Мери Хигинс Кларк
Деца из града (90)

89

Брендън Муди беше на своя пост. Той видя как в десет и петнадесет пристигна Кони Сантини, секретарката, и Карън Грант напусна офиса. Имаше нещо в разказа на Ан Уебстър за вечерта, която бе прекарала заедно с Карън на летището в Нюарк, което го безпокоеше. Беше приказвал с Уебстър преди седмица и сега искаше отново да поговори с нея. Влезе в офиса. Докато отваряше вратата, той изписа на лицето си усмивката на случаен посетител.

— Добро утро, мисис Уебстър. Минавах оттук и реших да се отбия. Изглеждате добре. Радвам се да ви видя отново. Страхувах се да не би да сте се оттеглили вече.

— Колко мило, че помните, мистър Муди. Не, реших да изчакам и да приключа с трудовата дейност към средата на август. Честно казано, бизнесът точно сега се съживява и понякога се чудя защо ли трябва да продавам. Но пък сутрин, когато стана и забързам за влака, а мъжът ми остане да си чете вестника и да си пие кафето, тогава си казвам — достатъчно.

— Е, сигурен съм, че вие с Карън Грант прекрасно умеете да обслужвате клиентите си — рече Муди, докато сядаше в едно кресло. — Помните ли, че ми споменахте как в нощта, в която професор Грант почина, вие с Карън сте били на летището в Нюарк? Едва ли всеки туристически агент би отишъл лично да посрещне дори и най-добрия си клиент.

Ан Уебстър изглеждаше доволна от комплимента.

— Дамата, която посрещнахме, е доста възрастна — заобяснява тя. — Обича да пътува и обикновено я придружават приятели или роднини на нейни разноски. Миналата година резервирахме за нея и за още осем души свита билети първа класа за околосветско пътешествие. В нощта, когато я посрещахме, тя бе съкратила едно от пътуванията си и се връщаше сама, тъй като не се чувствала добре. Шофьорът й отсъстваше, така че ние решихме да я вземем от летището. Това поне трябваше да направим, за да се чувства щастлива. Карън караше, а аз седях отзад и си говорех с нея.

— Самолетът е пристигнал в девет и половина, доколкото си спомням — подхвърли Брендън.

— Не. Така трябваше да бъде по разписание. Ние пристигнахме на летището в девет часа. Полетът имаше закъснение в Лондон. Казаха, че ще кацне в десет, затова отидохме в чакалнята на VIP^[1].

Брендън погледна бележките си.

— Тогава според твърдението ви самолетът наистина е пристигнал в десет.

Ан Уебстър изглеждаше объркана.

— Явно съм сбъркала. След това се сетих и си дадох сметка, че е било почти дванадесет и половина през нощта.

— Дванадесет и половина!

— Да. Когато влязохме в чакалнята, съобщиха, че компютрите не работят и че закъснението ще бъде доста голямо. Но Карън и аз гледахме филм по телевизията и времето мина бързо.

— Сигурно. — Секретарката се засмя. — Мисис Уебстър, много добре знаете, че сте спали през цялото време.

— С положителност не съм — с достойнство заяви Ан Уебстър. — Даваха „Спартак“. Преди години това беше любимият ми филм, а сега пуснаха дори тези части, които някога бяха изрязани. Не съм мигвала за миг.

Муди реши да не обсъжда повече този въпрос.

— Карън Грант има приятел, Едуин, който е автор на пътеписи и проспекти, нали? — Той не пропусна да отбележи израза върху лицето на секретарката, стиснатите й устни. Нея трябваше да разпита, и то насаме.

— Мистър Муди, жена, която се занимава с бизнес, се среща с много мъже. Налага й се да обядва или да вечеря с тях и ми е трудно да си обясня как някой в днешни дни, в нашия век, може да си помисли, че в това има нещо нередно. — Ан Уебстър беше непреклонна. — Карън Грант е красива млада жена, способна в работата си. Омъжена беше за прекрасен човек, който разбираше желанието й да си пробие път в живота. Той имаше отделен доход и беше безкрайно щедър към нея. Тя винаги говореше за Алън с възможно най-топлите думи. Отношенията й с другите мъже бяха напълно повърхностни.

Бюрото на Кони Сантини се намираше отстрани и малко по-назад от това на Уебстър. Когато погледът й срещна този на Брендън, тя отправи очи към небето, сякаш търсеше в него упование срещу всичките тези безсмислици.