, както го бе правил досега. Защо да не го направи и с бъдещите ми надежди?

Може и да си въобразявах, но когато Пандора приближи с леко шумолене на копринената си сива рокля до мен, Йероним, който все още бе недалеч от мен, целият се стегна. За пръв път, откакто бе влязла в стаята, тя даде да се разбере, че го е забелязала, но го изгледа спокойно и право в очите, не можах обаче да разбера какво означава изражението й.

Отпусна ръка на рамото ми и наведе глава до лицето ми, така че бузата й почти докосна моята. Долових аромата на кожата й и познатите вече тръпки пробягаха по тялото ми. Думите, които обаче тя прошепна, накараха кръвта да замръзне във вените ми.

— Не бива да показваш каквато и да е реакция за каквото и да било. Прави каквото ти казвам — бързо редеше тя. — Присъствието ти излага всички ни на голяма опасност и най-вече теб. Не мога да ти обясня нищо, докато не те изведа вън от тази къща, пълна с врагове, с лъжи и болка. Ще се опитам да го уредя утре, разбра ли ме?

Опасност ли? Каква е тази опасност? Нищичко не разбирах, но кимнах, за да потвърдя, че няма да реагирам по никакъв начин на нищо. Усетих как пръстите й стисват рамото ми, след което тя се върна при леглото на майка ми и взе отпуснатата й длан в ръка.

— Фрау Бен е щастлива, че най-сетне децата й се събраха при нея — обърна се Пандора към слугите. — Кратката среща обаче изцеди силите й и сега е добре да я оставим да си почине.

Преди слугите да са се изнизали през вратата, тя се обърна към моя пастрок:

— Хер Бен, жена ви също така помоли да се разпоредите фиакърът да е готов за утре сутринта, за да мога да заведа децата на разходка във Виена, преди Лафкадио да се върне в училището си.

Очите на Йероним Бен, който все още стоеше някъде между вратата и леглото, просветнаха особено. Той се поколеба за миг, но в крайна сметка кимна леко с глава.

— С удоволствие — процеди той, макар да не личеше, че изпитва удоволствие. След това се обърна на пета и напусна стаята.

Когато на следващата сутрин излязохме, навън валеше сняг. Мрачното небе и суровото време не можеха да помрачат възбудата на Зоуи, която бе във възторг, че е участник в някаква загадка, особено такава, в която е включен и новият й брат, когото тя можеше да наставлява и тормози. Едва изчака слугите да я подготвят и увият в дебели дрехи и ме повлече към конюшните, където ми показа специалното превозно средство за децата — фиакър с четири коня, вече готов с впрегнати животни по нареждане на господаря на дома и кочияш на капрата. В други отделения се виждаха двуместен екипаж, чулове за конете и лъснатия семеен автомобил.

Цяла нощ се бях мятал в леглото в догадки за това, какво ли означаваше тайнственото послание на Пандора.

Вече на топло в затвореното купе на фиакъра, докато подскачахме по калдъръмените улици на Виена, която за първи път можех да разгледам, ми направи впечатление, че Ърнест поглежда няколко пъти тревожно към тънкото прозорче, което ни отделяше от кочияша. Ето защо реших, че е най-добре да си държа езика зад зъбите и да чакам подходящия момент. Колкото и да се мъчех да измисля, не можех да предположа каква ще е тази опасност, която би заплашвала едно дванайсетгодишно момче в дом като този на Бен, където си заобиколен от прислуга и видимо благополучие.

— Бил ли си някога в увеселителен парк? — прекъсна мислите ми Пандора с усмивка. — Фолкспратер, или народният парк, навремето е бил мястото, където ловувал император Йосиф Втори — брат на Мария Антоанета и покровител на Моцарт. Днес в него има най-различни забавления — въртележка например. Сяда се на дървени коне, монтирани върху един голям кръг, който започва да се върти, и ти имаш чувството, че яздиш. Тук в Пратера освен коне са направили и най-различни други животни — цяла зоологическа градина.

— Папа не ни позволява да ходим в Пратера — обади се Зоуи и по гласа й пролича колко е нещастна от този факт.

