Катрин Невил
Магическият кръг (5)

Руните^[1]

МАРСИАС:

Черно, черно, непоносимо черно!

Движи се, спектър на годините, не спирай!

Възрадвай се, че съм в отвъдното.

Открих тайната връзка на мисълта със мисъл.

През годините, през живота на мнозина и в много сфери,

Доведен до край е мрачният план

На така наречения мой живот.

Познавам тайната си. Всичко, което бях… и което съм.

Руната ще е завършена, когато от мен останат само искри

Като сянка в небето…

 

ОЛИМПАС:

През живота и смъртта, по суша и море

Ще те следвам аз.

Алистър Кроули,

Ей Ейч Ей

Трябваше да приседна, и то бързо. Докато се стоварвах на стола си, кръвта се свлече от лицето ми като вода през отпушен канал. Наведох глава и докоснах коленете си с чело, за да не припадна.

Беше жив. Сам беше жив.

Дали пък не сънувах? Случват се такива неща насън — струват ти се съвсем реални. Но гласът на Сам беше досущ като неговия и сега шепнеше в ухото ми, нищо, че току-що се бях върнала от погребението му. Май беше време да проверя дали съм с ума си.

— Ариел, тук ли си? — разтревожено попита Сам. — Не чувам да дишаш.

Прав беше. Бях спряла да дишам. Наложих си да си поема дъх, за да възстановя тази по принцип рефлекторна функция на тялото. Преглътнах няколко пъти, стиснах здраво дръжката на стола, изпънах гръб и отговорих:

— Здрасти — от гърлото ми излезе нещо като стържещ писък. Глупаво беше, но какво друго може да каже човек в такъв момент?

— Иска ми се да ти се извиня, защото си представям какво преживяваш, Ариел. — Човек трудно може да си представи по-голямо омаловажаване на нечии чувства. — Моля те, не задавай въпроси, преди да имаме възможност да се видим и да ти обясня. Истината е, че е опасно за теб да казваш каквото и да било, освен ако не си напълно сама.

— Не съм — побързах да изясня този факт. През цялото време се опитвах да овладея хаотичния си мисловен процес и да се опитам да контролирам обърканите си биоритми.

— Вероятно — отбеляза Сам. — От сутринта се опитвам да се свържа с теб, но все се обаждаше някой друг и затварях. Сега, когато те чух, най-важното е да намерим телефонна линия, която не се подслушва, за да мога да ти разкажа всичко.

— Защо не пробваш у дома? — предложих аз, като се стараех да бъда максимално предпазлива в избора на думи. Придърпах стола си колкото се може по-далеч от мястото на Оливие, където той съсредоточено пишеше нещо на компютъра си.

— Телефонът ти там се подслушва — не прие Сам предложението ми, а той разбираше от тези неща. — Линията, по която говорим в момента, е чиста засега, така че ще можем да направим поне първоначален план. И колата ти е под наблюдение — изпревари той следващото ми предложение. — Някой вече я е проверил щателно. Оставих онези възли, за да те предупредя. Надявам се, че нито в колата, нито в къщата си държиш нещо важно. Сигурен съм, че от известно време те следят истински професионалисти.

Какви професионалисти? Какво значи всичко това? Как успях да попадна в сценария на шпионски трилър? Само това ми липсваше да чуя след преживяното през последните двайсет и четири часа. И колкото и да ми се искаше да попитам Сам какво се разбира под „нещо важно“, трябваше да се огранича единствено до:

— Не съм забелязала нещо да е… Да не е наред.

С крайчеца на окото си забелязах, че Оливие се изправя и се протяга. Доближих стола си до бюрото и се направих, че записвам важни нареждания, които получавам по телефона. Кръвта пулсираше в главата ми, но знаех, че час по-скоро трябва да прекратя този разговор, и затова попитах:

— Ти какво предлагаш?

— Трябва да се уговорим къде да се чуваме по телефона в определени часове, така че онези, които те следят, да не заподозрат, че криеш нещо от тях. Във всеки случай не и улична телефонна кабина.

Истината е, че това бе първото, което ми хрумна. Значи го зачеркваме.

— А чрез компютъра? — продължавах да пиша аз криволици на листа пред мен. Защо Оливие не отиде да се разходи за малко?

— Не ми се вижда достатъчно безопасно. Всеки идиот може да пробие защитата на един правителствен компютър, особено в служба по сигурността. Ще се наложи да въвеждаме многослоен код за защита, а нямаме време за това. Недалеч от офиса ти видях каубойски бар, на чиято табела пише „Без име“. Ще ти звънна там след петнайсетина минути.

— Имам среща с началника си след петнайсет минути — отбелязах. — Ще видя дали ще успя да…

В този момент Шушулката надникна през вратата на офиса ни.

— Бен, срещите ми приключиха малко по-рано. Чакам те в кабинета си, щом свършиш разговора. Трябва да обсъдим нещо много важно.

— Ясно — обади се Сам. — Трябва да вървиш. — Оливие последва Шушулката навън в коридора. — Ще звънна там, да речем, след около час. Ако все още си заета, ще се обаждам на всеки петнайсет минути, докато се свържем. И още нещо… Много съжалявам за всичко. — Линията прекъсна.

Оставих с разтреперани пръсти слушалката и се опитах да се изправя на омекналите си крака.

— Няма да си ни необходим на заседанието. Засега само Бен ще участва — обясняваше Шушулката на Оливие. — Ангажирам я за няколко седмици за един важен проект. Трябва да подадем рамо на Волфганг Хаузер от МААЕ.

След тези думи Шушулката затвори вратата и Оливие се строполи отчаяно на стола си.

— С какво, пророк Морони, заслужих това — простена той и изви нагоре очи, сякаш очакваше да види някъде на тавана своя пророк. След това ме стрелна гневно с очи. — Нали разбираш, че по този начин губя целогодишен бюджет за разноцветната зеленчукова паста от Северна Италия, както и за деликатния винен оцет с билки и подправки?

