Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Magic Circle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2014 г.)

Издание:

Катрин Невил. Магическият кръг

Американска. Първо издание

ИК „Унискорп“, София, 2009

Редактор: Теменужка Петрова

Коректор: Донка Дончева

ISBN: 978–954–330–205–5

История

  1. — Добавяне

Основа и вътък

[Когато мойрите тъкат съдбата], продължителността на човешкия живот… се представя от… вертикалните нишки на основата. [Но] какво да кажем за вътъка, онези нишки, които са… завързани около всеки отделен конец на основата? В това човек може да съзре различните фази на съдбата, които са предопределени за него, докато е жив — последният от тези възли е смъртта.

Богините на севера — норните, изпридат съдбата на хората при тяхното раждане… Славяните също имат [такива] богини… също и индусите, и циганите… Норните не само предат и връзват, те също и тъкат. Тяхната паяжина виси над всеки човек.

Ричард Брохкстън Онайънс,

Произход на европейската мисъл

Будизмът е и философия, и практика. Будистката философия е богата и дълбока. Будистката практика се нарича тантра. На санскрит тантра означава „вълна̀“.

…Най-задълбочените мислители на индийската цивилизация откриха, че думите и понятията могат да ги доведат само до тук. Оттам нататък идва фактическото практикуване и опитът беше неизразимо велик.

…Тантра не означава край на рационалното мислене. Означава интегриране на мисълта… в по-голям спектър на осъзнаване.

Гари Зукав,

Майсторите на танца Ву Ли

Разкритието на Волга Драгонов се оказа един от първите тежки удари от страна на семейството ми, който не успя да ме зашемети до степен на желание да припадна. Имаше наистина някои аспекти в тази нова страна на картината, базирана до този момент на онова, което ми бе известно за семейството ми по майчина линия, което ми звучеше правдоподобно. Надявах се, че ще успея да попълня липсващите парченца от мозайката.

Била съм само на две години, когато майка ми събрала багажа ми и напуснала баща ми. За следващите двайсетина години Огъстъс делеше времето си между имението си в Пенсилвания и разкошните си офиси в Ню Йорк, откъдето ръководеше семейната минна империя, наследена от Йероним Бен.

Джързи се върнала към живота си на певица и отново започнала да обикаля сцените на Европа. Влачеше и мен през първите шест години, до брака си с чичо Ърнест. След раздялата много рядко се виждах с Огъстъс. Никога не е обичал да говори за семейните проблеми, ето защо моята информация относно брака на родителите ми и живота на майка ми преди това бе пречупен през погледа на леденосините очи на Джързи.

Родена била през 1930 година, между двете световни войни, в семейство на французойка и ирландец, на остров Джързи край Ламанша, на който и била кръстена. След капитулацията на Франция през 1940 година англичаните вече не били в състояние да отбраняват островите си край бреговете на Нормандия. Жителите били призовани да ги напуснат, но мнозина се колебаели, особено тези на остров Джързи, и близо осемдесет процента от тях решили да не се евакуират. Знаело се, че е възможно да бъдат депортирани или нападнати от завоевателите, защото островите имали важно стратегическо значение. Били предупредени, че британското правителство няма да прави опити да ги освободи до края на войната. Майка ми обаче не била сред тях.

През първите месеци на нападения срещу Франция, майката на Джързи заминала да помогне на семейството си и там останала, поради невъзможност да се върне. Баща й, ирландски пилот, който участвал във въздушните боеве по време на битката за Великобритания, загинал скоро след това. Десетгодишната Джързи, на практика сирак, била почти насила евакуирана в Лондон. По-късно по време на въздушните нападения над града, от съображения за сигурност заедно с други английски деца — „пакети от Англия“ — била изпратена в Съединените щати, където децата били разпределени по американски семейства и останали там до края на войната. Междувременно майката на Джързи, която се включила във Френската съпротива, била обявена за „безследно изчезнала по време на мисия“.

Историята, повтаряна многократно в годините на моето детство, завършваше винаги с облени в сълзи откази на майка ми да говорим повече за злощастната съдба на нейните родители и за болката, която изпитвала, щом се наложи да си спомня трудните години на войната.

В подкрепа на тази картина съществуваха множество косвени доказателства, включително плакати, изрезки от вестници и всякакви материали, на които се виждаше колко активна е била ранната театрална дейност на Джързи в Америка. След като навършила дванайсет — времето, когато музикалните таланти на децата се проявяват — семейството от Ню Ингланд, в което била настанена едва десетгодишна, забелязало колко красив е гласът й. През лятото на 1945-а краят на войната наближавал и Джързи, излъгвайки за истинската си възраст, кандидатствала за главната роля на Марго в „Песен от пустинята“ от Зигмунд Ромберг — мюзикъл, който обикалял провинцията от много години и търсел нови попълнения за изпълнители. Ролята била много подходяща за колоратурния глас на Джързи.

