Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Magic Circle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2014 г.)

Издание:

Катрин Невил. Магическият кръг

Американска. Първо издание

ИК „Унискорп“, София, 2009

Редактор: Теменужка Петрова

Коректор: Донка Дончева

ISBN: 978–954–330–205–5

История

  1. — Добавяне

Влизане в кръга

И ни каза [Иисус] да се наредим в кръг и да се хванем за ръце, а той застана в средата и рече: „Отговаряйте ми с Амин“, сетне запя…

 

Танцувайте всички…

Танцуващият е човек на всемира.

Който не танцува, не знае какво се случва…

 

Ако следвате моя танц, вижте себе си в мен.

И когато видите това, което правя, запазете моята тайна.

 

Подскочих: разбирате ли цялото?

Деяния на Иоан,

Нов завет, Апокриф

Иерусалим:

ранна пролет на лето Господне 32

Понеделник

Понтий Пилат имаше сериозни неприятности и този път наистина не знаеше как ще се справи с тях. Най-голямата ирония бе, че за пръв път от седем години насам, откакто стана римски прокуратор на Юдея, проклетите евреи нямаха вина.

Седеше сам на терасата на двореца, построен високо над Иерусалим от Ирод Велики, с изглед към западната порта Яфа. Долу залязващото слънце караше листата на наровите дървета в царските градини да пламтят, осветяваше златните клетки, наследени от Ирод, пълни с гълъби. Склоновете на хълма Сион бяха гъсто обрасли с разцъфтели акации. Ала Пилат не обръщаше внимание на красотата наоколо. След половин час трябваше да присъства на прегледа на отрядите, изпратени като охрана през седмицата на еврейския празник. В такива дни все нещо се объркваше — градът се изпълваше с поклонници и той се плашеше от неизменните размирици, познати от предишни години. И това не беше най-големият проблем.

За човек на такъв важен в държавата пост, Понтий Пилат беше с изненадващо скромен произход. Както личеше от името му, той бе от коляното на бивш роб, някой от дядовците му е бил удостоен с pileus — шапката, отличаваща свободния човек, който чрез благородни постъпки и личен принос става гражданин на Римската империя. Без образование или привилегии, единствено с интелигентност и усилен труд Понтий Пилат се издигна до ранга на конник на Рим. Звездата му обаче изгря едва когато бе открит от Луций Елий Сеян[1], чието стремглаво издигане, се отрази и на неговата кариера.

Последните шест години, докато император Тиберий си почиваше на остров Капри (говореше се, че там задоволявал апетитите си с млади момчета и кърмачета, а не рядко и с екзотични животни), Сеян се превърна в най-могъщия и най-мразен човек в Рим, от когото всички се страхуваха. Докато бе консул в Сената заедно с Тиберий, Сеян имаше свободата да прави каквото си иска, арестуваше враговете си по скалъпени обвинения, назначаваше свои приближени — така Понтий Пилат се озова в Юдея. Големият проблем на Пилат всъщност беше новината, че Луций Елий Сеян е мъртъв.

Той не беше просто починал, а екзекутиран по обвинение в държавна измяна, повдигнато от самия Тиберий. Смяташе се, че нарочно е прелъстил снахата на императора, Ливила, помогнала на Луций да отровят съпруга й — единствен син на Тиберий. Когато прочели пред Римския сенат миналата есен заповедта, написана от императора в Капри, иначе хладнокръвният и безмилостен Сеян се оказал напълно неподготвен и буквално се строполил на пода, та се наложило да му помогнат да стане, за да напусне залата. Същата нощ по нареждане на Сената Луций Елий Сеян бил удушен в килията. Изложили голото му тяло на стълбите на Капитолия, и така цели три дни — за посмешище на гражданите на Рим, които не само го заплювали, но и уринирали върху него, забивали ножовете си в мъртвата плът, насъсквали кучетата си, докато най-сетне останките били хвърлени в Тибър за храна на рибите. Историята обаче не свършва с неговата смърт.

На преследване било подложено и цялото семейство на Сеян. Дори малката му дъщеря, която съгласно римските закони не можела да бъде убита, тъй като била девствена, първо била изнасилена от войниците, след което прерязали гърлото й. Ужасена, отритнатата съпруга на Сеян се самоубила, а Ливила била заключена от собственото си семейство в една стая, където я оставили да умре от глад. Половин година след смъртта на Сеян всичките му приближени и приятели, които не бяха екзекутирани, сложиха край на живота си — било чрез отрова, било с помощта на собствените си мечове.

Понтий Пилат трудно можеше да бъде изплашен от подобни действия. Познаваше римляните, нищо, че никога нямаше да е един от тях. Това бе и грешката на Сеян, който искаше да стане благороден римлянин, да се ожени в семейството на императора, да го измести от управлението. Сеян вярваше, че ще успее да освежи кръвта на императорите. Наместо това освежи тинята в реката.

Пилат не хранеше никакви илюзии за положението, в което бе изпаднал. Колкото и подготвен да беше за поста, който заемаше, колкото и отдалечена да бе провинцията Юдея, той беше много уязвим заради връзката си със своя благодетел, а съществуваха и други връзки с него. На действията на Пилат по отношение на евреите можеше да се погледне като на пример, взет от самия Сеян, чиято политическа кариера бе започнала с гоненията на евреите в Рим, приключили с прогонването им от столицата — неотдавна тази заповед бе отменена от самия император, който заяви, че никога не е искал да се проявява нетърпимост към който и да е от неговите поданици и това с евреите било дело единствено на Сеян. Нищо чудно, че Пилат бе изнервен до крайна степен. През изминалите седем години той многократно бе изпадал в самосъжаление, че е длъжен да търпи раздорите между юдеите.

Той така и не разбра защо евреите, за разлика от останалите колонизирани народи, са освободени от задължението да се подчиняват на законите на Рим — не служеха в армията, не плащаха данъци, дори и тези, които плащаха самаряните и римските граждани в провинцията. Според законодателството на Римския сенат пълноправен гражданин на Рим може да получи смъртна присъда само за това, че е престъпил границите на хълма на еврейския Храм.

А когато Пилат трябваше да събере средства, за да завърши водопровода и да влее малко живот в този затънтен край, какво направиха проклетите евреи? Отказаха да платят налога за водопровода, защото римляните били длъжни да осигурят необходимото на онези, които са заробили. (Заробени — колко смешно! Колко бързо забравиха времето, което прекараха в Египет и Вавилон.) Наложи му се да „вземе назаем“ пари от десятъка на Храма, завърши водопровода и така сложи край на разправиите. Претенциите на евреите към римляните обаче не спряха. Всичко това, естествено, се случи, докато Сеян беше жив.

Ето че сега се задаваше поредно събитие. Тъкмо то можеше да спаси Пилат или поне да отклони гнева на Тиберий в друга посока, а ръката на императора беше дълга и неумолима, когато ставаше дума за поданик, загубил благоразположението му.

Пилат се изправи и започна да крачи нервно по терасата.

Тези, към които се обръщаше за съвет — група шпиони и информатори, жизнено необходими за всеки управител на колониална провинция, — съобщаваха, че някакъв евреин обикаля провинцията и твърди, че е inunctus — миропомазан. Гърците го наричаха christos, или покрит с миро, а евреите го наричаха „месия“, което, доколкото разбираше, значеше едно и също. Бяха му обяснили, че било нещо свързано с историята на тяхната вяра. Някакъв мъж щял да се появи и те вярвали, че той ще ги освободи от обвързаностите, в които те вярват, че са попаднали, и така те ще успеят да превърнат света в управляван от еврейството рай. Желанието да видят възможен цар на своя народ, при това миропомазан, бе стигнало връхната си точка — за Пилат това бе истински късмет. Тъкмо евреите щяха да го спасят!

Синедрионът — съветът на старейшините на евреите — подкрепяше този кандидат, както и мнозинството негови последователи от колонията есеи[2], когато преди няколко години този луд човек топеше хората във вода. Носеше се слух, че е убит по нареждане на Ирод Антипа, тетрарх на евреите в Галилея, заради това, че нарекъл Иродиада — жената на Антипа — блудница. Доведената дъщеря на Антипа, Саломе, поискала от него да му вземе главата. Нямаше ли да настъпи край на вероломството на този народ? Антипа се боеше от новопоявилия се помазан, вярваше, че в него се е вселил духът на онзи с водата, чиято глава бе наредил да отсекат, и сега той се връща, за да отмъсти на тетрарха.

Имаше и трети участник в събитията, който още повече облекчаваше Пилат — Каиафа, първосвещеник на евреите, поставил се в услуга на Рим, чието влияние в Иерусалим бе по-силно дори от това на Пилат, бе не по-малко заинтересован недоволните да бъдат усмирени, за да не подкопават устоите на Римската империя и на установеното вече управление. И Каиафа, и Антипа мразеха и се бояха от евреина, а синедрионът ги подкрепяше. Нещата се развиваха добре. Прогонят ли го, той ще отведе със себе си смутителите на реда.

Пилат се загледа към равнината, простираща се отвъд западната стена, там, където слънцето вече се спускаше зад хоризонта. Чуваше как новите войници се събират в двора долу, нещо обичайно в навечерието на всеки празник. Щяха да се грижат за реда сред прииждащите поклонници за Празника на пролетното равноденствие, който евреите свързваха с епизод от историята си отпреди хиляди години, когато народът им напуснал земите на Египет.

