Катрин Невил
Магическият кръг (15)

Майките

МЕФИСТОФЕЛ:

Насила тази тайна ще издам,

Седят на трон богините големи,

Далеч и от пространство, и от време.

Едва ги споменах, и смут обзе ме!

Да, Майките!

 

ФАУСТ:

Хм, майките ли? Страшно е почти…

Къде е пътят?

 

МЕФИСТОФЕЛ:

Никъде! Незрим,

Неведом, немислим, непостижим…

Нам няма катинари и врати…

Вземи ключето…

Последвай го! Той знае откъде

При майките и теб да преведе.

Йохан Волфганг Гьоте,

Фауст^[1]

Онзи, който дръзне (да обикне) нещастието

И да приеме формата на Смъртта,

Да танцува танца на разрушението —

При него Майката идва.

Вивекананда^[2]

На пръв поглед баба ми Пандора бе задвижила нещата, разпределяйки съдържанието на своята кутия сред членовете на семейството, но сега излизаше, че е имала и помощник в тази игра. У дома бяха успели да ми набият в главата, че майките в миналото са били две — Пандора и Ермионе, дала живот на всички от потомството и които получиха наследството на нашата баба. Чувствах тази нова ос като гвоздеите, забити в Stock-im-Eisen, Ермионе — кралицата на стълбовете можеше също да помогне със зачукването.

Като стана дума за нея, се запитах какво всъщност знаех за Ермионе Бен, майката на Зоуи, Ърнест и Лафкадио? За мен не беше много важно дали историите, които бях чула за нея, са верни, но Лафкадио твърдеше, че е бедно сираче от Холандия, пристигнало в Южна Африка, става там богата вдовица, а според Волфганг носи името на жрицата на тайния руническо-арийски орден Арманеншафт. За мен до този момент всичко за нея от началото до края бе гръцко.

Но, разбира се, това беше само една от следите, които успях да уловя от всички мнения, митове и повече или по-малко вероятни измислици, на които се бях наслушала в последните няколко дни — това може би беше и онази следа, която Хитлер бе търсил тук в манастира Мелк. Ако Ермионе означаваше „ос“ на гръцки и ако наистина съществуваше географска връзка с митологията, както очевидно предполагаха всички, тогава едва ли щях да срещна в някой телефонен указател, семеен албум или исторически сведения за ранните германски племена, името на толкова значимата Ермионе, която исках да открия.

С влизането си във фоайето на библиотеката видях на стената срещу нас, зад парче стъкло, стара, оцветена ръчно карта на Европа, по която личаха средновековни немски надписи. Двамата с Волфганг приближихме да я разгледаме. Дали е била тук и преди седемдесет години, когато през същите тези врати е влизал Адолф Хитлер?

Встрани от витрината на френски, немски и английски беше поставен надпис, от който се разбираше, че картата е от девети век, от времето на Карл Велики, и показва значими за християнството религиозни места в Европа — църкви, параклиси и светилища. Гръцко име като Еермионе лесно може да бъде открито на картата.

Намираше се на югоизточното крайбрежие на Пелопонес. На картата пред нас бе отбелязано с християнски кръст и дата от първи век. Любопитно бе, че около кръста имаше и четири знака на бога на слънцето Аполон. Което потвърждава факта, че важни езически светилища са били превърнати, както и Дакиан Басаридис изтъкна предишния ден, от места, където се отдавала почит на божества от предишна епоха, в такива на следващата. Ако такова предположение се окаже вярно, то на свещените места от ерата на Овена трябваше да очакваме да видим светилища от ерата на Рибите, започнала преди две хиляди години: Рибите, рибарят на хора и майка му Дева, небесната Дева.

Ако Ермионе е оста на световния пояс и преди християнството, то мястото положително е било свързано и с други места, носещи символи като овен и телец. Пристанището Ермионе е разположено срещу Крит, където по-ранната минойска култура процъфтявала успоредно с египетската. Свързах с мислена линия Ермионе и Крит, където на планината Ида Зевс, бащата на боговете, бил отгледан с млякото на козата Амалтея, чийто образ той по-късно в знак на признателност нарежда в небето под формата на съзвездието Козирог. Спомних си, че имаше още един бог с образ на бик, оказал не по-малко влияние в Крит. Това беше богът, за когото чичо Лаф ме предупреди, че ще повикам на помощ в подходящия момент — Дионис.