— Оливие, много съжалявам — потупах го по гърба, докато леко замаяна минавах покрай него.

Дявол да го вземе, денят се очертаваше доста напрегнат.

 

 

Институцията, в която работех в Айдахо, бе първата по рода си в света и се занимаваше с изследвания на ядрената безопасност. Изучавахме причините за нещастните случаи и пътищата за предотвратяването им.

Главният проблем, спечелил сериозна популярност напоследък, а именно управление на отпадъците, съвпадаше, по една случайност, с проекта, по който работехме с Оливие от пет години. Двамата отговаряхме за най-голямата база данни за идентифициране и управление на токсичните отпадъци, на опасните и трансурановите съединения, които се складираха или заравяха дълбоко в земята. Като пионери в тази област смятахме, че ни се полага при нас да се събират и всички крилати фрази, родили се в нашата област, като например: „Отпадъчните продукти на хората са нашия хляб.“

Нашата ниша с Оливие бе сравнително малка. Истинският „хляб“ на изследователската работа тук, в Айдахо, представляваха всевъзможните тестове на най-различни катастрофи и дефекти, които се случваха с реакторите. И макар да нямаше нищо изненадващо във факта, че Международната агенция за атомна енергия, която контролираше процесите в целия свят, е изпратила свой представител, а именно Волфганг Хаузер, за да сподели някои свои идеи по нашите проблеми, признавам, че онова, което Шушулката ми разказа за бъдещата ми мисия, доста ме изненада.

— Ариел, знаеш проблемите, които възникват в момента в Съветския съюз — бяха първите му думи, когато прекрачих прага на кабинета му.

— Ами… Да, естествено, чувам ги всяка вечер в новините в шест. На Горбачов му се налага да плати скъпо и прескъпо за това, че дава свобода на една държава, в която милиони са били хвърлени в затвора само защото си позволявали да водят разговор на чаша чай.

— От МААЕ се тревожат, че Съветският съюз може да загуби контрола си над някоя от републиките… и то завинаги. Което означава, че на тези места може да се стигне до голямо струпване на ядрено оръжие и материали, да не говорим за реакторите, на които те така държат и които са истински антики, особено системите им за контрол. Когато всичкото това попадне в ръцете на неподготвени провинциалисти, които няма какво да спечелят и нищо не губят, при липсата на контрол на централизирана власт, ще стане доста опасно.

— Така си е — съгласих се. — Какво мога да направя в тази посока?

Той отметна назад глава и се разсмя изненадващо сърдечно. Въпреки заслужената слава, която този човек имаше, трябва да призная, че не можех да не изпитвам към Пастор Оуен Дарт искрени и топли чувства. Жилав, рязък, бивш шампион на армията по бокс и ветеран от Виетнам, на неговото прорязано от бръчки сухо лице бе изписана истинската му природа. Висок почти колкото мен, той умееше да води битки и успяваше да се измъкне от много затруднени положения. За мой късмет, не бях успяла да застана на пътя му, което, за съжаление, бъдещите събития твърде скоро щяха да променят.

— Имаш предвид новата си задача ли? — попита той. — Ще оставя Волф Хаузер да те посвети. Ако знаех, че си се прибрала, щях да го задържа, за да се срещнете, но той замина и няма да е тук до края на седмицата. Съвсем между нас казано, искам да знаеш само, че ще го придружиш в пътуването му в Русия, което ще трае няколко седмици. Вече тече подготовката на вашето заминаване.

Как така в Русия? Не можех да се изнижа точно сега в Русия. Особено когато Сам току-що възкръсна от мъртвите и се чуди как да се измъкне от група мъжаги, появили се бог знае откъде, и се мотае някъде около паркинга на института ни, за да ми остави послания във вид на връвчици. В момента със Сам си мислим, че имаме проблем с комуникацията, а доколкото знам, в Съветския съюз дори нямат навсякъде телефони. Колкото и да ми харесваше идеята да попътувам насаме с привлекателния, миришещ на бор, доктор Волфганг Хаузер, знаех, че трябва да пресека всичко това, докато не е станало късно.

— Благодарна съм за предоставената възможност, сър — подхванах, — но честно казано, не виждам с какво мога да помогна в този проект. Никога не съм била в Русия, не говоря дори езика им. Не съм химик, нито физик, така че няма да разбера какво виждам дори проблемът да ме цапне по главата. Работата ми винаги е била свързана със сигурността — определяне и проследяване на онова, което други хора вече са открили и определили. Освен това казахте на Оливие Максфийлд, че задачата ще трае само няколко седмици и няма да ме отдели за дълго от общия ни проект.

Бях се задъхала от усилието да давам заден ход, но очевидно резултатът не беше постигнат.

— Не се тревожи — увери ме Шушулката твърде неуверено. — Ще измисля какво да кажа на Максфийлд, за да не се чуди прекалено защо не е включен в новата ти задача.

Искаше ми се да попитам каква е причината той да бъде държан настрани, но гласът на Шушулката бе придобил онази характерна интонация на безразличие, която той обикновено използваше за онези, за които вече е приготвил погребалната си реч. Освен това беше се и изправил, с което ми даваше знак, че сме приключили. Мраз полази костите ми при мисълта какво ме очаква.

— Работата е там — добави Шушулката пред самата врата, — че от МААЕ те избраха преди няколко месеца, на базата на досегашните ти резултати и на моята препоръка. Обсъжданията приключиха и решението е взето. И да ти кажа право, според мен не бива да изпускаш тази възможност. Тя е страхотна. И би трябвало ръка да ми целуваш за рамото, което ти дадох, за да я получиш.

Направо се люлеех от ударите, които от обяд този ден се сипеха върху мен. Той вече отваряше вратата пред мен, когато успях да изломотя:

— Дори нямам руска виза.

— Ще се уреди — невъзмутимо отсече Шушулката. — Ще я получиш от руското консулство в Ню Йорк.