Пилат се заслуша в командите на офицера, който водеше подготовката на войниците. Чуваше и шума от подметките им по мраморните плочи. Най-сетне се наведе през перилата на терасата, за да огледа отрядите. Огнената топка на залязващото слънце зад него ги заслепяваше и те можеха да видят само смътните очертания на фигурата му. В дни като този той неслучайно избираше да се покаже пред тях точно в този час на деня.

— Воини на Рим — провикна се Пилат, — гответе се за следващата седмица, когато градът ще се изпълни с поклонници. Ще се наложи да се справяте с всякакви случаи, които може да се окажат неприятни за империята. Носят се слухове за метежи, които да превърнат този иначе мирен празник в бунт, в нарушение на закона и реда. Воини на Рим, поведението на всеки от нас през следващата седмица може да се окаже от изключително значение за бъдещето на империята, а може би и за историята. Нека не забравяме, че наше задължение е да предотвратяваме всеки акт срещу държавата или статуквото, продиктуван от религиозен екстаз или стремеж към слава, целящ да промени съдбата на Римската империя и нашата съдба.

Вторник

Беше далеч преди зазоряване, когато, изтощен от пътуването и с подпухнали очи, Иосиф от Ариматея стигна пред Иерусалим. В съзнанието му продължаваха да отекват вълните, които се блъскаха в бордовете на корабите му, чуваше в притъмнялата морска шир плясъка на греблата, на малката лодка, доближила търговската му флотилия, която чакаше да влезе в пристанището на Йопа на зазоряване.

Тежко предчувствие го обзе още преди пратеникът на Никодим да се представи и да се качи на борда. Иосиф никак не се изненада, че бележката, която му носеше, беше написана с тайнопис, в случай че попадне във вражи ръце. За Иосиф тя бе важна най-вече с това, което не казваше. Думите още горяха в съзнанието му.

Побързай. Часът настъпи. Никодим.

Значи наистина бе дошъл очакваният момент. Как ли се бе стигнало до това, мислеше си с болка Иосиф.

Реши да остави преценките за по-късно и пренебрегвайки всяка предпазливост, вдигна заспалия екипаж и нареди да отрежат въжетата, свързващи неговия кораб с останалите — така посред нощ плавателният му съд влезе единствен в пристанището на Йопа.

Хората му се бяха възпротивили разгорещено — убедени, че е загубил ума си. След като акостираха, Иосиф направи още нещо, което затвърди мнението, че е полудял. Остави ценния си товар — нещо нечувано за собственик на толкова голяма търговска флотилия — на грижите на екипажа, наруши постановената от римляните забрана да се движи нощем по улиците и стигна тичешком до конюшните, разбуди слугите, нае коне и потъна в мрака на нощта. Синедрионът — съветът на старейшините на евреите, щеше да се събира призори.

По опасните пътища на провинцията отекваше само чаткането на копитата на запенените животни, откъм горите в далечината се чуваше единствено гласът на цикадите, но в съзнанието на Иосиф кънтеше мисълта:

Какво ли е направил Учителя?

Първите лъчи на изгрева обагряха в кървавочервено небето над Хълма на маслините и очертаваха кривите силуети на старите дървета, когато Иосиф от Ариматея влезе в града и започна да блъска с юмруци вратата на конюшнята. Сънен, конярят излезе и пое юздите на запотените животни, за да се погрижи за тях. Иосиф продължи бързо пеша нагоре по стъпалата към централната част на града, като в бързината от време на време вземаше по две наведнъж.

Във влажния сумрак преди зазоряване забеляза как утринният бриз полюшва клоните на акациевите дървета, натежали от цвят. Всяка пролет градът биваше удавен в тяхното жълто море. Поникнали в пукнатини и арки, тези дървета сякаш запълваха всяка пора на подобния на лабиринт град. Сега, докато се движеше по криволичещите стръмни улички, Иосиф вдишваше с пълни гърди техния силен аромат, който му напомняше на разпален в кадилница тамян, просмукал се в стените на заспалия град и във водоемите в подножието на хълма Сион.

Акацията — свещеното дърво.

— Нека ми издигнат олтар сред тях, за да са винаги наблизо — изрецитира на глас Иосиф.

Неочаквано съзря високата царствена фигура на Никодим и си даде сметка, че е пристигнал пред познатата порта, зад която бяха градината и дворецът на неговия приятел. Един слуга вече заключваше зад господаря си, а той, с развети дълги коси, разперваше ръце, за да посрещне Иосиф, който отвърна на прегръдката.

— Помня, когато бях момче в Ариматея — промълви Иосиф, загледан към морето от посипани със злато клони, — че край брега растяха гъсти chittah, наричани от римляните „акация“, заради острите им тръни — това е дървото, от което Яхве ни поръча да изградим неговия първи храм — дървените решетки и олтара, Най-светия от светите, дори свещената арка. Келтоите[3] и гърците почитат дървото като нас и дори го наричат „златния клон“.

— Живя прекалено дълго сред езичници, приятелю — поклати глава Никодим. — Дори външният ти вид е богохулен пред очите на Бога.

Трудно е да се възрази на такова нещо, помисли си Иосиф печално. С късата тога и сандали с кръстосани почти до коленете каишки, с тези мускулести, обгорели от слънцето крайници, обръснатото лице — кожата му бе набръчкана и изсъхнала от соления морски въздух, — косата му също не беше подстригана по предписанията, а бе прибрана в плитка на тила, така той приличаше по-скоро на мъжете от север или на хиперборейски[4] келт, отколкото на уважаван юдейски търговец, какъвто всъщност беше, на член на групата на „седемдесетте“, както обикновено наричаха синедриона.

— Ти беше този, който подкрепи Учителя още като момче да поеме по странните пътеки, водещи единствено към разрушение — отбеляза Никодим, докато вървяха надолу по склона. — През последните няколко седмици се молих горещо да се прибереш, преди да е станало твърде късно. Мисля си, че ти единствен би могъл да внесеш някакъв ред в бъркотията, която се случи през годината на твоето отсъствие.

Истината бе, че Иосиф бе отгледал Учителя като свое дете, откакто бащата на момчето — дърводелец, който също носеше името Иосиф — почина. Беше го вземал със себе си на кораба при множеството си пътувания, за да научи древните мъдрости на най-различни култури. Въпреки ролята си на родител, Иосиф от Ариматея, който вече бе преминал четирийсет и бе член на синедриона, а бе само седем години по-възрастен от своя така наречен син, не можеше да мисли по друг начин за него освен като за Учителя. Не просто като за равин, което означава „мой наставник или учител“, а като за голям духовен водач, какъвто бе станал. Въпреки всичко казаното току-що от Никодим му се стори неясно.

— Какво разбираш под бъркотия? Щом получих съобщението ти, пристигнах възможно най-скоро — рече Иосиф, пропускайки факта, че е изложил на риск не само състоянието си, но и живота си. — Предполагам, че говориш за политическа криза — нещо много спешно — непредвиден инцидент, който може да попречи на плановете ни…

Никодим спря насред улицата и впери в Иосиф тъжните си тъмни очи, зачервени от изтощение или може би от плач. Изведнъж Иосиф си даде сметка колко много се е състарил приятелят му за тази година, докато го нямаше. Сложи длани на раменете му и зачака със сериозно изражение, а в същото време онзи неприятен леден страх пропълзя по кожата му, въпреки че въздухът наоколо бе топъл и хоризонтът от моравосин вече бе добил прасковен цвят в очакване на слънчевия диск. Иосиф не беше сигурен, че иска да чуе отговора.

— Няма политическа криза — обясни Никодим, — поне засега. — Но нещо може би далеч по-лошо се случи. Мисля, че би могло да се нарече криза на вярата. Той самият е кризата. Променил се е до неузнаваемост. Собствената му майка не може да го разбере вече. Да не говорим за най-близките му ученици — онези дванайсет, които той нарича „магическия кръг.“

— Променил се е, казваш. Но как? — попита Иосиф.

Докато Никодим търсеше подходящите думи, Иосиф се загледа към града в краката им, където бризът полюшваше едва-едва клоните на акациите, сякаш бяха пръсти, а те му отвръщаха с нежна въздишка. Иосиф се молеше, молеше се за някаква вяра, за да има сили за онова, което очевидно го очакваше. В мига, в който усети, че все пак има макар и зрънце надежда, слънцето подскочи над Хълма на маслините с взрив от светлина, която се отрази във фасадите на вилите и дворците, издигащи се високо над тях по склоновете на Сион, и проникна дори в лабиринта от тесни, криви улички в ниската част на града. Отвъд тях в далечината се простираха величествените останки на Храма на Соломон, а под него — Залата от дялан камък, където тази сутрин трябваше да се проведе събранието на синедриона. Идеята за храма се бе явила в съня на Давид — баща на Соломон и първи истински цар на Израилевото царство. Построен отново или възстановен след множество катастрофи, украсен и с богатствата на много велики царе, той бе душата на еврейския народ. От просторните дворове се издигаха бели мраморни колони, които, огрени от утринното слънце, приличаха на гора от призрачни дървета. Позлатените покриви — подарък от Ирод Велики — искряха ослепително сутрин и бе трудно да гледаш в тази посока както сега, но по пладне това бе невъзможно, толкова силна беше светлината.

Душата на Иосиф се изпълни с тези лъчи и в същия миг той чу гласа на Никодим да шепне до ухото му:

— Скъпи ми Иосифе, не знам как точно да го определя, но всички ние подозираме, че Учителя… че може би е загубил ума си.

