Катрин Невил
Магическият кръг (10)

Завръщането

Фу / Завръщане

Хексаграм 24

Времето на мрака е отминало. Със зимното слънцестоене настъпва тържество на светлината. Обрат нагоре следва всеки период на упадък. Прогонената доскоро светлина се връща с нова сила. Отново започва движение, но то не е предизвикано отвън… Завръщането е заложено в природата на нещата. Движението става на цикли и колелото се затваря. Всичко се завърта и идва в определения момент.

Рихард Вилхелм,

Ай Чинг

Колкото повече знае човек, толкова повече разбира, че всичко се върти в цикъл.

Йохан Волфганг Гьоте

Повече от час стоях в горещия басейн, но все още бях разстроена. От връзките на хората от семейството ми с националсоциалистите, като добавим дядото бур със склонност на изнасилвач, да не говорим за очарователната беловласа леля Зоуи в Париж, стигнала с танците си до сърцето на Адолф Хитлер… Историята на моето семейство все повече заприличваше на онова, с което се занимавах: закопани в продължение на половин век вещества, които започват да пробиват пътя си навън от затвореното пространство, в което някой смяташе, че добре ги е скрил.

Най-сетне Лаф излезе от басейна за следобедната си дрямка и аз също реших да се прибера в стаята си. Имах нужда да остана известно време сама, за да събера мислите си.

Знаех, че моят братовчед и кръвен брат е инсценирал смъртта си и остави мен като изкупителна жертва, а сега вече излизаше, че го е направил, използвайки ръкописа, ревностно пазен от собствения му баща — Ърнест, и баба ми Пандора, ръкописът, който баща ми и втората ми майка с помощта на журналистите смятаха да задигнат и да публикуват, за да спечелят от това. И макар да нямах представа какво съдържа този документ, безсъмнено страниците, които бях разпръснала в Инструкциите на Министерството на отбраната на САЩ миналата вечер, бяха изпратени от Сам.

Бях изхвърлила опаковката от кафява хартия, така че нямаше начин да разгледам марките или пощенското клеймо, но щом Лаф спомена за документа, в съзнанието ми изникна малкото жълто листче, което Язон ми донесе, и пощенският код на изпращача, започващ с 94, сигурен знак, че пратката е пусната в Сан Франциско. Ето защо твърдението на Волфганг Хаузер, че го е изпратил на моя адрес от Айдахо си беше измислица, както вероятно и всичко, което ми наговори.

Едва се сдържах да не се сритам за глупостта да се оставя да бъда измамена от поредната красива физиономия и се зарекох, че дори да се намеси лавина, втори път няма да се поддам. Вероятно бе прекалено късно, за да поправя щетите от своята слабост. Волфганг бе прекарал насаме с ръкописа цялата нощ, в която аз дълбоко спях, и нямаше начин да разбера дали го е разгледал, или снимал, или направил някакво копие. Излизаше, че независимо от усилията си, бях се озовала в началото на кръга, там, където бях преди седмица — между Сцила и Харибда — на твърда скала.

Щом отворих вратата на хотелската си стая, се сетих за горкия Язон. Седеше в средата на огромното легло с най-гневното изражение, на което бе способен.

— Йои — бе звукът, отронил се от гърлото му, изразяващ целия гняв, на който са способни котките.

Знаех, естествено, каква е причината за възмущението му. Макар да бях оставила предостатъчно храна, бях си позволила да отида до басейн без него. Издайническата миризма на хлор, с който дезинфекцират водата в басейните, очевидно бе достатъчно силна.

— Добре де — поисках да се сдобрим, — какво ще кажеш за една вана.

Наместо да се спусне към вратата на банята, нещо обичайно при звука на думата „вана“, той се насочи към краката ми и по пътя вдигна парче розова хартия, която почти бях настъпила — много добър ставаше във вдигането на листчета този котарак. Опря предните си лапи на коляното ми и вирна нагоре муцунка със стиснатото между зъбите розово листче.

Някой очевидно бе пъхнал под вратата съобщение. Прочетох го и сърцето ми се обърна.

„До Ариел Бен

От господин Соломон

Съжалявам, но няма да мога да присъствам на планирания обяд. За да уговорим друго време и място, моля обади се на телефон (214) 178–0217.“

Прекрасно, няма що. Сам променяше плановете за среща по обяд. А и този телефонен номер… Видя ми се напълно фалшив.

За трети път той споменаваше цар Соломон, чийто библейски стихове все още не бях имала време да прегледам внимателно за някакво скрито послание. Тази бележка обаче говореше за промяна в плана в последния момент, а не за план за разшифроване. А Сам с право беше предположил, особено след снощните ми занимания с декодирането, че името, което бе използвал, трябва да ме насочи към нещо, което за страничен човек не бе така очевидно: „телефонният номер“ на господин Соломон бе информация, свързана с „Песен на песните“.

Отворих с въздишка чантата си, измъкнах Библията, която носех със себе си, и влязох в банята, където запуших ваната и пуснах водата за Язон. Докато чаках, хвърлих поглед върху бележката и отворих томчето на „Песен на песните“, където пощенският код 214 можеше да означава Глава 2, стих 14:

Гълъбице моя в скални проломи под каменни заслони! Покажи ми лицето си, дай ми да чуя гласа ти, защото гласът ти е сладък и лицето приятно.

Сам никога нямаше да успее да види „лицето ми приятно“, нито да чуе „гласът ми сладък“, ако не дадеше малко по-конкретни насоки. Всъщност даваше ми ги: Глава 1, стих 7–8. Там младото момиче, онова с привлекателния пъп, кани своя възлюбен да обядват заедно на следващия ден и той й обяснява как да го намери:

Кажи ми ти, когото обича душата ми: де пасеш? де пладнуваш? Защо да съм като скитница край сградата на твоите другари?

 

Ако не знаеш това, о, най-хубава между жените то върви си подир овцете и си паси яретата покрай пастирските шатри.

Така, да помисля малко! Не бях чувала за място в тези планини, което да съдържа дума или знак за овчари и овчарки, за кози или други домашни животни. Но има една ливада надолу по пътя, наричана Пасището, където през лятото издигаха увеселителни палатки, свиреше музика, а през зимата там се разхождаха любители на пързаляне по девствен сняг — сравнително равно, широко пространство, напълно достъпно от пътя. Значи това щеше да е новото място за среща.

Доста странно ми се видя, че Сам предлага да отменим предишния толкова сложен сценарий, с място, което се виждаше от всички страни, при това непосредствено до главния път. Изненадата ми трая само до следващото указание, което открих в Глава 2, стих 17:

Докле денят лъха прохлада и бягат сенките, върни се, мой мили, и бъди като сърне, или като млад елен по планински скали.

Докле денят лъха прохлада значи на зазоряване? Можех да разбера защо срещата по обяд му се е видяла рискована, поради това, че за да стигнеш дотам, има опасност да бъдеш видян, и то не еднократно, но не разбирам как щях да изляза от хотела незабелязано преди зори, ще шофирам до Пасището, където ще измъкна ските си от колата и ще започна да се пързалям небрежно в сутрешния мрак? Съмненията ми, че Сам е започнал да губи здравия си разум, ставаха все по-сериозни.

За моя радост всички от компанията ни пожелаха да си легнат рано тази вечер. Оливие, вдъхновен от това, че Бамби е толкова добра скиорка, бе надминал себе си и я бе водил до всички писти в околността, означени с черен ромб. Прибра се напълно изтощен, тъй като това си беше истинска спортна атака, с каквато той не беше свикнал.

Бамби бе прекарала целия ден навън и задължителните два часа упражнения с музикалния инструмент успя да направи едва преди вечеря. Управата на хотела ни допусна в Слънчевата зала, където имаше пиано. Криво-ляво се справих с акомпанимента на малките пиеси от Шуберт и Моцарт, които някога бях свирила и не бях успяла да забравя напълно, в компанията на Волга Драгонов, който старателно обръщаше страниците. Лаф често присвиваше възмутено очи от несръчното ми изпълнение, но свири безупречно както винаги. Най-голяма изненада за мен и Оливие бе виртуозното изпълнение на Бамби. Трябваше да призная, че не ставаше дума само за това колко добре обгръща с бедрата си виолончелото. Попитах се дори дали да не ревизирам първото си впечатление.

Когато всички се отправихме към ресторанта за вечеря, балконът пред залата бе пълен с гости на хотела, които бурно аплодираха изпълнителите, наобиколиха Лаф и го затрупаха с поздравления и молби за автографи, като подаваха каквото имаха подръка — меню от ресторанта, хотелски плик или дори билет за лифт.

— Знаеш ли, Гаврошче — обърна се чичо ми към мен, след като възгласите стихнаха и почитателите му се оттеглиха един по един, — смятам да оставя вас младите и да вечерям в стаята си. Не съм това, което бях, и тялото ми се бунтува срещу дългото пътуване от Виена. Ще се видим утре сутринта на закуска и тогава може да ти разкажа още някои подробности.

— Разбира се, чичо Лаф — отвърнах, като се питах дали ще мога да понеса още нови разкрития. — Само нека да не е прекалено рано. Може отново да го направим като днес — късна закуска. Трябва да свърша някои неща сутринта — като например да се помотая към едно пасище в пет сутринта, довърших наум.

Бамби отклони поканата да се присъедини към мен и Оливие и заедно с Лаф и Волга се отправи към стаята си. За моя огромна изненада Оливие също поиска да се оттегли, след като ми се поклони в знак на извинение.

— Признавам — отбеляза той, — тялото ми определено се бунтува срещу дългото катерене днес следобед. Всичко ме боли. Мисля да се отпусна в топлия басейн и след това да си поръчам гореща супа в леглото.

Хвърлих поглед към часовника си и видях, че наближава десет, ето защо реших и аз да се прибера при Язон.

Към единайсет двамата с него си разделихме порция спагети с морски дарове и чесново хлебче, изслушахме прогнозата за времето на следващия ден, от която разбрахме, че утрото ще настъпи в шест и половина, и вече под завивките се канех да загася лампата, поприспана от донесената с вечерята чаша вино.

Неочаквано Язон наостри уши и се изправи в гнездото, което си беше направил във втората възглавница. Отправи поглед към вратата, сякаш някой се канеше да влезе. Обърна очи към мен, но аз не чух нищо. Котаракът грациозно се изправи, прекоси леглото, скочи долу и преди да тръгне към вратата, обърна глава към мен. Очевидно отвън в коридора имаше някой.

Поех дълбоко въздух и отметнах завивките. Взех халата, оставен на близкия стол, и го последвах. Язон безпогрешно познаваше кога някой се кани да почука или позвъни. А ако някой наистина бе отвън, защо се колебаеше?

Приближих око до малкия отвор във вратата и с изненада зърнах познато лице, което най-малко очаквах да видя. Стиснах дръжката и отворих рязко вратата.

Огряна от меката жълта светлина на лампите в коридора, стоеше русокосата Бамби с огромни наивни сини очи. Носеше дълъг халат от черно кадифе с кройка на сако от смокинг, под който се подаваха дантели и панделки, пристягащи ръкавите на китките и шията. Направи ми впечатление, че едната й ръка е скрита зад гърба.

Внезапно ме връхлетя необяснима паника — дали не носи оръжие! Понечих да отскоча назад и да тръшна вратата под носа й. В същия миг обаче тя извади ръката си и видях, че стиска бутилка „Реми Мартен“ и две малки чашки.

— Ще ми направиш ли компания за по един коняк? — попита тя. — Нещо като предложение за примирие.

— Трябва да ставам рано утре сутрин… — подхванах.

— Аз също — побърза да ме увери Бамби, — но предпочитам да не сме в коридора, за да ти кажа това, за което съм дошла. Може ли да вляза?

Отстъпих неохотно и я пуснах вътре.

Въпреки очевидната красота на жената и несъмнените й качества на изпълнител, нещо продължаваше да ме смущава. Не ставаше дума за отнесеното й изражение. Всъщност като имам предвид качествата й, подозирах, че тази отнесеност е по-скоро вид защита за нейната уязвимост, имах вече опит с Джързи и нейното пиянство.