И на фона на всичко това, когато продължих линията Крит — Ермионе на северозапад, открих нещо още по-интересно. Тя минаваше през самия център на едно от най-мощните религиозни места в древността: там през лятото владеел Аполон, а Дионис — през дългите зимни месеци, докато слънцето завърши своя кръг и се върне отново от света на мъртвите. Това място се нарича Делфи.

Тук бе живяла пророчицата Пития — известна като Делфийски оракул. В продължение на хиляди години изречените от нея предсказания, внушени й от Аполон, били повтаряни и потвърждавани от живота на гърците. Няма древен писател, който да се е усъмнил в правилността на думите й за сложно преплетените връзки между минало, настояще и бъдеще. Ето защо място като Ермионе, свързващо толкова важни обекти като Делфи и критската Ида, може действително да се окаже оста.

Прокарах пръст под формата на X върху линията и така се образува шестовърха звезда — знакът на руната Хагал, същата, която Волфганг бе начертал във въздуха само преди минути.

Сега вече не се и съмнявах, че няма нищо случайно в това, че едната от линиите минава през Елевсин, където са се провеждали прочутите Елевсински мистерии, минаваше през македонския полуостров, където планината Атос влиза навътре в Егейско море и тук на тази карта бе обсипана с малки кръстчета. Те означаваха група от двайсет прочути манастира, изградени от император Теодосий, покровител на свети Йероним, Атос бил някога извънредно богато хранилище на ръкописи, нападано многократно от турци и славяни по време на безбройните войни на Балканите. Уникалното му разположение на равно разстояние от планината Олимп и гръцкия материк, от една страна, и от Троя на турския бряг, от друга, го прави видим и за двете страни. Дали пък Атос не представляваше друга ос?

Другата линия на моята звезда беше още по-интересна. Водеше до град Олимпия на река Алфей, където се бяха провеждали Олимпийските игри. Бях посещавала града преди години, когато Джързи имаше концерт в Атина. Бяхме се разхождали двете по останките под връх Кронос. Встрани от прочутите развалини на храма на Зевс си спомням, че видяхме останки, които силно са се врязали в паметта ми: Хераион — храмът на богинята Хера — съпруга и сестра на Зевс. Макар направен от дърво и мазилка и не така внушителен като храма на Зевс, оригиналният Хераион бил издигнат някъде около 1000 г. пр. Хр. и е един от най-старите запазени храмове в Гърция.

Едва в този момент се сетих защо името Ермионе ми е така познато. Ермионе е мястото, където Хера и Зевс спрели за първи път, когато пристигнали от Крит в Гърция — входът на боговете на Олимп на континента Европа.

Волфганг, който наблюдаваше мълчаливо как прокарвам пръст по стъклото над картата, най-сетне се обади:

— Изумително наистина, колко пъти съм минавал покрай тази карта, но никога не видях връзката, която ти направи от пръв поглед.

Облечен в униформа пазач на музея приближи и отвори високите врати, за да можем ние с Волфганг да влезем в библиотеката на Мелк — помещение в стил барок, което ми се видя обляно в бяло и златно. Висок френски прозорец в дъното на помещението гледаше към тераса, покрита с плочи, а зад нея се виждаше река Дунав, чиято водна повърхност проблясваше на лъчите на утринното слънце и отразената им светлина изпълваше стаята. Служител на библиотеката триеше с кърпа стъклена витрина, която разделяше помещението на две, докато суховат среброкос мъж със свещеническо расо подреждаше подвързани с кожа томове по рафтовете недалеч от нас. При нашето влизане той се извърна, усмихна се и тръгна да ни посрещне. Нещо в него ми се стори познато.

— Надявам се, нямаш нищо против — улови ръката ми Волфганг, — но помолих да ни помогнат. — Запътихме се да посрещнем свещеника.

— Професор Хаузер — започна той. Английският му бе със силен италиански акцент, — радвам се, че вие и вашата американска колежка успяхте да дойдете рано, както ви помолих. Вече приготвих някои неща, които вероятно бихте искали да разгледате. Но scusa, signorina^[3], забравих да се представя. Казвам се брат Вергилио и съм архивист на библиотеката. Надявам се, ще извините лошия ми английски? Роден съм и израснал в Триест. — Той се позасмя смутено и додаде: — Името Вергилио е подходящо име за водач, не мислите ли? Също като Вергилий от „Божествена комедия“, нали?

— Той ли развеждаше Данте из Рая? — попитах.