 

 

В Залата от дялан камък винаги бе студено и влажно. От стените непрестанно се процеждаше вода и напояваше разноцветните мъхове. Изсечена в самата скала на Храмовия хълм, залата бе с овален свод под самия Двор на свещениците и на олтара, бивш харман от времето на цар Давид. До входа се стигаше по стълба от трийсет и три стъпала, изкопани в скалата. Винаги когато влизаше в тази зала, Иосиф имаше усещането, че извършва ритуал. През летните жеги бе истинско облекчение да влезеш вътре сред прохладата и влагата, които те посрещаха. Ала днес помещението само добави нещо повече към усещането за обреченост, внушено му от думите на Никодим.

Макар обикновено да наричаха синедриона „седемдесетте“, всъщност членовете му бяха седемдесет и един, ако се броеше и първосвещеникът, за да бъде спазен броят, постановен още от времето на Моисей.

Едрият първосвещеник Иосиф Каиафа, обгърнат в пурпурния си молитвен шал и с жълта роба, слизаше първи по стълбите. Над главите на придружаващите го се виждаше ананас от чисто злато, символизиращ живота, плодородието и обновлението на хората. Както всички първосвещеници преди него, по силата на религиозния си сан, Каиафа бе официален председател на синедриона, който имаше отговорностите и на съдия, защото законът и Тора са едно.

От най-древни времена свещениците произхождат от коляното на садукеите — синове на Садок[5], първия първосвещеник на цар Соломон. След римската окупация едно от първите неща, които тяхната марионетка Ирод Велики направил, било да избие наследниците на благородниците и да ги замени в синедриона със свои хора. Тази чистка подобрила значително положението на фарисеите — по-либералната и популистка партия, съставена от учени и писатели. Това беше и партията, към която се числяха Иосиф и Никодим.

Фарисеите имаха мнозинство, ето защо техният водач Гамалиил, внук на легендарния равин Хилел, беше фактически лидер на синедриона и истински трън в очите на Иосиф Каиафа. При всеки повод фарисеите посочваха, че Каиафа няма право да заема този пост нито по рождение — като принадлежащ към аристокрацията на садукеите, — нито по образование — каквито са фарисеите, и той е на него единствено по силата на брака си с дъщеря на nasi — принц.

Има само един човек, когото първосвещеникът мрази повече от фарисеите, мислеше си Иосиф мрачно, докато крачеше до спътника си надолу по каменните стъпала в залата. И това беше Учителя. През последните три години Каиафа не даваше мира на полицията на Храма, на която беше наредено да следи всяка стъпка на Учителя. Опита се да го арестува за подклаждане на бунт при онзи случай с преобръщането на масите в двора на Храма, където няколко поколения от рода на Каиафа въртяха доходна търговия с гълъби. Тъкмо печалбите от жертвени птици и животни преди празниците успяха да платят синекурната длъжност, която сега заемаше Каиафа, и зестрата, която трябваше да даде, за да се ожени за юдейската принцеса.

 

 

След като всичките седемдесет и един членове на съвета се спуснаха по стълбите и заеха местата си, първосвещеникът Каиафа ги благослови и отстъпи мястото си на благородния равин Гамалиил. С пуснати коси и развята широка роба, той пристъпи напред и откри събранието.

— Натоварени сме от Всевишния с тежка задача — отекна в каменната зала плътният драматичен глас на Гамалиил. — Каквато и да е мисията ни, каквото и да е желанието ни и какъвто и да е изходът от днешното ни събиране, мисля, че изразявам мнението на всички нас, като заявявам, че никой няма да си тръгне оттук с чувство на пълно удовлетворение, що се отнася до тъжната история на Исус, син на Иосиф от Назарет. И тъй като бремето, което предстои да поемем, е тежко, бих искал да започна с нещо по-ведро. Приветствам с добре дошъл нашия брат Иосиф от Ариматея, който пътува най-много от нас.

Мъжете около масата извърнаха глави към Иосиф, а тези, които го познаваха лично, кимнаха.

— Преди година Иосиф от Ариматея прие да изпълни задача, възложена му лично от тетрарха на Галилея, Ирод Антипа, и от мен — да се опита да занесе тайно послание в Рим от името на потомците на Израел. Тя трябваше да се впише в обикновено търговско пътуване, тъй като корабите му пътуват често до Британия, Иберия и Гърция. И когато бе дадена заповед за изгонването на евреите от Рим, помолихме Иосиф наместо в Рим да отиде направо на Капри.

Щом чуха името на острова, сред присъстващите се разнесе развълнуван шепот.

— Няма да ви държа в неведение — продължи Гамалиил, — защото знам, че повечето от вас се досещат какво имам намерение да кажа. С помощта на Клавдий, племенник на императора, който се познава с Ирод отпреди, Иосиф от Ариматея успя да се срещне с император Тиберий в двореца му на Капри. По време на техния разговор и благодарение на навременната смърт на Луций Сеян, Иосиф от Ариматея успял да убеди императора, че би било мъдро да одобри връщането на евреите в Рим.

Последва радостно и одобрително удряне по масата, няколко от седящите наблизо дори стиснаха ръка на Иосиф, включително и Никодим. Всички членове на синедриона бяха чули за благоприятния римски едикт отпреди няколко месеца, но сега със завръщането на Иосиф и личния му ангажимент в акцията, се почувстваха по-убедени в истинността му.

— Знам, че молбата ми ще ви изненада — продължи Гамалиил, — но предвид голямата услуга, която ни направи Иосиф от Ариматея и заради необичайната му връзка с Исус, син на Иосиф от Назарет, бих искал да попитам Иосиф как би искал да проведем това наше събиране. Може би той единствен не е съвсем наясно с всички обстоятелства, довели до настоящата криза.

Гамалиил се направи, че не забелязва недоволната гримаса, изкривила лицето на свещеник Каиафа при тази негова дързост да промени обичайната процедура. Ала всички останали вече клатеха глави в знак на съгласие, ето защо Иосиф отговори:

— Сърдечно ви благодаря. Пристигнах на зазоряване тази сутрин и в този момент дори корабите ми не са влезли още в пристанището, нямах време да се изкъпя и да сменя дрехите си, да не говорим за сън. Съзнавам напълно колко спешно е решаването на възникналия проблем, но нямах време да науча подробности, знам само, че Исус, или Учителя, на когото, както много от вас добре знаят, гледам като на член на семейството си, е в изключително заплетено положение, в което и ние сме неволни участници.

— В такъв случай се налага да ти разкажем историята — рече Гамалиил — и всеки от нас ще допълни, каквото има да каже, защото повечето имаме дял в събитията. Най-добре да започна аз.

Разказ за Учителя

Той пристигна сам миналата есен в Иерусалим за празника Разпъване на шатри[6]. Това изненада всички, които го познават. Учениците му три пъти го молили да тръгне с тях от Галилея, за да разпространява словото Божие, както го беше правил и на други религиозни празници, и да лекува вярващите. Три пъти им отказал и ги изпратил да вървят без него. За изненада на всички след това тайно се появи във външния двор на Храма. Изглеждаше загадъчен и съвсем не приличаше на себе си, сякаш следваше някакъв свой вътрешен глас.

Празникът Разпъване на шатри в деня на есенното равноденствие е в прослава на първата шатра, направена от акациеви клони, както поръчал Господ Бог при бягството на народа ни от Египет. Миналата есен за празника във всяка градина, двор или частен парк в Иерусалим изникнаха импровизирани шатри от клони, които хората закрепваха с гирлянди от цветя, така че слънцето и вятърът, както и лекият дъжд свободно се сипеха над главите на семействата и гостите ни, докато се веселяхме през всичките седем дни на празника, завършил с четене на глас на последната глава на Тората — смъртта на Моисей. За четенето се събрахме в Храма и така ознаменувахме края на един стар цикъл, такъв край на цикъл е и смъртта на Моисей за нашия народ.

В края на пиршеството на осмата вечер домакинът на всеки дом се изправя пред събраните в двора или градината му гости, за да прочете най-старата молитва в прастарата ни традиция, по-стара дори от този празник. В нея той отправя благодарност към Всевишния за това, че е имал своята шатра през тази една седмица, и се надява, че ще бъде достоен да седи в пещерата на Левиатан. А какво означава пещерата на Левиатан? Настъпването на новата ера, началото на царството на месията, на помазания, който ще се пребори с морското чудовище, ще се подслони в неговото жилище заедно с праведните и ще нагости всички с неговата плът. Ще ни освободи от веригите на робството, ще обедини всички нас в своето царство, ще върне Кивота на завета и ще покрие със слава Храма, така както това сториха Давид и Соломон. Като наследник по право на тези прославени принцове, той ще поведе Избрания народ към слава и ще възстанови златната зора — не просто нова година, а нов еон[7].

Разбираш, че неслучайно Учителя е решил да дойде сам от Галилея, за да присъства на празника.

Появи се в градината на Никодим вечерта на осмия ден Прослава на Тора. Паркът на Никодим е просторен и с много дървета. Както обикновено в такива дни има много шатри от клони и цветя, факли осветяват богатите трапези и, естествено, портите стоят широко отворени за всеки, който би искал да влезе.

Когато най-сетне Никодим стана, за да даде благословията си и да помоли за честта следващата година по това време да намери място в хралупата на морското чудовище, Учителя се изправи в шатрата, където бе седял до този момент. Широката бяла туника и дългите му коси се вееха, докато прекосяваше разстоянието до изправения Никодим, с един замах свали подносите и чашите от ниската маса и се качи отгоре.