В нощта на премиерата нашата „Пепеляшка“ била забелязана от далновиден мъж от Ню Йорк, който различил в звънкия й свеж глас възможностите, които биха се открили пред нея. Агентът наел Джързи, като уверявал всички, че тя ще завърши училище въпреки блестящата кариера, която се откривала пред нея. Във всеки случай наел вокален педагог от висока класа. Останалото, както се казва, било история.

Онова, което трябваше да науча оттук нататък, бе „неизвестната част от историята“, както го нарече Волга Драгонов. Ако изобщо имаше такава скрита зад официалните разкази на майка ми. Трябва да призная, че разглеждайки старателно фактите един по един, малко от подробностите в добре документирания живот на Джързи влизаха в противоречие с онова, което твърдеше Волга: а именно, че сензационната танцьорка и светска дама Зоуи Бен е в действителност майката на Джързи.

При едно бързо пресмятане стана ясно, че след като Лаф е роден в началото на века и Зоуи е била на шест години, когато той е бил на дванайсет, през 1930 — годината, в която майка ми се е родила на остров Джързи, Зоуи е била на двайсет и четири — възраст, напълно подходяща за бягство с красив ирландски пилот и зачеване на бебе. А не спомена ли Волфганг, че е участвала във френската съпротива? Струваше ми се също така напълно вероятно млада жена като Зоуи с артистична кариера и дръзко поведение да остави десетгодишната си дъщеря на относително безопасния остров край Ламанша, за да се притече на помощ на някой, който е бил в далеч по-голяма опасност в окупираната от немците Франция. Но кой ли може да е бил този някой?

А имаше и нещо друго. Хиляди семейства са били разделени през войната и много от тях не можели да открият роднините си с години след въпросните събития. Доста подозрително беше, че през всичкото това време нито една от двете не бе успяла да открие другата, при условие че и двете са популярни личности от светския живот на Париж и Виена.

А трябва да добавим и факта, че майка ми се е омъжвала последователно за двама братя от семейство Бен и бе живяла известно време с третия — чичо ми Лаф. Независимо от твърденията на Джързи, че знае твърде малко за семейството и корените си, че е забравила много, тримата мъже се оказваха братя на майка й, следователно нейни собствени чичовци. И ако Волга и Лаф го знаеха, защо това да бе тайна за другите двама — Ърнест и Огъстъс?

Не задълбах в тази посока пред Волга, защото той или не знаеше повече, или нямаше желание да сподели.

— Трябва да попитате майка си — повтаряше всеки път, когато се опитвах да го притисна. — Нейна работа е да го каже, ако иска. Може да е имала сериозни основания, за да не го е споделила досега.

Тъкмо търпението и издръжливостта ми бяха на изчерпване, когато се появи моята „надзирателка“ Светлана и с характерните си невротични жестове и изплашени движения даде да се разбере, че е крайно време да ме върне в стаята ми, преди някой да ни е хванал. Благодарих на Волга за разказа му и в последния момент надрасках бележка на чичо си, в която отбелязах, че със сигурност ще направя всичко възможно да се свържа с него, когато на връщане кацнем във Виена. Опитах се да се извиня с това, че не съм успяла да открия телефон между централата на МААЕ и манастира Мелк и затова не съм спазила обещанието си.

Обратно в стаята си дълго не можах да заспя — причината не беше само в празния стомах, студа и психическата умора. Знаех, че безсънието ми се дължеше на свръхактивната ми мозъчна дейност от последните часове. Имах да свърша още много мислене за всевъзможните грешки, пропуски, митове и лъжи, които очевидно насищаха моя живот. Призори мисля, че бях готова да започна отново да действам под настойчивите потропвания на съдбата на моята врата. И все пак се налагаше да пренаредя фактите и да се ориентирам къде съм.

От момента, в който Волга спомена името на майка ми като възможен участник в играта, ми хрумна, че също като Ермионе и нейното име Джързи е име на географска точка — точка, която, ако не ме лъжеше паметта, е с достатъчен брой келтски изправени камъни, за да бъде определена като ключово място в мистериозния пояс на властта. Да не би да се окажеше, че през цялото време съм гледала в погрешната посока — гледала съм надолу, наместо нагоре.

Древните строители, проектирали пирамидите в Египет или Храма на Соломон, не са се нуждаели от карти и шублер, за да определят строителната площадка. В продължение на стотици години, за да се ориентират и придвижват в пустинята, са използвали едно-единствено средство, с помощта на което са плавали и са се ориентирали и в морето. Същото това средство им е помагало и да откриват определено място на земята и това било нощното небе. За кой ли път тъкмо историята и загадките на митовете ми посочиха правилната посока. Към звездите.