Нямаше спасение. Добре че поне научих лошата новина преди тайния телефонен разговор със Сам. Дано той да измисли нещо… освен всичко останало, за което имаше да мисли… та да ме отърве от това пътуване.

— Между другото — добави Шушулката с далеч по-дружелюбен глас, когато вече щях да си вървя. — Разбрах, че причина за отсъствието ти миналата седмица е семейно погребение. Надявам се да не е някой твърде близък.

— По-близък, отколкото мога да изразя в този момент — отвърнах уклончиво и докоснах ръкава на Шушулката. — Благодаря все пак, че попитахте.

Докато се отдалечавах по коридора, хвърлих поглед на часовника си. Питах се дали мястото, от което Сам щеше да се обади, бе някъде наблизо. Влязох в кабинета си, за да си взема връхната дреха и да отида в каубойския бар „Без име“.

 

 

От дървената ламперия по стените на заведението миришеше на цигари и бира. Музикалният автомат бе пуснат и огласяше помещението с приятна музика. Пристигнах двайсет и пет минути по-рано и се настаних на маса колкото се може по-близо до телефона, поръчах си безалкохолен коктейл „Върджин Мери“ и зачаках. Най-сетне очакваният звън проехтя и аз тутакси скочих и грабнах слушалката.

— Ариел — с видимо облекчение въздъхна Сам отсреща, като разбра, че аз се обаждам. — Толкова много исках да се свържа с теб след погребението, за да ти обясня какво става. Преди всичко, кажи ми как си.

— Възстановявам се — отговорих. — Не знам да се смея ли, да плача ли, в истерия съм от щастие, че си жив, в същото време съм бясна от номера, който ни скрои, особено на мен. Защо трябваше да мина през този ад, така и не разбрах. Искам да ми дадеш честната си дума, че е било изключително наложително да се правиш на умрял. Кой друг знае за това освен мен?

— Никой — отвърна Сам. Гласът му ми се стори натегнат като струна. — Разбере ли се в по-широк кръг, сме изложени на огромна опасност.

— Как да разбирам това, бледолики? — опитах се да разведря малко атмосферата, цитирайки герой от любим и на двамата каубойски филм.

— Съвсем сериозно говоря, Ариел. Ти дори си в по-голяма опасност от мен. Толкова се тревожех дали ще се прибереш направо в Айдахо след погребението, дали няма да решиш да се отбиеш някъде и така да не успееш да получиш пакета. Когато открих, че телефонът ти се подслушва, а колата ти е претърсена, продължих да се моля да си била достатъчно разумна и да го прибереш на сигурно място…

До мен сервитьорката прибираше бакшиша си от една маса и повдигайки вежди, поиска да знае дали да повтори поръчката ми.

Поклатих отрицателно глава и продължих към Сам:

— Не те разбрах? — За съжаление добре бях разбрала и когато момичето се отдалечи достатъчно, с дрезгав шепот продължих: — Какъв пакет?

Отсреща настъпи злокобно мълчание. Усетих как там се трупа напрежение.

— Не ми казвай, че не си го получила — с потрепване в гласа попита Сам. — Само това не. Наложи се по спешност да се освободя от него малко преди погребението. Ти си единственият човек, на когото мога да имам пълно доверие. При първа възможност го пуснах по пощата с твоя адрес. Изпратих го с най-обикновена поща с надеждата, че на никой няма да му мине през ума, че ще пътува по възможно най-открития начин. Смятах, че щом пристигнеш, ще бъде в ръцете ти или ще те чака в местната поща. Не разбирам как е възможно… освен ако не си ходила още да си прибереш пощата.

— Мили боже, Сам — продължих да шепна. — Какво ми причиняваш? Какво си ми изпратил по пощата? Да не е моето „наследство“?

— Спомена ли някой за него по време на погребението? — започна и той да шепне, сякаш някой го подслушваше.

— Някой ли?!! — вече негодувах. — Прочетоха високо името ми в твоето завещание. Огъстъс и Грейс дадоха пресконференция! Репортери се опитват да се срещнат с мен по този повод! Чичо Лаф си е резервирал самолетен билет от Австрия. Това достатъчно ли е?

Усетих, че гърлото ме заболя от продължителното и енергично шепнене. Не можех да повярвам какво се случва. Къде отиде моят доскоро добре организиран и почти скучен живот? Разпадаше се на ситни парченца. Не можех да повярвам и че Сам е жив, а изпитвам желание да му извия врата.

— Ариел, моля те! — Сам вече звучеше все едно някой го скубе косъм по косъм. — Взе ли пощата си, или не? Сещаш ли се за някакво логично обяснение, заради което ти все още не си видяла този пакет?

Стомахът ми се сви. Не беше нужно кой знае колко интелигентност, за да се досетя, че вътре е бил ръкописът на Пандора. Ръкописът, към който всички проявяваха такъв голям интерес и заради който някой изпитва желание да ликвидира Сам.

— Забравих да предупредя да спрат пощата ми — обясних и долавяйки възмутената въздишка отсреща, додадох ядосана:

— Колкото и да е странно, бях разстроена от съобщението, че ме викат на погребението на близък човек. Какво толкова? Забравих.

— Ако през цялото време е стоял в пощенската ти кутия — все така шепнешком попита Сам, — къде може да е сега?

Къде, къде? Захвърлен на пода в дневната ми, след като събрах каквото можах от кишата. А и може би е заровен под някоя пряспа. Спомних си как, затъвайки в снега, хвърлих това, което бях извадила от пощенската кутия, под колата си.

— Когато късно снощи се прибрах, метнах пликовете и съобщенията на пода в къщи. Не съм преглеждала полученото и всичко трябва да си е там.

— Ако подслушвателното устройство е закачено на телефона ти преди да се прибереш, най-вероятно и домът ти е бил претърсен вече, и то не веднъж, но с положителност отново, след като си тръгнала за работа тази сутрин. Изобщо не се замислих на каква опасност те излагам, като ти го изпращам.