Вдигна с едната си ръка съд с вода, докато с другата се опираше на клоните на шатрата, и започна да пръска наоколо течността — по масата, по земята и гостите, които скочиха стреснато. Всичко го гледаха изумени, защото не разбираха какво означава това. След малко Учителя захвърли празния съд на земята и вдигна нагоре разперените си ръце.

— Аз съм водата! — провикна се той. — Изливам се заради вас и който е жаден, да дойде и да пие от мен! Ако вярвате в мен, животворни реки ще потекат от вас.

Както много от присъстващите после си спомняха, гласът му бе така силен, а думите толкова вдъхновяващи, че на никой не му хрумна дори да тълкува чутото.

След вечеря хората един по един започнаха да стават и да се отправят към портата. Никодим дочул как неколцина фарисеи си говорели помежду си, че се готви тайно събиране по-късно същата вечер в дома на Каиафа в другия край на града. Никодим не бил поканен, но решил въпреки всичко да отиде, защото било ясно, че и най-пламенните привърженици на Учителя били потресени от странните му действия.

Рано на следващата сутрин Никодим се запътил към Храма, за да търси Учителя и да говори с него преди другите. Искал да го предпази, защото много често думите и действията му оставали неразбрани дори от учениците му. Предишната вечер въпреки пламенните възражения на Никодим и много други, сред които били и хора на храмовата полиция, Каиафа настоял да се намери претекст Учителя да бъде арестуван още на следващата сутрин.

Учителя пристигнал след Никодим, облечен в същата дълга бяла дреха от предишната вечер. Още щом влязъл в двора на Храма, около него се събрала тълпа, там били и хора, присъствали на тайното събрание. Били се приготвили за срещата. Подтиквани от Каиафа, водели със себе си и прелюбодейка. Избутали я да застане пред Учителя и го попитали дали според него трябва да я убият с камъни, както повелява законът. Това било капан: известно било, че също като Хилел, който имал либерални възгледи за брака, особено по отношение на жените, Учителя вярвал в опрощението, особено ако е налице разкаяние.

За всеобща изненада Учителя замълчал. Приклекнал и започнал да чертае с пръст фигури в прахта, все едно не бил чул въпроса. Около него вече се били струпали много хора, за да видят какво ще направи, като не спирали да изтикват напред жената, все едно била парче месо.

Времето минавало и най-сетне той се изправил, огледал мълчаливо лицата на хората пред него — взирал се в очите на всеки, сякаш искал да отгатне какво има в душите им.

— Който от вас — промълвил той най-сетне — е безгрешен, нека пръв хвърли камък върху й.

Сетне отново се навел и продължил да чертае в прахта. Минало доста време, преди да вдигне отново очи. Пред него стояла жената — съвсем сама.

— Върви си и не съгрешавай повече.

Когато чул това, Никодим, който наблюдавал отдалеч, разбрал какво е направил Учителя. Рискувал живота си за жена, която знаел, че е грешна, защото казал „не съгрешавай повече“. Така прави той винаги с онези, които се изправят пред него, за да ги съди — оставя ги сами да преценят колко голямо е прегрешението им и какво е направил за тях.

Любопитен да разбере какво е това, което рисува Учителя, Никодим изчакал жената да си отиде и доближил. Видял, че това е някакъв възел. Не се виждало нито начало, нито край.

Учителя усетил присъствието му, изправил се и заличил с крак рисунката. Когато Никодим подхванал темата за рисковете Учителя да дойде от Галилея в града съвсем сам, и то без да ги предупреди, Учителя само се усмихнал и попитал:

— Скъпи приятелю, имам ли вид на сам? Защото не съм. Дойдох тук с моя Отец. Не забравяй, че шофар[8] се чува и в Галилея.

Имал предвид, естествено, Деня на изкуплението[9] предишната седмица, когато Учителя все още бил в Галилея, където, както всяка година по това време, ехти кози рог, отбелязвайки края на изминалата година и началото на следващата, призовавайки хората да се замислят за това как да продължат да живеят, спазвайки законите на Бога. От начина, по който Учителя споменал за този много стар и обичан празник, Никодим усетил, че нещо се е зародило в главата на един толкова почитан от мнозина човек. Какво ли е замислил?

Преди Никодим да успее да разпита както трябва, Учителя се отдалечи с бързи крачки и пое към двора на менителите в района на Храма. Никодим подтичваше зад него, за да го настигне. Там тези, които се присмиваха на Учителя, се скупчиха около него — той сякаш го очакваше и като че ли търсеше, — хората го обвиниха, че е мошеник. В отговор подхвана спор, който стана причина, участниците в него да започнат да си мислят, че е обезумял.

Някой от тълпата заяви, че те са от семето Аврамово и няма нужда Учителя да се опитва да ги поучава, а и те не вярват в претенциите му, че е месията от Давидовото коляно. Тогава Учителя дръзко заяви, че познава лично Аврам. Нещо повече, щом научил за мисията му тук на земята, Аврам много се възрадвал. Присъстващите се усъмниха, че той е толкова стар, че да познава Аврам, починал преди хиляди години. Учителя ги изгледа така, че те замлъкнаха. После им каза, че лично Господ Бог го е запознал с Аврам. Че той, Учителя, е син Божи, плът от плътта на Бога! И това не беше всичко. Каза им, а мнозина от тук присъстващите го чуха с ушите си:

— Аз и моят Отец сме едно. Преди Аврам да е бил… Аз съм!

Той изрече свещеното име, за да опише себе си — богохулство, за което можеха да го бичуват или дори да го убият с камъни.

И това беше само началото. Преди три месеца, много след празника, Учителя бе повикан във Витания в дома на младия Лазар, брат на Мириам и Марта от Магдала — един от най-приближените му ученици. Младежът бил тежко болен и молел да види Учителя, преди да умре. Ала Учителя, по думите и на дванайсетте, неясно защо отказвал да напусне Галилея и да посети семейството, въпреки молбите на двете сестри, които го умолявали да спаси брат им. Когато най-сетне отишъл, момчето било мъртво отпреди три дни. Мириам казала на дошлите, че тялото е започнало да гние и мирише и двете със сестра й не са съгласни Учителя да влезе при тялото в семейната гробница.

Учителя застанал пред вратата и започнал да вика Лазар — починалия младеж, — докато най-сетне той се събудил от смъртта и се показал на входа. Учителя успял да го вдигне на крака, така както тялото му вече било в струпеи и погребалното платно, с което бил увит, също било почерняло. Върнал го към живот.

 

 

— Всемогъщи Боже — успя да промълви само Иосиф от Ариматея след края на историята. Обиколи с изцъклен поглед присъстващите, загубил дар слово. Според садукеите смъртта бе просто краят на живота, фарисеите пък настояваха, че за добрия човек, за добре изживения живот следва награда в отвъдното — вечен живот на небето. Но нито едните, нито другите вярваха във възкресението, в това, че е възможно да вдъхнеш живот на разлагащ се труп. Това бе немислим ужас за всички.

Много от хората в каменната зала, забелязали стъписването на Иосиф, се опитаха да избегнат погледа му. Първосвещеникът Каиафа, който бе мълчал през цялото време, докато трая разказът на останалите, реши най-сетне да се обади.

— По всичко личи, че твоят племенник, скъпият на всички ни Исус, син на скромния дърводелец Иосиф от Назарет, страда от мания за величие, скъпи Иосифе — подхвана той с дразнещо мазен глас. — Наместо водач — равин или учител, помазан цар или каквото и да е там, — както нашите сънародници се надяваха, той се е превърнал в малоумник, въобразил си, че е пряк наследник на истинния Бог и следователно може да решава кой да живее и кой да умре. Не разбирам как е възможно подобна идея да се зароди в размътения му мозък. — Той следеше реакцията на Иосиф с насмешлива усмивка.

Иосиф знаеше, че мнозина от присъстващите, макар и да не го изказваха на глас, споделяха мнението на първосвещеника. Бог беше свята тема и до нея не биваше да се докосваш. За него не можеше да се говори като за същество от плът и кръв. Как се бе стигнало до това? — недоумяваше Иосиф. Само за една година всичко се бе обърнало с главата надолу.

Трябваше на всяка цена да се срещне лично с Учителя. Той най-добре от всички го познаваше — убеден бе, че само той знае колко чиста е душата му. Държеше да се види с него преди всички други, докато не е станало твърде късно.

Петък

Доста опустошено от многото посетители, красивото имение на Иосиф с името Гетсиман бе разположено на Хълма на маслините, но в последно време рядко виждаше своя стопанин. Иосиф бе сигурен, че Учителя едва ли ще отведе учениците си или ще отиде сам в него, без да е уведомил за това Иосиф. Следователно имаше само още едно място, където можеше да бъде открит в тази част на хълмистата местност — това беше селището Витания, в дома на Лазар от Магдала и неговите сестри Мириам и Марта.

Самата мисъл за сестрите от Магдала предизвикваше сложни чувства в душата на Иосиф. Мириам от Магдала или Мария, както римляните я наричаха, му напомняше за всичките провали в неговия живот — като евреин и като мъж. Обичаше я — нямаше съмнение в това, — обичаше я така, както мъж обича жена. Близо четирийсетгодишен, той можеше да й бъде баща. Ако беше решил да изпълни желанията си, щеше да осъществи дяволските си отговорности на евреин към Всевишния и да осее земята с плодовете на своето семе — както би се изразил Никодим.

