Мери Хигинс Кларк
Деца из града (46)

45

Сара зави по Гардън стейт паркуей. Лори седеше до нея. По-точно спеше. Жената, която бе придружила Лори, беше обещала да се обади на д-р Карпентър и да му съобщи, че те се връщат вкъщи. Грег бе поверил Лори в ръцете на Сара с думите: „Лори, Лори, никога не бих те наранил. Аз те обичам“. После, като поклащаше глава, той се бе обърнал към Сара: „Не разбирам“. „Ще ти се обадя“ — бе отвърнала бързо Сара. Знаеше, че номерът му е записан в тефтерчето на Лори. Миналата година тя редовно му се беше обаждала.

Когато стигнаха в Риджууд и завиха по тяхната улица, Сара с ужас забеляза, че пред къщата им бяха спрели три микробуса. Тълпа репортери с камери и микрофони задръстваше алеята. Сара натисна клаксона. Те й направиха път, но после затичаха след колата и я последваха чак до входните стълби. Лори отвори очи и се огледа.

— Сара, защо са тук тези хора?

За щастие на Сара външната врата се отвори. Д-р Карпентър и Софи се втурнаха по стълбите. Карпентър си проби път през репортерите, изтича до вратата откъм Лори, отвори я и заслони Лори от тълпата. Запроблясваха светкавици, заваляха въпроси, докато докторът и Софи почти на ръце я качиха по стълбите.

Сара знаеше, че трябва да направи изявление. Тя излезе от колата и почака микрофоните да се насочат към нея. Като се опитваше да изглежда спокойна и самоуверена, изслуша въпросите. „Това убийство от любов ли е? Ще се опитате ли да се споразумеете?… Вярно ли е, че сте напуснали работа, за да защитавате Лори?… Мислите ли, че е виновна?“

Сара реши да отговори на последния въпрос.

— Сестра ми е невинна от юридическа и морална гледна точка и ние ще докажем това в съда. — Тя се обърна и си проправи път през обсадилите я инквизитори.

Софи държеше вратата отворена. Лори лежеше на канапето в дневната, д-р Карпентър стоеше до нея.

— Дадох й силно успокоително — прошепна той на Сара. — Трябва веднага да си легне в леглото. Оставих съобщение на д-р Донъли. Днес го очакват да се върне от Австралия.

Беше като при игра на кукли, помисли си Сара, докато двете със Софи събличаха пуловера на Лори и й слагаха нощницата. Лори дори не отвори очи. Изглежда, въобще не усещаше присъствието им.

— Ще донеса още едно одеяло — тихо рече Софи. — Ръцете и краката й са студени.

Първият протяжен стон се чу, когато Сара посягаше към ключа за осветлението. Това беше сърцераздирателно ридание, което Лори се опитваше да задуши във възглавницата.

— Плаче насън — каза Софи. — Горкото дете.

И забележката беше съвсем вярна. Ако не гледаха към Лори, Сара би си помислила, че е проплакало изплашено дете.

— Помоли д-р Карпентър да дойде за малко.

Инстинктът й я подтикваше да протегне ръце и да успокои Лори, но успя да се въздържи и да изчака доктора да дойде. Той застана до нея и в приглушената светлина двамата се вгледаха в спящата. И тогава, когато хълцанията утихнаха и Лори отпусна ръката си, с която стискаше възглавницата, тя започна да шепне. Те се наведоха, за да могат да чуят думите.

— Искам си мама. Искам си татко. Искам Сарааа. Искам да си ида вкъщи.