Катрин Невил
Магическият кръг (22)

Утопия

Който си мисли, че в него тече най-добрата кръв и на тази база той решава да поведе една нация, той ще запази водачеството си, няма да го отхвърли… Този образ е фатален… ще прилича на Свещен орден. Искаме тази държава да просъществува хиляди години. Щастливи сме да знаем, че бъдещето ни принадлежи.

Адолф Хитлер, Шести партиен конгрес.

Реч „Хиляда години райх“

Чувствам като свое задължение към съгражданите си да запиша тези предупреждения за Расата на бъдещето.

Едуард Булуър, лорд Литън,

Расата на бъдещето

„Клозери де лила“ си остава един от най-хубавите ресторанти в Париж, отрупан с цветя през всички сезони на годината. Стори ми се доста неподходящо място за среща в момент, в който се говореше за нацисткия режим в Германия и Австрия. Чувствах се като хипнотизирана от ледения поглед на баба ми Зоуи. Водопади от бял люляк ни посрещна още от входа. Масата, запазена за нас, бе до терасата и дървените решетки вече бяха обрасли с нежни филизи на лоза.

Зоуи обясни, че е поръчала предварително обяда. И когато сомелиерът донесе виното, което тя одобри и той наля по чашите ни, Зоуи се върна към започнатата тема — семейството ни.

— Вече споменах, че високо в Швейцарските Алпи, недалеч от прохода Сан Бернардино^[1], извират четири реки. Преди около век там се бе приютила група хора с утопични убеждения. Моята баба Клио, съвсем обикновена жена, но от огромно значение за нашата история, живяла в комуната известно време заедно с дядо ми Еразмус Бен — един от основателите на комуната.

В този момент в съзнанието ми прозвучаха думите на Дакиан Басаридис, който пред вратите на Хофбург във Виена бе подхвърлил, че идеалистите, които в началото на жизнения си път правели усилия да създадат по-добра цивилизация, често пъти създавали по-качествено поколение.

— Там горе те създали съвършен свят, своеобразно завръщане към Златното време — продължаваше Зоуи. — Всеки се опитва да търси такова нещо в миналия век и мнозина дори днес продължават. Но както често обичам да повтарям, животът не е нито прост, нито само бял и черен. Много е възможно дори желанието на моя дядо да създаде държавата Утопия да е причина за много от последвалите злини.

Почти не помня какво ни поднесоха тогава, но всяка подробност от разказа на Зоуи се е запечатала в съзнанието ми. И тъй като парчетата от мозайката започнаха да се наместват постепенно, виждах как ролята на едно малко семейство може да се окаже онази връзка или ос, за която Дакиан бе говорил, около която нещата се въртят, подобно на фигурите върху въртележката, както зодиакът се върти около звездата на върха на съзвездието Малка мечка.

Слушах с интерес разказа на Зоуи за нашата лична Райска градина. Искам да кажа преди Грехопадението.

 

 

— Моята баба Клио — продължаваше Зоуи — била единствена дъщеря на швейцарско семейство, което като повечето заможни семейства по онова време се интересувало от наука. Това включвало пътувания и проучвания на загубени царства и култури. Клио се интересувала най-вече от антични предмети. Освен че прелиствала с часове прашни книги, любопитството й било запалено от новата дисциплина тогава теренна археология.

На двайсет години тя вече била участник в множество пътувания на баща й до екзотични и отдалечени райони на света. Участвала известно време и в разкопките на Хайнрих Шлиман, забогатял по време на Кримската война търговец, който щедро харчел спечеленото в много оспорваното от академиците издирване на изчезналата микенска цивилизация и на Троя.

В ранните си години Клио учела древни езици и докато търсела произхода на откритите в гробници и пещери предмети, задълбочавала познанията си. Използвала ги успешно, за да открие, подобно на Шлиман, загубени места на власт и великолепие и на ценни от историческа гледна точка обекти. Успявала единствено чрез внимателно четене на класици. Така стигнала до гробниците на Микена, криещи едни от най-големите богатства в света.

През 1866 година, на двайсет и една години, Клио се запознала и омъжила за холандец, който също като Шлиман забогатял по време на войната. Казвал се Еразмус Бен и вече бил инвестирал суми в археологическите проекти на Шлиман. Жена му била починала и той се грижел за малкия си син Йероним — след години мой баща. Ако огромното състояние, натрупано от Шлиман от продажба на оръжие, било вложено в силово разкриване и плячкосване на миналото на човешкия род, богатството на дядо ми Еразмус Бен се отличава с това, че е инвестирано в бъдещето на хората.