— Пълно било с работници от нисшата класа, които пият бира и ядат наденички — обясни Ърнест. — Когато споменах, че може би, щом е толкова студено, те не ходят там, татко каза, че Пратерът е затворен през зимата. Дори голямото колело с люлеещите се седалки не работело.

— Както обикновено баща ви е наполовина прав и наполовина греши — отбеляза Пандора закачливо, нещо, което бе учудващо за момиче в нейната позиция в семейство с вида господар, какъвто беше Йероним. — През зимата може наистина да е затворено, но пък аз имам там познати и те могат да отворят някои от съоръженията въпреки лошото време.

Когато стигнахме пред парка, времето бе станало още по-студено. Мястото изглеждаше голо и пусто и очевидно нищо не работеше. Бариерите пред портите бяха спуснати и нашият фиакър не можеше да премине по-нататък. Зоуи бе съкрушена.

— Не е далеч — съобщи Пандора. — Лафкадио, качи Зоуи на раменете си и я пренеси през онези прегради. Преминем ли оттатък заграждението, вътре е лесно.

Оставихме кочияша с конете под един навес, Пандора запретна полите на дългата си рокля и един по един заобиколихме барикадите. Много скоро се озовахме вътре в парка. Когато стигнахме широката Хаулталее с малък параклис, обиколен със старателно подрязани дървета, където пътеките бяха почистени, свалих Зоуи от раменете си.

— Лафкадио, сега вече можем да ти кажем онова, което нямаше как да ти съобщим снощи — започна Ърнест. — Татко не искаше да идваш във Виена. Имаше много кавги по този въпрос. Ако не беше Пандора, ти изобщо нямаше да си тук.

Кавги заради мен? Обърнах очи към Пандора.

— Доколко познаваш пастрока си? — попита тя.

— На практика изобщо не го познавам. Близо осем години не съм виждал майка си, да не говорим за него. — Макар да ми се повдигаше от мисълта, че сега съм законен син на Йероним Бен, не ми беше удобно да го казвам пред собствените му деца.

— Ние двамата със Зоуи също не го познаваме много — сподели Ърнест, докато подритваше снега наоколо с излъсканите си високи ботуши. — Все е на някакви важни събрания или пътува по работа. Но не оставаме и сами с майка ни: учителя ми, бавачката на Зоуи или някой от слугите винаги е наоколо. Също както беше снощи.

— Майка ти е нещо като затворник в собствената си къща — поясни Пандора. И понеже видя колко съм изумен, тя продължи: — Не искам да кажа, че е била прикована с вериги на някой таван. Но от деня, в който са се преместили във Виена преди осем години, на нея не й е разрешено да остава сама. Освен това цяла орда слуги я следят и четат дори писмата й. Няма нито приятели, нито посетители и никога не е напускала къщата без придружител.

— Вчера ти сама каза, че си нейна приятелка — посочих.

През всичките тези години се бях мъчил да разбера защо майка ми ме е изоставила. Още повече, че при нея бяха останали другите й две деца. Вярвах, или по-скоро ми се искаше да вярвам, че зад всичко това стои пастрокът ми. Дали наистина той беше този зъл демон, или просто си го бях въобразил? Разкритията на Пандора тепърва започваха.

— Когато преди дванайсет години майка ти се омъжила за Йероним Бен — подхвана тя своя разказ, — той преобразувал състоянието на баща ти, включително и интересите на майка ти в мините, в международен индустриален консорциум с толкова широка сфера на дейност, че вече било невъзможно да бъде управляван от далечна Африка, а трябвало да се премести в някоя от световните столици, каквато е Виена. Много скоро вторият ти баща разбрал, че в този град не е достатъчно жена ти да е богата и красива и безропотно да ти позволява да използваш състоянието й. За да те приемат в богатите светски салони, били необходими и други социални умения. Един беден холандски калвинист би могъл много бързо да бъде забравен от обществото на благоденстваща католическа Австрия, ако жена му е необразована и като майка ти произхожда от сиропиталище. Необходимо било, освен богатството си, тя да владее и някои познания в областта на изкуството или музиката поне, нещо, което тя нямало как да покаже.