Приближих масата, където Бамби вече пълнеше двете чашки. Взех едната, чукнахме се и отпихме.

— Какво беше това, което не можеше да ми кажеш вън в коридора? — попитах.

— Моля те, нека седнем — тихичко предложи Бамби.

Гласът й звучеше така успокояващо, че едва когато стигнах до стола, си дадох сметка, че ми действа като умело хвърлена примка, на чиято воля не можех да не се подчиня. Следователно трябваше да си отварям очите и да внимавам.

— Бих искала да ме харесваш — увери ме жената. — Наистина се надявам да станем приятелки.

На не твърде яркото осветление в стаята тези бистри очи, напомнящи за напитка с потопени вътре златни люспи, изглеждаха странно засенчени от дългите мигли. За нищо на света не можех да се досетя за какво мисли тя, но ме обзе твърда решимост да го разбера. Чувствах, че прямотата е най-добрият подход.

— Не става дума за това дали те харесвам, истината е, че не разбирам типа хора като теб и не се чувствам спокойно в тяхно присъствие — признах. — Изглеждаш по един начин, говориш по съвсем друг, а се държиш по трети. Имам усещането, че това, което си всъщност, няма нищо общо с вида и държанието ти.

— Мислиш ли, че това не важи и за теб? — отбеляза Бамби и спусна ръка, за да погали главата на Язон с дългите си елегантни пръсти. Направи ми впечатление, че той не замърка, но и не избяга.

— В момента не говорим за мен. Но както сигурно си схванала от разговора тази сутрин, израснала съм в семейство, чиито членове не са много близки. Ако поведението ми е малко загадъчно, най-вероятно е така, защото се старая да се държа настрани от противоречията им. Тъкмо затова и избрах път, диаметрално противоположен на линията в семейството.

— Мислиш ли? — попита тя неочаквано. Но побърза да добави: — Всъщност точно за теб става дума. Мнението ти за мен е важно. Когато казах, че искам да ме харесваш, нямах предвид — като сестри, както подхвърли чичо ти. Но при създадените обстоятелства имам усещането, че ще е доста сложно, ако не успеем да поддържаме поне приятелски отношения.

— Виж какво — подхванах и отпих следваща глътка, конякът беше наистина превъзходен, — не разбирам защо толкова се тревожиш за това дали ще се разбираме, или не. — За първи път от много години насам съм в компанията на чичо Лаф и няма никакви изгледи ние двете с теб да се срещнем отново.

— Точно в това е проблемът — усмихна се тя. — Но преди да обясня, нека ти кажа защо имаш усещане за „дискомфорт“ край мен. Стига да нямаш нищо против, естествено.

Взрях се в тези бистри очи, които продължаваха да ми се струват някак неразгадаеми. Това момиче си го биваше, но реших, че щом така иска, нека бъде нейното и ще си получи заслуженото, пък дори и да е шамар.

— Вероятно е наистина много лично, но ти беше тази, която пристигна посред нощ с бутилка коняк и поиска да си побъбрим. Животът на чичо ми едва ли е запечатана книга и трябва да знаеш, че е имал в живота си твърде много жени, коя от коя по-красиви, при това също като и баба ми Пандора много способни. Ти си друг случай, наистина притежаваш голяма дарба. Това, което изсвири тази вечер, беше изумително, от световна класа, по мое мнение. Поради обкръжението си като малка, мога да преценя. Не разбирам защо човек като теб е готов да бъде придатък, нещо като украшение за някой, който очевидно е много прочут и очарователен като чичо ми. Баба ми не би го направила, така че не разбирам защо ти го допускаш. Струва ми се, че това е причината да не те разбирам и да изпитвам „дискомфорт“. Според мен зад вашите отношения стои някакъв друг сценарий.

— Ясно. Може и да си права — Бамби сведе очи към ръцете си, отпуснати в скута. Когато ги вдигна отново, тя беше много сериозна. — Чичо ти Лафкадио е извънредно важен човек за мен, фройлайн Бен. Разбираме се прекрасно. Това обаче е съвсем друг разговор. И не заради него дойдох тук сама тази нощ, за да търся приятелски взаимоотношения.

Чаках. Очите със златисти точици следяха всяко мое движение. Съобщението, което последва, ме блъсна с все сила.

— Фройлайн Бен, изплашена съм от прекаления интерес на брат ми към теб. Ако не направиш нещо, и то скоро, този интерес може да застраши сигурността на всички нас.

Седях вцепенена. Това бе последното, което можеше да ми хрумне. Едва сега с ужасяваща сигурност разбрах защо всичко около Бамби ми се струваше толкова познато.

— Брат ти ли? — едва чуто промълвих. Нямаше нужда да си конструктор на ракети, за да се сетиш кой може да е този човек.

— Нека се представя както трябва, фройлайн Бен — започна моята гостенка. — Името ми е Бетина Браунхилд фон Хаузер и Волфганг е моят единствен брат.

 

 

По дяволите — нищо друго не ми идваше на ум. Излизаше, че Бамби е просто прякор на Бетина, както беше обръщението на чичо Лаф към мен — Гаврошче. Бях чувала името Бетина фон Хаузер, млада челистка, развълнувала музикалните среди в последно време, но никога не би ми хрумнало, че тъкмо Бамби е тази изпълнителка, още по-малко, че има някаква връзка с доста опасното ми увлечение — Волфганг Хаузер.

Тази твърде неприятна изненада ме изпълни с още по-голямо подозрение към всички и най-вече към чичо ми. Ако Лаф се чувстваше толкова близък с Бамби, той можеше да говори пред нея всичко, както сам посочи, тогава защо изчака тя да излезе, за да спомене случката с Хитлер и руните? И защо, когато споменах името на Волфганг, Лаф индиректно ме предупреди да внимавам, без да намекне дори, че тези двамата са толкова тясно свързани? И ако Лаф бе убеден, че Зоуи е Schutztaffel, съмишленик, толкова близка приятелка на брата на Бамби, защо доведе самата Бамби от оня край на света, за да се срещне с мен?

И ето я сега тук, пристигнала на пръсти посред нощ, с разкошните си дантели и бутилка скъп коняк, за да ми разкрие — зад гърба на Лаф — неща, които може би той не знаеше, но не си бе направил труда да сподели с мен и онова което му беше известно. Тъй като Бамби изрично подчерта, че се разбира с него прекрасно, трябваше да се досетя, че единствено аз от цялото семейство нямам и най-малка представа какво всъщност става. По дяволите всички, щях да науча.

За щастие притежавах тайно оръжие — независимо от младата си възраст, незначително тегло и опит, можех да изпия сериозно количество твърд алкохол, без това да се отрази на походката ми и на спомените ми от прекарването на следващия ден. Така че половин бутилка „Реми Мартен“ не представляваше кой знае какво изпитание. Надявах се този мой „талант“ да свърши работа за разпита, на който се готвех да подложа Бамби.

 

 

Към три след полунощ бутилката бе празна и Бамби си беше отишла. Тя почти загуби съзнание насред изречението и остана на стола с изпънат гръб. Помогнах й да се изправи и я изведох от стаята си. Не можех да рискувам да я оставя при мен, за да се събуди след няколко часа и да види, че ме няма. Но след близо три часа „дружески, почти сестрински“ разпит бях научила много повече, отколкото очаквах, включително и важни за мен разкрития.

Волфганг Хаузер не беше австриец — той и сестра му бяха с немски произход, родени в Нюрнберг, но израснали в Швейцария, а по-късно бяха получили образованието си във Виена. Той — в сферата на науката, тя — на музиката. Семейството им, макар и не богато, бе сред най-старите фамилии в Европа. От няколкостотин години дедите им имаха „фон“ в името си. Волфганг бе предпочел да не го използва, защото не смятал, че е подходящо за бизнес делата му, както обясни Бамби. Детството и младостта им в сравнение с моите бяха направо идилични… до момента, когато пътищата им се пресекли с този на семейство Бен.

Бамби била протеже на чичо ми Лаф вече повече от десет години. Когато на всички станало ясно колко е талантлива, той не само предложил да плаща на най-добрите учители, но и сам да се занимава с нея, и семейството на момичето се съгласило то да живее в дома на Лаф във Виена. Волфганг често посещавал сестра си там, което значеше, че твърдението на Лаф, че почти не го познава, не беше вярно.

Преди седем години обаче се случило нещо, което променило дори тези ограничени семейни контакти. Волфганг успял да завърши образованието си по-рано от очакваното и заради първата си работа веднага след университета като консултант по проблеми на ядрената енергетика, отсъствал все повече и повече от Виена. И тогава, прибирайки се от едно от своите пътувания, се отбил да види сестра си в апартамента на чичо Лаф с изглед към Хофбург. Младият мъж споделил с Бамби и Лаф, че е приел предложението на Международната агенция по атомна енергия да работи за тях. Искал да ги заведе на обяд в близкия ресторант, за да го отпразнуват.

— Когато приключихме, Волфганг предложи да го придружим в Хофбург. Заведе ни във Вундеркамер, за да разгледаме сбирката от скъпоценности, прочутата колекция от древен Ефес, която гостуваше в момента в музея, и в Шацкамер, за да видим Reichswaffen — кралските оръжия.

— Имаш предвид съкровищницата, където се съхраняват стари оръжия? — попитах аз. Спомних си, че в басейна Лаф ми разказа как преди повече от седемдесет и пет години е бил на същото това място в компанията на Адолф Хитлер.

— Точно така — потвърди младата челистка. — Брат ми ни заведе при някакъв меч и копие и попита Лаф дали той и Пандора са чували за сбирката от свещени предмети. Лафкадио замълча и тогава брат ми разказа как от дълго време се интересува от тях. В Нюрнберг много се говореше за тази сбирка и за това, че Адолф Хитлер е изнесъл значителна част от императорската съкровищница във Виена като например първите знаци на Империята: императорската корона, скиптъра и сферата, императорския меч и още други и как ги е занесъл в замъка в Нюрнберг. Едно от първите неща, направени от Хитлер след прочутия Аншлус.

— Анексирането на Австрия към Германия през хиляда деветстотин трийсет и осма година, нали? — зададох напълно излишен въпрос, защото чудесно знаех отговора.

Дали бе обикновено съвпадение, че през март точно преди една година, в 1988, на тържествата по случай петдесетгодишнината на събитието, моята леля Зоуи, пристигнала във Виена, за да се срещне със съратниците си, се беше запознала с господин професора доктор Волфганг К. Хаузер? Едва ли, помислих си аз, особено след като Бамби ми разказа, че Лаф категорично забранил на Волфганг да посещава жилището му, след като младият мъж настоял, че любимката на Хитлер, Пандора, неслучайно е запазила по време на цялата война скъпия си апартамент срещу Хофбург и продължила да пее във Виенската опера. Убеден бил, че тя е знаела нещо повече за връзката на свещените предмети с Нюрнберг и дори със самия Хитлер.

— Вие с Волфганг сте израснали в Нюрнберг, градът, където нацистите бяха съдени непосредствено след войната. Не спомена ли някой за предметите по време на заседанията?

— Не зная — отговори Бамби и подпря лакът на масата, за по-голяма устойчивост. — Процесите в Нюрнберг, войната, всичко това се е случило преди ние да сме били родени. Но и след тези събития всички в града говореха за реликвите. Пазеха ги в специално помещение в замъка. Хитлер вярвал, че те притежават особена магия и сила, свързани с потомствените ни връзки с древните германци. Той държал един апартамент в Нюрнберг, който ползвал, когато се провеждали събранията на партията. Апартаментът се намираше почти в центъра на града, до сградата на операта, и прозорците му гледаха към замъка, за да може, когато поиска, да вижда мястото с реликвите. Често ги изваждали по време на големите събирания на привържениците на нацистката партия. Върнати били в Австрия едва след войната…

— Естествено — Нюрнберг! — До този момент напълно бях забравила, но изведнъж ми просветна. Надписите под кадрите на документалните филми от нощните паради със знамената и огромните флагове, факелните шествия, хилядите войници, маршируващи в правилни квадрати — всичко това се бе провеждало в Нюрнберг. Естествено, следваше нов въпрос.