Сред интересите на Еразмус Бен било и основаване на комуна на утописти, за чието създаване в Швейцария той дал сериозната си финансова подкрепа. Идеите на това малко общество се базирали на добилата наскоро популярност философия за генетичен подбор. Вече се били появили и техники за селекция на растителни култури и домашни животни, които Еразмус въвел, и всяко лято посещавал избраното от него място в Алпите.

За Клио тези негови начинания били истинско проклятие. Макар да била израснала в семейство на протестанти, тя получила необичайно за момиче на нейните години либерално образование с широта на вкусовете. Мъжът, за когото се омъжила, бил богат и красив, но скоро след сватбата тя осъзнала, че с много от убежденията му не е съгласна, особено с идеите му за усъвършенстване на света. Не й било нужно много време, за да разбере, че всъщност е свързала живота си с ограничен калвинист, който нареждал жените и децата само на едно стъпало над домашните животни, докато хората като него били на далеч по-високо ниво.

Станало ясно и че се оженил за нея не само заради русата й хубост, здравото тяло или острия й ум, а за да може по-скоро да си подсигури голямото състояние, което тя като единствено дете ще придобие след смъртта на баща си. И което бе по-важно, и ценната колекция от исторически артефакти, талисмани и ръкописи, които семейството и с нейна помощ бе събрало.

Очевидно Еразмус е бил обзет от манията да разбере повече за тайните на миналото, както и за силите, които ще бъдат запазени в бъдещето, и в същото време остава напълно незаинтересуван от нуждите на настоящето. С раждането на дъщеря им две години след сватбата, Еразмус спира да посещава леглото на Клио, вероятно решил, че е изпълнил генетичните си ангажименти. Имал син и от първия си брак, така че нямал повече задължения към човечеството. Тази практика била често срещана в семействата от по-висшата класа по това време, но събитията в нашето се развили далеч по-необичайно.

През лятото Еразмус водел Клио на посещение в комуната в Алпите. Скоро станало ясно, че средствата му са на изчерпване. Към този регион го привличал не само неговият проект. Открай време се знаело, че в околностите на комуната може да се открият предмети, които да се окажат много по-ценни — езическите светилища, за които споменах, както и пещерите, някои от които датирали от времето на неандерталците, се намирали на толкова труднодостъпни места, че били малко известни и почти неизследвани. Рядко хора стигали до там, с изключение на пътуващи цигански табори, които спирали понякога в околността. С представата за златни предмети и други съкровища, най-вече поради скорошния успех на Шлиман, Еразмус се надявал да открие нещо ценно не само материално, но и духовно. Колкото и да било странно, Клио била съгласна с предположенията му.

Тя лесно убедила циганите да й помагат в разработване на идеи от първата й любов — археологията. Лятото след раждането на момиченцето й тя се отдала на своята страст. Много скоро открила, че тези хора са невероятно любознателни и сръчни, а и били много осведомени за стойността на намерените предмети, дори за историческите факти, свързани с тях. Тя все по-често оставяла находките на съхранение при тях. Била изненадана от примитивната им мъдрост и те все повече я привличали, особено един от тях.

Експедициите на Клио с циганите ставали все по-продължителни. Връщала се с любопитни предмети и глинени чирепи. Една от най-интересните находки, изровена от една от пещерите между Интерлакен и Берн, била статуя на древно божество с образ на мечка, придружена от тотемна мечка. По-навътре в същата пещера открили необикновени глинени съдове, със скрити в тях ръкописи, които тя веднага се заела да разчете.

При завръщането си в Холандия същата есен Клио разбира, че Еразмус си е присвоил някои от документите и артефактите и дори вече е продал част от тях, за да покрие загубите си по някои неразумни капиталовложения. Била още по-вбесена и от факта, че той е присвоил и някои от преводите и бележките й за документи, които според нея били от най-голямо историческо значение.

Когато поискала отговор, Еразмус й напомнил, че ръкописите, които е открила наскоро, е оставила на съхранение при циганите. Той като неин съпруг имал право и върху тях. Без да го уведомява, Клио прибрала каквото е останало и го оставила в сейф.