— Мило, наистина — отвърнах. — Напомня ми на играта с писма, когато не се ли отървеш от писмо, си прокълнат да те порази светкавица и си обречен на вечно проклятие.

— Ти наистина не разбираш — ще бъдем прокълнати. — Никога не бях чувала в гласа на Сам да звучи такова отчаяние. Той мълча няколко секунди, а когато се обади отново, сякаш гласът му идваше от дъното на стометров кладенец. — Ариел, изключително важно е този пакет да не попадне в погрешния човек. По-важно е от самите нас, по-важно от твоя или моя живот.

— Моля? — повиших глас. — Ти какво, съвсем ли изперка? Да не искаш да кажеш, че трябва да рискувам живота си за нещо, което дори не съм виждала? И за което дори не искам и да знам.

— То е част от теб и ти си част от него. — За първи път гласът отсреща звучеше раздразнено. — И колкото и да съжалявам, че те забърках в тази история, Ариел, не можем да върнем нещата назад. Ти единствена можеш да откриеш пакета и ти казвам, че трябва да го направиш. Не успееш ли, не само твоят и моят живот са изложени на риск. Можеш да ми вярваш.

Не знаех какво да правя. Единственото ми желание бе да се отърва от проблема. Да се завра под леглото и да засмуча палец. Въпреки това се постарах да се стегна.

— Добре, да започнем отначало. Как изглежда този твой пакет?

Явно и той се стараеше да си събере мислите, но най-сетне проговори за първи път със сухия глас на очевидно ядосан човек.

— С дебелината на някъде около два топа хартия.

— Доста обемисто. Това не може да влезе в моята пощенска кутия. — Нямаше никакво съмнение, че докато потъвах в дълбоката пряспа, не държах такъв пакет в ръка. — Има още едно обяснение. Пакетът още не е пристигнал.

— Това би ни дало известна отсрочка, но не за дълго — отбеляза мрачно Сам. — Възможно е да пристигне днес, а ти не си си у дома. Онези сигурно не те изпускат от очи.

Изгарях от желание да разбера кои са онези, но първо исках да уточня основните неща.

— Мога да поискам да спрат да ми носят пощата днес… — опитах се да предложа, но Сам не изчака да довърша.

— Прекалено подозрително. Вече са разбрали, че ще пристигне по пощата. И преди споменах, че според мен няма да дръзнат да те докоснат, докато не се уверят, че пакетът е в теб. Или вече са го пипнали, или знаят със сигурност, че всеки миг ще пристигне. Така че засега си в безопасност. Предлагам ти да се прибереш както обикновено и небрежно да си провериш кутията, както правиш това всеки ден, а аз ще се опитам да ти изпратя по някакъв начин съобщение. Но за да се подсигурим, ще ти позвъня на същия този телефон утре по същото време.

— Разбрано. Ако искаш да се свържеш с мен бързо, запомни имейл адреса ми: „абен, маймунско «а», нюксайт“. Можещ да шифроваш както искаш, но ми прати шифъра в отделен мейл. Да не забравя. Чичо Лаф лети от Австрия в края на тази седмица и ще се срещна с него в „Сън Вели Лодж“. Щял да ми разкаже историята на моето наследство.

— Ще бъде изключително интересно, след като идва от Лаф. Гледай да запомниш всичко. Баща ми винаги са стараеше да държи езика си зад зъбите стане ли дума за семейната история, също като твоят. Ако отседнеш в „Лодж“, може да пораздрусаме твоите наблюдатели. Ще се срещнем в планината, която и двамата добре познаваме.

— Прекрасно. Само че съквартирантът ми и котката също ще бъдат с мен — побързах да го предупредя. — Все ще измислим нещо, стига да доживеем дотогава. И знаеш ли… Радвам се, че си налице. — Изпитвах голямо нежелание да прекъсна разговора, макар че сервитьорката отново бе доближила моята маса и очевидно трябваше да прекъсна за малко връзката.

— И аз също, фукличке — рече Сам. — Светло се надявам и двамата да сме налице още дълги години. И отново, скъпа моя… Моля те да ми простиш. Нямах друг изход.

— Времето ще покаже — отговорих.

Искрено се молех да имам достатъчно от това време. Поне толкова, че да се доберем до така гибелните писания на Пандора.

 

 

Оливие трябваше да остане до късно, за да навакса отсъствието си през почивните дни, ето защо се отбих да напазарувам нещо за вечеря за мен и за Язон. Беше вече тъмно, когато стигнах дома си, луната надничаше от време на време иззад облаците, а и снегът бе почистен достатъчно, та лесно намирах пътя. Когато излязох навън от колата, посипах още малко сол и пясък и успях да я доближа достатъчно близо до входа. Първото, което направих, след като отворих вратата на къщата, бе да пусна Язон навън, за да пробва снега.

Оставих покупките в кухнята и с колкото се може по-небрежна походка отидох да прибера пощата от кутията навън. Думите на Сам да се държа естествено още ехтяха в съзнанието ми, въпреки че сърцето ми биеше учестено. Разсеяно наблюдавах как Язон подскача по заледената повърхност на преспите на стръмната морава.

Когато бръкнах с длан в кутията, облак закри лунния лик и настъпи почти пълен мрак, но нямах нужда от кой знае каква светлина, за да разбера, че голям плик няма вътре. Сърцето ми се сви. Това означаваше още един изпълнен с напрежение ден и след него още един и още един, когато не само моят, но и животът на Сам щеше да е поставен на карта. Само че нещата щяха да са по-зле отсега, защото до днес следобед живеех в блажено неведение.

В този миг лъч освети съзнанието ми. Стана ми ясно какво се бе случило.

Никой не беше взел прескъпия пакет на Сам. Той просто никога не бе попадал в кутията! Тя бе далеч по-малка и тясна от един пакет хартия. И тъй като снегът бе толкова дълбок, че никой не можеше да стигне до входната врата, в което сама се убедих предишната нощ, това означаваше, че пощальонът не е имал никакъв шанс да се добере до нея, а и защо да го прави, след като пакетът така и така не може да се побере. В такъв случай трябва да е оставил жълто листче — специален формуляр, с който ме уведомява, че за мен има пратка, която трябва да отида да прибера в работното време на пощенската станция.