Точно в това бил и нейният късмет. Макар да била под строго наблюдение вътре в къщата, на Ермионе й било позволено да избере учители, които да образоват нея и децата. Тъкмо тези уроци й дали за първи път възможност да остане сама, макар и за кратко, с някой, който не е под пълен контрол на съпруга й. Така се срещнах аз с майка ти. Преди мен тя бе интервюирала много други кандидати, но след кратък разговор с всеки от тях бързо разбирала дали отговорят на един таен неин критерии.

— Таен критерий ли? — попитах.

Пандора ме гледа известно време с доста странно изражение и едва тогава продължи:

— Нямало да приеме никой, който не е тясно свързан със Залцбург.

— Залцбург! — не се сдържах. — Майка ми е искала да ме намери, но той не й е давал, нали?

Пандора кимна в знак на потвърждение.

— Август Густл, млад виолист, студент в Музикалната консерватория на Виена, който дава уроци по цигулка, за да може да си плаща наема, е от Залцбург и знае, че аз имам семейство там. При разговора си с майка ти той споменал моето име и така станах учителка по музика в дома на семейство Бен.

— Пандора те откри в Залцбург — звънна гласчето на Зоуи, която твърде дълго се бе сдържала да не се обади. — Така мама, Ърнест и аз научихме сума ти неща за теб!

— Но вие никога не сте идвали в Залцбург — заявих.

— Така ли мислиш? — вдигна вежди само Пандора.

Вече бяхме стигнали централната част на парка. Там, на мястото, където се събираха всички алеи, бе инсталирано гигантското колело, за което бе споменал Ърнест, със закачени на него сребристи люлки и толкова високо се издигаше над земята, че направо се губеше в надвисналите облаци. Положително в ясен ден от най-високата му точка можеше да се види цяла Виена. Недалеч от него се виждаше и въртележката, върху която в кръг бяха прикрепени неподвижно фигури на щрауси, жирафи и елени под формата на столчета и в този мрачен зимен ден, с наветите преспи сняг, изглеждаха доста не на място. Огромният диск се движеше напълно необяснимо за мен, защото не виждах някой да го бута. Сякаш въртележката ни бе чакала.

Недалеч оттам, на една каменна пейка с гръб към нас седеше мъж с дебело вълнено палто и плетена шапка. По едно време той се изправи и се обърна към нас.

— Защо пастрокът ми е настоявал да бъда далеч от майка ми през всичките тези години? — дръпнах ръката на Пандора. — Коя майка би допуснала такова нещо? Дори да е била затворена, както ти каза преди малко, положително е можела тайно да ми изпрати някакво писмо за всичкото това време…

— По-тихо — нетърпеливо ме прекъсна Пандора. — И снощи ти казах, че си в опасност. Застрашен си дори тук, на това самотно място, защото някой може да те чуе. Става дума за пари, Лафкадио, за парите на твоя баща Крисчън Алегзандър, петдесет милиона английски лири в златни крюгеранди^[7] и ценни акции в мините. За тях се грижи попечителски фонд, за да може майка ти да живее с част от доходите от тези акции до края на живота си, а другата част е предназначена за теб при евентуална нейна смърт. Сам видя, че тя е на смъртно легло. Той иска да сложи ръка на парите и затова я накара да подпише документите за осиновяване, като я заплаши, че ако откаже, ще лиши всички деца от средства. Жената и без това изгаря от тревога какво ще се случи с децата й…

— И Ърнест, и аз искаме да избягаме с теб — довърши Зоуи.

— С мен ли? — стъписах се. Мозъкът ми щеше да се пръсне. — Но аз не се готвя да бягам? Къде бих могъл да отида? А и какво ще правя?

— Мислех, че умееш да пазиш тайна — обърна се Пандора към момиченцето и подръпна една от буклите, подала се изпод кожената й шапка. След това продължи към мен: — Искам да се запознаеш с моя братовчед Дакиан Басаридис, който ще ти обясни нашия план. През зимата той работи тук като охрана в Пратера, а през лятото…

Мозъкът ми бе отказал да функционира. Младият мъж с дългото палто се приближи с усмивка и улови ръката ми между своите, изгледа ме така, сякаш имахме обща тайна! А ние наистина имахме. Бях се вцепенил от изненада. Бавно и постепенно мисловният ми процес се възстанови и парченцата от пъзела започнаха да се нареждат.