Последвали близо шест месеца разгорещени и продължителни битки и, естествено, деветгодишният син на Еразмус — Йероним, бил свидетел. Разправиите между баща му и мащехата, която в неговите очи била буйна и трудна жена, защото отказва да се подчини на баща му, посели в младото му съзнание семена, които след време дали доста опасен плод.

Лятото на 1870 година, когато Йероним бил вече на десет, а бебето, неговата сестра, на две, бащата на Клио починал и богатата му колекция от ръкописи и артефакти наследила дъщеря му и нейните наследници. Като разумен човек, баща й оставил парите в попечителски фонд, с който можела да се разпорежда единствено Клио и нейните потомци, както и отделно лично писмо до нея. По силата на написаното в него, Клио, придружена единствено от циганите, предприела издирване отвъд швейцарската граница в Италия, оставяйки децата на грижите на баща им. Еразмус настоявал да я придружи. Вече подозирал, че нещо в това нейно приятелство с циганите не е съвсем наред, че тя крие от него голяма част от намереното, дори се досещал защо.

И тогава една нощ Клио просто изчезнала, оставяйки бележка, че ще се върне в края на лятото, нещо, което Еразмус не успял да дочака поради бързия ход на последвалите събития.

На 19 юли 1870 година избухнала Френско-пруската война и настанала истинска бъркотия. Комуната на утопистите бързо се разпаднала — притокът на средства секнал. Еразмус Бен, с две деца на ръце, без съпруга и с намалели средства, искал час по-скоро да се завърне у дома, за да прибере и скрие останалите ръкописи и артефакти, намерени от Клио, преди тя първа да е стигнала до тях и преди Холандия да бъде пометена от военните действия.

При прекосяването на полесраженията между Швейцария и Белгия Еразмус бил ранен и едва успял да мине оттатък, преди да почине от раните си. Малкото останали пари послужили, за да платят образованието на сина му. Дъщеря му от Клио била изпратена в дом за сираци. Разделянето на семейства било нещо обичайно по време на война, но в този случай никой не бил сигурен дали отделянето на момиченцето от брат му е било планирано, или е случайно.

Осем години след смъртта на Еразмус синът му Йероним завършил училище и избрал за свое поприще една от двете професии, които можело да си позволи момче с минимални финансови възможности — свещеник или военен. Предпочел да стане калвинистки свещеник. Обучението, което преминал, само затвърдило убежденията, които и без това били заложени в него, докато живял с баща си. Постепенно те се превърнали в здраво закостеняла философия.

С течение на времето Йероним Бен все повече намразвал мащехата си. Без кой знае колко основания, бил убеден, че тя е ограбила баща му, и него респективно, от онова, което им се полагало. Бе напуснала баща му по време на война, бе заминала с циганите, задигайки всичко, което семейството притежавало и ценяло. Дълбоко в сърцето си Йероним я подозирал и в още по-лоши замисли, защото кой може да предвиди до къде могат да стигнат необузданите страсти на една жена? Как не бе успял баща му да я овладее, нещо, което би било правилно в очите на Всевишния и напълно в духа на закона? Всичко, което Клио някога е притежавала, дори и преди брака й с баща му, се полагало на него, Йероним.

Наместо това, пак заради Клио, това поне беше сигурно, той не бе успял да получи и прилично образование. Искрено не се интересувал от съдбата на сестра си, запратена кой знае къде. Та нали тя била плът от плътта и на Клио. Интересувал се единствено от наследството си. Преглеждал многократно документите, запазени в църквата, която се погрижила за него. Вече имал чудесна представа за действителната стойност на артефактите и ръкописите, които мащехата му бе задигнала, отказвайки на баща му достъп до тях. Той рано или късно щял да възстанови справедливостта.

През 1899 година в страните от цяла Европа хората се готвели да отпразнуват настъпването на последния век от нашето хилядолетие. За първи път дворецът Шьонбрун във Виена бил осветен от електрически крушки; в много градове увеселителните паркове с въртележки и всякакви други забавления били обкичени с гирлянди електрически крушки — новите технологии се разпространявали с необикновена бързина.

Никое от тези нововъведения не получило такава популярност — в пресата или в обществото — както откриване на предмет от миналото. На Коледа 1899-а, по време на ремонтни работи във водопровода в основите на крепост недалеч от Залцбург, бил открит голям златен диск, който се смятало, че е на повече от хиляда години — почти от времето на Исус.