Преди да си легна, порових в чантата си за бутилка минерална вода, с която да измия зъбите си. На дъното ръката ми напипа Библията, останала там от пътуването ми до Сън Вели. Тя събуди в съзнанието ми спомен за мой разговор със Сам преди години в една звездна нощ, дни преди да замина в града за училище. Нямаше как да го знам, но тази вечер се оказа последната, в която се видях със Сам преди срещата ни в планините на Айдахо седмица назад.

Измъкнах томчето, поставих го върху очуканата полица в банята и докато четках зъбите си, сякаш чух отново гласа на Сам и запрелиствах страниците, докато попаднах на Книга на Иов…

— Помниш ли историята на Иов? — попита ме той, докато гледахме звездите.

Въпросът му ми се стори доста необикновен за човек, който не е чел великата книга. Тогава единственото, което си спомних, бе, че горкият Иов имал нещастието да стане обект на облог между Господ и Сатаната, при който Господ дал картбланш на Сатаната да тормози „божата твар“ както иска, което ми се видя доста жестоко.

— Колкото и да е странно — продължи Сам тогава, — въпреки страданията, които понесъл, Иов само веднъж се конфронтирал с Всевишния и тогава той задал прочутия въпрос: „Но де се намира мъдростта, и де е мястото на разума?“[1] Спомняш ли си какво отговорил Господ на простичките думи?

Тъй като поклатих отрицателно глава, Сам улови дланта ми в своята, а с другата си ръка посочи с широк жест звездното небе над нас — онова искрящо многообразие, останало непроменено през милиардите години.

— В това се е състоял отговорът на Господ — обясни Сам. — Господ пристига в главозамайваща вихрушка и започва да изрежда какво е свършил. Създал е всичко, като се започне от „небесния скреж“ до конете и щраусовото яйце — да не говорим за вселената. Иов занемял пред такова многообразие и като сравнил, си дал сметка, че това, през което е минал, не може да се мери със свършеното от Господ. Поведението на Всевишния на пръв поглед е трудноразбираемо и стотици години философите се опитват да го разтълкуват. Но мисля, че открих една интересна следа… — Сам ме изгледа с бистрите си сиви очи тогава и продължи: — „Де беше ти, когато полагах основите на земята?… Кой определи мерките й?… Или кой е опъвал по нея въжето?… Знаеш ли наредбите на небето, можеш ли натъкми то да владее над земята?“[2]

Тъй като продължавах да мълча, той добави:

— Доста характерен отговор на характерен въпрос, не мислиш ли?

— Нали каза, че въпросът на Иов бил „де се намира мъдростта?“ — изтъкнах. — Как самохвалството за това, че си създал вселената, отговаря на неговото питане?

— Тъкмо това се питали и мъдреците философи през всичките тези години. Какво е искал да каже Господ? — усмихна се Сам. — Но както твърди любимият ми философ: мъдреците винаги излизат от вратата, през която влизат. От друга страна, за онези, които могат да разтълкуват правилно една пътна карта, предполагам, че отговорът на Всевишния е наистина отговор. Помисли само. Координатите, които Господ очертава в небето, са ръководство към мъдростта тук на земята — „Както на небето — така и на земята“, схващаш ли?

Тогава сякаш не го разбрах твърде, но мисля, че сега проумях. Ако разположението на светите места съответства по някакъв начин на съзвездията и тяхното разположение, тогава звездната карта с течение на времето е станала и карта на земята, което на свой ред би означавало връзка между географските точки с прастарото значение на съзвездията: тотеми, олтари и богове.

Осъзнах и друго — въпреки че ми оставаха само няколко часа сън, — преди да разбера какво общо имаше всичко това със Съветския съюз, ядрената енергия и Централна Азия. За първи път започнах да схващам и идеята за основата и вътъка и шаблона, който образуват.

 

 

Волфганг ми позвъни по вътрешния телефон достатъчно рано, за да се видим и да поговорим насаме по време на определената за девет часа закуска, преди да се срещнем със съветските си колеги. Открих го да седи сам в ъгъла на една от дългите маси в трапезарията, където разговарях с Волга само преди няколко часа.

Минах покрай гърбовете на мълчаливи руски бизнесмени, навели глави над закуската си — купа топла овесена каша и чаша кафе, повечето от които бяха облечени в черни, лошо скроени костюми. Когато ме видя да приближавам, Волфганг остави салфетката настрани и се изправи, за да ми налее кафе. Бях изненадана от хладния тон, с който ме заговори.

— Струва ми се, че не си наясно с позицията, в която сме поставени тук в Русия. Тук много рядко канят хора от Запада за разговори по деликатни въпроси и вече ти обясних, че наблюдават всяка наша стъпка. Какво, по дяволите си, мислеше, когато организира тази тайнствена среднощна среща тук в хотела? Кой беше човекът, с когото си говорила?