С никого до този момент не бях споделял тайната си страст, която пазех само за себе си като спасителен остров през дългите години на самотното си детство. Откакто бях ученик в Залцбург, всеки ден след училище се скривах в малка гора и часове наред свирех на цигулка — малка като играчка. Някой ми я беше подарил. Дори наставниците ми в училище не знаеха за тези мои занимания.

Ала съществуват граници на възможностите, колкото и голямо желание да имаш за един толкова сложен инструмент, да не говорим, че уроците си получавах единствено от стоене пред вратите на „Моцартеум“. Всичко това се промени преди около година, когато срещнах в гората мургав млад мъж, който вървеше и свиреше на виолата си. Звуците, които този човек изтръгваше от инструмента си, ми се сториха толкова съвършени, сякаш душата му се сливаше с въздуха в дълга страстна прегръдка. Този човек правеше любов с вятъра.

В този ден непознатият, чието име никога не научих, стана мой учител. И ето го сега стои пред мен и Пандора твърди, че е нейният братовчед Дакиан Басаридис. Срещах се с него няколко пъти в седмицата и той ме учеше. Излизаше, че е бил изпратен от майка ми и Пандора да ме намери.

— Майка ти наистина има последна заръка за теб, Лафкадио — обади се Пандора, докато вдигаше Зоуи на въртящата се платформа на въртележката. — Когато й споменахме за твоята дарба, тя започна да се моли да станеш велик цигулар — най-великият на света. Запазила е таен частен фонд за теб, създаден на твое име от кръстника ти господин Роудс, за този фонд пастрокът ти не знае абсолютно нищо. Сумата не е голяма, но е напълно достатъчна, за да плати музикалното ти образование, когато си готов за това. Дакиан е съгласен да те подготви за влизане в консерваторията. Ако Йероним спре издръжката ти в училището, има къде да те настаним да живееш. Какво мислиш за плана на майка ти, одобряваш ли го?

Дали го одобрявам? В рамките на един-единствен ден светът ми се преобърна няколко пъти: от перспективата да прекарам остатъка на живота си като затворник при втория си баща, до възможността да се потопя в легло от рози и нарциси, където всичките ми мечти можеха да се сбъднат.

Когато се връщах по-късно към този ден в заснежения Пратер, имах чувството, че всичко се е случило за секунди, а всъщност разговорът ни трябва да е траял часове. Дакиан свири на цигулка с вкочанените си от студ пръсти, не можел да пусне топъл въздух за музикалния инструмент, който озвучаваше движението на въртележката. Пандора тананикаше през вълнения си шал, от който се вдигаше пара. Зоуи подскачаше и танцуваше, а ние двамата с Ърнест бяхме яхнали аз — вълк, а той — орел с разперени криле. От време на време децата си шепнеха или шепнеха на мен какво ще стане, когато майка ни вече няма да я има. Не бях свикнал да съм част от група, наречена семейство.

Така и не можех да проумея каква е ролята на Пандора как бе станало така, че точно тя бе поела ролята на вълшебница в тази къща. Възторгът ми от това, че се открива възможност отдавнашната ми мечта да се сбъдне, бе толкова голям, че щяха да минат години, преди да успея да открия отговорите на толкова важни въпроси.

Първата разходка в живота ми с членове на семейството бе нарушена от появата на още едно лице, което се зададе от алеята.

— Божичко, това е Лъки — възкликна Пандора, смъкна шала от устата си и улови ръкава на братовчед си. — Как е разбрал, че сме тук?

За мен появата на този човек, чието присъствие прекъсна мечтите ми, съвсем не беше щастлива. Дали не идваше да ни прибере и заведе у дома? Кацнал на гърба на своя вълк, следях неговото приближаване.

Слаб, с продълговато бледо лице, той бе по-възрастен от Пандора, трябва да беше около двайсетгодишен, а може би и повече. Носеше поизтъркан, но грижливо изгладен костюм, артистично завъртян около врата шал и нямаше шапка на главата си, въпреки студеното време. Копринената кестенява коса бе подстригана в модерния за времето романтичен стил и той отмяташе от време на време кичурите, които падаха над очите му. Потупваше с ръце гръдния си кош, за да се стопли. Когато наближи достатъчно, успях да видя наситено синия цвят на очите му, от които човек трудно откъсваше поглед.