— Не, развеждаше го Беатриче, прекрасната млада жена, на която според мен вие много приличате — отбеляза той любезно. — Ще си позволя да уточня, че Вергилий го е развел из Чистилището, Преддверието на Ада и в самия Ад. Надявам се преживяването ви с мен да е по-приятно — засмя се той и след това, сякаш се сети за още нещо, додаде: — Данте обаче е имал още един водач, нещо, за което малцина си спомнят, и неговите произведения се пазят тук при нас.

— Кой е бил този човек? — полюбопитствах.

— Свети Бернар дьо Клерво. Изключително интересна личност — обясни отецът. — Макар да е бил канонизиран, според някои той е лъжепророк, наричат го дори Принц на мрака. Вдъхновител е на Втория кръстоносен поход, в резултат на който армиите на кръстоносците търпят поражение и се връщат от свещените за исляма земи. Слага и началото на Ордена на тамплиерите, поставили си за задача да бранят Храма на Соломон в Йерусалим от сарацините. Двеста години по-късно те са обявени за еретици. Тук в Мелк пазим свещените текстове на много от неговите проповеди във връзка с „Песен на песните“, Canticle of Canticles, и посветени на цар Соломон.

Отец Вергилио се обърна и ни поведе в продълговатото помещение; в този момент в главата ми звънна сигнален звънец. Във всеки случай не беше свързан с „Песен на песните“. Оглеждах книгите, покрай които минавахме, но не спирах да се питам какво е това, което ме смущава в този човек. Първо, Волфганг нищо не беше споменал, че някой ще ни придружава или води тук, и то човек, който ще ме осветлява по въпросите на някакъв орден. За пореден път погледнах гърба на Вергилио и изведнъж ми просветна и много се ядосах.

Без свещеническите одежди и под прикритието на мрака, със смачкана върху главата шапка отец Вергилио спокойно можеше да бъде и някой друг. Едва сега осъзнах, че прошепнатите думи в предишната нощ бяха на английски, а не на немски. Вече преливах от ярост, когато отец Вергилио спря пред голяма стъклена витрина почти в дъното на залата и извърна лице към нас.

— Погледнете само, истинско произведение на изкуството — посочи той с ръка ръкописа, местейки воднистите си очи от Волфганг към мен, пръстите му не спираха да си играят с кръста на гърдите.

Успях да извикам на лицето си нещо като усмивка и рекох на своя нескопосен немски:

— Also, Vater, wenn Sie trun hier mit uns sind, was tut heute Hans Claus?^[4]

Свещеникът погледна смутено моя спътник, който извърна лице към мен:

— Ich wusste nicht dass du Deutsch konntest.^[5]

— Nicht sehr viel aber sicherlich mehr als unser osterreichischer Archivar hier.^[6]

— Мисля, че засега ни помогнахте достатъчно, отче — рече Волфганг на свещеника. — Може ли да ни изчакате за малко в преддверието, докато разменя две думи с колежката си?

Вергилио кимна два пъти, промълви едно прибързано scusa’s^[7] и излезе навън.

Волфганг се наведе над витрината със скръстени ръце и впери очи в ръкописа. Хубавото му лице с черти на римски патриций се отрази в стъклото.

— Прекрасен е, нали? — отбеляза той, все едно нищо особено не се бе случило. — Нека не забравяме, че е изработен стотина години след времето на свети Бернар…

— Волфганг… — прекъснах неговото излияние. Той се изправи и ме погледна в очите. — Онази сутрин в жилището ми в Айдахо, доколкото си спомням, ти ме увери, че винаги ще ми казваш истината. Какво става?

Волфганг не сваляше очи от мен и чувствах, че под този поглед и айсбергът, сблъскал се с „Титаник“, би започнал да се топи. Признавам, че не останах напълно равнодушна към неговото въздействие. И това не беше единственото, което той поднесе от арсенала си.

— Влюбен съм в теб, Ариел — изрече той простичко и директно. — Когато ти казвам, че има неща, за които е най-добре да ми вярваш, наистина очаквам да го направиш. Разбра ли ме? Не е ли достатъчно?

— Никак даже — категорична бях.

В интерес на истината моята твърдост не го изненада ни най-малко, просто стоеше и очакваше да продължа.