Веднага били събрани експерти, които да определят произхода му. Според някои дискът бил част от съкровищата на Храма на Соломон, според други — че е един от предметите, претопени, за да бъде направен Златният телец, а после е възстановен. Имало и такива, които били категорични, че дискът носи типичните черти на гръцкото изкуство, други — на македонското или на фригийското. Тъй като всичките тези култури развивали търговия помежду си, единственото, за което всички били единодушни, било, че предметът идва от древността, и то от Изток. Щял да бъде изложен в замъка Хохензалцбург през януари на 1900 година, преди да бъде прибран в съкровищницата на Виена.

Йероним Бен, вече близо четирийсетгодишен, прекарал последните двайсетина години от живота си в издирване на жената, лишила го от наследството му и обрекла го по този начин на мизерно съществувание. Когато чул за диска, открит в Залцбург, вече бил сигурен как ще я намери. Един от малкото ръкописи, останали от баща му, които той успял да задигне от сбирката на Клио заедно със записките й за извършеното от нея обстойно изследване, все още бил в ръцете му. Спомнял си, че в него се говорело за диск, отговарящ на описанията на намерения в Залцбург.

Качил се на влака от Амстердам за Залцбург и пристигнал в деня преди откриването на изложбата. Свързал се с куратора на изложбата. Не се интересувал толкова от находката, колкото от жена, която, повече от сигурно, вече пътувала към Залцбург, за да го види. Дано само Йероним да има време да постави стръвта както трябва.

Предал ръкописа на куратора заедно със записките на Клио, заявявайки, че те са правени от баща му Еразмус Бен, известен с това, че е финансирал до голяма степен великия Шлиман. Йероним с готовност приел предложението на управата на музея да обявят публично при откриването на следващия ден само най-общото съдържание на документа, чиято автентичност трябвало да бъде проверена, както и името на дарителя — покойния му баща. Йероним бил сигурен, че съобщението ще привлече мащехата му като магнит.

В ръкописа, открит от Клио и баща му в глинена делва в Свещените земи, пишело, че дискът представлява елемент от украсата на древногръцки щит, впоследствие част от съкровищницата на Ирод Велики. След това бил прибран в двореца в Мукавир от сина на Ирод, Ирод Антипа, където лежал затворен и по-късно бил обезглавен Иоан Кръстител. След години Антипа отнесъл златния диск в Рим, където минал през ръцете на трима императори: Калигула, Клавдий и Нерон.

Проучванията на Клио за този предмет показват, че Нерон, вярвайки, че дискът притежава необикновени магически свойства, го преместил в Субиако и го скрил в прочута пещера на оракулите от другата страна на долината, срещу летния му дворец. След преждевременната гибел на Нерон златният предмет престоял в пещерата близо петстотин години. Същата тази пещера в Субиако послужила за убежище и на свети Бенедиктин за известното му отшелничество. Според Клио, щом дискът се появил на бял свят, той преминал в ръцете на Ордена на бенедиктинците — така наречените черни монаси, и силата на святата реликва им помогнала да спечелят свои привърженици сред земите на Германия, така че станали най-мощното монашеско движение в континентална Европа.

 

 

Първата среща между Йероним Бен и неговата отдавна изчезнала мащеха съвсем нямала вида, който мнозина биха предполагали. Тя, все още хубава жена на около петдесет и пет, а той — представителен рус мъж, наближаващ четирийсетте, били впечатляваща двойка. Много бързо доведеният син схванал, че Клио не по-малко от него желае да изглади миналите несправедливости. Но имала предвид себе си.

Клио споделила, че се е върнала, както обещала, в края на лятото на мястото на комуната, но видяла, че се е разпаднала поради липса на средства и че съпругът й отвел децата обратно в Холандия. След войната изпратила запитване до съответните власти в Холандия и получила съобщение, че семейството липсва от района на войната и се предполага, че са загинали.

За трийсетте години, в които Йероним трупал омраза срещу нея, тя била в Швейцария, както и преди, сред цигани, вярвайки, че семейство Бен отдавна не е сред живите. Дори осиновила младо момиче, което да замести до известна степен дъщеря й, и смятала да започне да го обучава на езиците, които знае, както и на техниките на проучване, овладени от самата нея благодарение на усилията на своя баща.

Когато разбрала, че родната й дъщеря е жива, но е била изпратена в дом за сираци преди трийсет години, и че Йероним не е направил абсолютно нищо, за да намери сестра си през цялото това време, Клио си дала сметка, че мъжът пред нея, красив и ослепителен почти колкото баща си, е също като него самодоволен и егоистичен. Ето защо тя предложила да направят компромис.