Погледнах бутилката и видях, че от питието е останало съвсем малко на дъното, но не исках Бамби да се отреже напълно, преди да съм разбрала всичко, което исках да зная, ето защо налях остатъка в моята чаша.

— Защо точно в Нюрнберг? — попитах. — Той е съвсем обикновен провинциален град, встрани от основните пътища дори. Защо Хитлер е искал свещените реликви да бъдат толкова встрани, защо там провеждаше партийните митинги?

Бамби вдигна огромните си очи, позамъглени от изпития алкохол.

— Нюрнберг е оста — отговори тя. — Не знаеше ли?

— Оста ли? Искаш да кажеш, че представителите на съюзниците са се събирали там по време на войната? Мислех си, че срещите им са се провеждали в Рим и Виена или…

— Не ме разбра. Градът е оста. Оста на света, смята се, че в него се срещат геометричните линии на властта. В древни времена се е наричал Nornenberg — планината на норните. Според нашата история трите норни, богини на съдбата: Урд, Верданди и Скулд — на миналото, настоящето и бъдещето, са живели в тази планина от сътворението на света и държат вретеното на съдбата. Те са тези, които тъкат нашата съдба в платно, изработено изцяло от руни. Тези жени са като съдии и създаденият от тях гоблен е истинската Справедливост на Нюрнберг, защото историята, която те пишат, ще реши съдбата на света до последния ден. Die Gotterdammerung — Залезът на боговете — историята, която ще се случи в края на времето.

 

 

Може би бе наивно да си въобразявам, че ще успея да развържа възлите в един толкова сложен и мъчителен за преминаване лабиринт, като просто разплета сложните семейни взаимоотношения, но не можех да не забележа, че най-близките ми роднини сякаш бяха нагазили до врата в митологията на националсоциалистите.

Нищо изненадващо нямаше в това, че един почти непознат човек като Бамби знае прекалено много неприятни и напълно неизвестни за мен неща за близките ми. В крайна сметка през по-голяма част от съзнателния си живот се бях старала да стоя далеч от тях. Сега се оказваше, че съм имала предостатъчно основания да го направя.

Продължавах обаче да недоумявам как, ако всичко това, което Бамби твърдеше, е вярно, Лаф, Пандора и Зоуи се бяха справили така добре след смъртта на Хитлер. В следвоенен Париж обръсвали главите на жени, държали се твърде любезно с Гестапо, и ги карали да маршируват по улиците, за да могат всички да ги обругаят. В много страни след войната публично заклеймявали музиканти, които дори само са участвали в концерти пред нацистите по време на окупацията, и репутацията им била напълно съсипана. А такива като Пандора, стояли твърде близо до властта, получавали дълга присъда — затвор или направо били обесвани. Възникваше много сериозният въпрос: ако Пандора наистина е пребивавала във Виена като една от любимите оперни певици Хитлер по време на войната, както твърдеше Бамби, защо Лаф бе споменал името й като на свой съмишленик, а едва-едва намекна, че и Зоуи е познавала добре Фюрера — наместо да се дистанцира, за да се причисли към хората, стояли настрани от такова познанство?

А имаше и друго — необикновено и почти стряскащо съвпадение в тази вътрешносемейна сага. За него се сетих секунди, преди да затворя очи за откраднати един два-часа сън и да се отправя на среща в Пасището.

Бамби бе споменала, че преди седем години, значи през 1982, се е разразил конфликтът между чичо Лаф и брат й Волфганг във Виена. Точно преди седем години, в 1982, почина чичо ми Ърнест и Сам изчезна напълно от полезрението на всички заедно с наследените ръкописи с руни. До преди няколко дни.

 

 

Светлината в предутринния час бе превърнала снега в странна синкавобяла маса, контрастираща на фона на тъмните и злокобни гори. Луната висеше като огромно украшение в обсипаното със звезди пруско-синьо небе. Въздухът миришеше на студ и опасност — нещо обичайно за това време на годината и за този час. Цяла нощ бе валяло и на Пасището не се виждаха никакви следи. Спуснах се до центъра на ливадата и се взрях в мрачните очертания на горите.

Точно тогава снежна топка ме удари по гърба. Запратена беше достатъчно силно, за да събори шапката ми, и след като се разби, част от снега се спусна по голия ми врат. Обърнах се и забелязах как от линията на гората зад мен се отделя силует, за части от секундата мина през осветена от луната ивица и отново изчезна в сенките. По високо вдигнатата ръка схванах, че това е Сам и че трябва да го последвам. Грабнах шапката си, натъпках я в джоба и прекосих ливадата до група елхи, размесени с брези, където ми се стори, че изчезва.

Спрях и се заслушах — глас на бухал долиташе от леко възвишение наблизо и аз се насочих към него до място, където мракът бе направо непрогледен. Спрях, защото вече не знаех накъде да тръгна, и тогава долових тихия му шепот:

— Ариел, вземи това и ме следвай.

Усетих как улавя китката на едната ми ръка, поставя между пръстите й розетката на щека и поема в мрака. Стиснала щеките си в другата ръка, го следвах слепешком. Дълго като на слалом заобикаляхме дървета, докато най-сетне излязохме на открито и видях, че небето е придобило кобалтовосин цвят. Различавах дори силуета на Сам пред мен.

Той спря, извърна се кръгом и промуши ските си между моите, така че заприличаха на преплетени пръсти. След това ме прегърна, така както аз го бях обгърнала онзи път в планината преди осемнайсет години. Долових аромат на кожа и на дим от дърва. Сам зарови лице в косата ми и прошепна:

— Слава богу, Ариел. Жива и здрава си…

— Заслугата не е твоя — промърморих, опряла лице в рамото му.

Той се отдръпна леко назад и се взря в лицето ми — далечната зора настъпваше бавно и в момента единствено лунните лъчи и сиянието на снега едва осветяваха лицата ни.

Не бях виждала Сам повече от седем години. Тогава той бе все още момче. Би трябвало да се сетя, че се е променил. Сега пред мен стоеше висок, широкоплещест, зашеметяващо хубав мъж, с изсечен профил като на баща си и дълга до раменете черна коса, същата като на майка му. Сивите очи бяха запазили загадъчното си сияние, сякаш нещо отвътре ги осветяваше. Признавам, с известно неудобство установих, че пред мен вече не стоеше моят учител от детството ми и мой кръвен брат, а невероятно хубав мъж. Изненадата, с която ме оглеждаше, ми подсказа, че той също бе изумен от промените, настъпили с мен.

— Къде изчезна мършавото момиченце с кокалести колене, което ме следваше като сянка? — попита. — Господи, станала си убийствено хубава.

— Ти беше този, дето едва не ме уби със снежната си топка — отвърнах все по-смутена. Беше ми неудобно да го погледна, поне докато не свикна с мисълта, че и двамата сме вече големи хора.

— Моля те да ме извиниш — рече той, като не сваляше от мен изумен поглед. — Май не знам какво повече мога да кажа Ариел. Наистина много съжалявам за всичко, което се случи. За това, че те забърках във всичко това.

— Само извинение не помага — цитирах любимата фраза на Джързи и му се усмихнах, а той отговори на усмивката ми. Схванах, че трябва веднага да му кажа лошата новина.

— Аз също трябва да ти се извиня за нещо, което направих, и много се надявам, че не съм съсипала всичко, което си градил толкова време, и не съм изложила и двама ни на още по-голям риск с постъпката си. Направих огромна глупост, голяма грешка наистина. Оставих един човек съвсем сам цяла нощ с ръкописа с руните…

Виждах как лицето му с всеки следващ миг се издължава от чувство, което аз в отчаянието и разкаянието си изтълкувах като ужас… докато не чух неговите думи.

— За какъв ръкопис с руни говориш?

 

 

От известно време ме преследваше мисълта, че тъй като през последните няколко дни сърцето ми твърде често потъваше до стомаха, рано или късно то съвсем ще спре да тупти и ще остане само да подскача като топче йо-йо. Няколкото мили, които двамата със Сам изминахме със ски, за да прекосим ливадата до хижата, ми подействаха като възстановителен масаж, така че пред вратата аз поне бях възвърнала способността си да говоря.

Междувременно бях научила причината той да смени плана на срещата ни за днешния ден. Решил, че е твърде опасно да отсяда в хотели, така че от момента на мнимата си смърт търсел подслон в хижи, ловни колиби и места за ловна засада, заслони, с които щатът Охайо е осеян, но или са изоставени, или пък никой не използва сега през зимата. Пристигайки в Сън Вели по-рано от мен, Сам установил, че край пистите, където планираше да се срещнем, няма такова място и се наложило бая да обиколи, докато открие тази хижа — на около две мили от главния път. По-голямата част от района обаче била толкова открита, че нямаше начин да пристигна тук, без някой да ме забележи, освен ако не се срещнем преди зазоряване.

Щом стигнахме изоставената хижа, където Сам бе пренощувал, свалихме ските, изтупахме ги от снега и ги прибрахме зад колибата. Едва тогава влязохме вътре, където той разрови жаравата и хвърли в огнището още няколко цепеници. Това бе единственото отопление, нямаше водопровод или канализация, само една водна помпа пред вратата. С няколко удара на дръжката той напълни чайник, който закачи над огъня, за да направи разтворимо кафе, и едва тогава приближи стол за себе си до креслото с изтърбушени пружини, на което вече се бях настанила.

— Знам, че най-вероятно не разбираш много от онова, което правя, Ариел, нито защо го правя — започна той, — но преди да ти обясня, нека се върнем на събитията от последната седмица. Защо не се появи на телефона, както се бяхме уговорили, какво знаеш за липсващия пакет и какво научи от Лаф?

— Добре — с известна неохота се съгласих да изчакам с множеството въпроси, които бях си приготвила. — Но първо ми кажи, ако не си изпратил ти този ръкопис, за който споменах, сега веднага трябва да знам нещо, тъй като срещнах човек, който твърди, че той го е изпратил. Чувал ли си някога за доктор Волфганг К. Хаузер? — лицето на Сам се изкриви в усмивка и само додадох: — Значи го познаваш!

— Не… Не зная… Предполагам причината е в начина, по който произнесе името. — Сам ме гледаше с трудно разгадаемо изражение. — Знаеш ли, винаги съм си те представял като по-малкия ми кръвен брат, като сродна душа — продължи той. — Но сега почувствах, че… Искам да кажа, кой е всъщност този човек? Има ли нещо, което се случва и искаш да го споделиш с мен?

Почувствах как гореща вълна се надигна към лицето ми. Тази проклета ирландска кожа, която бях наследила от Джързи, човек, роден с нея, нищо не можеше да скрие. Обгърнах лицето си с длани. Сам протегна ръце и откри лицето ми. Аз отворих очи.

— Господи, Ариел, да не би да си влюбена в този човек? — Скочи на крака и закрачи нервно напред-назад, като разтриваше чело с върховете на пръстите си, докато седях и мълчах, объркана.

Сам седна отново и се наведе напред напрегнато.

— Да оставим настрани какво евентуално изпитвам аз във връзка с тази история, но моментът едва ли е подходящ за разцъфтяването на романтична връзка! Току-що спомена, че скоро си се запознала с този мъж. Знаеш ли изобщо нещо за него? За произхода му? Имаш ли представа колко опасно може да се окаже и за двама ни тази ненавременна близост?

Толкова се разстроих от гневния му изблик, че ми се поиска да метна нещо върху главата му. Скочих рязко от стола и точно в този момент чайникът завря и Сам се спусна да го отстрани, за да не загаси огъня. Краткото отклонение на вниманието ни даде възможност да се успокоим.

— Не съм казала, че съм влюбена в когото и да било — с възможно най-спокойния глас заявих.

— И нямаше нужда — отвърна Сам с гръб към мен, докато се занимаваше с чайника и чашите. Когато се обърна, лицето му бе вече непроницаемо. Сетне сякаш на себе си той продължи: — Просто осъзнах, че разбирам чувствата ти по-добре от собствените си.