Които и да бяха „професионалистите“ на Сам, не вярвам да са толкова глупави, че да стоят на открития път в провинциален район като този, където всеки познава съседите си, и да чакат сгоден момент да преровят една открита пощенска кутия за жълтото листче на пощенския раздавач, особено при отсъствие на индикация, че пратката е препоръчана.

Дори някой да бе намерил въпросното жълто листче, дали щеше да дръзне да поиска пратката от станцията? При толкова малък град рискът да поискаш чужда поща е прекалено голям, защото не само можеше да повдигнеш твърде много въпроси, но и едва ли щеше да получиш исканото. Ние от Айдахо сме по принцип подозрителни към непознати. Ако наистина жълтото листче бе оставено в кутията, то най-вероятно е някъде сред мократа купчина пликове и рекламни листовки вътре вкъщи, където „професионалистите“ са можели да го открият, ако са търсили днес следобед. Дори да не го намерех тази вечер, утре рано сутринта, преди работа, щях да получа пакета, все едно дали нося съобщението, или не.

Запътих се към входа на къщата с днешната поща с намерението да прегледам внимателно всичко, което се бе получило през седмицата на моето отсъствие. Бях все още на пътеката, когато за кратко облаците се разсеяха и обилна лунна светлина обля заснежената морава. Така успях да видя Язон, кацнал на върха на една пряспа, да побутва нещо с лапа. Започнах да го викам да се прибираме за вечеря. Наближих и с изумление забелязах, че листчето, с което си играе, е почти зарито в снега жълто парче хартия.

Виждаше се ясно и категорично, но беше недостижимо за мен. Заледената покривка на снега можеше да издържи едно коте, но мен — здраво момиче от ядрена централа — едва ли. Щях да пропадна и да повторя снощния експеримент с потъването. Нямаше да се получи дори да си сложех ските. Ако някой ме наблюдаваше, подобно действие щеше да е още по-красноречиво какво правя, от шмугването в телефонни будки. Сам нямаше да го одобри.

Имаше само един изход, и то в случай че талантът на Язон да донася предмети не се свежда единствено до червената му гумена топка.

— Язон, донеси — прошепнах и приклякайки на пътеката, протегнах ръка към него.

Котаракът ме изгледа и помръдна дружелюбно с опашка. Облаците покриха отново луната и всичко потъна за пореден път в мрак. Виждах тъмния силует на Язон на фона на белия сняг, но ъгълчето на листа вече се губеше. Молех се в играта си да не го е зарил със сняг, в такъв случай доста щях да поровя, докато го открия. Още по-малко щеше да е „небрежно“, както Сам ме бе посъветвал. Идеята щеше да е още по-неподходяща и от варианта със ските.

— Хайде, Язон — по-високо подканих животното, питайки се дали хората, които ме следяха, бяха в гората зад гърба ми.

Изправих се, като се стараех да се държа като обикновена жена, която вика обикновената си котка да се прибира за вечеря, и продължих бавно по пътеката, за да не бия на очи. А и Язон би станал подозрителен, ако започна да се държа прекалено нормално. Свикнал бе на твърде нестандартното поведение на заобикалящите го. И въпреки това той разбра какво се иска от него. Преди да стигна задната врата, усетих как се отрива в ботуша ми, както правеше, когато искаше да го вдигна. Наведох се в непрогледния мрак, свалих ръкавиците си и вдигнах муцунката на Язон с надеждата да усетя с пръсти онова, което не виждах в тъмнината — от устата му стърчеше ъгълче жълта хартия.

Слава богу, помислих си аз. Предпочитах да не мисля какво ще следва от намирането на това съобщение. Сърцето ми тупаше развълнувано, докато измъквах хартията с разтреперени пръсти.

— Добро коте — прошепнах само и погалих Язон по главата, а той измърка в отговор.

В този момент мощна светлина заля пътеката за коли пред къщата и ме заслепи. Замръзнах на място и заприличах на уловен от нощни ловци заек. Изплаших се. Нямах представа чии са силните фарове, които приближават. Все пак за части от секундата съобразих да пъхна жълтото листче в ръкава на кожуха си.

С мощен рев на мотора непознатата кола навлизаше в алеята и не ми даваше никаква възможност за бягство. Само след миг светлините угаснаха и моторът замлъкна. Всичко потъна в мрак и аз отново не виждах нищо. Чу се звук от отваряне на врата последван от затръшване и в ушите ми проехтя гласът на Оливие със сочния квебекски акцент:

— Същински Джемини Крикети^[2] сте вие двамата. Не ви ли омръзна да играете в снега?

— Какво е това чудовище? — провикнах се в мрака. — Изкара ми акъла!

— Аз ли? — отвърна Оливие. — Горивото в моята таратайка беше замръзнало, когато напуснах офиса. Явно температурата е паднала повече, отколкото очаквах. Лари от програмистите ми отстъпи пикапа си до утре. Закарах го до тях в града и ето ме тук.

Щеше ми се да го попитам как така не съм чула наближаването на мощната машина по самотния и тих път дотук, но изпитвах такова голямо облекчение, че е той, а не бандата шпиони убийци, които очаквах, че щом доближи достатъчно близо, го прегърнах и двамата се прибрахме вътре.

— Имам обаче само една пържола — обясних на площадката, където стълбите към неговия и моя апартамент се разделяха. — Реших, че ще хапнеш нещо набързо в офиса.

— Не се тревожи — махна той с ръка. — Още съм сит от обилната закуска тази сутрин и не ми се мисли за ядене. Ако ти и твоят аргонавт нямате нищо против да вечеряте без мен, предпочитам да си легна. Предполагам един здрав сън ще направи необходимото чудо.