— От толкова време те търся, фройлайн, че заприличах на ледена шушулка — провикна се той към Пандора.

Зоуи тутакси се намеси:

— Лъки, моля те, моля те, ела на въртележката да потанцуваш с мен.

Така разбрах, че човекът се казва Лъки.

— Истинските мъже не танцуват, либхен — намигна й той. — Освен това съм дошъл да покажа нещо много по-интересно на всички ви. Трябва да отидем да го видим днес. Затварят следващата седмица музея Хофбург за ремонт, а проклетите виенчани са толкова gemütlich^[8], много добре знаят кога да го отворят отново. Ще съм заминал много преди това. Взел съм билети за всички ви за Хофбург.

— Много съжалявам, че си минал целия този път в студ като днешния, Лъки — рече Пандора. — Обещах на фрау Бен да покажа на сина й Виена. Всеки момент той трябва да се върне в училището си.

— Значи това е още един представител на семейство Бен… От английския клон, от бурите? — попита Лъки.

Не го поправих относно принадлежността ми към бурите, но така и не разбрах как човек от далечна Виена и от очевидно по-нисша класа, толкова, че дори няма пари за едно палто или поне такова като на Дакиан, може да познава семейството ми.

— Лъки беше известно време съквартирант на Густл, Лафкадио — обясни Пандора. — Густл е музикантът, за когото ти говорих, онзи, който ме запозна с майка ти. Приятели са от гимназията и дори написаха заедно опера.

— От много време не съм се виждал с него — усмихна се широко Лъки. Сетне се залови за пръчките на въртележката и се насочи към вълка, който яздех. Когато ме наближи, ми каза доверително, все едно това беше наша тайна: — Пътищата ни са различни. Густл се стреми по-скоро към светските неща, докато аз — към божествените.

Сега, когато бе така близо до мен, се уверих, че очите му са наистина изключителни. Направо ме хипнотизираха. Изучаваше ме така, все едно от преценката му щеше да зависи цялото ми бъдеще занапред, най-сетне кимна одобрително, от което, неясно и за самия мен, се почувствах неизказано щастлив. После се извърна към Пандора, улови пръстите на ръката й и ги повдигна до устните си. Целуна обаче обратната страна на своята ръка, нещо, което бях виждал да правят австрийците и в Залцбург.

— Отказах се от писане на либрета — продължи той. — Но отново се върнах към рисуването. Акварелите ми завоюваха известен успех. Миналия Архангелов ден ме ангажираха за малка задача в Кунстхисторише музеум и една вечер минавах по улицата срещу Хофбург малко преди да го затворят. Точно тогава забелязах нещо, което събуди интереса ми. Всяка вечер ходя в библиотеката. Ходих дори и до библиотеката на манастира Мелк, нагоре по течението на Кремс. Много интересни ръкописи открих там. Бях и в Залцбург за по-подробни проучвания. — След това се обърна към мен. — Не вярвам в случайните съвпадения, млади човече. Вярвам единствено в съдбата. Така например съм много любопитен да разбера защо всеки от вас е избрал от цялата менажерия на въртележката точно тези животни. На стар хохдойч Earn е орел и наистина Ърнест стои върху орел, докато животното, което ти си избрал, е вълк. Името на братовчеда на Пандора, Дакиан, произхожда от думата „даки“ — „хора вълци“ на древния език на траките, едни от най-старите племена в Европа. Както виждаш, образованието не само подхранва интелекта ни, но е и път, по който можем да погледнем на себе си и на нашата история от друг ъгъл. Моят прякор „Лъки“ ми е даден на шега от приятелите ми. Истинското ми име на стар хохдойч е Athal-wulf, което в превод означава „щастливия вълк“. Докато значението на фамилията ми Heideler означава почти същото, което и „бур“ — човек на земята, човек, който печели прехраната си, като обработва земя.

 

 

— Стига бе! — възкликнах и прекъснах разказа на Лаф с енергичен жест. — Спри се малко. Да не искаш да кажеш, че този човек е бил Адолф Хитлер?