Когато се извърна към мен с двете чаши, на лицето му бе изписана напрегната усмивка. Подаде ми едната и разроши косата ми, както обичаше да го прави в детството ни.

— Много съжалявам, скъпа. Нямам никакво право да ти казвам кого да харесваш, нито да те подлагам на кръстосан разпит. Просто бях изненадан. Достатъчно си умна, за да не се увлечеш по човек, който може да застраши и двама ни. Пък и кой знае? Може би съществува някаква връзка в цялата тази ситуация и ще ни помогне да се оправим в бъркотията, в която забърках и теб. Между другото, този Волфганг К. Хаузер спомена ли какво означава това „К“ в името му?

— Не — поклатих глава изненадано. — Защо? Мислиш ли, че е важно?

— Най-вероятно — не. Но следващия път, когато се видите, може да го попиташ. Нека сега чуя разказа ти за последната седмица.

Въздъхнах дълбоко и отново се отпуснах на стола. Разказах подробно събитията… Е, не всички. След реакцията на Сам при споменаването на името на Волфганг, пропуснах детайла, че е прекарал нощта в една стая с мен и ръкописа. Във всичко останало бяха напълно точна.

Когато свърших, самата аз неочаквано за себе си осъзнах колко ключова роля играе Волфганг Хаузер в тази история. Вероятно това се дължеше на факта, че всичко се въртеше около ръкопис, който не беше истинският. Пакетът, изпратен от Сам, продължаваше да липсва. Скоро щях да разбера колко опасен всъщност се оказваше той.

— Не мога да повярвам, че все още не е стигнал до теб — мрачно отбеляза Сам, сякаш прочел мислите ми. — Има още нещо, което не се връзва някак.

Попитах братовчед си какво в този ръкопис е толкова ценно, че целият свят иска да се добере до него — включително и членове на семейството, които не си говореха от години, — а в същото време е така опасен, че се е наложило той да инсценира собствената си смърт.

— Ако знаех отговорите на всички тези въпроси — мрачно се усмихна Сам, — нямаше да се налага да стоим затворени в тази самотна колиба и да си говорим просто така, и то след едноседмична игра на сложни шифрограми.

— Ти си този, който си игра — възразих смутена. — То не бяха мнима смърт, библейски анаграми и тайни срещи! След всичко, което преживях през последната седмица, искам отговори, и то незабавно. Какво има в този пакет, който не е стигнал до мен, и защо го изпрати на моя адрес?

— В него е моето наследство — отвърна той, сякаш е нещо, разбиращо се от само себе си. — Моля те да ме изслушаш, Ариел. Трябва да разбереш всичко, което ще ти кажа. Преди седем години, малко преди да почине, татко за първи път сподели какво точно му е оставила в наследство Пандора. Обясни, че никога до този момент не е споменавал за него, защото условието й било да го държи в тайна. Ето защо след смъртта й го прибрал в касетка в банка в Сан Франциско, където се намират и адвокатите на семейството. Когато татко почина, извадих документите и ги донесох тук, в Айдахо, за да ги разгледам на спокойствие. Видях много стари редки ръкописи, събирани от Пандора през живота й. Пакетът, който ти изпратих, съдържа копия от тези документи…

— Копия ли? — провикнах се невъздържано. — Инсценира смъртта си… Животът и на двама ни е в опасност… И всичко това за някакви дубликати на нещо си?

— Не са обикновени копия — нетърпеливо възрази Сам. — Когато ти казах, че оригиналите са стари, може би трябваше да уточня, че са направо древни. Държани бяха в херметически запечатана кутия, за да не се разпаднат. Преди стотици години хората са пишели върху папируси или плат, или дори върху метал — мед или калай например. Някои от документите бяха писани върху тънка дъска. По моя преценка, съставяни на гръцки, иврит, латински, санскрит, акадски, арамейски и дори на угърски език в най-различни краища на света в различни периоди от историята, те са с несъизмерима с нищо стойност. Усетих също така, както вероятно бе разбрал и баща ми, че по някаква причина са опасни. Много от тях с годините бяха повредени непоправимо и се разпадаха на прах. Не можеше да ги снимаш дори, ако не разполагаш с извънредно скъпи съоръжения и след специална обработка. Ето защо лично направих копия на всеки от тях. Направо ги преписах — труд, който ми коства години, — за да започна да ги превеждам сам. Прибрах копията в банката, а оригиналите скрих така, че според мен трудно някой ще успее да ги открие. Поне докато не приключа с превода им на английски.

— Успя ли да преведеш нещо?

— Съвсем малко — гласеше тъжният му отговор. — Представляват разпокъсани, несвързани едно с друго писма, разкази на очевидци, показания, доклади. Дори административни документи от древния Рим, келтски и тевтонски легенди. Описания на тракийски празници и банкети в Юдея, разкази за езически богове и богини от Северна Гърция, но никаква следа за каквато и да било връзка помежду им. Трябва да е имала сериозна причина да ги събира.

Мислите в главата ми препускаха, но сякаш се въртяха в кръг. Стигах все до изходната позиция — как бе възможно такива документи да бъдат свързани с неонацистка конспирация, което очаквах след разговорите си с Лаф и Бамби? Всички събития, които те описваха, са се случвали през последното столетие, а езици като угърския, доколкото знаех, не се използва от хилядолетия. Мислех си и за норните в тайните им пещери в планините на Нюрнберг, които тъкат съдбата на човечеството и последните му дни. Ами ако никой не може да разтълкува създаденото от тях, когато то бъде завършено?

Докато Сам отпиваше от блудкавата течност, се опитах да си представя тревогата и притеснението на добър шифровчик като него, докато е разгръщал една по една люспите на една лукова глава в очакване да зърне онова, което е в центъра й.

— Ако след толкова години не си успял да откриеш връзката между ръкописите на Пандора — попитах, — защо всички си мислят, че те са толкова ценни и опасни? Възможно ли е да са свързани с предметите в Хофбург — онези, които всички твърдят, че Хитлер се опитвал да събере?

— Мислил съм за това, но далеч по-важно е да реша и да разбера откъде всъщност идват всичките тези документи, как Пандора ги е събирала и най-важното — защо? Остава и въпросът защо от всички е избрала тъкмо баща ми за свой наследник.

— Честно казано, откакто научих за ръкописите, и аз се питам същото — признах. — Ти успя ли да разбереш?

— Мисля, че да — отговори Сам. — Но нека чуя първо какво мислиш ти. До този момент нямаше с кого да обсъдя теорията си. Свързано е със завещанието на Пандора. След смъртта й повикали баща ми като основен наследник в Европа, за да прочетат последната й воля. Бил изненадан. Да не забравяме, че е била за кратко негова втора майка, само докато траел краткият й брак с Йероним. Не се били виждали от момента на семейната схизма. Всъщност, а съм сигурен, че ще се съгласиш с мен, Ариел, историята на чичо Лаф за семейството трябва да мине през филтъра на различна гледна точка — тази на нашите бащи — Ърнест и Огъстъс. Те двамата едва ли са запазили много добри чувства към Пандора, след като тя избягва и ги оставя на грижите на баща им.

Дяволите да го вземат, помислих си аз, изправена за кой ли път пред сложните и вгорчени отношения в моето семейство. Но изведнъж ми хрумна една идея. Възможно ли бе Пандора да е разчитала тъкмо на огорченията и болката в отношенията на това семейство? Споделих го със Сам.

— От известно време и аз си задавам този въпрос — съгласи се той, — но когато чух казаното от теб днес, нещата някак идват по местата си. Имам усещането, че от самото начало всичко е било планирано, имам предвид разделянето на семейството. Нека го погледнем подробно. Първата крачка в тази посока прави Пандора, като избягва с Лаф и Зоуи. Истински удар по нашата част от семейството е фактът, че баща ти е изоставен от самото си раждане. Само така може да се обясни хладнокръвието и егоизма на този човек днес. През целия си останал живот Пандора прави всичко възможно да поддържа разделението. След това завещава на баща ми тези редки древни документи, които ти описах. А ако може да се вярва на твоя приятел Хаузер, Зоуи притежава оригинала на някакъв ръкопис с руни, който в момента е в твои ръце. Няма как да знаем какво е наследил Лаф от Пандора, освен апартамента с изглед към Хофбург, което само по себе си никак не е малко. Сигурни сме обаче, че той знае за съществуването на ръкописа с руните, без да е наясно, че е попаднал в ръцете на Зоуи.

Сам спря и ми се усмихна.

— Както виждаш, момичето ми, всичко ни насочва към един въпрос: ако си човекът, който трябва да скрие нещо и държиш то да остане такова и след смъртта ти, може ли да се сетиш за по-добра осигуровка от тази да го разделиш между четирима братя и сестри като Лафкадио, Ърнест, Огъстъс и Зоуи, чиято взаимна ненавист датира в някои случаи дори до люлката?

Много точно го каза. От момента, в който се разбра, че аз съм единствена наследничка, роднините ми от близо и далеч започнаха не само да се интересуват от мен, но и да изпращат емисари или сами да пристигат чак от Европа, дори да ме търсят настойчиво по телефона посред нощ, за да ме разпитат. Дори Оливие забеляза необичайния интерес на моите роднини. А в семейство като нашето, където съществуваха толкова стари рани и цареше атмосфера на подозрителност и ненавист, нямаше по-добър начин Пандора да раздели съкровището, а и никой не може да знае кой какво е получил.

Мен по-скоро ме тревожеше друго.

— Какво те подтикна да предприемеш такава драстична стъпка и да инсценираш смъртта си? — попитах Сам. — И не само умря, но успя да организираш целия този театър с погребение като на човек със заслуги към държавата, оркестър, високопоставени лица, журналисти — кому беше нужно цялото това представление? Как успя да преметнеш и правителствените служби? На всичкото отгоре застраши и моя живот, като ми изпрати тези документи и позволи всички да разберат, че са в мен?

— Ариел, моля те — рече Сам и улови дланта ми между своите. — Кълна се в живота си, че никога не бих те подложил на такава опасност, ако имах избор. От повече от една година знам, че някой ме следи. Миналия месец в Сан Франциско някой направи открит опит да ме ликвидира. Няма никакво съмнение в това. В колата ми бе скрито взривно устройство…

— Сериозно? — не се сдържах.

В този момент в съзнанието ми изникна отново въпросът, който неведнъж си бях задавала: ако в избухналата кола не е бил Сам, кой ли бе в ковчега, който погребахме в „Президио“ в Сан Франциско?

— Господи, да не искаш да кажеш, че някой друг е загинал на твое място? — попитах с потрепващ глас.

— Точно така — отвърна Сам. — Друг човек загина във взетата от мен кола под наем в Чайнатаун.

Очите му бяха странно безизразни, гласът отнесен, сякаш споменът за случилото се минаваше през екран от мъгла.

— Трябва да знаеш — продължи той, — че макар да не съм работил директно за правителствените служби или за военните, през годините, когато бях независим консултант, водих подготовката на много шифровчици и съм бил в помощ на Държавния департамент. Работих по задачи на различните служби, свързани с разшифроване и поверителни задачи, за които знаеха малцина. В резултат познавам много хора и съм наясно с десетки тайни. Човекът, който загина в онази кола, бе мой приятел. Правителствен служител от много високо ниво и дългогодишен колега. Казваше се Терон Вейн. По моя молба преди година Терон поръча на един от сътрудниците си да разбере кой ме следи и защо. Преди един месец Терон настоя да отида в Сан Франциско. Агентът, на когото бе възложил задачата да провери моя случай, бе починал при загадъчни обстоятелства. Агенцията бе запечатала малкия апартамент, който той бе използвал. Обичайна практика в политиката на Агенцията е да разчиства основно такива места и дори направо унищожава всички данни, преди да са попаднали в ръцете на не когото трябва. В този случай обаче Терон бе решил, че каквото и да е останало вътре, вероятно е свързано както с мен, така и със смъртта на агента. Взехме всички предпазни мерки, когато влизахме, унищожихме всичко, включително и информацията в компютъра.