До нас достигна дрънченето на моя телефон. Оливие само повдигна изненадано вежда. Рядко ме търсеха толкова много.

— Надявам се на този телефон да не му стане навик — отбелязах. — Започвам да се замислям дали да не си взема телефонен секретар.

Разделихме се и изтичах по стълбите надолу. На шестото позвъняване вече бях до апарата.

— Ариел Бен? — извиси въпросително глас жената отсреща с подчертан акцент на човек от източните райони на страната. — Обажда се Хелена Вурхер-Льоблан от „Уошингтън Поуст“. — Божичко! Това със сигурност бе псевдоним. Никога не съм харесвала жените журналистки. Струват ми се прекалено нападателни. — Много се надявам, че няма да ми се разсърдите, че ви безпокоя в този момент на скръб, но се опитахме няколко пъти да се свържем с вас и на работното ви място, а от семейството ви ми дадоха този телефон. Увериха ме, че едва ли ще имате нещо против да ми отделите няколко минути. Удобно ли е да говорим сега?

— Толкова удобно, колкото и всеки друг път — въздъхнах тежко.

Усещах, че главата ме боли, вероятно в резултат на честите спирания на сърцето този следобед. Пържолата ми се стопляше, къщата — изстиваше, а в ръкава ми се гушеше жълто парче хартия, което пареше почти колкото нобелий^[3], но с период на полуразпад далеч по-дълъг от този на моя живот, който щеше да приключи много по-рано от този на листчето, ако не се размърдам малко в правилната посока. Сега пък интервю за „Ушингтън Поуст“. Какво толкова?

— Какво бихте искали да знаете, госпожице… Льоблан? — опитах се да съм любезна, докато измъквах от ръкава си листчето, което Язон ми бе донесъл. Хвърлих един бегъл поглед и видях на него ясно изписан пощенския код на Сан Франциско. В едно от квадратчетата бе написано: „Пакет, твърде голям за пощенската кутия.“

Приседнах на кожения си диван и свалих палтото, а листчето пъхнах в задния джоб на панталоните си. Залових се да стъквам огъня в камината, където обикновено приготвях вечерята си. Язон скочи на полицата и се опита да ме близне по лицето, но аз го пернах леко по муцуната. Имах време да се попитам дори кой ли лежеше в металния ковчег, който погребахме. Дали пък не бяха сложили вътре просто някакъв камък или парче метал?

— Покойният ви братовчед трябва да е бил много смел човек — долових част от тирадата на журналистката, която очевидно се опитваше да ме подтикне към откровения.

— Точно сега не се чувствам готова да обсъждам братовчед си — прекъснах я и хвърлих една-две цепеници върху изстиналата пепел. — Защо е този интерес към мен и семейството ми? Не си спомням някой да ми го е обяснил досега.

— Госпожице Бен… Ариел… Нали може да се обръщам към вас на малко име? Сигурно си давате сметка, че няколко поколения наред в семейството ви са се раждали личности с много таланти… — и алчност, щеше ми се да добавя, но тя намери по-дипломатична формулировка — …и значително влияние в социалната, икономическата и културната сфера. Въпреки това никой досега не е направил един по-обстоен преглед на това семейство, което…

— Значи ли това, че „Уошингтън Поуст“ се готви за проучване на семейството ми? — прекъснах я. Ама че майтап. — Искате да кажете нещо като поредиците в неделните притурки ли?

Веселият й смях звънна в ухото ми. После, досетила се, че съм в „момент на скръб“, тя бързо добави:

— Не, разбира се. Ще говоря направо, може ли?

Естествено, и то колкото се може по-скоро. И двете знаехме какво я интересува, затова отговорих простичко:

— Да.

— Искаме да знаем нещо повече за ръкописите, естествено. Вестникът желае да получи ексклузивно право за публикуването им. Разбира се, готови сме да платим сериозна сума за това. Но нямаме намерение да участваме във война на наддаването.

Как го каза само! Война на наддаването!

— За кои ръкописи говорите? — невинно попитах. Нека да се потруди малко.

Докоснах джоба с жълтия пощенски формуляр и затворих очи. Драснах клечка кибрит и си помислих колко прост щеше да стане животът ми, ако изпусна формуляра в пламъците. Въпросът на госпожица Хелена ме върна бързо към реалността.

— За писмата и дневниците на Зоуи Бен. Мислех, че близките ви са говорили с вас.

— Зоуи Бен ли? — не вярвах на ушите си. И в най-мрачните си мисли не бях стигала дотам. — Тя какво общо има с това?

— Не допускам, че не сте наясно с това, какво наследявате, госпожице Бен. — Нападателната й интонация бързо премина в изумление.

— Защо не ми обясните? — предложих.

Постарах се да съсредоточа вниманието си към това, което тя се готвеше да сподели с мен. Много беше изписано за скандалната личност на моята леля Зоуи — полусестра на баща ми, известна като черната овца на семейството. Автор на повечето материали в пресата бе самата тя. Но за първи път чувах, че е писала и писма и дневници. Какво ли можеше да е сътворила още Зоуи като допълнение към и без това достатъчно възмутителните си постъпки, добили популярност в целия свят.

— Бях на пресконференцията в Сан Франциско, госпожице Бен — пое си дълбоко въздух Хелена. — Там чух, че като единствена наследница на покойния ви братовчед Самюъл Бен, получавате имуществото, което той самият е наследил от баба ви — прочутата оперна певица Пандора Бен, и от чичо ви, минният магнат Ърнест Бен. Когато някой от колегите запита за ръкописите, и баща ви, и изпълнителят на завещанието, господин Ейбрахамс, бяха единодушни, че това включва не само кореспонденцията на Пандора Бен със световноизвестни личности и с нейни близки, но и писмата на доведената й дъщеря Зоуи, прочутата… — Проститутка? Думата се въртеше на езика ми, но жената довърши: — …танцьорка.

Както много пъти съм казвала, отношенията в моето семейство са доста объркани.