Но Мириам обичаше друг. Единствено Иосиф от Ариматея знаеше със сигурност, нищо, че другите също имаха известни подозрения, че обект на нейните чувства бе Учителя. Иосиф не можеше да я вини за това, защото той самият го обичаше. Тази беше причината и никога да не посмее да разкрие чувствата си пред нея. Нямаше и намерение да го направи, поне докато Учителя беше жив. Изпрати обаче известие във Витания, за да ги уведоми, че ще ги посети за вечеря.

Учителя щеше да пристигне от Галилея в четвъртък и за този ден се готвеше официална вечеря, а за следващата вечер в петък — друга по-лека, когато, според отговора на Марта, Учителя щял да направи важно съобщение. Тъй като при последното си посещение при тях той бе върнал към живот главата на семейството, Иосиф, в пристъп на черен хумор, се попита каква ли ще е следващата му стъпка.

В петък сутринта Иосиф пое към Витания, на няколко километра от Гетсиман. Когато наближи къщата, пред очите му изникна облечена в бяло фигура, която се спускаше надолу по хълма с широко разперени ръце. Беше Учителя, но нещо в него му се видя променено. Както обикновено, беше заобиколен от многолюдна тълпа, предимно жени — всичките бяха с бели одежди и с ръце, пълни с цветя. Пееха необикновена, но завладяваща мелодия.

Иосиф остана безмълвен в каруцата си. Когато Учителя го доближи и се вгледа в очите му, се усмихна. Полите на бялата дреха, която от време на време обвиваше крайниците му като морска вълна, се вееха свободно. Напомни на Иосиф за част от секундата за времето, когато беше малко момче.

— Скъпи ми Иосифе — обърна се младият мъж към него, улови го за ръката и го накара да слезе от каруцата. — Как жадувах да те видя!

Сетне, наместо да го прегърне, прокара длани по ръцете на своя приятел, по раменете, прокара ги дори по лицето му, сякаш се запознаваше с животно или се опитваше да си припомни чертите му, за да го извае по-късно. Иосиф не знаеше какво да мисли. Усети особено затопляне под кожата, та чак до костите. Неволно се отдръпна смутен.

Пеещите, които се трупаха около тях, взеха да дразнят Иосиф, който, като не видя сред тях нито едно познато лице, поиска да се отдели с Учителя, за да поговорят. Сякаш отгатнал мислите му, Учителя попита:

— Ще останеш ли с мен, Иосифе?

— Имаш предвид за вечеря, тази вечер? — поинтересува се Иосиф. — Да, уговорих се вече с Марта. Ще бъда тук колкото искаш, но наистина трябва да поговорим.

— Питах, ще останеш ли с мен? — повтори Учителя, а тонът, с който го изрече, беше непознат на Иосиф.

— Дали ще остана? Ами да, колкото кажеш. Знаеш, че винаги ще бъда с теб. Тъкмо затова искам да…

— Ще останеш ли с мен, Иосифе? — попита отново Учителя, сякаш правеше упражнение за укрепване на паметта. Продължаваше да се усмихва, но сякаш мислите му бяха някъде много далеч. Тръпки полазиха по гърба на Иосиф.

— Нека влезем вътре — предложи той. — Не сме се виждали от толкова време. Трябва да поговорим насаме.

И като разбута множеството, поведе Учителя нагоре по пътеката към къщата. Щеше да изпрати някой да се погрижи за конете. Много скоро стигнаха до портата към просторната, но вече рушаща се каменна сграда.

Иосиф прекрачи прага на засенчения вътрешен двор, в чийто център се виждаше малък басейн, и улови ръката на своя спътник. За миг вниманието му се насочи към прохладната материя на ръкава му — новата бяла дреха, за която Никодим, а и неколцина други бяха споменали. Иосиф отдавна търгуваше с вносни стоки и пръстите бързо и лесно различаваха качеството на платовете. Този тук не бе произведен в Галилея — не беше добрата, но с поносима цена материя, изградила състоянието на неговите приятели от Магдала, а и на много други техни съграждани. Това беше далеч по-скъпо платно от Северен Египет. За някои то бе направо скъпоценно, защото бе известно, че се изработва по таен начин, подобно на този на китайската коприна. Дори в Рим бе забранено одежди от него да се носят от хора, които не принадлежат на императорското семейство. Как ли бе успял Учителя да се сдобие с подобно богатство? И което бе по-странно, защо, след като проповядваше отказване от светските богатства, той го бе задържал, наместо да го продаде и да раздаде парите на бедните — нещо, което той имаше обичай да прави и с далеч по-прости подаръци?

Видяха Марта, по-възрастната от сестрите, покрила сплетената си коса с лек шал, с обсипано с капчици пот лице, да се суети със слугите около пещта.

— Подготвям истинско угощение днес — гордо заяви тя, когато двамата мъже пристъпиха напред да я прегърнат, като внимаваха да не блъснат отрупания с храна поднос на някой от слугите. — Кисната във вино риба — обясняваше тя, — питки, сосове, пиле, печено агне и пресни пролетни зеленчуци с подправки, току-що набрани от градината. Готвя вече няколко дни! Тъй като Учителя, както обикновено, е поканил и последователите си, се наложи да приготвя много повече храна от предвиденото. Макар Пасха да е следващата седмица, пиршеството ще е лептата на благодарност от нашето семейство не само за благополучното ти завръщане, Иосифе, но и за чудото, което Учителя сътвори за нас преди три месеца. Сигурна съм, че си чул за възкресяването на младия Лазар.

Лицето на Марта, както обикновено, грееше от любов към Учителя и тя очевидно не забелязваше нищо необичайно. Изненадан, Иосиф вдигна очи към лицето на своя спътник и видя, че наистина отнесеното изражение отпреди малко беше изчезнало. На негово място бе изписано познатото сърдечно съчувствие, станало причина множеството от последователи да се умножава с всеки изминал ден. Учителя сякаш притежаваше дарбата да надниква в най-тайните кътчета на душата с прошка и милосърдие.

— Иосифе — рече Учителя, усмихвайки се, сякаш се канеше да разкаже позната и на двама им шега, — моля те, не вярвай на тази жена. Вярата — нейната и на сестра й, върна Лазар от света на мъртвите. Аз само посредничех при новото му раждане, бях нещо като акушерка. Единствен Бог е този, който сътворява чудесата на раждане и прераждане, все едно дали е от утроба или от гроб. Но само за тези, които носят истинска вяра в сърцата си.

— Брат ни Лазар сам ще ти разкаже — намеси се Марта. — Ей го там, на терасата е с други гости.

— Ами Мириам? — попита Иосиф.

— Трябва да направиш нещо за нея, Учителю — обади се Марта загрижено. — Цяла сутрин тича напред-назад по хълмовете с останалите, ето и сега е в овощната градина с учениците и семействата им от града. Интересува се единствено от философски разговори, а животът си тече, суровата действителност подскача по гърбовете на нас, товарните животни. Време е да я смъмриш.

Учителя отведе Марта настрани и се вгледа в лицето й. Когато заговори, в гласа му се долавяше напрежение и страст, които изненадаха Иосиф.

— Обичам Мириам — рече той на сестрата по-скоро с гняв, отколкото с обич. — Обичам я повече от майка си и от Иосиф, който ме е отгледал. Повече и от братята си, дори от тези, които са с мен от самото начало. С нея ме свързва възел, който е връзка между нейното разбиране и моето и е толкова здрав, че няма нещо, което да не може да преодолее — дори смъртта. Мислиш ли, че е по-важно Мириам да ти помага в готвенето, отколкото да седи с мен или в краката ми един час повече, докато все още ме имате?

Иосиф се изненада много от тази жестокост към жена, превъзнасяла Учителя до небесата заради това, че е спасил брат й, и която вече трети ден готви от благодарност за него и учениците му, както и за стотината непоканени гости?

Иосиф видя как брадичката на Марта потрепва, лицето й се изкриви, сякаш всеки миг ще заплаче, и тъкмо пристъпи напред, за да се намеси, когато видя, че с Учителя настъпи поредна промяна. Марта се опита да скрие разплаканото си лице с длани, но Учителя улови китките й, наведе глава и целуна дланите й, по които се виждаха следи от тесто и брашно. Сетне я привлече в прегръдките си и я целуна по челото, като в същото време започна да я полюшва утешително, докато тя се успокои и сълзите пресъхнаха. Учителя я отдръпна от себе си и се взря в нея.

— Мириам е избрала правилния път, Марта — промълви той. — Нека всеки от нас дава, каквото има. Не бива никой да търпи наказание за това, че е изпълнил волята на моя Отец.

Сетне, докато разбере какво става, Иосиф усети как Учителя го улавя за ръка и го повежда към терасата.

Долу, в оградената със зид градина, гостите се трупаха около масите, сядаха върху килимите, наредени под покритите с лозници алеи към овощната градина. Тя бе опасана отвън от обветрени каменни стени, върху които, недалеч от тесен поток, за гости, които не бяха специално поканени, но пък бяха добре дошли, щеше да бъде поднесена храна.

Първите филизи на лозата вече се бяха показали и Иосиф забеляза между свежите листа рибари от Галилея. Андрей и брат му Симон, сгушени един в друг, разговаряха тихо, но оживено с Иаков и Иоан, синове Зеведееви, които той наричаше „светкавица и гръмотевица“ заради техния вихрен и бурен характер. Наблизо бе и Иоан, наречен Марко, пристигнал за пиршеството от дома на майка си в Иерусалим.