— Аз също бях изненадана, когато го видях, защото бях вече по пижама. Беше Волга, личният прислужник на Лаф. Чичо ми се разтревожил, че не съм му телефонирала по време на престоя си във Виена. Трябваше да му позвъня.

— Прислужникът му ли? — не можеше да повярва на ушите си Волфганг. — Казаха ми, че сте стояли часове заедно… почти до сутринта! Какво толкова имаше да ти каже?

Не бях сигурна, че искам да разкажа подробности на Волфганг, а и тонът му не ми хареса. Сякаш не беше достатъчно това, че близо седмица не си доспивах, на всичкото отгоре си легнах без вечеря, оказваше се, че и закуска нямаше да има. Ето защо, когато начумерена мустаката жена се приближи със супник и кошничка с хляб, си сипах малко от кашата и захапах парче препечен хляб, за да отложа отговора. Стомахът ми въздъхна благодарно и признавам, че и аз се почувствах по-добре.

— Много съжалявам, Волфганг, но знаеш какво е мнението на чичо ми за теб — опитах се да обясня спокойно. — Много се разтревожил от това, че съм останала насаме с теб във Виена, и тъй като не му позвъних, се обадил в службата ми в Айдахо, за да разбере какво може да ми се е случило…

— И там ли се е обадил? — прекъсна ме Волфганг. — И с кого е говорил там?

— С хазяина ми Оливие Максфийлд. Знаеш, че се познават — напомних му аз. — Очевидно Лаф е искал да обсъдим нещо.

Като не получил от там достатъчно информация, изпратил Волга да ме търси тук.

— Какво е това нещо? — попита Волфганг тихо и отпи от кафето си.

— Семейни работи — отвърнах. — Доста е лично.

Обърнах очи към купата с каша пред мен. Беше започнала да се втвърдява. Тъй като след снощи вече не знаех кога ще имам възможност отново да се храня, се насилих да хапна една лъжица и отмих кашата с малко горчиво кафе. Не знаех точно как да кажа какво зная, ето защо го оставих за по-късно.

— Когато стигнем отново във Виена, преди да взема самолета за Айдахо, бих искала да се отклоня малко и да се отбия за един ден в Париж. — Ще ми се да се видя с леля ми Зоуи.

 

 

Веднага след закуска двамата с Волфганг се качихме на нещо като бус, приличащ по-скоро на танк с прозорци, който ни чакаше пред вратата на това, което засега наричахме наш дом. Освен шофьора с нас в него пътуваше и нова служителка на „Интурист“. Бях извадила бележник от МААЕ, където бях записала задачите ни, а там имах и карта на обиколката ни.

Първата ни среща тази сутрин щеше да се състои на около час път западно от Ленинград по посока на Балтийско море. Там в Сосновый бор, недалеч от летния дворец на Екатерина Велика, се намираше ядрен реактор, който ние в Щатите обикновено наричаме „потребителски“, защото произвежда електроенергия за обществена консумация.

Докато пътувахме, си дадох сметка, че за първи път след Сан Франциско около мен не се виждаше мъгла, лед и сняг. Покрай реката се разкриваше изумителна гледка към сградата на Ермитажа, боядисана в грахово зелено, която се оглеждаше в Нева и ми напомни на сцена с потъналия във Волга град Китеж, който чакаше момента, за да излезе на повърхността. Бързи облаци прелитаха по тюркоазеното небе над нас. Голите клони на дърветата покрай пътя, обсипани с водни капки като диаманти от снощния дъжд, бяха доказателство за наскоро отминалата зима, въпреки че въздухът, който нахлуваше през отворените прозорци на возилото ни, бе наситен с ароматите на събуждащата се природа.

От самото начало на обиколката ни из огромната ядрена централа, по време на която ни придружаваха гладко избръснати инженери и физици с имена като Юрий и Борис, за първи път разбрах какво бе накарало руснаците да отправят покана за нашето посещение. През април по време на посещение в Лондон Михаил Горбачов, вероятно понесен от вълната на „гласност“ и „перестройка“, бе изненадал обществеността със съобщението, че СССР ще спре производството на високообогатен уран, който се използва в ядрените бойни глави, както и че възнамерява да затвори реакторите, произвеждащи плутоний.

Следобеда на същия ден при първото ми по-задълбочено запознаване с аналитичните разсъждения в Ленинградския институт по ядрена физика, историята започна да се оформя в главата ми. При един от продължителните разговори, към които ядрените специалисти по целия свят имат слабост, директорът на института Евгений Молотов, хубав мъж с прорязано от бръчки лице, разказа история, която очерта фона на множество последвали събития.