На базата на това, което научихме, решихме, че ще е най-добре аз да си тръгна оттам пеша, а Терон да се качи в колата ми, да направи една обиколка на квартала и да ме вземе от съседен ъгъл. На излизане Терон ме помоли да проверя пощенската кутия, да не би да е останала кореспонденция, която е пристигнала, докато ние бяхме вътре. Изпълних заръката и слизах надолу по стълбите, когато Терон, вече в колата, завърташе ключа на таблото и… експлодира.

Сам замълча, бавно разтри челото и слепоочията си с върховете на пръстите. Не знаех какво да кажа. Не смеех да мръдна, докато не видях, че той сваля ръцете си и ме поглежда.

— Ариел, няма как да опиша какво преживях — с огромна болка в погледа подхвана най-сетне той. — Познавах Терон Вейн повече от десет години. Беше истински приятел. Знаех, че бомбата е била предназначена за мен, а трябваше да го оставя размазан на парчета на паважа, докато дойдат да го съберат в чувал, все едно е смет. Едва ли си представяш какво изпитвах в този момент.

Представях си го и самата аз треперех като лист в този момент. Но за разлика от това, което изпитвах преди две седмици, когато все още вярвах, че Сам е мъртъв, сега ужасът от надвисналата опасност буквално ме задуши. Не ставаше дума вече за инсценирано погребение, нито дори за нещастен случай, а за насилствена смърт, заплашваща Сам. И ако неговият покровител и приятел, човек от службите, вероятно е знаел как да се пази, какво оставаше за мен? Едва сега разбирах, че десетките предпазни мерки, които Сам вземаше в последните дни, изобщо не са прекалени.

— Какво те кара да мислиш, че бомбата е била предназначена за теб? — попитах.

— В компютъра, чиято информация унищожихме, успях да видя номер, който си мислех, че знам единствено аз. Номер на банкова касета, която се намираше само на няколко пресечки от въпросната квартира. Очевидно този, който искаше смъртта ми, вече е знаел, че ръкописите се съхраняват в определена банка в Чайнатаун, и е бил сигурен, че може да ги вземе. При евентуалната ми смърт това щеше да стане още по-лесно. Когато бомбата избухна, се бях запътил точно към банката, за да ги извадя оттам. Съвпадението бе прекалено голямо. Тутакси отидох в банката, накарах да отворят касетата, помолих да ми дадат един голям пощенски плик, взех марки от първия пощенски автомат и тутакси пуснах плика в пощенска кутия на улицата. Изпратих ги на единствения човек, в когото имам безусловно доверие, т.е. на теб. Едва тогава от уличен автомат се обадих на шефа на Терон и му съобщих какво се е случило. Решението, да се разиграе този театър на моята смърт, бе на правителствените служби. Естествено, наруших обещанието, което им дадох, да не се свързвам с никого от семейството, най-вече с теб. — Очите на Сам бяха странно замъглени.

— Семейството ли каза? Какво общо има с това семейството? — За кой ли път почувствах, че не искам да чуя отговора на собствения си въпрос.

— Има само едно нещо, което свързва парченцата от мозайката, и то е в семейството. Според мен то е заложено още в завещанието на Пандора. Тъй като сме единодушни, че тя е разделила на четири части съкровището си, за трима знаем, остава да разберем какво е оставила на своето единствено дете?

Преглътнах мъчително и усетих, как кръвта се смъква от лицето ми.

— На Огъстъс? На баща ми? Защо ще му оставя нещо? Изоставила го е още от самото му раждане, нали?

— Скъпа моя — усмихна се Сам, — като изключим теб и мен, той е единственият член на семейството, когото все още не сме обсъдили, нали? — усмихна се малко иронично Сам. — Бил съм само на четири, а ти дори не си била родена, когато Пандора е починала, ето защо бих искал да поставя няколко проблема в перспектива. Не е ли странно, че баща ми Ърнест, най-голямото дете на Йероним Бен, наследява само участието в мините в Айдахо, докато твоят — най-малкият, получава световна империя от концесии в сферата на полезните изкопаеми и индустрията…

— Да не искаш да кажеш, че според теб баща ми има нещо общо — прекъснах го и дръпнах ръката си. Скочих нетърпеливо на крака, а Сам остана на стола си.

— Мисля, че и сама можеш да потърсиш отговорите на някои въпроси — продължи той. — Защо според теб в мига, когато разбира, че съм мъртъв, Огъстъс се свързва с изпълнителя на завещанието ми, както сама ме информира, за да разбере какво съм оставил на теб? Защо незабавно свиква пресконференция в Сан Франциско, за да обяви публично текста на документа? Защо дни наред ти звъни в Айдахо и когато се свързвате, настоява незабавно да го уведомиш, когато получиш ръкописите? Откъде изобщо Огъстъс знае за моите документи?

— Всички ние знаехме за тях! — възкликнах. — За тях се говори в… — тъкмо щях да кажа „твоето завещание“, когато усетих с вледеняващ ужас, че в завещанието не ставаше изобщо дума за каквито и да било документи — само, че аз съм единственият му наследник. Възникна и друг въпрос. В качеството си на какъв присъстваше Огъстъс при адвоката? Защо той свиква пресконференция? И след като баща ми не се бе виждал със Сам от години, нито пък с брат си, и то много преди той да умре, защо Огъстъс бе на погребението на Сам?

Моят братовчед седеше и само кимаше — но вече не се усмихваше.

— Сега разбираш ли защо, на базата на наблюденията ти по време на погребението, а и след това, е от изключително голямо значение всички в семейството, и най-вече баща ти, да са убедени в моята смърт? — Изправи се и се взря в очите ми.

— Ти май си напълно откачил — отбелязах. — Истина е, че Огъстъс е голям досадник и трябва да има някакво обяснение на поведението му, но едва ли си представяш, че ще тръгне да те преследва или ще се опита да те убие заради едни ръкописи, все едно колко скъпоценни може да се окажат. И колкото и да е абсурдно да предположим, че е способен на такава низост, защо тогава не се е размърдал по-рано, за да сложи ръка върху тях? Нали Ърнест ги е наследил преди десетилетия и ги е притежавал близо двайсет години?

— Може Огъстъс да не си е давал сметка, че баща ми ги притежава. Никой и не подозираше, че са в мен, докато не започнаха да ме следят…

Преди около година. Тогава е започнало следенето. По това време Сам се свързва със своя приятел от правителствените служби и може би в резултат на тази среща вече двама души са мъртви. Какво друго беше станало преди една година? Имаше нещо, но какво? Сетих се. Изведнъж още няколко факта се забиха на местата си, като пирони в ковчег.

Точно преди една година, през март на 1988, Волфганг Хаузер се бе запознал със Зоуи във Виена на събирането по случай петдесетгодишнината от Аншлуса. Тогава тя му бе доверила, че притежава ръкопис… Ръкопис с руни!

Излизаше, че Сам е прав поне в едно: ако баща ми бе наследил нещо от Пандора преди двайсет и пет години и след това е научил, че и Зоуи е получила наследство, не беше кой знае колко трудно да се досети, както ние двамата със Сам, между другото, успяхме преди малко, че в пъзела липсва едно парченце. Или пък да стигне до заключението, че чрез завещание от Пандора и други парченца са стигнали по подобен начин до още членове от семейството.

В интерес на истината Огъстъс ми каза, че ръкописите са на Пандора и са написани на някакъв код. Почти веднага след това дойде и обаждането от Хелена Вурхер-Льоблан от „Уошингтън Поуст“, получила телефона ми лично от баща ми, която пък твърдеше, че може би ръкописите са на Зоуи. Откъде можех да съм сигурна, че тя работи за „Поуст“, а не за баща ми? Всичко това все още не доказваше, че Огъстъс носи вина за събирането на ръкописите, още по-малко, че е някой луд бомбаджия.

— Известно ли ти е кой е бил изпълнител на завещанието на Пандора? — попитах Сам.

— Естествено! И точно там е работата. — Той стисна внезапно ръцете ми. Силна болка пробягна към рамото ми и аз неволно извиках.

— Какво има? — попита сепнато Сам и се дръпна уплашено.

— Четиринайсет шева на едната ми ръка. Опитах се да се сблъскам с лавина — обясних. Този епизод бях спестила в разказа си за събитията от последната седмица. Поех дълбоко въздух и прокарах пръсти по ръкава на ранената ръка.

Със загрижено изражение той погали косите ми.

— Минава ми вече. Добре съм — успокоих го. — Струва ми се, че Пандора с доста лека ръка е раздала в завещанието си документите, които е събирала и пазила цял живот.

— До същото заключение стигнах и аз — съгласи се Сам. — Майка ми, Светлият облак, почина само няколко месеца преди Пандора. И двамата с баща ми бяхме в шок и потънали в скръб, а и аз не бях пътувал на толкова голямо разстояние. Ето защо татко помоли да му изпратят по пощата документите, които трябва да подпише, за да влезе във владение на завещанието. Отговориха му обаче, че това няма да е възможно: съгласно изричната заръка на Пандора, той трябва лично да се яви пред изпълнителя на завещанието. Ето как татко и аз се отправихме към Виена.

— Излиза, че изпълнителят е важна фигура, така ли? — попитах. — Кой беше този човек?

— Човекът, който ти и аз сега научихме, че е бил първият учител на Лаф по цигулка. Загадъчната романтична фигура на братовчеда Дакиан Басаридис, същият, който се срещнал с нея и децата при въртележката в Пратера, след което ги придружил и до Хофбург, за да разгледат оръжията. Когато двамата с баща ми пристигнахме във Виена, аз бях само на четири години, а Дакиан някъде към седемдесет. Никога няма да забравя лицето на този човек. Имаше в него някаква дива красота. Дива, точно както Лаф ти описал красотата на Пандора. Видя ми се интересно, че Лаф споменава епизода с въртележката и това, че Хитлер разказал на децата за значението на техните имена — Earn — орел на старогермански и Daci — вълк. Такива думи ми се струват важни. В малкото ръкописи, които успях да преведа, става дума за семейството на римския император Август. Какво не бих дал да разбера кой е решил да кръсти баща ти със същото име. Нали знаеш какво означава на гръцки моминското име на Пандора — Басаридис?

Поклатих глава отрицателно.

— Кожи от лисица — поясни Сам. — Научих, че коренът на думата е bassara и на езика на берберските либийци означава женска лисица. Съвсем както Лаф ти я е описал — с дива красота, нали?

— „Ловете ни лисиците, лисичетата, които повреждат лозята, а лозята ни са цъфнали“^[1] — изрецитирах аз наизуст стиха от „Песен на песните“, който тутакси изникна в съзнанието ми.

Сам ме погледна стъписано, след което лицето му се озари от онази заслепяваща негова усмивка, която добре помнех от детството си и неизменно ме караше да се чувствам неизказано умна.

— Разбрала си значи посланието ми! — отбеляза той. — Сигурен бях, че ще се справиш, но не знаех ще имаш ли достатъчно време да го разчетеш толкова бързо.

— Разшифровах само онова, което беше важно за времето и мястото на срещата ни. — Мислите се гонеха в главата ми. — Нищо повече не съм успяла да разгадая.

— Ти сама го каза току-що. Точно в това е цялата ирония, че малката лисичка Пандора всъщност успява да повреди лозята — поне през последните двайсет и пет години, — като успешно държи ръкописите разделени. Самият аз не го бях проумял, докато не ти пратих онзи пакет. — Усмивката на лицето му постепенно угасна и той продължи съвсем сериозно.

— Ариел, струва ми се и двамата вече знаем какво трябва да направим.

Сърцето ми се сви, но виждах, че е прав. Ако тази тайна бе толкова древна и при това опасна, че всеки иска да се добере до нея, никой от нас няма да е в безопасност, докато не я разплетем.

— В случай че пакетът, който си ми изпратил, не стигне до мен, вероятно ще се наложи да възстановиш загубеното от оригиналите, които си скрил, а руните на Зоуи…

— Това може да почака, тъй като поне знаем, че съществуват оригинали. Но ако някой толкова отчаяно иска да има тези ръкописи, че животът и на двама ни е в опасност, тогава най-важно е да научим защо ръкописът е разделен на четири части и защо Пандора ги е събирала. Затова трябва да се срещна с единствения човек, който би могъл да отговори на този въпрос — братовчеда на Пандора и изпълнител на завещанието й Дакиан Басаридис.