 

 

Иосиф се разтревожи от факта, че толкова много от важните ученици и техните семейства са събрани на едно място, и то тук, в Юдея, където бяха под римска юрисдикция и във властта на Каиафа. Ако възнамеряваха да останат по-дълго, щеше да се наложи да ги премести в Гетсиман, където можеше да разчита и на слугите за отбрана.

Отпъдил тревожните мисли, дръпна Учителя в сянката на решетките с увивни растения, за да поговорят, преди останалите да са ги видели.

— Скъпи мой сине — меко подхвана Иосиф, — толкова много си се променил за годината на моето отсъствие, че не мога да те позная.

Учителя обърна очи към Иосиф. Същите тези очи — странна смесица между кафяво, зелено и златно, които се струваха на Иосиф като дошли от друг свят.

— Не аз съм се променил, а светът — с тъжна усмивка заяви Учителя. — В такива времена на промени всички ние трябва да се съсредоточим към едно, което никога не се променя и е нетленно. Задава се ден, предсказан още от пророците Енох, Илия и Иеремия. И както аз помогнах на младия Лазар да излезе от гроба, сега наша задача е да помогнем на света при раждането на новата епоха: затова съм тук. Надявам се всички вие да се присъедините към мен. А ти да си с мен. Не се налага да ме придружиш там, където отивам.

Иосиф не разбра последното, но предпочете да замълчи.

— Тревожим се за теб, Исусе. Моля те да ме изслушаш. Хора от синедриона ми разказаха за идването ти от Галилея по време на празниците миналата есен. Знаеш, че мъжете от синедриона са най-сериозната ти подкрепа. Преди да замина, те ме увериха, че ще те помажат по време на празниците тази есен. Смятаха да те провъзгласят за техен месия — избран от нас цар и духовен водач! Какво стана, та всичко се промени? Защо се опитваш да преобърнеш нещата, планирани отдавна от толкова много мъдри мъже?

Учителя прокара длани по лицето си и подхвана с тежка въздишка:

— Не синедрионът е моята най-голяма подкрепа, Иосифе, а моят Отец горе на небето. Изпълнявам неговите повели. Ако заръките Му не са в съгласие с мнението на синедриона, вината не е моя. Те ще трябва да отговарят пред Него. — Сетне се усмихна уморено и добави: — А що се отнася до това, кое е тленно и кое непроменимо — въпросът е заплетен.

Учителя имаше обичай да поднася идеите си под формата на загадки и Иосиф вече беше забелязал, че той често подхвърля идеята за възела — тъкмо се канеше да попита нещо във връзка с това, когато завесата от лозови листа и филизи около тях се разтвори и с широка, сърдечна, почти чувствена усмивка пред тях застана Мириам. В нейно присъствие Иосиф винаги се разтапяше.

Пищната й гъста коса се спускаше по раменете и създаваше усещане за дива разюзданост, което караше повечето възрастни, а и не малко от по-младите му ученици, да мислят, че нейното присъствие в групата на Учителя е политически опасно. Иосиф си мислеше, че има нещо примитивно в нея, нещо от силата на природата. Така си беше представял Лилит, както най-старите юдейски текстове наричаха първата жена на Адам — зрял плод, който, без каквато и да е задръжка, разпръскваше живот.

— Иосиф от Ариматея! — възкликна тя възторжено и се хвърли в прегръдките му. — Липсваше на всички нас, но най-много на мен. — Тя отстъпи назад и съвсем сериозно продължи, без да сваля от него погледа на засенчените от гъсти мигли големи сиви очи: — Често си говорехме с Учителя, че когато си тук, не се чува нито хленч, нито оплаквания. Винаги успяваш да отстраниш напрежението и всичко изглежда просто и лесно.

— Много бих искал да разбера какво се е променило след моето заминаване, защото очевидно има промяна — отговори Иосиф.

— Без съмнение той ти е казал, че нищо не се е променило, нали? — попита Мириам, вдигайки очи към Учителя привидно ядосано. — „Всичко е наред, благодаря“ — така отговаря на всички. Но не е така. Крие се от месеци, избягва дори учениците си. Само и само да може да влезе победоносно в града в деня Пасха следващата неделя, заобиколен от…

— Нали нямаш намерение да отидеш в Иерусалим точно сега? — разтревожен се обърна Иосиф към Учителя. — Струва ми се много неразумно. Синедрионът със сигурност ще откаже да те помаже следващата есен, ако разбуниш духовете сега по време на празника.

Учителя обгърна с едната си ръка раменете на Иосиф, а с другата — Мириам и ги привлече към себе си, сякаш бяха деца.

— Не мога да чакам до есента. Моят час настъпи — простичко заяви той. Сетне доближи устни до ухото на Иосиф и прошепна: — Остани с мен, Иосифе.

 

 

При залез слънце тълпите последователи поеха мирно нагоре по хълма, а зад тях градините оставаха покрити с бял килим от цветни листенца.

След падането на нощта Марта запали глинените газеничета на терасата и слугите изнесоха лека вечеря, преди да се приберат и да си легнат. Дванайсетте, с тях и младият Лазар — все още блед и немощен, и няколко по-възрастни жени и двете сестри останаха навън. Майката на Учителя бе изпратила вест, че съжалява, но ще пристигне от Галилея едва в последния ден на Пасха.

Малобройната им група се настани под мъждукащата светлина, Учителя отправи благодарности и насядалите започнаха да чупят питките хляб над купите с гореща супа. Мириам се изправи и взе красива резбована кутия от камък, която бе оставила на масата до себе си. Приближи до Иосиф, който седеше до Учителя, вдигна капака и го помоли да я подържи. Сетне безмълвно бръкна с две длани вътре. Разговорите замлъкнаха и всички насочиха погледи към действията й. Огряна от приглушената светлина, тя наистина приличаше на ангел, изпратен от съдбата или излязъл от пророчество.

Когато извади ръце от кутията, въздухът наоколо — над терасата, градините и лозята — се изпълни със завладяващия аромат на нард[10]. Мирото, както всички знаеха, бе невероятно скъпо. Шепа рубини и злато биха стрували по-малко.

Един по един присъстващите започнаха да осъзнават какво ще се случи. Симон бутна храната пред себе си и скочи, Иаков и Иоан Заведееви понечиха да я спрат. Иуда също стана… Но беше късно.

Иосиф държеше кутията и следеше с изумление как Мириам, чието лице придоби неземна красота на слабата светлина, остави течността да се излее от шепите й върху главата на Учителя, откъдето се спусна по лицето и врата му, а оттам и по дрехата: това беше традиционният ритуал на помазването на цар. Сетне тя коленичи пред Учителя. Поиска с жест от Иосиф да приближи кутията, развърза сандалите на Учителя, взе нови две шепи от скъпоценната течност и поля с нея босите му крака. В знак на пълно покорство и обожание тя преметна отпред сплетените си в две дебели плитки копринени коси и обърса с тях краката на мъжа пред нея.

Иосиф и всички останали седяха вцепенени от изненада пред необикновената и плашеща имитация на вековния и уважаван от всички ритуал на помазването. Само че сега бе проведен пред тях без присъствието на висшия свещеник и на неподходящо обикновена територия. На всичкото отгоре — от жена!

Иуда се съвзе пръв и изрази онова, което всички мислеха в момента:

— Можехме да продадем мирото и да раздадем парите на бедните — възкликна той, потресен от факта на разхищение на такова голямо състояние. Лицето му бе помръкнало от гняв.

Иосиф извърна въпросителен поглед към Учителя.

Очите на Учителя, които просветваха в тъмнозелено, не слизаха от Мириам, а тя бе все още на колене, съвсем близо до краката на Иосиф. Гледаше я така, сякаш я виждаше за последен път и искаше образът й да се запечата в съзнанието му.

— Защо си толкова загрижен за бедните, Иуда? — запита Учителя, без да вдига очи от жената пред него. — Бедни винаги ще има, но мен няма да ме имате.

За кой ли път през този ден студени тръпки полазиха по гърба на Иосиф. Стиснал кутията, той седеше безпомощен. Сякаш прочел мислите му, Учителя се обърна към него.

— Мириам ще ти обясни по-късно онова, което трябва да знаеш — рече той тихичко. Дори устните му едва помръдваха. — Засега искам само да ми намериш някакво ездитно животно, с което да отида до Иерусалим следващата неделя.

— Умолявам те да не продължаваш в тази погрешна посока — разтревожено прошепна в отговор Иосиф. — Опасно е… А и не е само това. Грехота е. Ти оскверни пророчеството. Колкото и да обичам Мириам, трябва да ти кажа, че не знам някой цар на Юдея да е бил помазан на неосветена земя, и то от ръката на жена!

— Не съм тук, за да стана цар на Юдея, обични ми Иосифе. Моето царство е другаде и както правилно забеляза, помазването ми е различно. Ала имам друга молба към теб, приятелю. До края на вечерята на Пасха много хора ще искат да ме намерят. Опасно е да разкриваме къде ще се съберем за вечерята на празника. Ще трябва всички да отидете вечерта в Храма и там, недалеч от пазара, ще видиш човек, който носи делва с вода. Тръгнете след него.

— Само това ли ще поръчаш? Да отидем на някакво място и да последваме някакъв непознат? — попита Иосиф.