Започна с борбите, за които бе намекнал Волга Драгонов и траяли близо две хиляди години, та до днес. В тях отново е замесена Централна Азия, с което започва малко по малко да губи своята загадъчност. Британците, заедно с руснаците и останалите забъркани в подклаждане на военни действия през последните петстотин години, бяха измислили и име — Голямата игра.

Голямата игра

В цялата история на човешкото познание съществуват две понятия, свързани със закона за развитие на вселената — метафизическо [идеалистическо] и диалектическо[материалистическо], които представляват два противоположни светогледа. [В диалектическия материализъм] основната причина за развитието на каквото и да било е не външна, а вътрешна, и тя е заложена в самия процес.

Мао Дзъдун

Изтокът е Изток, а Западът — Запад, и никога няма да се срещнат.

Ръдиърд Киплинг

Изтокът ще ни помогне да победим Запада.

Владимир Илич Улянов, Ленин

Иван III, цар на Русия, потомък на Александър Невски, пръв разлюлял закостенялата система, като отказал през 1480 година да плаща данък на Златната орда. Иван се оженил за София, единствена племенница на последния император на Византия. След завземането на Константинопол от турците той се обявил за духовен водач на Източната църква и защитник на вярата.

Политически далновидният брак между Църква и държава се оказал от голямо значение за Западна Европа. По това време, през 1492 година, „Колумб поел из синия океан“, Фердинанд и Изабела прогонили маврите и евреите от Испания, разсичайки по този начин седемстотингодишното сливане на Западната и Източната култура, и насочили вниманието на Европа на запад. Това бележи и края на феодалната система и разпалването на национализма, както и последвалата колониална експанзия.

Един остров далеч на север с известно закъснение се включил в тази игра на заграбване. Източноиндийската компания получила официална благословия от кралица Елизабет I Английска едва на 31 декември 1600 година. Създадена била, за да се конкурира с холандците, които в надпревара с испанците и португалците вече успели да заграбят монопола върху търговията с подправки в Малайзия и Островите на подправките. В рамките на петдесет години получилата права Източноиндийска компания развила процъфтяваща търговия в Дания, Франция, Швеция и Шотландия. „Перлата в короната“ на Англия — Индия, била неизчерпаем източник на богатства, да не говорим за пристанищата й.

Руснаците вече успели да видят тези придобивки.

До реформите на Петър Велики през осемнайсети век представата за руснаците била като за азиатски на вид субекти, с неподстригани коси и бради, облечени в широки роби, със самотни жени и необикновени религиозни ритуали. Твърде изплашени да не би да бъдат отново изолирани, както и по времето на т.нар. „загубени векове“ на монголско владичество, тези изостанали феодални владения успели да разширят границите си с неподозирана скорост и в неподозирани размери — трийсет хиляди квадратни километра годишно. За близо два века след смъртта на Петър Велики те успели да присъединят към територията си различни култури, отстоящи на няколко хиляди километра наоколо, пробивайки на изток през Сибир чак до Берингово море, а на запад стигнали до Литва, Полша, Финландия, Латвия, Естония, Ливония, Карелия, Лапландия.

Британия трескаво продължава да разпростира влиянието си на север и на изток към Пенджаб и Кашмир, присъединява Бирма, Непал, Бутан, Сиким, Балухистан и прави сериозни набези към Афганистан и Тибет. Египет и Кипър са вече окупирани, Източноиндийска компания се разпада и кралица Виктория е коронясана като императрица и на Индия, така империята й става толкова обширна, че във всеки миг от денонощието някъде в нея изгрява слънцето.

В противовес на това до началото на Първата световна война Русия се разширява на юг и на запад, завладява Украйна, Кавказ, Крим и Западен Туркестан — днешна Централна Азия, и стига чак до индийско-персийската граница. Така двете империи, разделяни някога от хиляди километри, сега вече имат обща граница и на места дори ги делят само няколко километра.

Експанзионистичната политика на Русия не спира с руската революция. Когато Ленин призовава за световен бунт на масите срещу колониалното робство, той насочва вниманието си по-специално към потиснатите в Индия, окуражавайки ги да отхвърлят британското иго. Много скоро става ясно, че самите болшевики нямат намерение да дадат автономия на колониалните си владения, присъединени към държавата им по време на руския колониализъм. Всички райони, които правят опити да се освободят по време на последвалата война, са смазани.

През 1922 година се създава СССР и в него влизат Беларус, Грузия, Армения и Азърбайджан, Украйна и Руската федеративна съветска република, в която са включени всички останали. Едва по-късно, когато по принцип ислямски Туркменистан изявява желание да получи независимост, съветското управление поставя такава изкуствена граница, че наместо една се получават пет републики, образувани на етнически принцип. Това решение е взето през 1924, годината, в която умира Ленин и мястото му е заето от Йосиф Сталин, управлявал с железен юмрук през следващите трийсет години.