— Снощи аз също си помислих, че се влюбвам. — Видях как очите му леко се присвиха, по начина, който познавах от първата ни среща във фоайето на Центъра, но разбирах значението на тяхната реакция, а и възмущението ми ме тласкаше да продължа: — Как е възможно да правиш любов с мен така… — Хвърлих за всеки случай поглед наоколо, за да се уверя, че никой не ни слуша. — …и само час след това да ме лъжеш в лозята? Кой е този „отец Вергилио“, който ни следваше тогава като привидение?

— Мисля, че наистина ти дължа обяснение — разтри той очите си с пръсти. — Отец Вергилио действително е свещеник от Триест. Познаваме се от години. Работил е за мен, но не в качеството, за което споменах снощи. В последно време правеше издирване за мен в тази библиотека. Исках да се срещнеш с него, но не както стана миналата вечер, когато… Е, други неща ме вълнуваха тогава. — Той се усмихна някак самодоволно. — Свещеник е в края на краищата.

— Като си знаел, че идваме тук и така и така ще се срещнем с него, какви бяха тези номера с Ханс и Клаус тази сутрин?

— Смутих се, когато спомена снощи, че човекът ти се е сторил познат. А когато тази сутрин направих неволната грешка с името, вече беше късно да я поправя и да променя плановете. Откъде да знам, че ще успееш да го разпознаеш в мрака и от разстояние за толкова кратко време.

В този момент в съзнанието ми се оформи образът, който от известно време се мъчех да открия. Спомних си кога за първи път видях лицето на отец Вергилио. Излишно беше да питам.

— Имаш всички основания да ме презираш за това — извинително продължи Волфганг. — В последния момент разбрах, че няма да присъствам на срещата ти с Дакиан Басаридис, а този мъж е непредсказуем. Нямаше да се изненадам, ако успееше да те омае така, че да тръгнеш с него и никога повече да не те видя. За щастие, бях избрал ресторант, където хората ме познават достатъчно, че да приемат Вергилио „временно на работа“, за да следи какво става с теб…

Така значи! Нищо чудно, че и в лозята снощи ми се видя познат. Толкова бях заета със собствените си мисли и преживявания вчера в „Кафе Централ“, че почти не гледах лицата на хората около мен. Въпреки това очевидно съзнанието ми е регистрирало неговите черти, защото е минал покрай масата ни поне десетина пъти. Последва нова тревога — колко от казаното между мен и Дакиан е успял да чуе. Въпреки уверенията на Волфганг, че се е опитвал да ме предпази от странните хрумвания на непознатия, до този момент мой дядо, бях страшно ядосана на себе си, че не съм била достатъчно бдителна, нещо, което Сам се опитваше да ме тренира през цялото ми детство.

В този момент обаче нямах време да се замисля подробно за всичко това. Отец Вергилио надничаше вече през вратата очевидно решил, че бурята е отминала и вече може да се върне.

— Ако латинският ти е наполовината толкова добър, колкото и немският, не те съветвам да коментираш на глас пред Вергилио първите редове на ръкописа на свети Бернар, защото може да го притесниш.

Обърнах очи към витрината до нас.

— Какво пише?

— „Божествената любов се постига чрез плътската“ — ухили се Волфганг съучастнически. — По-късно, когато ни остане време за това, бих искал да проверим на практика теорията му.

Отец Вергилио приближи със съвременна карта на Европа и я разгърна на маса в непосредствена близост.

— Важно е да се знае, че в древността неизвестните племена, обитавали тези места, са почитали женската мечка и тя е била тяхното тотемно животно, и в същото време са имали невероятно голяма почит към субстанция с много алхимични свойства: солта.

Мечките

На седемгодишна възраст носех свещения съд… На десет бях момичето на мечката от Артемизий в Браурон, облечена в рокля с цвят на минзухар.

Аристофан,

Лизистрата

Бернар Сорел е фамилното име на светеца, роден през 1091 година в навечерието на кръстоносните походи. По бащина линия той е наследник на богато благородническо семейство от Франш Конте, а по майчина е от бургундската фамилия на херцог Монбар — „Мечата планина“. Семейният замък Фонтен се намирал между Дижон в Северна Бургундия и Троа, провинция Шампания — район, произвеждащ вино от времето на римляните, дори лозята били засадени от тях, но с течение на времето, естествено, били култивирани и подобрявани.