— Вървете след човека с делвата — повтори лаконично Учителя — и всичко ще стане така, както трябва да стане.

Събота

Беше малко след полунощ. Каиафа никога нямаше да забрави силното чукане по вратата му, което го събуди, и той се размърда под завивките, чудейки се кой може да бъде в този късен час. Обзе го усещане, което му се стори познато, макар да не можеше да се сети откога. Студени тръпки полазиха по гърба му. Знаеше, че нещо опасно и вълнуващо ще се случи. Без да може да го назове, той го очакваше от много време.

Охраната на Храма, която пазеше двореца на свещеника и лично него, стоеше пред вратата му, за да съобщи, че някакъв мъж стои пред портите на двореца — тук, в охраняваната част на града, посред нощ, много след вечерния час, наложен от римляните, — той иска да се види с него. Мургав, хубав мъж, здрав и силен, с набраздено от бръчки лице, който отказва да говори с когото и да било друг, освен със свещеника Каиафа по много личен и спешен въпрос. Не носеше препоръки, нямаше определена среща, нито обяснение за посещението си. Охраната на Храма знаеше, че е тяхно задължение да арестуват и разпитат човека или да го накарат да си тръгне. Въпреки всичко не се бяха решили да го направят.

Каиафа дълбоко в сърцето си знаеше, че трябва да зададе допълнителни въпроси. Но тъй като един предател може да разбере друг предател, Каиафа предчувстваше, че по някакъв начин познава този човек.

Прислужникът го загърна с лъскав зелен халат и последван от охраната, той тръгна по застлания с каменни плочи коридор към стаята, където посетителят го чакаше. Каиафа усещаше, че предстои съдбовен момент. Неговият час бе настъпил.

Когато по-късно по време на разпита при римляните, а и в синедриона, го питаха за случилото се тази нощ, той си спомни твърде малко: събудиха го посред нощ, вървя дълго по коридора с усещането за някаква обреченост, което той, естествено, премълча, защото чувствата му си бяха негова работа. Срещата му с непознатия остана съвсем смътно в съзнанието му, все едно бе пил преди това силна напитка.

Пък и защо трябваше да си го спомня, след като се видяха за няколко минути, и то само тогава? Хората от охраната свършиха останалото — платиха му трийсет сребърника за услугата. Защо Каиафа да помни името му дни след това? Човекът май беше от Дар-ес-Кериот, но не беше сигурен и в това. В перспективата на човешката история какво значение имаше? Важен беше единствено моментът.

Две хиляди години по-късно имената и на двамата щяха да бъдат като неизличими петна върху сложната тъкан на човешката история и никой нямаше да помни обстоятелствата.

Неделя

Тиберий Клавдий Нерон Цезар бе надарен да вижда и нощем.

Сега, застанал в непрогледния мрак на нощта, можеше да различи ясните очертания на вените по силните си ръце, опрени в парапета. Големите му тъмни очи се взираха в морето отпред. Различаваше белите гребени на вълните, понесли се към залива на Неапол, чиято брегова линия се губеше в мастиления мрак.

От дете виждаше в тъмното и така успя да помогне на майка си при бягството й — през ливади и планини, през пламъците на горския пожар, опърлил жестоко косата й, — докато се опитваше да се спаси от войниците на Гай Октавиан, изпратени да я заловят, за да може той да я прелъсти. После Октавиан стана Август и първи император на Рим. Майка му се разведе с бащата на Тиберий — квестор[11] и командир на завоювалата толкова важни победи Александрийска флота на Юлий Цезар, и след време стана първата императрица на Рим.

Ливия беше забележителна жена. Важна фигура в подкрепа на pax romana[12], уважавана от девиците весталки и смятана за истинско съкровище от почти всеки в империята. Ирод Антипа дори построи град, който нарече с нейното име в Галилея, и бяха направени няколко предложения да бъде обожествена, както бе постановил Август.

В крайна сметка Ливия почина, но благодарение на нея Тиберий беше император — за да изпълни амбициите на сина си, тя отрови всички законни наследници, стоящи на пътя му към трона. Както гласяха някои слухове, сред отровените от нея бил дори божественият Август. По-вярно би било да кажем, че амбицията бе нейна. В този час на нощта Тиберий се питаше дали Ливия, където и да беше сега, също виждаше в мрака.

Спомняше си как по това време миналата година стоя почти цяла нощ на същото място в очакване да види запалените по негова заповед огньове на Везувий — знак, че Сеян е убит в Рим.

Лицето му се разтегна в горчива усмивка — в сърцето му цареше безкрайна омраза към онзи, който претендираше да е негов единствен и най-добър приятел. Същият този човек го беше предал, както и всички останали.

Сякаш хиляда години бяха минали от времето, когато бе стоял пред един друг парапет по време на първото си самоналожено изгнание на Родос, където бе избягал от разпасаната си съпруга — Юлия, дъщеря на Август, заради която се разведе със скъпата си Випсания. Същата седмица Август прогони Юлия от дома си и писа на зет си с молба да се върне в Рим, пак тогава се появи и знамение: орел — птица, която никой не беше виждал до този момент на Родос — кацна на покрива на неговия дом. Тогава астрологът Тарсилий съвсем правилно предрече на Тиберий, че пътят му към трона ще бъде успешен.

Тиберий вярваше, че съдбата управлява света, вярваше в знаците, които тя изпраща чрез астрологията, предзнаменованията или традиционните гадания. И тъй като съдбата ни е предварително начертана, загуба на време е да отправяме молби към боговете, да търсим тяхното благоволение чрез жертвоприношения или със строежа на скъпи храмове и паметници.

По същата причина и лечителите бяха излишни. Вече седемдесет и четири годишен, той не беше се лекувал от трийсетгодишната си възраст и бе силен като бик, добре сложен и хубав за мъж, с тургор на кожата като на млад атлет. Можеше с всеки един от пръстите си да пробие ябълка и още се говореше за времето, когато по време на войните в Германия бе убил по този начин един човек. Бе доказал, че е велик войник, а и държавник — поне в началото.

Само дето времето на слава бе отминало. Предзнаменованията се бяха променили и не бяха благоприятни за него. Нямаше да може да се върне в Рим. Близо година преди събитията със Сеян, Тиберий плаваше по Тибър и малката му любима змия, която обикновено носеше в пазвата си и хранеше лично, бе намерена една сутрин на палубата, почти изядена от мравки. Знакът, който съдбата му изпращаше, бе — пази се от тълпата.

Сега стоеше всяка нощ на високата, обрасла с растителност, скала, на която бе построен дворецът му, чиято история се коренеше някъде в античността и в мистериите. Наричаше се Капри — козата. Според някои била наречена на Пан — половин мъж, половин козел, роден от любовта на водна нимфа и бог Хермес. Според други била кръстена на съзвездието Козирог, козел, който излиза като риба от морето. Имаше и такива, които бяха убедени, че името било на император, който имал навика да крие невръстни държанки на остров, където царял разврат. Тиберий не се интересуваше какво говорят. Звездите, които ръководеха съдбата му, бяха същите, които греели на небосклона по време на раждането му. Нямаше промяна.

Тиберий бе войник, разбираше от право, беше добър държавник и император, но също като племенника си Клавдий, дълбоко в сърцето си най-много харесваше историята, и то по-специално историята на боговете, възприемана от неговите съвременници по-скоро като митове. Най-много обичаше разказите на гърците.

И сега сред купчината камъни след толкова години на изгнание, през които чуваше предимно за трагедии и предателства в света извън острова, най-неочаквано в периферията на Римската империя се появи нов мит. Доколкото му бе известно, това не беше нова легенда, а по-скоро най-старият мит в света. Човек можеше да го открие в зората на всяка цивилизация. Това бе митът за „умиращия бог“. Богът, който се принася в жертва, а именно става смъртен. Жертва безсмъртието си в името на сриването на стария ред и настъпването на нов световен ред, на нов еон.

Докато стоеше заслушан как тъмните морски вълни се разбиват в скалите долу, той вдигна очи към извисилия се в далечината силует на Везувий, където горещата лава кипеше и бълбукаше от незапомнени времена, макар вулканът да изригваше единствено в края на поредния еон.

Дали пък не навлизаха в нова ера? Може да бяха на прага на новия еон, който астролозите очакваха? Тиберий се питаше дали ще доживее да види как силата на бога на вулкана ще се откъсне от недрата на земята — онова прословуто събитие, бележещо границата между минал и бъдещ еон, всеки от които трае по две хилядолетия или общо четири хиляди години.

В този момент зърна отсреща недалеч от прибоя да проблясва лопата на гребло. Това трябва да бе корабът, който очакваше. Бе стоял повече от половината нощ и сега, когато мракът вече изтъняваше от приближаващата зора, той впи пръсти в каменния парапет. Явно пристигаше неговият очевидец. Човекът, присъствал на смъртта на бога.

Той беше висок и слаб, с мургава кожа, бадемови очи и коса с цвят на гарваново крило — лъскава и права, тя стигаше до раменете му. Носеше бяла памучна туника, преметната веднъж около тялото и пристегната с въжен колан. Ръкавите завършваха, както при повечето хора от Юга, с гривни от бронз. Тиберий седеше срещу него на мраморния си трон, върху подиум, обърнат към морето. Зад мъжа стояха изправени войник от охраната на императора и капитанът на кораба, с който бе пристигнал гостът. Докато прекосяваше терасата, за да коленичи пред Тиберий, човекът видимо се боеше, но пък и видимо се гордееше.