От 1939 година СССР „умиротворява и поглъща“ територии от Полша, Чехословакия, Румъния и балтийските държави — Латвия, Литва и Естония, както и части от Германия и Япония.

Едва ли имаше смисъл Евгений Молотов от Института по ядрена физика в Ленинград да разказва останалата част от историята. След Втората световна война имената се смениха, но играчите останаха същите — сега вече играта се нарича Студена война. Играчката, която всички използват в състезанието, е „ядрена“. Дипломатическата стратегия на противоположните държави напомня състезание на две коли, които се движат една срещу друга с „газ до дупка“. Шофьорът, който пръв не издържи и се отклони — губи. Обявяват го за страхливец. А САЩ се оказват най-бързи от всички. Разликата между подобно състезание с коли и това при Студената война е в това, че с колите има шанс някой да отстъпи и другият да спечели.

 

 

В седмицата, наситена със срещи и обиколки, двамата с Волфганг изминахме много километри из централната част на Русия — посетихме централи, срещнахме се с групи специалисти и с отделни хора, с различни длъжности в йерархията. Установих, че най-голямата грижа на съветското управление не е безопасността на централите, а по-скоро онова, което бе моята специалност — управлението на ядрените отпадъци, особено онези, които биха могли да се употребят за направа на оръжие. Много от отработеното гориво се изнася вън от границите на руската федерация. И тогава стана ясно, че моето присъствие не е само на фигурант.

В продължение на близо пет години двамата с Оливие бяхме работили по създаване на база данни за откриване, класифициране и управление на токсични, опасни трансуранови отпадъци, получени от различните видове производства. Проектът включваше специалисти от различни области и от различни държави и по време на съвместната ни работа много пъти сме обсъждали, по начина, по който янките умеят, какво представлява „гласност и перестройка“. Открихме допирни точки с МААЕ и базите данни от Монтерей до Масачузетс, които се занимават с управление на ядрени отпадъци, на съоръжения и технологии. Усилията ни обаче едва сега започнаха да показват колко дълбока е раната.

Направило ми беше впечатление, че недоверието и секретността, владели човешкото съзнание по време на Студената война, бяха оставили дълбоки рани в Майката Земя. Страшните истории бяха твърде много — в продължение на години мотото в областта на ядрените изследвания бе „Лявата ръка не знае какво прави дясната“. Военните зариваха отпадъци в земята на места, където се знаеше, че ще се строят граждански обекти, инжектираха течни отпадъци в близост с поречието на реки. Оказа се, че деянията на военните и индустриалците на Запад са нещо като детска игра в сравнение с онова, което руснаците са извършили през последните четирийсет години. Бяха оставили стотици складове за отработено гориво открити, държаха контейнери в стари мини, от години изсипваха отпадъците си в Северния ледовит и в Тихия океан.

Поне десет града се занимаваха предимно с ядрена енергетика, там живееха повече от 900 000 души, на още 150 места се произвеждаха отпадъци, а плановете бяха през следващите двайсет години производството за „мирни цели“ да се удвои. И това бе само началото.

Проблемът, който създаваше най-голямо напрежение, бе районът на Централна Азия или Ortya Asya — както бе известно на повечето тюркски езици. Тук се намираха петте предимно ислямски републики Казахстан, Киргизия, Узбекистан, Таджикистан и Туркменистан. Едва ли, когато Карл Маркс е казал, че религията е опиум за масите, си е давал сметка колко дълбоко е проникнала тази отрова в кръвта на човечеството — никой пък и не се опита да открие противоотрова. На всичкото отгоре десетгодишната война на Русия в Афганистан, наричан още „Руският Виетнам“, само задълбочи още повече пропастта между двата духовни свята.

Сякаш за да подсилят омразата на фундаменталистите, руснаците сменят името на този регион в „Средна Азия“, имайки предвид само четири от републиките, а изключват Казахстан заради многочисленото руско население там и вече го считат за част от Русия. Полигоните за ядрени изследвания на руснаците се намират най-вече в Казахстан, който има обща граница със Синдзян — бившия китайски Туркестан — също с ислямско население, където пък китайците от 1964 година правели своите опити в пустинята Лопнур. С две думи, целият район е като буре с барут.

Руските действия извън страната им не изглеждат много по-добре. Арсенали и производство на оръжие били разположени и в Чехословакия, и Полша. А от 70-те години руснаците започнали да изнасят ядрено гориво и в държави като Египет, Индия, Аржентина и Виетнам, да не забравяме и за високообогатения уран, който доставяли на Либия, Ирак и Северна Корея. В същото време на нито един митнически пункт в цяла Русия не може да се види уред за откриване на радиация.