— Какво те кара да мислиш, че той е все още жив? — попитах. — По онова време във Виена те са били на приблизително еднаква възраст, което значи, че в момента той гони стоте. А и как ще го откриеш? Изминали са двайсет и пет години от последната ви среща. Следата ми се вижда доста изстинала.

— Напротив. Дакиан Басаридис е жив и здрав, макар да е на деветдесет и пет, и е добре познат в някои среди. Преди половин век е бил известен цигулар с маниер на свирене, напомнящ много на вихрения стил на Паганини. Наричали го Принца на лисиците. Ако не си чувала за него, то е, защото по неизвестни причини, независимо от това, че свирел на концерти, не желаел да прави записи. До тази сутрин нямах представа, че е бил и един от учителите на Лаф. Що се отнася до това как да го открием, мисля, че твоят приятел Хаузер може да се окаже полезен. Според мен през последните петдесет години, а и дори по време на войната, основна база на Дакиан е Франция и той поддържа близки отношения със Зоуи, която вече е прехвърлила осемдесетте. Ако има някой, който може да организира среща с него, то това е тя.

Знаех колко опасно е Сам да се опита да стигне до Париж, за да търси Дакиан Басаридис. Трябваше да мине през паспортна проверка с фалшив документ за самоличност границите на две държави.

Нали Волфганг Хаузер каза, че иска да ми помогне да „запазя“ своето наследство и се надява да се срещна с леля ми Зоуи в Париж, за да науча нещо повече за него? Тъй като Шушулката ни изпращаше в Русия с правителствена задача, може би щяхме да успеем да организираме една кратка спирка в Париж, за да посетим леля Зоуи. Сам не беше във възторг от перспективата да прекарам няколко дни през април в Париж с Волфганг, но пък идеята да се говори с Дакиан Басаридис бе негова. Нямаше по-прост и безболезнен начин това да стане.

Разбрахме се, че докато следващите няколко седмици аз съм на своето френско-руско пътешествие и се опитвам да раздрусам семейното дърво, за да видя дали няма да паднат още няколко гнили ябълки, Сам ще посети дядо си — Тъмната мечка, в резервата на племето не персе в Лапуай. Никой от нас не беше виждал Тъмната мечка от години, но си мислехме, че той може да хвърли малко повече светлина върху живота на Ърнест, бащата на Сам, от времето преди раждането на момчето. Така можехме да разчитаме на повече яснота за поне един от разцепеното семейство.

Давах си сметка, че събитията в семейството ми не са резултат на обикновена ексцентричност и обикновена вражда. Имаше голяма доза загадъчност в същността на нещата и за да бъде разкрита тя, ни бяха необходими повече данни, и то от външен независим източник. Тогава се сетих за Църквата на Светците от последния ден.

Малко са хората извън кръга на мормоните, които знаят, че недалеч от Солт Лейк Сити тяхната църква поддържа подробни генеалогични данни, където можеш да намериш информация за родословия назад чак до Каин и Сет. Оливие ми беше казал, че тези записи се пазят в специални компютри в бетонни бункери дълбоко под склоновете на планината Юта — нещо подобно на гоблените на прочутите норни в Нюрнберг.

Макар да начертахме своята стратегия, оставаше все още нерешен въпросът за начина ни на свързване, след като напуснем колибата и всеки поеме по своя път. Не беше лесно, защото нито Сам, нито аз знаехме със сигурност къде ще сме дори на следващата сутрин. Предложението на Сам бе всеки ден, където и да се намира, да спира в някой копирен център и да изпраща факс до моя служебен компютър под измислено име, но от реално съществуващ номер, на който можех да отговоря с обратен факс. Аз от своя страна трябваше да отида до подобен център и да изпратя шифровано съобщение с информация и номер, на който той можеше да отговори. Този вид връзка трябваше да проработи, макар и за кратко, защото във всеки град по света имаше такива копирни центрове, с изключение може би на Съветска Русия, закъдето се бях запътила.

Сам изгаси огъня и напуснахме колибата, и макар да бяхме останали вътре не повече от час, навън слънцето беше изгряло и лъчите му се отразяваха в снежната покривка, така че направо ни заслепи. Слагах тъмните си очила, когато неочаквано Сам ме прегърна и притисна устни до косата ми. След миг ме отдалечи от себе си.

— Моля те да не забравяш, че те обичам — изрече той много сериозно. — И избягвай лавините, държа да останеш цяла и невредима. Все още се тревожа за решението ти да се отбиеш в Париж…

— И аз те обичам — усмихнах се. Сложих очилата на носа си и улових ръката му. — Междувременно, кръвни мой братко, нека духът на Великата мечка е с теб и в следите на мокасините ти. Искам да ми се закълнеш, че и ти ще се пазиш.

Сам също се усмихна и вдигна ръка с дланта към мен.

— Давам дума на инджун^[2].

Наближавах вече горната страна на Пасището, когато в подножието му, на фона на синкавобелия сняг, зърнах очертанията на нечий силует — атлетична фигура с тъмен скиорски костюм и големи скиорски очила. Разрошените от вятъра коси на човека се подаваха изпод шапката. Нямаше нужда да видя лицето, за да се сетя кой беше това. Малко хора можеха да се движат с такава грация и лекота по снега като Волфганг Хаузер. Очевидно следваше моите следи, които бяха единствени върху просторната ливада след снощния сняг.

По дяволите. Добре, че със Сам тръгнахме в различни посоки. Но със скоростта, с която Волфганг се движеше, той много скоро щеше да е на онова място в гората, където следите от ските на Сам се срещаха с моите. Как щях да обясня с кого съм се видяла в този толкова ранен час, и то на изолирано от света място като това? Естествено, въпросът какво правеше Волфганг тук, след като се предполагаше да е на около осемстотин километра от тук в Невада, щеше да бъде поставен.

Обзета от паника, смених посоката и се спуснах стремително през гората. Не ми мина дори през ум да тръгна по собствените си следи от преди час, защото не можех да съм сигурна, че ще ги открия бързо, още повече че тогава беше тъмно, а и не можех да се ориентирам къде всъщност ние със Сам се срещнахме. Единствената ми мисъл в момента бе да пресрещна Волфганг, преди той да е стигнал въпросното място, и тогава разговорът ни щеше да е далеч-далеч по-труден. Бях развила такава висока скорост, че в устрема си го подминах.

— Ариел — чух го да извиква той и с остър завой спрях. Стана толкова внезапно, че едва не се увих около дървото пред мен.

Бодро и безгрижно се обърнах и тръгнах към него. Волфганг се плъзгаше между стеблата и отстраняваше с ръка отрупаните със сняг клони. Всеки път купчина сняг тупваше с мек звук върху снега долу. Когато най-сетне се срещнахме, забелязах на бледата светлина, че ме гледа строго и въпросително, ето защо реших, че от стратегическа гледна точка е по-добре да започна аз.

— Доктор Хаузер?! Каква изненада? — подхвърлих уж небрежно, стараейки се да изобразя някаква усмивка, защото не успявах да видя следите на Сам и нямаше как да разбера дали Волфганг ги е забелязал. — Трябва да признаете, че се срещаме на все по-странни места. Бях убедена, че в момента сте в Невада.

— Казах ти, че ако успея, ще дойда — с раздразнителни нотки в гласа отговори той. — Шофирал съм през цялата нощ, за да пристигна тук.

— Разбирам, че си решил да разпуснеш от продължителното седене зад волана, като покараш ски на някое пусто и празно място — сухо отбелязах.

— Моля те, Ариел, не ми играй номера. Щом влязох в хотела, отидох в стаята ти — слънцето още не беше изгряло дори. Когато разбрах, че те няма, се разтревожих, че нещо може да ти се е случило. Преди да вдигна всички на крак, проверих дали колата ти е на паркинга и видях, че липсва. Поради навалелия през нощта сняг единствените следи от гуми бяха твоите и водеха в тази посока. Пристигнах и видях колата ти в гората. След това тръгнах по следите на ските. Твой ред е да ми кажеш какво правиш по това време съвсем сама на мили далеч от хотела.

Охо! Щом си мисли, че карам сама, значи не е успял да забележи вторите следи. Това ме освобождаваше от неудобството да започна да лъжа откровено.

— Надявах се физическото усилие да ми помогне да се освободя от алкохолното отравяне, което успяхме да постигнем снощи със сестра ти в резултат на едно сериозно количество коняк. — Не бях далеч от истината.

— Бетина ли? — изумено възкликна той. Оказа се, че съм натиснала правилното копче. — И тя ли е в хотела?

— Попреплетохме езици снощи — додадох аз, но понеже видях, че не ме разбра, преведох: — Напихме се, за да изкопча колкото се може повече информация за теб. Така разбрах защо ми каза, че чичо Лаф е просто твой познат, а не приятел. Все пак можеше по време на подробния ни разговор за моето семейство да споменеш, че сестра ти живее при чичо ми от близо десет години.

— Много съжалявам — разтърси глава Волфганг, сякаш се опитваше да се събуди… Нищо чудно, ако наистина бе шофирал цяла нощ. Изви към мен помръкналите от умора тъмносини очи. — Не съм се виждал с Бетина от доста време. Предполагам, обяснила ти е и това?

— Така е, но бих се радвала да чуя и твоята версия. По-скоро, защо двама души като теб и Бам… сестра ти… се отчуждават само защото драматизират повече от необходимото позьорщината на човек като чичо ми Лаф?

— Истината е, че се чувам със сестра си от време на време — поясни Волфганг, но не отговори на въпроса ми. — Изненадан съм, че Лафкадио я е довел от Виена. Вероятно не е подозирал, че и аз ще бъда тук.

— Е, сега ще разбере — спокойно рекох. — Да отидем да закусим и ще видим дали ще полетят фойерверки.

Волфганг заби щеките си в снега и отпусна длани върху раменете ми.

— Предложението ти е доста смело. Казах ли ти колко много ми липсваше и какво противно място е Невада?

— Мислех си, че всеки немец харесва места с много неонови светлини.

— Немец ли? — повдигна вежди Волфганг и свали ръцете си от мен. — Кой ти каза… Да, Бетина. Изглежда наистина си я напила.

Усмихнах се и свих рамене.

— Моя любима техника на разпит. Закърмена съм с нея с майчиното мляко. И тъй като очевидно ни свързва слабостта на чичо ми към твоята сестра, бих искала да ти задам още няколко лични въпроса, като например какво означава това „К“ в името ти?

Все още усмихнат, той повдигна учудено вежда.

— Знак за второто ми име — Каспар. Защо питаш?

— Имаш предвид Каспар духчето ли? — развеселих се.

— По-скоро единият от тримата влъхви — Каспар, Мелхиор и Балтазар, занесли дарове на бебето Исус. Всъщност кой ти подсказа да ми зададеш този въпрос? — додаде той след кратко мълчание.

Ами сега? Може да съм страхотна при разпитването на доста подпийнал човек, но се оказваше, че хич не ме бива, когато някой ми зададе неочакван въпрос. Реших да рискувам.

— Едва ли знаеш, но имам фотографска памет — подхванах отдалеч. — Видях името ти в книгата за регистрация на посетителите в Центъра, редом до „Хер професор доктор“ и така нататък, както и сведението, че базата ти е в Кремс, Австрия. Всъщност къде се намира град Кремс? — бърборех с надеждата, че ще успея да се измъкна от зоркия и подозрителен поглед на Волфганг.

— Във вторник ще бъдем там и сама ще видиш — обясни Волфганг.

Усещах, че в резултат на изпития снощи алкохол реакциите ми са позабавени, а и главата ми пулсираше — очевидно физическото усилие от карането на ски не бе успяло да прочисти кръвта ми напълно.