— По всички личи, Хелена — обадих се, — че след като сте научили толкова много на тази пресконференция, на която аз, за нещастие, нямах възможност да присъствам, трябва и да сте чули къде се намират тези толкова важни ръкописи. — Със сигурност за тях не стана дума при четенето на завещанието.

— Тъкмо за това бързам да ви се обадя. Времето е от огромно значение в такива случаи. Според изпълнителя на завещанието, в случай на смърт на вашия братовчед, цялото му движимо и недвижимо имущество влиза във ваше владение до седмица след отваряне на завещанието.

По дяволите! Животът ми е изложен на риск, чувствах се притисната до стената и всичко това благодарение единствено на моя скъп побратим Сам.

 

 

Не беше чак толкова трудно да описвам връзките на членовете на семейството ми с околния свят. Но това винаги е било дяволски неприятна задача. Дядо ми Йероним Бен, холандски емигрант в Южна Африка, се оженил два пъти. Първо за богатата вдовица Ермионе, със смесен произход, известен като африканер, която вече имала един син Лафкадио, когото дядо Йероним осиновил и му дал презимето си. От този брак се родили още две деца — чичо ми Ърнест, роден в Южна Африка, и леля ми Зоуи, която се родила във Виена, където семейството се преместило да живее в началото на века. Следователно тези две деца са брат и сестра по майчина линия.

Историята разказва, че когато Ермионе се разболяла във Виена, а децата били все още малки, тя помолила дядо ми да наеме студентка от Виенската консерватория, която да се грижи за децата и в същото време да им преподава уроци по музика. След смъртта на Ермионе младата жена, на име Пандора, бързо заела нейното място. Така тя станала втората жена на дядо ми, майка на баща ми Огъстъс. Не след дълго тя ги напуска, избягва с чичо ми Лаф и става най-известната оперна певица в тогавашна Виена на постсецесиона.

И сякаш за да се заплетат още повече отношенията, следва историята на черната овца в семейството, леля Зоуи. Тя на практика не познавала болнавата си майка, още по-малко вечно заетия си баща, и била отгледана от Пандора, която пък да вземе да избяга с Лаф и по този начин се стига до прочутия „семеен разкол“. Бурният живот на Зоуи, прочула се като най-успялата жена с леко поведение като Кралицата на нощта, поела пътя на Лола Монтес, налага по-подробно описание.

Това, което сега най-много исках да разбера, беше какво знаеше чичо Лаф, превърнал се в ключова фигура в семейната драма, за ръкописите, които бях наследила; чии бяха те всъщност — на Пандора или на Зоуи? И каква беше тяхната роля за цялостната картина? Надявах се малко по малко да събера тази информация в дните в края на седмицата. Стига да доживеех дотогава.

Очевидно е, че Сам също знае много повече от това, което успя да ми каже по телефона. Но защо някакви стари писма и дневници „парят“ толкова, че да искаш да се отървеш час по-скоро от тях, защо баща ми подхвърли, че са шифровани, нещо, което никой друг не споменава, и защо Сам ще инсценира собствената си смърт с помощта на правителството на САЩ и ще ме определи за своя единствена наследница, което пък се съобщава на пресконференция. Това, последното, ме изпълваше с безсилен гняв. Засега обаче, тъй като нямаше как да говоря с него до следобеда на следващия ден, когато беше уговорката ни да се чуем по телефона на каубойския бар, трябваше да измисля как да успея да остана жива.

На първо място приключих разговора с Хелена — известна звезда в разследващата журналистика за „Поуст“, която успя да ми каже далеч повече неща, отколкото аз на нея, с обещанието тя да е първата, на която ще съобщя, когато получа ръкописите.

Следващата ми стъпка, от критично значение с оглед на събитията през следващите няколко дни, бе да реша дали да оставя ръкописите в пощенския клон още известно време на спокойствие в тяхната анонимност, или да прибера пакета и да се помъча да измисля какво да правя с него, докато го предам обратно на Сам. Той определено заслужаваше да си получи този „горещ картоф“. Все едно какво бе съдържанието му, засега нямах никакво желание да разбера. Според мен най-добре бе да си стоя в неведение. Каква глупачка трябва да съм била и да си мисля, че бих могла да се скрия в Айдахо и да си остана зарита под земята като картофите, с които този щат се гордееше.

Преди да си легна, свалих лекото като перце плетено одеяло „ловец на сънища“ от мястото над леглото ми и го прибрах в едно от чекмеджетата. Бях решила, че ако заспивайки, мисля за проблемите си, подсъзнанието ми ще ме изведе от лабиринта на кошмарите, в който се бе превърнал животът ми.

 

 

Събудих се призори, изплашена и изпотена.

Сънувах, че тичам по някакъв стръмен склон, толкова стръмен, че се наложи да лазя на четири крака сред гъсти, ниски храсталаци. Усещах, че ме гони огромно кръвожадно животно, чийто горещ дъх и потракващи зъби чувствах на гърба си. Между клоните виждах, че много близо пред мен е открита морава, в дъното на която се виждаше зид на стена. Дали щях да съм достатъчно бърза, за да се покатеря върху нея и така да се спася. Направих поредно усилие, пренебрегвайки болката в дробовете. Претичах през тревата и скочих на зида.

В този миг се събудих и седнах в леглото с изпънат гръб. Язон, който не само се бе пъхнал в леглото, но и бе успял да се просне под мен и под топлата възглавница, се бе опънал настрани и лежеше със здраво стиснати очи. Краката му обаче се мърдаха, все едно тича, за да избяга от нещо страшно. Разсмях се от все сърце.

— Събуди се, Язон — изрекох на глас и го раздрусах, докато той отвори очи. Колко объркан трябва да си, за да започнеш да сънуваш съня на котката си?