— Името ти е Тамуз, египтянинът — заговори пръв императорът, докато даваше знак на другия да се изправи. — Казват, че си кормчия на търговски кораб, за редовни курсове между Юдея и Рим. — Човекът мълчеше и императорът додаде: — Можеш да говориш.

— Така е, както казахте, ваше превъзходителство… Ваше императорско превъзходителство — поправи се Тамуз. — Господарят ми притежава флотилия от търговски кораби. Аз управлявам кораба, който пренася не само товари, но и пътници.

— Разкажи ми със свои думи какво видя. Не бързай.

— Беше късно вечерта, вече бяхме вечеряли — започна Тамуз египтянинът. — Никой не си беше легнал, повечето пътници разговаряха на палубата, докато допиваха виното си. По това време минавахме покрай бреговете на Римска Гърция, недалеч от островите Ехинади. Вятърът съвсем беше утихнал и корабът се носеше бавно покрай обраслите с гори гърбици на остров Пакси. И в този момент плътен глас се понесе над водата — идваше от Пакси и зовеше моето име.

— Името Тамуз — промърмори императорът под нос, сякаш се опитваше да си спомни отдавна забравена мелодия.

— Да, господарю — отвърна Тамуз. — Внимавах в управлението на кораба и в началото не помислих, че се отнася за мен. Но при следващото повикване се изненадах, защото нямаше човек на този малък остров, който да ме познава, дори хората, които пътуваха с нас, не знаеха името ми. Когато викът се потрети, пътниците започнаха да се споглеждат. Около нас не се виждаше друг плавателен съд. Престраших се и отговорих на невидимия глас.

— И какво стана после? — попита Тиберий, който побърза да скрие лицето си от светлината на настъпващата зора, за да не могат стражите и моряците пред него да прочетат мислите му, когато чу отговора на египтянина.

— Гласът отговори: „Тамуз, когато стигнеш водите на Палодес на материка, предай, че великият Пан е мъртъв!“

Тиберий се изправи рязко и едрата му фигура се извиси над всички.

— Пан ли? — попита той и се взря в очите на египтянина. — За кой Пан говориш?

— Господарю, това не е нито едно от египетските божества, с които съм израснал и в които съм научен да вярвам. И макар че сега вече живея във великата Римска империя, страхувам се, че не познавам в подробности моята нова религия. Знам обаче, че този Пан е полубог, син на бога Хермес, който в Египет наричаме Тот. А и щом е мъртъв, значи Пан е полубог. Надявам се, това, което току-що изрекох, не е сквернословие.

Мъртъв! Повтори на ум Тиберий. Най-великото от всички божества от хиляди години насам. Що за абсурдна история. С безизразно като маска лице той потърка с пръсти брадичката си, сякаш чутото бе в реда на нещата, зае мястото си и даде знак с глава на Тамуз да продължи, макар да усещаше как леки тръпки на лошо предчувствие пролазват по кожата му.

— Пътниците, екипажът бяха също толкова изумени и стъписани като мен — подхвана отново Тамуз. — Обсъдихме помежду си дали трябва да направя исканото от гласа, или да не се оставя да бъда забъркан в такава необикновена история. Най-сетне реших проблема по следния начин: ако, когато минаваме покрай Палодес, имаме попътен вятър, ще отминем, без да правя каквото и да било. Но ако морето е спокойно, няма вятър, ще изрека на висок глас онова, което се искаше от мен. Когато най-сетне стигнахме Палодес, нямаше вятър и морето бе спокойно, ето защо извиках: „Великият Пан е мъртъв!“

— И? — не се сдържа Тиберий, навеждайки се леко напред, впил очи в лицето на кормчията.

— Мигом от брега на материка долетя силен плач — отвърна Тамуз. — Множество гласове — ридаещи, плачещи, виещи, се издигнаха във въздуха. Други възкликваха от изумление и изненада. Сякаш цялото крайбрежие, а и навътре в страната, хората оплакваха огромна семейна трагедия. Чуваха се и викове, че настъпва краят на света, че това е смъртта на свещено животно!

Невъзможно! Едва не извика Тиберий, в чието съзнание проехтяха въображаемите викове и плач. Това беше лудост! Първият гадател бе изрекъл първото пророчество за съдбата на Рим по времето на Ромул и Рем, децата, отгледани от вълчица. От тогава до настоящия момент нищо толкова мрачно не бе изричано от когото и да било. Тиберий почувства, че кожата му е студена и влажна въпреки топлите лъчи на утринното слънце.

Не беше ли тази ера изгряването на Римската империя, току-що създадена от Август? За всички бе ясно, че няма такова нещо като „умиращото божество“, защото всъщност боговете са безсмъртни. Измислен беше заместител „нов“ бог, за да бъде възстановен и възроден старият мит. Този път щеше да бъде беден овчар, селянин или рибар — някой, който кара рало или и плуг, а не някой от най-старите и могъщи богове на Фригия, Гърция и Рим. Великата цивилизация на Рим, закърмена от гърдите на вълчица, не можеше да бъде срината от някакъв стар, обеднял цар, оттеглил се в отшелничество на остров, с име на коза. Това трябва да е лъжа или номер на някой от множеството му врагове. Дори името на кормчията му намирисваше на мит, защото той носеше името на един от най-старите богове… По-стари дори от Орфей, Адонис или Озирис.

Императорът се отърси от мислите си и даде знак на един от стражите да даде на кормчията кесия със сребърни монети, възнаграждение за усилието да дойде тук, и махна с ръка, с което даде да се разбере, че аудиенцията е свършила. Докато Тамуз прибираше парите, Тиберий се обърна отново към него:

— След като толкова много пътници сте возили на борда, сигурно и други хора са станали свидетели на случилото се, и те биха могли да свидетелстват и да потвърдят тази невероятна история.

— Така е, господарю — потвърди Тамуз. — Много са хората, които могат да кажат същото. — На Тиберий му се стори, че някъде в дълбоките черни очи зърва странно пламъче. — Независимо от това, в което вярвам, знаем, че има само един свидетел, който може да каже дали великият Пан е мъртъв, или жив. Но този свидетел е само един глас. Глас, който говори и се чува над водите…

Тиберий махна нетърпеливо с ръка и пое към самотния си парапет — превърнал се в негов затвор. Проследи с поглед как стражите отвеждат кормчията надолу по хълма към пристанището и осенен от внезапна мисъл, повика роба си, даде му една златна монета и посочи с ръка към египтянина долу на пътеката. Мъжът се спусна бързо по стълбите, настигна моряка и му връчи монетата. Той се извърна и срещна погледа на Тиберий, който стоеше на терасата.

Императорът безмълвно се обърна и влезе в пустите стаи на двореца си. Приближи до амфората пред олтара си, наля ароматно масло и го запали в знак на почит към боговете.

Трябваше да открие този глас — гласът, който плаче в пустошта. Трябва да го открие, преди да умре. Иначе Рим ще бъде разрушен.

Бележки

[1] Префект на преторианците, Луций Елий Сеян дълго време е най-довереното лице на император Тиберий. През 31 г. сл. Хр. изпълнява заедно с Тиберий длъжността консул. — Б.пр.

[2] Секта аскети сред еврейския народ в древна Палестина, съществувала от II в. пр. Хр. до II в. сл. Хр. — Б.пр.

[3] Смята се, че келтите са били първите хора, населявали Европа на север от Алпите. Хекатеус от Милет (500–476 пр. Хр.) и Херодот от Халикарнасус (490–425 пр. Хр.) са били първите, които оставят документ за „Keltoi“ и тяхното „рождено място“ — реките Дунав, Рейн и Рона, за които има научни доказателства. — Б.пр.

[4] Хиперборея — арийската империя отвъд Полярния кръг. Данните от няколко, проведени наскоро, археологически експедиции доказват, че прародината на индоевропейските племена следва да се търси в най-северните райони на Стария континент. — Б.пр.

[5] Заедно с пророк Натан изиграл важна роля за възкачването на Соломон на престола, когато след смъртта на цар Давид царедворците се разделили на две в подкрепата си на Соломон и Адония. — Б.пр.

[6] За празника Разпъване на шатри, или Скинопигията, хората трябвало да посетят извор, от който тече вода. Следвал празник, който подсказвал на човека, че трябва да си припомни отново своята духовна природа, своите ангелски, духовни стремежи. Водата, която изтичала от извора, трябвало да му напомни за духовния живот. — Б.пр.

[7] От гръцката дума αίών (aion), която означава не само „ера“, но и „период на съществуване“ или „живот“. — Б.пр.

[8] Традиционният кози рог — тромпетът на юдеите, който понякога служи и като символ на тяхната религия. — Б.пр.

[9] Голям еврейски празник, известен още като Йом кипур, десет дни след еврейската Нова година. Започва с надуване на шофар. На този ден се иска прошка от близките. Според еврейската религия на Йом кипур всеки евреин трябва да се моли името му да влезе в Книгата на живота. — Б.пр.

[10] Рядко срещано нискостеблено растение със силен аромат, от което се смята, че се е приготвяло скъпоценното ароматно миро. — Б.пр.

[11] Най-ниската избираема длъжност във висшата администрация по време на Римската република, в чиито задължения влиза контрол над хазната и финансовите дела на държавата, армията и офицерите. — Б.пр.

[12] Дълъг период на относителен мир в Римската империя 27 г. пр. Хр. — 180 г. сл. Хр., по време на който са провеждани минимални нашествия. — Б.пр.