Картината изглежда наистина мрачна, но винаги съм била убедена, че по-добре късно, отколкото никога, и макар и закъсняла, нашата намеса все пак значеше нещо.

Легендарната Пандора бе отворила кутията с неприятностите много отдавна. Пуснала бе на свобода всички възможни проблеми, които един отмъстителен Зевс би могъл да измисли. Но както би казал Сам, може би не четем картите както трябва. Вътре в кутията продължаваше да остава като залепено още нещо: надеждата. Поглеждайки картината от различен ъгъл, човек не можеше да не си помисли, че от всичко това ще излезе и нещо добро. Поне се надявах да стане така.

С нашите колеги от Русия се договорихме да започнем процес на решаване на проблеми. След въвеждането на новата политика на отвореност и сътрудничество, те вече имаха повече възможности да пътуват извън страната и отвъд Желязната завеса. Преди да си тръгнем, двамата с Волфганг определихме дати за следващите ни контакти, чантата ми с всеки изминал ден се пълнеше все повече с визитни картички — очевидно тук това се смяташе за елитарен атрибут.

 

 

Летището във Виена бе почти празно, когато нашият самолет кацна. Знаехме, че нямаме много време до следващия ни полет и като нищо щяхме да го изпуснем. За щастие, оказа се, че в машината за Париж били открити технически неизправности и пътниците още не бяха качени. Все едно, минахме паспортната проверка и докато Волфганг чакаше заедно с останалите да дойде автобусът, отидох да телефонирам на Лаф, както бях обещала.

Беше късно и предполагах, че ще чуя гневния глас на чичо си, но това, което последва, след като прислужникът, който вдигна, ме свърза с него, наистина ме изненада:

— Гаврош, за бога… Къде си? Къде се загуби? — с треперлив от вълнение глас започна Лаф. — Издирвам те повече от седмица. В бележката, която изпрати по Волга, пишеш, че си ходила в Мелк. Защо не ми се обади от Виена? Можеше да звъннеш и от Ленинград. Къде си сега?

— На летището във Виена — отговорих, — но само минавам оттук на път за Париж. Излитаме всеки момент.

— Париж ли? Много се тревожа за теб. — И наистина звучеше разтревожен. — Защо отиваш в Париж? Само заради онова, което Волга ти разказа ли? Говори ли преди това с майка си?

— Тя не си направи труда да ми каже нещо през всичките тези двайсет и пет години — изтъкнах, — но ако смяташ, че е важно, ще й звънна.

— На всяка цена трябва да се чуеш с нея, преди да говориш с когото и да било в Париж. Иначе откъде ще знаеш на кого да вярваш?

— Тъй като вече не вярвам на никого и нищо, което чувам, какво значение има — язвително подхвърлих, — какво значение има къде точно ще ме излъжат? В Айдахо, Виена, Ленинград или Париж?

— Има огромно значение — ядоса се вече наистина Лафкадио. — Опитвам се да те предпазя, майка ти също. Имала е достатъчно сериозни основания да не спомене нищо пред теб до този момент. Повярвай ми, беше с оглед на твоята сигурност. Но сега, когато и Ърнест, и Сам, братовчед ти, са мъртви… — Той замълча, сякаш се сети нещо. — С кого всъщност беше в Мелк? Да не би с Волфганг Хаузер? Срещна ли се с още някого във Виена, имам предвид друг, освен колегите ти?

Нямах представа колко и какво мога да кажа на Лаф, още повече по обществен телефон, но толкова ми беше омръзнала цялата тази тайнственост и конспирации в семейството, че реших — трябва да се сложи край на всичко това.

— Двамата с Волфганг прекарахме сутринта в Мелк с един човек, когото нарекоха отец Вергилио. — Линията буквално натежа от мълчанието отсреща. — А на обяд предишния ден се срещнах с много хубав дявол, който твърдеше, че е мой дядо…

— Достатъчно — процеди гневно Лаф с тон, който никога досега не бях чувала от него. — Добре познавам Вергилио Санторини — изключително опасен мъж, дано доживееш да го разбереш. А що се отнася до онзи другия… дядо ти, моля се да е дошъл при теб като приятел. Не можем да говорим повече, направила си предостатъчно глупости след последната ни среща в Айдахо. Направо не знам какво да мисля. Не изпълни нищо от обещаното, но искам да ми се закълнеш, че ще се обадиш на майка си, преди да говориш с когото и да било в Париж. От изключително голямо значение е. Все едно каква друга глупост си готова да направиш.

Признавам си, че бях разстроена. Никога досега не бях виждала или чувала Лаф така разтревожен. В този момент по коридорите отекна първото повикване на пътниците за нашия полет.