Чичо ми само се усмихна. Обърнах очи към Оливие и Бамби и видях, че по опънатите физиономии и на двамата е изписано изражението на костенурка, разбрала, че във водата, в която плува, кислородът е свършил.

— Гаврошче, почти бях наближил края на историята — рече Лаф.

— За мен тя определено стигна своя край — отсякох и пуснах вилицата в едва наченатия си омлет със saumon fume^[9].

— Къде отиваш? — мило попита Лаф.

Оливие премяташе салфетката от ръка в ръка, чудейки се мой гост ли е на тази маса, или на Лаф. Дадох му знак да си седи на мястото.

— Навън да се разходя — отговорих. — Имам нужда от малко чист въздух, преди да си поискал да преглътна още нещо.

— Единственото, което бих искал да преглътнеш, е още малко шампанско — усмихна се той и потупа здравата ми ръка. — В такъв случай и аз ще изляза да се поразходя с теб… А може и да поплуваме, какво ще кажеш? В това време приятелят ти би могъл да покаже планината на Бамби, ако нямаш нищо против. — Лаф повдигна въпросително вежди по посока на Оливие, който скочи рязко, сякаш само това беше чакал.

След продължителна суетня по разговори с келнерите, палтата, благодарности и прегръдки, Бамби и Оливие напуснаха ресторанта и се отправиха към планинските склонове, а ние с Лаф — към покрития със стъклен купол басейн с топла минерална вода. Волга Драгонов ни чакаше там с бански костюми.

— Чичо Лаф — подхванах, след като останахме сами, отпуснати в минералната вода, над която се вдигаше пара, — как ти хрумна тази абсурдна история, която разказа в ресторанта? Оливие освен мой приятел е и мой колега. След тази сутрин ще реши, че хората от моето семейство са по-откачени, отколкото всъщност сте.

— Защо пък откачени? Не виждам нищо откачено в историята — възрази Лаф. — Всяко нещо е истина.

Той потопи главата си под водата. Когато се показа отгоре, сребристата му коса бе полепнала и пролича превъзходната костна структура на черепа му, изпъкнаха и прекрасните му сини очи. Хрумна ми, че на младини той наистина трябва да е бил изключително хубав мъж. Изобщо не се учудвах, че Пандора се е влюбила в него. Дали това не бе и част от проблема?

— Всичко, което разказа, за мен е мит — рекох, — особено в частта за семейството. За първи път чувам например, че баща ти е англичанин, да не говорим за това, че имал състояние от около стотина милиона долара! А ако Пандора действително е мразела толкова силно дядо ми Йероним, защо тогава още същата година се е омъжила за него?

— Представям си каква е версията на Огъстъс — с голяма доза ирония отбеляза Лаф. — Но сега, когато сме сами, мога да бъда съвсем директен. Много ми е неприятно, че аз съм този, който ще отговори на този напълно основателен въпрос и ще ти съобщи обстоятелствата около брака й с този отвратителен човек.

 

 

Когато се прибрахме в онзи ден в къщата във Виена, вече беше следобед и ни казаха, че майка ни е издъхнала по време на нашата разходка. По-малките се разстроиха много и ни изпратиха бързо да си лягаме. На следваща сутрин още призори няколко здравеняци от слугите побързаха да ме качат на влака за Залцбург.

Срещнах Пандора цели пет години по-късно, защото тя бе отведена от Виена заради събитията около Първата световна война. След пет години научих, че в онази нощ пастрокът ми я е изнасилил неколкократно. Принудил я да се омъжи за него под заплахата, че ще разкаже за нея неща, които ще изложат на голям риск не само нея, но и семейството й.

— Ти да не си си загубил ума? — възкликнах.

— Не, но тогава наистина мислех, че това ще се случи — с горчива усмивка ми довери Лаф. Усещах, че говори истината и се питах, дали е споделял с някого всичко това.

— По-добре ми разкажи всичко докрай, чичо — рекох и доплувах до него. — Прости ми за току-що изтърсената грубост. Наистина искам да науча всичко.

— Ще довърша първо с това, което се случи, когато Лъки ни заведе до Хофбург, за да разгледаме изложбата на оръжия, сред които бе открил някакви древни предмети.