Йероним не бил свързан с нея по кръвна линия, но би могъл да използва връзките си в средите на калвинистите да открие дъщеря й и да я доведе в Швейцария, за да се види с майка си. Клио обещала да отдели по една сериозна сума от богатството си за всеки от тях. Йероним се съгласил, без много да се колебае. Едва ли е очаквал как ще се развият по-нататък нещата.

 

 

Двамата с Волфганг не смеехме да мръднем и спазвахме такава тишина, че с нож да я срежеш.

— Отдавна изчезналата полусестра, която баща ми тръгнал да търси — продължи Зоуи, — най-сетне била открита, но за нещастие и на двамата много скоро станала негова съпруга — Ермионе.

Волфганг не сваляше очи от Зоуи, а на лицето му бе изписано изражение, което не можех да опиша. По едно време той промълви:

— Искаш да кажеш, че родителите ти са…

— На половината брат и сестра — довърши вместо него Зоуи.

— Историята обаче не свършва дотук.

— Аз чух достатъчно — рязко се изправих.

Значи това е била причината всеки от семейството да си мълчи през всичките тези години. Чувствах, че ми става лошо, задушавах се. Изпитвах огромно желание да избягам. Ала Зоуи не ми обърна никакво внимание.

— Тези ръкописи са предадени на теб — продължи тя, — но няма да успееш да ги запазиш, нито да ги използваш, ако не знаеш всичко докрай.

С ъгълчето на окото си забелязах, че Волфганг вдигна чашата си и почти я пресуши. Беше слушал прекалено тихо и внимателно, което малко ме изненада. В края на краищата Зоуи беше и негова баба. Молех се само да няма повече изненади. То какво ли можеше и да е по-лошо от чутото досега.

— Благодарение на връзките си в Калвинистката църква Йероним успял да намери сиропиталището и разбрал, че сестра му Ермионе шестнайсетгодишна е била изпратена в Южна Африка с кораб, натоварен с момичета, предназначени за съпруги на бурите. Войната вече била приключена и той се качил на кораб и се отправил към Кейп Таун, за да я търси. А сега внимавайте — предупреди Зоуи. — Крисчън Алегзандър току-що е починал в резултат на усложнение на раната му от войната. Ермионе наследява състоянието му, мините и концесиите, но бременна с второто си дете е съсипана от скръб. Страхува се за бъдещето — вдовица с две малки деца в една раздирана от военни действия страна. Точно в този момент се появява този красив стабилен мъж, който я уверява, че е неин братовчед…

Чакайте малко! — даде тревожен сигнал съзнанието ми. Нещо не беше наред. Този път знаех какво ме тревожи.

— Две деца ли каза? — прекъснах я. — Искаш да кажеш, че Крисчън Алегзандър е баща на двете деца на Ермионе — Лафкадио и Ърнест? Как така?

— Това е лъжата, която се таи от дълго време — обясни Зоуи. — Ърнест успя да разкрие истината. Стана доста късно наистина, но в крайна сметка разбра какъв номер му е бил скроен, в резултат на което е бил разделен от брат си Лафкадио благодарение на тази лъжа. През цялото време са си били истински братя, синове на Ермионе и Крисчън Алегзандър. Ърнест пристига в Европа малко преди смъртта на Пандора и се среща с нея. Тя трябва да е била наясно през цялото време, казваше той, защо не му е казала?

— Мисля, че е най-добре ти да ни кажеш — предложих. — И то почни от самото начало, включително и връзката с Пандора.

— Когато Йероним Бен пристига в Южна Афирка през лятото на 1900 година, той е на почти четирийсет, свещеник калвинист с една-единствена перспектива — да открие своята половин сестра и да я отведе при мащехата си, за да получи обещаното наследство, което той смята, че и без това му се полага.

Това, което намира, е красива руса, наскоро овдовяла жена на трийсет и две, при това твърде заможна. Собственичка на концесии, имения, едно шестгодишно момченце (чичо Лафкадио) и друго — на път (чичо Ърнест). Йероним вижда в нея твърде много възможности за себе си. Бързо и безкомпромисно решава как с един удар да хване два заека.

Съобщава й, че е неин братовчед, който я издирва от години, и успява да я убеди, че е и страстно влюбен в нея. Останала сирак на двегодишна възраст, тя няма как да знае, че човекът, представил се за неин братовчед, всъщност е неин брат по бащина линия. Той направо й взема ума, женят се след няколко седмици и Йероним поема грижата за цялото наследство от покойния й съпруг.