— За този вторник ли става дума? — едва не изписках. Възможно ли бе всичко да започва отначало? Тъкмо бях открила Сам и сега отново трябваше да търсим нови начини за контакт? — Да не искаш да кажеш, че след един ден пътуваме за Австрия?

Той кимна.

— Пастор Дарт ме откри по телефона в Невада. Правил опити да те намери и с огромно облекчение чу, че знам къде си — някак припряно започна разказа си той. — Самолетът ни за Виена излита от Ню Йорк късно вечерта в понеделник — значи утре. За да хванем този полет, ще летим на практика целия ден. Ето защо се наложи да пътувам миналата нощ, за да мина да те взема и да имаме време да си приготвим багажа. Реших, че след като Максфийлд е тук, той ще може да върне колата ти, а ти да тръгнеш веднага с мен. Твърде много неща имаме да обсъдим, преди да напуснем страната. Ще успеем да закусим тук, естествено, но ще трябва и да…

— Чакай, чакай! — рекох и вдигнах скиорската си ръкавица. — Може ли да знам защо така внезапно тръгваме за Виена? Нещо май ми е убягнало.

— Не ти ли казах? — някак отнесено подхвърли той. — Получихме визи за Съветския съюз, които ни чакат в посолството. Виена е първата ни спирка по пътя за Ленинград.

 

 

Волфганг ми носеше малък руски разговорник и на път от Сън Вели към дома го прегледах. Потърсих думи, които да отразяват сегашното състояние на духа ми. Намерих „запек“, черва. Знаех, че Волфганг борави доста свободно с руския, но не ми беше много удобно да го питам как би превел любимото ми възклицание „holly shit“.

Късната ни закуска мина, меко казано, напрегнато. Лаф ококори очи, когато видя как ние с Волфганг връхлетяхме в ресторанта и той прегърна сестра си. Оливие пък щом научи, че: а) че Бамби е сестра на Волфганг, б) че австриецът ще ме закара у дома още днес, а на него — Оливие, се възлага да се върне с колата и котарака ми и в) че двамата с Волфганг се готвим да заминем за Съветския съюз, не сваляше очи от мен.

Духът на Лаф леко се повдигна при вестта, че първата ни спирка ще бъде Виена, където той също смяташе да бъде в понеделник вечер, и тогава щеше да ми доразкаже нещата които не бе успял да сподели. Преди да напусна трапезарията на хотела, дръпнах чичо ми настрани.

— Чуй ме, Лаф — започнах, — знам какво изпитваш към брата на Бамби. Но тъй като двамата ще бъдем по работа във Виена, те моля да направиш изключение и да поканиш и двама ни в дома си. Има ли според теб нещо важно от семейната история, което трябва да науча още сега?

— Гаврошче — въздъхна той, — наследила си очите на майка си — сини с цвят на лед, Джързи винаги много се гордееше с тях. Ала твоите приличат повече на очите на Пандора — очи на неопитомен леопард — те са като зелен лед. Разбирам Волфганг, не знам как един мъж може да устои на такива очи. Аз лично не бих успял. Опитай се да не се поддаваш на неговия чар, поне докато не разбереш със сигурност в какво се забъркваш.

Това бе всичко, което той каза, но бях сигурна, че е напълно откровен с мен и думите му са били продиктувани не от вражда към семейството на Бамби или към някой от моето семейство.

Целунах го, прегърнах Бамби, връчих Язон на Оливие и се ръкувах с Волга Драгонов, който никога не се усмихва. Докато се движехме по отсечката от около двеста километра покрай Снейк Ривър, по посока на квартирата ми почти в мазето на къщата на Оливие, се опитах да си отговоря на въпроса дали наистина знам в какво се забърквам? Питах се как да се свържа със Сам и как да го информирам, че заминавам.

Волфганг ме осведоми накратко за програмата на предстоящото ни пътуване. В последния момент бе уредил да се отбием във Виена на път за Русия, но причината за това не бе тази, която бе съобщил на Шушулката.

Седалището на МААЕ се намираше във Виена, но офисът на Волфганг бе в Кремс — средновековен град на брега на Дунав в началото на Вахау — прочутата в цяла Австрия долина с лозя. Волфганг бе обяснил на Шушулката, че трябва да се отбием там, за да проучим огромната документация, свързана с мисията ни в СССР. Очевидно Шушулката се беше вързал на този сценарий.

Не помня да съм била в Кремс, но когато той спомена Вахау, се сетих, че като дете съм ходила там. В непосредствена близост се намираше и друг район на Дунавската долина — Нибелунгенгау, обитавана преди стотици години от магьосниците на Австрия. Тук се развиваше и част от действието на операта на Вагнер „Пръстенът на Нибелунгите“ — цикъл от четири опери, в които баба ми Пандора бе пяла и записите с нея бяха добре известни в музикалния свят. Спомних си също как двете с Джързи се бяхме катерили нагоре по стръмни пътеки в гората с изглед към сиво-сините води на Дунав, за да стигнем до развалините на замъка Дюрнщайн — в него Ричард Лъвското сърце бил държан като затворник в продължение на тринайсет месеца, след като го заловили на връщане от кръстоносните походи.

Причината Волфганг да иска да отидем до Кремс, бе свързана по-скоро с друго важно място на Вахау — манастирът Мелк. Някога цитадела на династията Бабенберг, предшественици на Хабсбургите, а днес бенедиктински манастир, Мелк притежаваше библиотека от близо сто хиляди тома, много от които наистина стари. Според Волфганг, чиято история по този повод малко се разминаваше с казаното от Лаф в басейна, именно в Мелк Адолф Хитлер за първи път е направил своите изследвания в тайната история на руните, като онези в ръкописа на леля Зоуи. Очевидно Зоуи го беше накарала да ме заведе в Мелк.

Прибрахме се в града към пет и Волфганг ме остави пред вратата на моето мазе. Разбрахме се да се срещнем на летището в девет и половина, за да се качим на самолета в десет за Солт Лейк. Опитвах се да се концентрирам върху това, какво е необходимо да си взема за двуседмично пътешествие, по-голямата част от което щеше да бъде в Съветския съюз, който не бях посещавала по това време на годината. През цялото време не ме напускаше усещането, че нещо забравям. Брошурата, която Волфганг ми връчи, препоръчваше да си носим бутилирана вода и достатъчно тоалетна хартия, ето защо това бяха първите неща, които отделих. Малко знаех за Ленинград през пролетта, но пък добре знаех, че Виена през април изобщо не е Париж — от време на време можеше да свие зверски студ, което налагаше да се съобразя със „зимната мода“.

От главата не ми излизаше проблемът как ще се свързвам със Сам. Хрумна ми, че може би се е опитал да осъществи контакт според новия ни план и е изпратил съобщение до служебния ми компютър. На път за летището можех да се отбия в Центъра и дори да нямах време да отговоря, поне щях да науча номера на факса, по който да изпратя съобщение от Солт Лейк или от летище „Кенеди“, когато стигнем в Ню Йорк. Би било добра идея също да се обадя в офиса, за да се сбогувам с шефа си и да получа от него последни инструкции.

Бях стоварила двете си чанти пред вратата, когато чух стъпките на Оливие на горния етаж, който трополеше с тежките си обувки. Само по домашен халат и подплатени с кожа мокасини се качих горе при него.

— Вероятно от късната ни закуска нищо не си слагала в уста — каза той наместо поздрав. Самата истина. Напълно бях забравила. — Каня се да приготвя пастет от пушена пъстърва с ръжен хляб с копър за нашата вечеря с малкия аргонавт и така да отбележим заминаването ти утре. Предполагах, че ще бъде ергенска вечеря, но така и така си тук, можеш да ни правиш компания.

— С най-голямо удоволствие — отговорих, макар да бях пребита от умора. Дадох си сметка, че на другата сутрин едва ли ще имам време за закуска и единственото, което ще успея да сложа в устата си до обяд, ще бъдат фъстъците на борда на самолета.

— Да забъркам ли някаква топла напитка? — попитах. Щеше ми се да се извиня по някакъв начин на Оливие за провалените почивни дни, но скоро щях да разбера, че той изобщо не го приема по този начин.

— Bien sûr^[3] — ухили се моят хазяин и метна ските и щеките на рафтовете в килера си. — Нали ще ми простиш, скъпа моя, моментното раздразнение, особено след като ме запозна с красивата сексапилна Бамбита? Честно да ти кажа, дори си мисля, че съм влюбен, нищо, че изобщо не може да се доближи дори до образа на каубойката, който лелея в сърцето си.

— Останах с впечатлението, че те двамата с чичо ми Лафкадио са двойка — възразих. — Да не говорим, че живеят във Виена, което е достатъчно далеч оттук.

— Няма проблем — успокои ме Оливие. — Дните на чичо ти в ските са приключили, докато тези в музиката очевидно не са. Готов съм до края на живота си да следвам тази жена като роб по пистите само за да мога да наблюдавам как гъне и изправя крайниците си. А и след като си станала толкова близка с брат й, може и тя да започне да ни посещава.

Слязох на моя етаж, за да затопля малко бургундско, в което обикновено потапях пликче с ароматни билки за Glühwein^[4], от които държах постоянен запас. Докато чаках течността да се стопли, в главата ми изникна нещо, което почти бях забравила.

Прекосих просторната си леденостудена дневна и от стената с книгите свалих тома на Енциклопедия Британика на буквата „X“. Признавам, че се изненадах, когато прочетох, че наистина е съществувал човек на име Каспар Хаузер, чиято история бе повече от странна:

„ХАУЗЕР, КАСПАР

Младеж, чийто живот е обгърнат в тайнственост и е низ от трудно обясними факти. Появил се, облечен в селски дрипи, на улиците на Нюрнберг на 26 май 1828 година. Бил объркан и безпомощен…

В джоба му намерили две писма: едното от беден ратай, който твърдял, че момчето му било поверено през октомври 1812 година и според уговорката той трябвало да го научи да пише и да чете и да го посвети в християнската вяра, но същевременно да го държи затворено далеч от хората до определен срок; второто писмо било от майката на момчето, в което се казвало, че то е родено на 30 април 1812 година, че името му е Каспар и баща му — бивш кавалерист от 6-и полк на Нюрнберг, е починал.

Младежът отказвал да приема каквато и да било друга храна, освен хляб и вода, и макар да си личало, че е напълно невеж и див, можел да напише името си Каспар Хаузер.“

По-нататък в статията пишеше, че научните среди се заинтересували от момчето, особено когато се разбрало, че е гледано в клетка и че нито ратаят, който се грижил за него, нито майката можели да бъдат открити. По това време в Германия имало бум на интереса към така наречените „деца на природата“, отгледани от диви животни, към сомнамбулизма и други подобни необясними явления. Директорът на училището в Нюрнберг приютил Хаузер, но:

„На 17 октомври 1829 година младежът бил намерен с рана на главата, която по неговите думи била дело на мъж с маска на лицето.“

Британският учен лорд Станхоуп пристигнал, за да види младежа, и тъй като интересът му бил възбуден, той го завел в дома на магистрат от Ансбах, където разполагал с повече удобства за разследването си. Историята била почти забравена, когато на 14 декември 1833 година някакъв непознат спрял Каспар Хаузер и го промушил с нож в лявата страна на гръдния кош. Три или четири дни след това починал.

Много книги били написани през следващите петдесет-сто години с какви ли не предположения: от това, че самият лорд Станхоуп е убиецът му, до това, че Каспар Хаузер е законният наследник на трона на Германия, отвлечен като бебе, и в резултат настъпили размирици в страната. Авторът на статията в Енциклопедията намекваше, че цялата история „е доста скалъпена“ и освен датите, нищо друго не звучи много сериозно.

Това, което ме изуми, бе защо Волфганг К. Хаузер, който като своя съименник бе от Нюрнберг, ще дава подвеждащата информация, че второто му име е свързано с библейската фигура на единия от влъхвите, без да спомене за исторически съществувала личност, достатъчно достоверна, та да й бъде отделена цяла страница в Енциклопедия Британика. А и сякаш за да се затвърди връзката му с момчето, отгледано като диво животно, носеше името Волфганг, което означава „бягащия с вълци“?