Бащата на Бернар загинал по време на Първия кръстоносен поход. Момчето изпаднало в нервна криза, когато един ден се върнало от училище и заварило майка си мъртва. На двайсет и една години Бернар постъпва в ордена на бенедиктинците. Открай време здравето му било разклатено и той скоро се разболял. Оставили го да живее в малка къщичка в землището на неговия покровител Юг дьо Троа, граф на Шампания, където да се възстанови от болестта. На следващата година граф Юг посетил Свещената земя, за да види лично покръстеното царство на Йерусалим, създадено след Първия кръстоносен поход. След завръщането си графът прехвърлил голяма част от собствеността си на Църквата — дивата долина Клерво, граничеща с река Об. Когато навършил двайсет и четири години, Бернар Сорел поставил там основите на малко абатство и станал първият абат на Клерво.

Важен за нашата история е фактът, че Клерво се намира в сърцето на регион, който и в древността е бил заобиколен от днешна Френска Бургундия, Шампания, Франш-Конте, Елзас-Лотарингия и близките територии на Люксембург, Белгия и Швейцария. Този регион навремето бил управляван от салианите, чието име означава „Хора на солта“. Тези „солни франки“, също като римските императори от времето на Август, твърдели, че прародителите им идвали от Троя в Мала Азия, доказателство за което са и имената на селища като Троа и Париж. Самата Троя от древността има дълбоки връзки със солта. Оградени от изток от склоновете на планината Ида, Халзийските равнини се напоявали от река Тузла, чието име преди турците било Салниоис — все названия, свързани със солта.

Салианите вярвали, че техният родоначалник Меровей, „Роден в морето“, е роден от дева, забременяла, докато се къпела и плувала в солена вода. Неговите потомци — меровингите, са живели по времето на крал Артур. Смятало се, че също като краля на британците и те притежават магически способности, свързани с полярната ос и свързаните с нея две съзвездия — Малката и Голямата мечка. Името „Артур“ означава „мечка“ и меровингите тръгвали на бой с фигурата на изправена мечка напред.

Тази връзка между солта и мечката стига и до две богини на древните мистерии. Първата, Афродита, която, подобно на меровингите, е „родена от морската пяна“. Тя е господарка на зората и на Зорницата. Другата е Артемида — девата богиня на мечките, чийто знак е луната, и тя е, която движи приливите и отливите. Така се стига до връзката между изгрева и нощта, а също така и между звездния стълб на мечката и неизбродното море.

Така че няма нищо чудно, че названията на местата, за които току-що стана дума, са свързани с аспекти и на двете. „Клерво“ означава „долина от светлина“, а Об, реката в долината Клерво, означава зора. От значение са също така, дори по-голямо, имената, започващи с „арк“, „арт“, „ард“ като Ардени, наречени на Arduina, белгийската версия на Артемида, а в немския имена, започващи с „бер“ или „бар“ като Берн и Берлин. Те, естествено, също като името Бернар означават „мечка“.

Първите десет години, след като станал абат, Бернар Клерво се издигнал стремително в църковната йерархия и застанал дори начело на Френската църква, бил приближен и на не един папа. Двама от папите например били избрани с гласовете предимно на французи и на италианци и Бернар успял да помогне за ликвидирането на схизмата в Църквата. Неговият кандидат папа Инокентий II седнал на трона на папата. Следващ негов успех се смята избирането на бившия монах от Клерво — Евгений, за следващ папа, в името на който Бернар инициирал и Втория кръстоносен поход. Не малка роля изиграл и за действията срещу Ордена на рицарите тамплиери, основан от чичо му Андре дьо Монбар и покровителя му граф Юг дьо Троа.

Кръстоносните походи започват хиляда години след Христа и траят близо двеста години. Задачата им е да спасят Свещените земи от „неверниците“, ал-Ислам, и да обединят Източната и Западната църква, Константинопол и Рим, като общата цел остава Йерусалим. Особено значение се придавало на това, Западната църква да вземе под свой контрол ключови за религията места, едно от които е Храмът на Соломон. Истинският Храм, строен около 1000 г. пр. Хр., бил разрушен от халдейците петстотин години по-късно. Бил възстановен, но много от съкровищата липсвали, включително и Кивота със завета от времето на Моисей, донесен в Йерусалим от Давид, бащата на Соломон. Храмът бил построен отново от Ирод Велики малко преди времето на Христос, но римляните отново го разрушили по време на войната с евреите през 70 г. сл. Хр.. Никой след това не го вдигнал отново. Този храм, пазен от тамплиерите — участници в кръстоносните походи, е една от двете ислямски сгради, създадени през VIII в., Masjid el-Aqsa, или Най-далечната джамия, и малко по-стария Купол на скалата, място на храма на Давид и Първия олтар на еврейския народ на Свещената земя.