Той знае, естествено, че ще трябва да й разкрие истината, преди да стигнат в Европа, защото иначе няма да успее да прибере и обещаното от Клио. А има и друг проблем. Ако Ермионе разкрие пред майка си, че всъщност се е омъжила за Йероним, има опасност той да се размине с обещаното богатство. Нещо повече, ако Ермионе разбере, че е била излъгана, тя може да поиска бракът да бъде разтрогнат. Ето защо едно общо дете би помогнало много за преодоляване на подобни затруднения.

И тъй като тя вече е бременна, което значи, че не може да се говори за забременяване от Йероним, той успява да я убеди да обявят нейното и на Крисчън Алегзандър второ дете като негово в знак за тяхната любов. Всичко това остава тайна, докато самият Ърнест не провел собствено изчисление и установява, че е само с една година по-малък от Лафкадио, а не с две, както винаги са го уверявали. Логично е да заключи кой всъщност е неговият баща.

Много неща започнаха да се наместват в съзнанието ми след тази доста неприятна информация. Сега вече стана ясно например, че Лафкадио е отпратен в момента, в който наближава възрастта да тръгне на училище, на място толкова отдалечено, какъвто е Залцбург, сред напълно непознати хора. Ако беше останал в Южна Африка, рано или късно щеше да чуе от някого за смъртта на баща си, за прибързания брак на майка си с втория му баща и необичайната дата на раждане на Ърнест. Това обяснява и решението на Йероним, когато Ермионе забременява с тяхното общо дете — Зоуи, да вдигне цялото семейство и да се преместят във Виена, където никой не ги познава и където, ако се вярва на думите на Лафкадио, майка му се превърнала в затворник в собствения си дом.

Сценарият обяснява и защо Лафкадио толкова се тревожеше от срещата ми със Зоуи… да не говорим за това, че той по принцип не я харесваше. Тя бе живото доказателство за кръвосмешението на майка му и връзката й със собствения й брат.

— Как се вписва Пандора във всичко това? — попитах Зоуи.

— Има само един човек, който е познавал Йероним и Ермионе по-рано, когато са били брат и сестра, и по-късно като съпруг и съпруга. Това е детето, което Клио осиновява, за да замести загубената й дъщеря. Когато най-накрая Йероним довежда Ермионе в Швейцария, за да се срещне с майка си, и документите за наследството, което тя им предоставя, са подписани, тя няма представа в каква връзка се намират те. Когато се разделят с нея, става ясно, че и Йероним като баща си преди него си е присвоил някои ръкописи, които той възприема като предоставени му директно от Бога, следователно са негова съдба. Това са ръкописи, които сега били притежание на осиновената дъщеря на Клио — Пандора.

Останалата част от историята до голяма степен ми беше известна от разказа на Лафкадио, Дакиан и останалите. Как Пандора успяла да се вмъкне в семейство Бен във Виена благодарение на съученика на Адолф Хитлер — Густл, и се сприятелила със затворената в къщи Ермионе, как Йероним не успял да познае в лицето на младата жена онова малко момиченце, с което се бил видял съвсем за кратко, как Пандора успяла да изнуди съпруга на своята господарка и да доведе Лафкадио, за да се прости с майка си. По думите на Дакиан, Йероним принудил със сила Пандора да се омъжи за него, след което я изхвърлил на улицата, разбирайки, че тя е откраднала ръкописите, които толкова ценял. Но не беше ли избягала с нея и Зоуи при циганите? И ако историята на Лаф бе вярна, и двете момичета са били доста близки с Лъки.

— Как се включва във всичко това Хитлер? — попитах. — От казаното до тук става ясно, че ръкописите на Клио са тези, които Пандора прибира. Ако той също е искал да се добере до тях, защо ще излиза на разходка с всички вас — каквато е разходката в Пратера, за която Лаф ми разказа… Или пък ще ви води в Хофбург, за да гледате меча и копието? Защо ще е толкова близък с Пандора и Дакиан, ако е знаел, че са роми?