— Много съжалявам, Лаф — прошепнах. — Ще се обадя по телефона на Джързи веднага, щом кацна на летището в Париж. Кълна ти се.

Мълчание. В ушите ми кънтеше съобщението на летището — вече на английски и френски. Волфганг подаде глава от стъклената врата на чакалнята и припряно замаха с ръка да побързам. Точно тогава от слушалката до мен стигна друг глас. Този на Бамби.

— Фройлайн Бен — започна тя, — вашият onkel така се разстрои, че пропусна да ви каже за няколко съобщения, които се получиха за вас. Едно дойде по електронната поща, изпратено до офиса на Волфганг, но препратено и до нас. Другото е от колегата ви Оливие Максфийлд. Много пъти звъня тази седмица, защото не сте му се обадили, както помолил. Толкова било важно, че изпрати и телеграма.

— Побързайте — помолих, — самолетът ми излита всеки момент.

— Ще ги прочета, кратки са. Първото е от някакво място — Четирите ъгъла в Америка. Пише: „Проучването завърши. Бъди много предпазлива с К. файла. Данните — подозрителни.“

Знаех едно-единствено място, което можеше да бъде наречено „Четирите ъгъла“ — високо горе в пущинаците на югозападните региони, където се намираха и развалините на индианските селища на племето анасази. Очевидно Сам искаше да ме предупреди, да внимавам с информацията, идваща от Волфганг „К.“ Хаузер. Доста неприятно. Телеграмата от Оливие вещаеше още по-големи неприятности.

Шушулката взе следващия самолет за Виена и още е там. Може би ти загуби в лотарията повече от мен. Язон е добре и изпраща поздрави. Шефът ми Терон — също.

С обич Оливие

Изненада следваше изненадата! Единствената добра вест бе, че котаракът ми е добре. Много неприятно ми беше, че началникът ми ме е последвал във Виена. Този факт събуди нещо, което се въртеше в главата ми през цялото време в Русия. Предупреждението на Сам просто го потвърди.

Волфганг ми бе казал истината, като ме увери, че съм срещала отец Вергилио и преди манастира Мелк. Той бе посочил ресторанта, където бе играл временно ролята на сервитьор, за да може да ме пази от Дакиан Басаридис. Нищо чудно, че ми се е видял познат след това в тъмното, не и чак толкова познат. Спомних си и твърде уклончивия отговор по отношение на загадъчния Ханс Клаус, чието име все нещо се променяше. Там беше лъжата.

Какво облекчение изпита, когато повярвах, че тъкмо отецът съм забелязала в лозята през нощта. Едва сега ми стана ясно, че в тъмното съм зърнала не отец Вергилио, а фигурата на човек, когото често срещах и задминавах по коридорите на ядрения център в Айдахо. Този човек имаше походката на професионален боксьор и на ветеран от Виетнамската война. Сега вече, без сянка от каквото и да е съмнение, бях убедена, че човекът, който тайно се срещна с Волфганг над Кремс, не беше някой друг, а собственият ми началник Пастор Оуен Дарт.

Почти веднага дойде и следващото просветление. Дарт нито ме нае на работа направо от колежа, нито ме изпрати веднага след погребението на Сам да изпълнявам важна задача с Волфганг, защото съм много добра в своята област. Връщайки се назад, осъзнах как нещата всъщност са съвпаднали.

Най-вероятно тъкмо той бе разказал и на „Уошингтън Поуст“ за моето „наследство“ и негова е била идеята да изпрати Оливие след мен в пощата, за да прибере моя пакет. Пак той бе поръчал на Волфганг да ме проследи в планината до Джаксън Хоул и дори се бе преборил с федералната служба по сигурността, за да успея да се кача на самолета за Виена. Но какво ли можеше да означава това, че бе взел следващия полет? Нещо повече, тайната му среднощна среща с Волфганг, веднага след като скрихме ръкописите в националната библиотека, и уверението на Оливие, че той е все още в австрийската столица, налагаше един логичен извод. Истината е, че в този момент твърде малко можех да направя, още повече в този час на нощта.

Докато изкачвахме стълбите към самолета, вътре в мен се оформи голяма ледена буца. Опитах се да преглътна огорчението, което се бе натрупало в душата ми по отношение на Волфганг и неговото предателство, докато се мъчех да изгазя в блатото от лъжи. Налагаше се да приема и още един факт, не по-малко застрашителен. Не можех да се правя, че не знам за него. В последния ред от съобщението на Оливие се споменаваше едно име, което знаех чудесно от разказа на Сам. Човекът, който знаех, че е загинал вместо него, се казваше по същия начин — Терон. Също като шефът на Оливие — Терон Вейн.

Бележки

[1] Книга на Иов, 28:12. — Б.пр.

[2] Книга на Иов, 38:4–33. — Б.пр.