Поне събуждайки се, знаех, че решението е взето. Ще прибера пакета от пощата. Наистина нямах друг избор. Никога нямаше да си простя, ако отлагайки с един ден, проклетото нещо се загубеше. Друг въпрос бе къде щях да го скрия. Офисът ми не бе достатъчно сигурно място — по цял ден някой влизаше и излизаше. А и докато не видех всъщност колко голям е този пакет, не знаех какво скривалище точно търсех — чекмедже или куфарче, — след като не беше успял да влезе в пощенската кутия.

 

 

Когато излязох навън, с облекчение забелязах, че поне огромният пикап, взет от Оливие назаем, не е запречил повече пътя, така че можех да изкарам колата си на заден ход, без да рискувам да пропадна в канавката. Вероятно се бяха разбрали с програмиста Лари да отиде да го вземе много рано тази сутрин.

Паркирах пред пощата десет минути след началото на работния ден. Наблизо не се виждаше никаква друга кола. Кимнах за поздрав на служителя, който посипваше пътеката пред входа с каменна сол. Кръвта в сърцето и главата ми пулсираха с такава мощ, сякаш ехтяха в латиноамерикански ритми тимпани в ушите ми. Защо се тревожех толкова много? Тук никой не можеше да има и най-малка представа какво е съдържанието на пакета, който се канех да взема.

Приближих отвора на гишето и подадох на Джордж — пощенския служител — жълтото листче. Той отиде в склада отзад и се върна с обемист пакет, доста по-голям от обикновен топ хартия, увит в кафява опаковка и пристегнат с връв.

— Съжалявам, че трябваше да дойдете чак дотук, за да си го вземете, госпожице Бен — рече Джордж и раздалечените му зъби се белнаха, докато подаваше пакета. — С радост щях да го предам и на онзи човек, който изпратихте преди малко — почеса се той по главата, — но той каза, че сте си загубила съобщението. Обясних му, че или трябва да дойдете лично, или да изпратите подписана от вас бележка. Виждам обаче, че сте открили съобщението.

Стоях онемяла, сякаш бях попаднала в стъклен буркан. Стисках безмълвно пакета, а Джордж ме гледаше така, сякаш се готвеше да изтича да ми донесе чаша вода или да повее с нещо пред лицето ми, за да дойда на себе си.

— Да, разбирам — успях да промълвя немощно. — И без това минавах насам. — Зареях поглед в помещението, търсейки подходящ начин да задам въпроса, чийто отговор много ме вълнуваше. Тръгнах към изхода и едва пред вратата се сетих. — Между другото, бях помолила няколко души да минат да вземат пратката, ако имат път насам. Кой всъщност дойде, за да кажа на останалите да не си правят труда?

Очаквах човекът да каже „не го познавам“ или „отскоро е в града“, но онова, което чух, накара кръвта да замръзне във вените ми.

— Ами… Господин Максфийлд, вашият хазяин. На един и същ адрес сте, нали? Затуй ми беше неудобно да му откажа. Но правилата са си правила.

Оливие, значи! Стомахът ми се сви на топка. В съзнанието ми изникнаха високите фарове на снощното чудовище и празната алея тази сутрин. Изкривих лице в нещо като усмивка към Джордж и напуснах помещението. Като на сън стигнах колата си и седнах отпред с пакета върху коленете.

— И за всичко си виновен ти! — промълвих с негодувание.

Знаех колко е глупаво, но трябваше да си го изкарам на нещо, преди да отворя жабката и да измъкна ловджийския нож с кокалена дръжка, който държах там за всеки случай. Срязах с едно движение връвта и разкъсах пакета. Исках да знам поне естеството на отровата, преди да я погълна. Когато видях първата страница, се разсмях.

Видях знаци на език, който не познавах. Дори не приличаха на букви, макар да бях виждала някъде такива. Прелистих останалото като колода карти — близо хиляда страници, изпълнени с един и същи почерк и с едно и също черно мастило знаци от пръчици, кръгчета и тук-там точки, които приличаха на танцуващи фигури, нещо като символите, които индианците рисуват върху вигвамите си. На какво ми приличаха?

Не мина много и се сетих. Бях виждала такива знаци в едно гробище в Ирландия, където Джързи ме бе завела да посетим прадедите й. Това бяха руни: езикът на древните тевтонци, живели някога в Северна Европа. Проклетият ръкопис бе написан на език, мъртъв вече хиляди години.

В момента, в който ме осени прозрението, с крайчеца на окото си забелязах, че някаква тъмна фигура се движи през паркинга към моята кола. Вдигнах очи и забелязах Оливие, който прекосяваше посипаната със ситни камъчета и сол пътека. Пуснах пакета на седалката до мен, където листовете се поразсипаха и няколко се плъзнаха дори долу на пода. Трескаво пъхах ключа за запалване на мотора в отверстието, но ръката ми така трепереше от вълнение, че няколко пъти пропуснах дупката. С лакът блъснах копчето за заключване на всички врати.

Оливие сграбчи дръжката на вратата и очевидно се опитваше да ми каже нещо, защото устните му се движеха енергично. Не му обърнах никакво внимание и бързо включих на скорост. Колата отскочи напред и повлече Оливие, най-сетне той се отказа и пусна дръжката. Преди да изляза на улицата, хвърлих последен поглед към него и видях, че той не откъсваше очи от листовете на седалката до мен.

Сега, когато вече бях на улицата, знаех, че Оливие преследва ръкописите и дори знае, че са в мен и че съм в истерия. Шансовете да скрия всичките тези листове някъде в града бяха нищожни. Имах една-единствена възможност — да напусна града и да търся друго място. Но къде?

Моят хазяин знаеше също, че имам среща с чичо ми в Сън Вели в края на седмицата, затова мястото беше неподходящо — твърде много щеше да бие на очи. Спешно трябваше да реша в каква посока да поема, защото той можеше да отиде да вземе колата си и да ме последва. Най-неподходящо бе да ме спипат с ръкописите в колата.

Нямах много време, а нищо не ми хрумваше. С максимална скорост се носех по пътя към Суон Вели, прохода Тетън и Джаксън Хоул.