— Когато се запознава за първи път с Пандора и Дакиан в Залцубрг, Лъки разбира, че те преследват Йероним Бен — същият онзи, който преди дванайсет години прави публично разкритие за вероятната история за произхода на диска — предполагаемият поднос, на който била сложена главата на Йоан Кръстител. Тогава Лъки, едва единайсетгодишен, бил на посещение на изложбата с класа си. Заедно с другите реликви мечтаел да притежава и тази. По времето, когато живеел във Виена, успял да научи доста за историята на семейство Бен и макар това да не може да се докаже, убедена съм, че баща ми е бил един от първите и много пламенни негови поддръжници. И както ти сама отбеляза, той е знаел много и за произхода на Пандора. Налага се Дакиан да избяга в Южна Франция, където благодарение на многобройните си връзки успях да му помагам по време на войната. И макар да не говореше много за това, Лъки успяваше да предпази и Пандора по време на войната, макар да знаеше много добре, че и тя, и Дакиан са роми. Знаеше, че тя единствена държи ключа към властта, към който самият той толкова много се стремеше.

— Ти каза роми — но какво точно означава това? — обади се Волфганг, който бе притихнал — доста необичайно за човек като него.

— Цигани — лаконично отвърна Зоуи. — Детето, което Клио осиновява, е всъщност малката племенница на Асзи Ацингази — мъж с очевидно цигански произход, който й помагал да открият много от древните текстове, включително и тези на пророчицата от Куме. Пандора бе убедена, че Асзи е бил голямата любов на Клио. Както споменах и пред Волфганг, когато той ме откри преди години в една винарна във Виена, техните духове са най-старите и само те все още пазят жива древната мъдрост. Пандора е точно такъв стар дух. Дакиан много държеше да се срещна с теб, защото вярва, че и ти си такъв дух…

— Чакай малко — намеси се Волфганг, този път доста по-решително. — Да не искаш да кажеш, че Пандора и Дакиан Басаридис — родителите на Огъстъс Бен и дядо и баба на Ариел са всъщност цигани?

Зоуи го изгледа с едва забележима усмивка и само повдигна едната си вежда.

Та нали тъкмо Волфганг ме запозна с Дакиан? Спомних си и от това не ми стана много приятно, че Дакиан никога не спомена пред моя спътник нищо, свързано с цигански произход, и ми бе дал да разбера да не го правя и аз. Осъзнах също така, че той, който бе така откровен в споделянето на много неща — и за меча, и за копието, и дори за скритите ръкописи на Пандора, бе намерил начин да отпрати Волфганг, докато говорихме за семейството. Факт, от който усетих как кръвта ми се вледенява. Усещането се засили още повече след репликата на Зоуи:

— Майка ти би се гордяла с този твой въпрос.

 

 

Волфганг и аз бяхме напълно изтощени — от няколко седмици кръстосвахме Европа и Съветска Русия, да не говорим и за допълнителните лични ангажименти. Веднага след вечерята в самолета той заспа непробудно. Бяхме започнали близо двайсет и четири часовото си завръщане в Айдахо.

В главата ми жужаха десетки теми, които исках да обсъдим, но същевременно знаех, че имам крещяща нужда да остана и насаме, за да ги обмисля сама. Ето защо си поръчах чаша силно кафе от стюарда и насочих мислите си към преглед на чутото в последния ден.

Само преди месец историята на Зоуи: че Лъки, племенницата му, кучето, приятелите му и техните деца, всички те са били използвани — точно както самият той бе „използвал“ милионите цигани, евреи и останалите — в своеобразно масово езическо жертвоприношение — за да даде път на Новата ера. Ала Хитлер е бил заобиколен с толкова много хора, които също като него са вярвали в съвършени безсмислици. Загадъчният атлантидоподобен дом на арийци на Северния полюс, унищожаването на света с Огън и Лед, силата на свещените реликви и „пречистената“ кръв, които ще сътворят чудеса. Нека не забравяме и забележката на Волфганг за оръжието за масово унищожение, за което се говори отдавна и се смята, че съществувало и в древността.

Защото за онези, които имат желание да върнат времето към древната Златна епоха, съществувала според тях по време на езичеството — нещо, за което Дакиан Басаридис сериозно ни предупреди, — принасянето на човешки жертви е сериозна част от системата. И колкото и противна да е такава една идея, в светлината на онова, което видяхме да прави нацизма, не изглежда чак толкова абсурдна.

Въпреки този вероятно полезен епизод на подреждане и прочистване, всеки път, когато стигах до доста притеснителния за мен факт за връзката на семейството ми с Адолф Хитлер и други такива, се изправях като пред висока стена. Имах идея откъде да започна. По този повод си спомних едно детско стихче от Уилям Блейк, в което се казва, че като уловиш края на златния конец, може да стигнеш и до Небесните порти, в стената на Йерусалим.