Под двете места минава, прокарана от хората, система от водопреносни канали, тунели, камери, започнати още от времето на Давид и споменавани многократно в Библията, които прорязват на шир и длъж Хълма на храма. В тези катакомби се намирали и „конюшните на Соломон“, в които се подслонявали две хиляди коня. В единия от ръкописите от Мъртво море, открити край Кумран, се прави списък на съкровищата, скрити някога в тези пещери, включително и на много от свещените реликви и ръкописи на еврейския народ, там било и копието, с което Христос бил промушен от римския офицер.

Това копие било открито по време на Първия кръстоносен поход при обсадата на сирийска Антиохия. Затворени от сарацините за близо месец между външната и вътрешната крепостна стена, кръстоносците не можели да се снабдяват с храна и започнали да убиват конете си и диви животни, за да се нахранят с месото им. Някакъв монах получил видение, според което прочутото копие било заровено в църквата „Свети Петър“ под самите им крака. Кръстоносците изкопали копието и го понесли пред себе си като знаме. Благодарение на неговата помощ успели да превземат Антиохия и продължили победно към Йерусалим.

Името Франк на старогермански означава копие, докато съседите на франките, саксонците, се наричали „сако“, което означава меч. Тези племена на германски воини будели възхищението на своите врагове и в арабските хроники всички биват наречени „кръстоносците франки“.

— Макар пропагандираният от Бернар дьо Клерво Втори кръстоносен поход да се оказал неуспешен — завърши отец Вергилио, — Орденът на тамплиерите продължил да съществува, докато той бил все още жив. Абатът си поставил необикновената задача да подготви и запише сто отделни алегорични и мистични проповеди върху „Песен на песните“ осемдесет и шест от които успял да завърши. Още по-странното е, че Бернар идентифицирал себе си със Суламита — черната дева от поемата, а Соломон, нейният възлюблен цар, естествено, с Църквата. Някои вярват, че „Песен на песните“ е шифрована форма на ритуал в езотерично учение, която може да служи като ключ към разгадаването на загадъчни религии, и Бернар е успял да ги дешифрира. Въпреки всичко Църквата изпитвала огромно уважение към Бернар и след неговата смърт през хиляда сто петдесет и трета година го обявила за светец.

— А какво станало с Ордена на рицарите тамплиери, за чието създаване той допринесъл, както сам посочихте, — попитах. — Споменахте, че след време били обявени за еретици и ликвидирани.

— Стотици книги са написани за тяхната съдба — отговори архивистът. — Свързват я дори със звезда, която изгрява стремително, свети двеста години, след което изгасва също толкова бързо. Папата подписва съгласието си за създаване на техния орден, за да бъдат охрана на поклонниците към Светите места и да охраняват хълма на Храма. Но бедните рицари от Йерусалим и бранители на Храма на цар Соломон скоро се превърнали в банкерите на Европа. Силно политизиран, орденът се опитал да се държи независимо от Църквата и от държавата дори. В резултат тези две институции ги обвинили в ерес, в измяна и в практикуване на сатанински сексуални ритуали. Били заловени и изгорени на кладата от Светата инквизиция. А що се отнася до големите им съкровища, включително и свещените реликви като копието на Лонгин и меча на свети Петър, да не говорим за Свещения Граал, те са търсени от поколения рицари от Средните векове, от Галахад до Пърсивал. Загадката за тяхното местонахождение остава неразкрита и до днес.

Естествено, не пропуснах да отбележа мислено паралелите между съчинението на отец Вергилио и всичко онова, което бях изслушала през последните няколко дни. Налице бяха и цар Соломон и неговия Храм, Савската царица и кръстоносците. Разказът на Вергилио обаче насочваше и към още нещо — отново към картата пред нас под стъклената витрина.

— Изумително е как нещата изскачат, когато гледаш карта — призна Волфганг. — Сега разбирам как много от старите епически истории — исландските Еди, дори и по-ранните легенди за Граала на Кретиен дьо Троа, описват битки и приключения, централни за нашия регион.

Когато Рихард Вагнер написал „Пръстенът на Нибелунгите“, трилогията, която Хитлер толкова много харесвал, той се опрял на германския епос Nibelungenlied, в който се разказва как вихърът от изток, Атила, се сражавал с Нибелунгите, които били всъщност Меровингите.