Раздвижване около багажа пред вратата привлече вниманието ми. Язон се въртеше около чантите и душеше. Очевидно размерът им го бе насочил към вярното заключение, че ще отсъствам не просто за няколко дни. Изплаших се, че ще наръси с ароматната си течност багажа ми, особено ако вече е усетил, че няма да го взема с мен.

— Не, не! — категорично заявих и го грабнах под мишницата на едната си ръка. С другата взех греяното вино от печката и се качих в топлата кухня на Оливие. — Нали ще държиш под око моя съквартирант тук при теб, докато ме няма? Подозирам, че е замислил грозно отмъщение, добре знаеш какво означава това.

— Ще го държа на моя етаж — заяви Оливие и подаде на Язон малко от пастета от пъстърва. — Така ще направим икономии от отоплението. Какво реши за пощата си? Ще имаш ли време да съобщиш в пощенската станция да я прибират, или предпочиташ аз да… Какво ти стана?

По дяволите, по дяволите! Знаех си, че нещо изпускам! Бях захапала парче хляб с мус и вече дъвчех, поради което, за щастие, не можех да отговоря веднага. Налях в две чаши от греяното вино, отпих малко от моята, за да спечеля време и да измисля как да се справя с поредната катастрофа.

— Няма нищо — най-сетне успях да продумам. — Сетих се просто, че съм забравила да сложа нещо важно в багажа си, но утре ще имам време да свърша и това, и да се отбия в пощата, смятам също и да намина през офиса.

За мой огромен късмет пощата отваряше в девет, а аз трябваше да съм на летището в девет и половина. А можеше и да е обратното, тогава щях здравата да съм загазила. Двуседмичната поща е сериозна купчина. Къде ми беше умът, наистина?

Когато се нахранихме, слязох долу и видях, че старателно съм прибрала в багажа си и будилника, и пижамата си. Като се прибави и това, че бях забравила за пощата, което излагаше и Сам, и мен на толкова голям риск, съвсем се вбесих от своята липса на съобразителност. За какво ти е да имаш фотографска памет за прости всекидневни неща, мислех си ядосано, като важните се изплъзват от съзнанието ти?

 

 

В осем и половина на следваща сутрин бях в Центъра — пътните чанти и паспортът ми бяха надлежно прибрани в багажника на колата. Този път паркирах на определеното място и се насочих към входа за служители. Нямах намерение да зъзна отново в студа без палто, което бе прибрано за Съветска Русия. Минах през първата серия от врати и поставих служебната си карта на екрана. За моя изненада не последва познатото прещракване, показващо, че охраната при входа в другата част на сградата ме допуска и е отворила следващата серия от врати. Умряла от студ извърнах очи към окото на камерата над главата ми и извиках:

— Има ли някой там?

Проклетите служители от охраната би трябвало да са на пост двайсет и четири часа. До слуха ми стигна пукането на високоговорителя и гласът на Бела с ледена самодоволна интонация:

— Не виждам добре лицето ви. Обърнете се както трябва към обектива на камерата. Знаете правилата.

— За бога, Бела, знаеш коя съм. Тук е зверски студ!

— Обърнете лицето си както се полага и притиснете картата добре за екрана, за да мога да осъществя идентификацията. В противен случай не мога да ви пусна.

Проклета кучка, помислих си, докато се извръщах според правилника. Бела очевидно бе сред тези, които са научили, че съм била на ски при Джаксън Хоул с Волфганг Хаузер миналата седмица, и сега си отмъщаваше, като ме бави. Виждаше ме всеки ден, така че нямаше защо да губи време за пълната идентификационна процедура. Когато чух характерното щракване за отваряне на вратите, протегнах едната си ръка, за да вляза, но в последния момент се извърнах, ухилих се и насочих средния пръст на другата към камерата. Чух как Бела възкликна и занарежда развълнувано, докато вратата се затваряше зад мен. И тя, и аз знаехме, че докато е дежурна, почти нищо не може да направи до 10 сутринта, защото няма право да напуска поста си, а тогава аз отдавна ще съм във въздуха.

Щом стигнах в офиса си, проверих пощата и както се надявах, видях, че Сам ми е изпратил съобщение: „Грейт Беър Ентерпрайзис“, последвано от телефонен номер. Кодът на Айдахо подсказваше, че мястото е някъде между Сън Вели и резервата Лапуай. Запомних го и изтрих съобщението от компютъра. Вече се канех да се отбия при Шушулката, за да се сбогувам, когато видях, че той наднича през вратата с доста смутено изражение.

— Бен, току-що ми се обадиха от службата по охрана и поискаха да те заведа незабавно в кабинета на директора. Малко съм изненадан, че те заварвам тук. Не трябваше ли да пътуваш към летището за полета в десет? Директорът на отдела спомена, че става дума за някакво нарушение. Ще ми кажеш ли какво се е случило?

— Ами… да, наистина отивам на летището — леко смутена започнах. — Просто минах, за да се сбогувам.

Проклетата Бела, беше докладвала. Много добре знам какво означава нарушение на режима на охраната в Център за ядрени изследвания. Думата на служител от охраната е закон. Ако обвиненията й бъдат чути, като нищо можеха да ме отстранят от работа. Какво ми ставаше, наистина? Защо просто не го отминах, като забравя за тази кокошка? Защо трябваше да я дразня допълнително?

Шушулката крачеше до мен към кабинета на директора и вече наистина започнах да се тревожа, че няма да успея да стигна навреме за самолета. На всяка цена трябваше да мина и през пощата, за да спра кореспонденцията си. Дали можеше да се изобрети трансплант за коефициент на интелигентност, или някаква хормонална добавка, която да намали малко женската агресия? Добър вариант би било и неочаквано да се просна на земята, все едно съм припаднала.

Петерсън Фланг, директор по сигурността на Центъра, седеше зад бюрото си, когато влязохме в кабинета му. Никога не го бях виждала в друго положение и си помислих дали пък случайно не е инвалид?

— Служител Бен — смръщи той чело срещу мен, — тази сутрин срещу вас постъпи оплакване за сериозно нарушаване на правилника за сигурността.

Шушулката повдигна изумено вежди, очевидно не разбираше как за няколкото минути престой на територията на Центъра съм успяла да направя такова сериозно нарушение. И аз се питах същото.

— Бен трябва да замине тази сутрин във връзка с проект от особено значение — обади се прекият ми началник и погледна часовника си. — Самолетът й отлита след един час. Много се надявам нарушението да не е толкова сериозно.

— Дежурният от охраната, докладвал за нарушението, е освободен и ще бъде тук всеки момент — обяви Фланг.

След миг в стаята връхлетя Бела.

— Размаха ми пръст! — почти изписка тя с вдигнат срещу лицето ми показалец, завършващ с дълъг, лакиран в червено, нокът.

— Единственото, което съм направила, е точно това, което правиш ти в момента, но с друг пръст.

— За какво говори тази жена? — Шушулката посочи Бела и извърна очи към директора пред нас. На лицето му бе изписано изражението „не се заяждай с мен“, което винаги водеше до неприятни последици.

Ясно беше, че съм загазила. Може Шушулката да беше шеф на целия Център за ядрени изследвания, но пък служителите от охраната докладваха директно на клона по национална сигурност към ФБР. В някои отношения Фланг имаше по-големи правомощия от Шушулката и ако поискаше, можеше да ми стъжни живота, което неизбежно щеше да доведе до неприятности и за Шушулката — порицания, доклади и какви ли не още глупости. Налагаше се да мисля бързо.

— Служител Бен — обади се Фланг, — дежурният по сигурността твърди, че сте направили по неин адрес неприлични и заплашителни жестове пред камерата на входа, когато тя, изпълнявайки задълженията си, е поискала да изпълните необходимите действия за идентификация.

— Имаме запис, така че не се опитвай да отричаш — ехидно допълни Бела.

Държанието й наистина ме вбеси и с възможно най-невинен тон попитах директора Фланг:

— С какво според дежурния от охраната съм искала да я заплаша?

Човекът ококори изумено очи и скочи на крака. Все пак оказваше се, че не е инвалид.

— Охраната и сигурността са от първостепенна важност на това място, служител Бен! И дума не може да става за безотговорност.

Опитвах се да си представя как точно би се приложила тази квалификация към случката, но Шушулката се намеси и прекъсна вълнуващия ни разговор:

— Какво точно направи, Бен? — попита той.

— Показах й среден пръст пред камерата, когато отказа да ме пусне през вратата. От известно време се държи като задник и започнах да се тревожа, че ако още малко ме забави с нейните номера, ще изпусна самолета си.

— Държала се като какво…?! — не издържаше вече Фланг, който се строполи възмутен отново на стола си.

Пастор Дарт бе отправил към мен изумените си очи и без да се усети, бе прикрил устни с длан. Ако не го познавах достатъчно добре, щях да реша, че се опитва да прикрие усмивка. След кратко мълчание все пак взе нещата в свои ръце.

— Според мен — започна той с най-добрия вариант на интонацията си „не се заяждай с мен, че лошо ти се пише“, — служител Бен заслужава устно предупреждение и толкова. А ако говорим неофициално, искам да посоча, че само преди седмица имаше смърт в семейството й и със завръщането си от погребение научи, че трябва да замине в изпълнение на отговорна задача отвъд океана заедно с професор Хаузер, който осъществява връзката ни с МААЕ. Помоли ме да я освободя от задачата, но аз настоях…

Наложи се да замълчи, прекъснат от плонжа на Бела върху бюрото на директора, която почти изпищя в лицето на началника си:

— Трябва да я отстраните! Не може да я пускате да пътува с него!

Патерсън Фланг отправи смутен поглед към Дарт и махна с ръка.

— Ще се заема лично със случая.

Двамата с Шушулката напуснахме кабинета.

— По-късно ще трябва да ми обясниш — отбеляза Шушулката в коридора, — а сега тръгвай за летището, защото закъсняваш. Направо не мога да повярвам какво направи — додаде той и се ухили. — Не го повтаряй, ако обичаш.

Имах само двайсет минути да стигна от Центъра до летището, но да не забравяме, че трябваше да се отбия и в пощата.

Набих спирачки пред вратата на ниската сграда, без дори да си направя труда да паркирам встрани. Изскочих от колата, изтичах в салона и с радост забелязах, че Джордж е на смяна, но няколко души чакаха пред гишето му.

Провикнах се над главите им:

— Джордж, ще попълня онзи формуляр, но за днес вече е късно, нали?

— А, госпожице Бен, много съжалявам — рече човекът, докато премерваше пратката и залепяше марки за клиента пред гишето. — Станала е грешка, но ще я оправя. Изчакайте ме само минута, ей сега свършвам.

Той удари с длан звънеца до себе си и стомахът ми се сви в неприятно предчувствие, че отново нещо се е объркало. Какво ставаше, за бога? Побързах да попълня формуляра и му го подадох.

Помощникът на Джордж, Стюарт, излезе и започна да прибира известията на хората, които бяха дошли да си приберат пратките. Джордж, който бе изчезнал зад служебната врата, се върна с голям пакет. Не приличаше много на онзи, който получих миналата седмица, но пък беше също толкова голям и отговаряше на описанието на Сам.

— Миналата седмица съм ви дал друг пакет — рече Джордж.

— Този тук отговаря на вашия жълт формуляр, просто не съм проверил добре. Онзи пакет пристигна в деня, когато дойдохте, и дори не сме ви пуснали съобщение. В събота преглеждахме неполучените пратки, за да ги върнем на изпращачите като непотърсени, и добре, че бях тук, та забелязах грешката. Много се извинявам, госпожице Бен.

Той ми подаде пакета, поех го и дори зъбите ми изскърцаха от напрежение, докато прочета написаното отгоре. Оставаха ми десет минути да стигна до летището за полета си до Европа с Волфганг Хаузер. Направих усилието да хвърля един поглед върху написаното върху грубата хартия. Пощенското клеймо бе от Сан Франциско, също както и на предишното жълто листче, което извадих от снега. Този път обаче почеркът без съмнение бе на Сам — това бяха неговите разкривени грозни букви.