Успеех ли да уловя края на моята златна нишка — т.е. къде и как историята е започнала за мен, — това със сигурност би било добро начало.

Не можех да не си спомня кога точно попаднах в този лабиринт — това бе нощта, в която в снежната вихрушка се прибрах от погребението на Сам и след като едва не загинах в снежната пряспа пред дома ми, бързах да вдигна телефона и да чуя гласа на баща си, който ми съобщи, че моето „наследство“ може би включва и нещо с извънредно висока цена, такава, каквато дори не съм предполагала: ръкописите на Пандора.

Сега, когато се връщах назад, ми хрумна, че в непрестанното търсене на истината, може би всеки път, когато тя се е изправяла лице в лице с мен, съм си затваряла очите. Нали Дакиан Басаридис непрестанно повтаряше, че е важно да зададеш правилния въпрос? Че процесът може и е много по-важен от резултата? Трябваше да има нещо, което свързва всичките тези на пръв поглед разхвърляни факти. Ситуацията ми приличаше на това да търсиш липсващо парченце от мозайка в цяла купчина разбъркани късчета. Трябваше да го открия.

В този момент нещо ми просветна.

През цялото време, докато подреждах и отхвърлях, и следвах някакви откъслечни нишки, е трябвало да гледам, както Сам го наричаше „тантра“ — онова, което държеше целия килим в едно, според източните култури тантрата е тази, която държи съдбата, прикрепена към живота и смъртта. По думите на Сам тя се среща дори и в животинския свят: женският паяк няма да изяде мъжкия, ако се върне по същия път, по който е влязъл, когато реши да напусне паяжината, като по този начин демонстрира, че познава модела. Стори ми се, че разпознавам модела, който ми липсваше. Усетих как в дъното на стомаха ми се оформя малка ледена топка.

Макар всеки в моето семейство да ми е разказвал различни и противоречиви истории, имаше един човек, чиито истории сами по себе си бяха истински загадки — преплетени и противоречиви. И макар историята на генеалогията на всеки да завършваше съвършено различно от това, което очаквах, вероятно така беше и за самия разказвач, имаше един човек, за когото ми се струва, че и до този момент не знаех нищо. Истината е, че от самото начало всички ме предупреждаваха да внимавам с него, включително и сестра му!

Това беше мъжът, който седеше до мен в самолета с разчорлена черна коса, чиято глава се накланяше от време на време към рамото ми, така че почти не успявах да видя изсечения му профил. Това беше моят колега, братовчед и любовник в последно време — Волфганг К. Хаузер от Кремс, Австрия. Само преди няколко седмици бях убедена, че той е единствената ми съдба тук на планетата Земя, но сега, вече на хладната светлина на фактите, трябваше да призная, че от първото му появяване в Центъра в момента, когато бях на погребението на Сам в Сан Франциско, всяка негова лъжа водеше към следваща.

Като стана дума за погребение, нали Сам ми беше споменал — за разлика от твърденията на Волфганг, за работодателя на Оливие, Терон Вейн, — че то е организирано с благословията на висши ешелони на правителствените служби на САЩ? Не беше ли казала Зоуи, че той я е издирил във Виена, за да търси от нея информация, а не обратното?

Най-горчивият хап, който трябваше да преглътна, бе, че Волфганг бе успял да измъкне изпод носа ми ръкописите на Пандора с онази сръчност и умение, с които сложи ръка и на тялото и доверието ми.

Достатъчно намеци имаше за арийската му ангажираност в неговия подобен на Валхала замък и във възпитанието на майка му, самата тя отгледана в духа на нацизма. А какво да мисля за директния въпрос, който той зададе на Зоуи: „Да не искаш да кажеш, че дядото и бабата на Ариел са всъщност цигани?“ Какво друго би могъл да означава?

Бях преглътнала достатъчен брой лъжи и докога щях да продължавам да се самозалъгвам?

Изплашена до смърт от това, че може би тъкмо Волфганг е това липсващо ми парченце от мозайката, връзката, която ще обедини обърканата, оплетена с митологии и интриги паяжина, започнах да се моля единствено да успея да се върна предпазливо по стъпките си и да спася Сам и себе си живи от кашата, в която се бях забъркала.