— Но всичко това се е случило много преди кръстоносните походи — напомних.

— Дори да говорим за едно и също нещо, как може да се свърже то с Бернар или тамплиерите, няколкостотин години По-късно?

— Всичко е предварително предначертано — обади се Вергилио. — В този случай е свързано с три царства: онова, създадено от бащата на Соломон, с база Йерусалим; царството на Меровингите през V в. в Европа и християнските владения в Йерусалим, създадени пет столетия по-късно по време на кръстоносните походи от хора, пристигнали там от същия регион на Франция. Съществуват множество теории, но те всичките се свеждат до едно: кръвта.

— Кръвта ли? — изумих се.

— Според някои Меровингите били със свещена кръв — обясни Вергилио. — Кръвната линия вероятно започва от Иаков^[8], брата на Исус, или по-скоро от тайния брак на Исус с Мария Магдалина. Други пък твърдят, че кръвта на Спасителя е събрана от Иосиф от Ариматея в Свещения Граал, който Мария Магдалина скрила във Франция, за да бъде запазена до момента, когато науката ще се развие достатъчно, за да може от нея да се създаде човек.

— Имаш предвид нещо като клониране или ново раждане от ДНК материал? — попитах недоверчиво.

— Подобни твърдения — отговори със странна усмивка отецът — са не само еретични, но бих казал и доста глупави. Но не мога да премълча един интересен факт, който знаем за кръвната линия: всички царе на Йерусалим по време на християнството имат родствена връзка с Ида от Лорейн.

Спомних си, че съществуват две важни планини Ида — тази на остров Крит, родното място на Зевс и в същото време място, от голямо значение за култа на Дионис, свързано с Ермионе на картата. Втората е на брега на съвременна Турция — според митологията там е бил съден Парис, от нейните върхове боговете наблюдавали хода на Троянската война, а сега според Вергилио се оказваше, че има и трета Ида — прародителка на всички управници на Йерусалим в продължение на двеста години. Жена от същия този регион, за който говорехме. Очевидно това не беше всичко.

— Голямата история на разцвета на Средните векове в Европа — продължи Вергилио — не са кръстоносните походи, а по-скоро кръвната вражда между две прочути фамилии, известни в историческите книги с италианските имена Гвелфи и Гибелини^[9]. Всъщност те са германци: баварските херцози Велф, чието име в превод означава новородено вълче или мече, и фамилията Хохенщауфен от Швабия, наречена още Waiblingen или „медена пита“. Един човек само съчетава кръвта на враждуващите в себе си и по една случайност той е протеже на Бернар дьо Клерво. Това е Фридрих Барбароса^[10], който оцелява от инициирания от Бернар дьо Клерво и катастрофално завършил Втори кръстоносен поход и става император на Свещената римска империя.

Като пръв владетел, в чиито вени са обединени мощните кръвни линии на тези две германски племена, които с битките си определят до голяма степен историята на Средните векове, Барбароса е възприеман като спасител на германския народ, като някой, който ще ги обедини един ден, за да ръководят света. Вече шейсет и три годишен вложил много усилия да организира Третия кръстоносен поход. По пътя към Свещената земя обаче той се удавил във водите на река в Южна Турция. Според легендата той спи дълбоко някъде в земите на планината Кифхаузер в Централна Германия и ако се наложи, ще се събуди, за да помогне на народа си. — Вергилио отпусна длани върху картата и ме погледна. — Не ви ли напомня тази легенда на една друга история?

Поклатих глава отрицателно и тогава Волфганг очерта с пръст кръг около територията, за която говореше. Изтръпнах при думите му.

— Според архитекта на Хитлер, Алберт Шпеер — обясни той, — на това място след победата на Германия във войната Хайнрих Химлер искал да създаде паралелна държава на СС. Да настани там висши офицери и жени, подбрани от специален отдел на СС по генеалогия, които да сложат началото на отделна нация и на нов райх. Желанието му било да прочисти кръвта и да възроди древния мит за връзка между земя-кръв-почва.

Гледах го, обзета от ужас, но той не беше свършил.

— Известно е, че неслучайно Хитлер нарича офанзивата си на изток „Планът Барбароса“ — искал е да напомни по този начин за легендата за заспалия в планината император Фридрих и да възроди магическата сила на отдавна изчезналите Меровинги. Мечтаел да създаде утопичен нов ред на базата на чистата кръв.