Мечът и копието

В продължение на векове австрийските Хабсбурги са разделяли и обединявали просторната си империя посредством серия от блестящи бракове с жени, наследнички на династии в Испания, Унгария и още къде ли не. Сега Хофбург, зимният дворец на Хабсбургите, беше превърнат в музей, в който са изложени кралските бижута, скъпоценности и множеството колекции, събирани през вековете.

Колекцията, така силно заинтригувала Лъки, бе сред най-богатите в света. Беше споменал, че вярва в съдбата и докато пътувахме към музея във фиакъра, той обясни на нас, децата, че съдбата на немскоговорящите народи не би трябвало да включва управлението на тези толкова разнообразни бракове, в резултат на които са се народили различни потомци, а и улиците на столицата се пренаселили с утайката на човешкия род. Това обаче е друга страна от живота на Адолф, която, за нещастие, няма човек, който да не познава.

Лъки бе забелязал в Хофбург две реликви, които му бяха грабнали вниманието. Ставаше дума за меч и копие. Тези предмети, които той беше убеден, че са толкова древни и ценни, бяха поставени, колкото и да е странно, в стъклена витрина в отдалечен ъгъл, сякаш нарочно забутани встрани. Мечът беше дълъг и извит, а дръжката му подсказваше по-скоро за изработка от средните векове, отколкото от древността. Копието бе малко, черно и скромно, с груба медна на цвят защита за ръката и дръжка в същия цвят. Ние, децата, се взирахме известно време в тях, докато Ърнест не помоли Лъки да ни обясни защо са толкова важни.

— Тези предмети — с мечтателен глас подхвана той — са на възраст от поне две хиляди години, ако не и повече. Всеизвестно е, че са от времето на Исус и много вероятно е да са били собственост на някой от неговите ученици. Смята се, че мечът е онзи, който апостол Петър размахал в градината на Гетсиман и в резултат отрязал ухото на един от стражите на храма. Исус му наредил да скрие меча, защото „Онези, които вадят меч, от меч умират“. Много по-интересно е копието — продължаваше Лъки. Носил го е римският войник Гай Касий Лонгин, подчинен на Понтий Пилат. Лонгин пробол гърдите на разпънатия Христос със същото това копие, за да се увери, че е мъртъв, и всички видели как от раната потекла течност…

Виждах отражението на бледото издължено лице на Лъки в стъклото на витрината пред нас. Той съзерцаваше унесено предметите. Зениците му бяха разширени и това придаваше на наситено сините му, засенчени от дългите мигли, очи хипнотично въздействие. По едно време Пандора, застанала от другата страна на стъклената витрина, се обади и разруши магията.

— На картичката тук пише, че мечът е принадлежал на Атила, вождът на хуните, а копието — на Фридрих I Барбароса^[10] — велика фигура в немската история и в историята на Тевтонския орден^[11]. Пише също, че според една легенда когато двете оръжия попаднат в ръцете на един воин, какъвто вероятно е бил случаят с Карл Велики, този воин става предводител на целия цивилизован свят.

— Затова ли Хабсбургите владеят толкова много държави? — попитах, развълнуван от древността на предметите и легендата. — Защото притежават и двете оръжия ли?

Лъки също бе изтрезнял и остро я коригира:

— Казва се, че трябва да ги притежава воин. Хабсбургите отговарят на името си: стойка за кацане на ястреб, но не са самият ястреб. Заспиват, където кацнат, и покриват гнездата си с пера. Това не са ловци, нито водачи на горд и смел народ. А и не е достатъчно само да притежаваш тези два предмета, за да имаш властта, за която говориш. Съществуват множество реликви — древни и покрити с прахта на времето, които ако се съберат в ръцете на един мъж, светът ще се промени. Вярвам, че времето, когато такъв мъж ще се появи, наближава.

Ние, децата, гледахме, изпълнени с ново уважение, двете оръжия зад стъклената преграда. Аз обаче си мислех, че ако и останалите „древни предмети“ изглеждат така крехки и очукани, едва ли въпросният мъж ще може да постигне кой знае колко значителни промени.

— Ако времето наистина е близо — произнесе нечий мек глас зад нас, — вероятно знаеш и кои са тези предмети, които търсиш.

Обърнахме се и видяхме, че това е братовчедът на Пандора, Дакиан Басаридис, който бе мълчал през цялото време, откакто напуснахме Пратера, и почти бяхме забравили за него.

Лъки кимна енергично.

— Мисля, че са тринайсет на брой. Съдове за храна, дрехи, сечива и принадлежности за водене на война, един скъпоценен камък, дъска за някаква игра. Издирванията ми показаха как всеки от предметите е бил прикрит през вековете и доколкото знам, за последен път са били събрани заедно по времето на Христос. С други думи, при последната Нова ера. Заради това отидох да правя проучвания в Мелк, а после и в Залцбург, защото тук покрай реката и високо в планините на Залцкамергут са местата, където са живели древните по нашите земи. Сигурен съм, че посланието, което търся, може да бъде открито именно на тези места. Информация за това има в записите с руни…

 

 

— Руни ли? — смутено попитах, прекъсвайки разказа на чичо ми. Видях, че той замълча, но мислите му все още бяха далеч от мен.

— Ръкопис с руническо писмо като този, който братовчед ти Сам ти завеща — рече Лаф, очевидно върнал се от света на спомените. — Лъки или Адолф се опитваше да ги събере тогава във Виена в навечерието на Първата световна война. И мисля, че така и не успя. Някой друг обаче се е справил със задачата.

— Не съм получила още това прословуто наследство от Сам. — Едва не се издадох, че Сам е още жив и че съм говорила с него. — Получих един друг документ с рунически знаци, но не съм имала възможност да го разгледам, от човек, който твърди, че е твой приятел…

— Мой приятел ли? — изненада се Лаф. — Какъв приятел?

— Волфганг Хаузер… От Виена.

— За какво говориш? — Въпреки парата, забелязах колко силно пребледня Лаф под приятния слънчев загар. — Волфганг Хаузер не е мой приятел. И от къде може да се е сдобил той с такъв ръкопис?

Нямам представа какво е било моето изражение и колко си е проличало, че ми прилошава, но когато извърна очи към мен, Лаф рече само:

— Гаврошче, какво си направила?

Молех се отговорът да не е от вида на „прецаках работата отвсякъде“, но той и без това щеше да прилича на нещо подобно.

— Чичо, искам да ми разкажеш точно кой е Волфганг Хаузер и как се запозна с него — произнесох бавно и отчетливо макар да бях напълно сигурна, че не искам да чуя отговора.

— Не го познавам — започна Лаф. — Срещал съм се с него един или два пъти. Един от красавците на Зоуи, с които тя обича да се заобикаля.

Искрено се поздравих за това, че не се спуснах в онова чувствено описание, което можех да дам на последното си увлечение, а и успях да се въздържа да отбележа, че същото може да се каже за присъствието на Бамби в неговата компания.

— Ала познавам добре леля ти Зоуи и мога да те уверя, че тя изобщо не е кралицата на нощта, за която се опитва да се представи — действителността е много далеч от това. Просто една добра пропагандна кампания, замислена и проведена за Зоуи — най-добрата танцьорка за своето време, от един от най-умните и умели търговци на века. Тя и този неин благодетел дълги години се опитваха да измъкнат ръкописите на Пандора, защото именно тя беше човекът, който ги събираше и пазеше. Вероятно вече си се досетила, че менторът на Зоуи, най-добрият й и доверен приятел през всичките тези двайсет и пет години не беше някой друг, а Адолф Хитлер.

Лаф замълча и ме изгледа. Сърцето ми бе слязло далеч под стомаха и усещах, че на всяка цена трябва да изляза от водата, преди да съм загубила съзнание.

Думите на Лаф ме настигнаха с известно закъснение:

— Няма начин Зоуи или Волфганг Хаузер някога да са се добрали до този ръкопис. Ърнест ревностно го пазеше през целия си живот. — След кратко мълчание чичо ми добави шепнешком: — Много се надявам, че не си се доверила на Хаузер прекалено, да си го оставила дори за малко сам с ръкописа. Ако това се е случило, си изложила на риск всичко, за което и Пандора, и Ърнест рискуваха живота си. Мисля дори, че това бе причината и за смъртта на братовчед ти Сам.