Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
All Around the Town, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Мери Хигинс Кларк. Деца из града

Американска. Първо издание

ИК „Албор“, София, 1995

Редактор: Албена Попова

Коректор: Дора Вълевска

ISBN: 954-827-236-9

История

  1. — Добавяне

19

В единадесет часа вечерта в понеделник професор Алън Грант се отпусна в леглото си и запали нощната лампа. Големият прозорец на спалнята беше отворен донякъде, но в стаята не беше достатъчно хладно. Жена му Карън често казваше, за да го дразни, че в предишния си живот той вероятно е бил полярна мечка. Карън мразеше спалнята да е студена. Не че сега беше тук, за да може да се заяжда с него, помисли си той, докато отмяташе одеялото и стъпваше с босите си крака на килима.

През последните три години Карън работеше в туристическа агенция в Медисън Армс хотел в Манхатън. В началото тя оставаше в Ню Йорк за през нощта само когато й се налагаше. След това започна все по-често да му се обажда късно следобед. „Скъпи, затънали сме в работа и имам да оправя купища документи. Ще можеш ли да се погрижиш за себе си?“

Той се бе грижил сам за себе си в продължение на тридесет и четири години, преди да я срещне — имаше шест години оттогава — на една екскурзия в Италия. Не беше чак толкова трудно да се върне към навиците си отпреди. Сега Карън бе наела апартамент в хотела и обикновено оставаше там през по-голямата част от седмицата. През уикендите обаче винаги се връщаше.

Грант прекоси стаята и широко отвори прозореца. Завесите се издуха и освежителната вълна от студен въздух нахлу в стаята. Той бързо се върна до леглото, но след кратко колебание се отправи към коридора. Нямаше смисъл. Не му се спеше. Още едно чудато писмо бе пристигнало днес с пощата в кабинета му. Коя, по дяволите, беше Леона? Той нямаше студентка с такова име и никога не бе имал.

Къщата не беше голяма и бе построена подобно на вила. Алън я бе купил, преди той и Карън да сключат брак. За известно време на нея й беше интересно да променя обзавеждането, да заменя с нови мебели старите и изхабени вещи. Сега обаче къщата отново бе започнала да придобива предишния си вид от ергенските му години.

Грант се почеса по главата, разкопча копчетата на пижамата, която се бе усукала около кръста му, тръгна по коридора покрай спалните за гости, покрай кухнята, всекидневната и трапезарията и влезе в кабинета си. Запали лампата и когато след дълго търсене успя да намери ключа от най-горното чекмедже на бюрото си, той го отвори, извади писмата и започна да ги чете отново.

Първото беше пристигнало преди две седмици:

„Скъпи Алън, в момента си представям страхотните часове, които прекарахме заедно миналата нощ. Трудно е да се повярва, че не сме били винаги така лудо влюбени и това е може би защото нито една от предишните ни връзки не означава нищо за нас. Знаеш ли колко ми е трудно да се въздържа да не се кача на някой покрив, за да изкрещя оттам колко много те обичам. Знам, че и ти се чувстваш по същия начин. Принудени сме да крием какво означаваме един за друг. Разбирам това. Искам само да продължиш да ме обичаш и да ме желаеш както досега.“

Леона

Всичките писма бяха написани в този дух. Всеки ден пристигаше по едно и във всяко се говореше за диви любовни сцени, които се разиграваха или в кабинета, или в дома му.

Много от извънкласните занятия той провеждаше вкъщи, тъй че повечето студенти познаваха мястото. В някои от писмата се споменаваше за изтъркания кафяв кожен стол в кабинета му. Но никога не бе имало случай, в който студент да е оставал насаме с него. Не беше чак такъв глупак.

Грант внимателно разгледа писмата. Очевидно бяха писани на стара пишеща машина. Буквите „о“ и „у“ бяха нащърбени. Той прегледа студентските работи, които се намираха у него, но никой не бе използвал такава машина. Не му беше познат и надраскания отдолу подпис.

Още веднъж той се запита дали да ги покаже на Карън и на администрацията на колежа. Беше трудно да се предвиди как би реагирала Карън. Не искаше да я тревожи. Нито пък искаше тя да реши да напусне работа и да си остане вкъщи. Може би точно това бе желал преди няколко години, но не и сега. Предстоеше му да вземе доста важно решение.

Администрацията. Щеше да съобщи на декана, отговарящ за студентските въпроси, в момента, в който разбереше кой е авторът. Проблемът чисто и просто се състоеше в това, че той нямаше никакви улики, а в секундата, в която някой решеше, че писмата съдържат и грам истина, спокойно можеше да се сбогува с този колеж.

Той прочете писмата още веднъж, като търсеше специфичния стил, определени фрази или изрази, които биха могли да му напомнят за някоя от студентките. Нищо. Накрая отново ги сложи в чекмеджето, заключи го, протегна се и осъзна, че е безкрайно изморен. И че му е студено. Едно беше да спиш на студено под топлите одеяла, друго — да стоиш на течение само по памучна пижама. Откъде, по дяволите, ставаше това течение?

Карън винаги дърпаше завесите, когато си беше вкъщи, но той никога не си правеше тоя труд. Даде си сметка, че плъзгащата се стъклена врата на кабинета му, водеща към вътрешния двор, беше няколко инча отворена. Вратата беше тежка и трудно се движеше. Може би не я бе затворил последния път, когато е излизал. С ключалката, също имаше проблеми. Понякога превърташе. Той отиде до вратата, бутна я силно, заключи и без да провери дали езикът е захванал, загаси осветлението и се върна в леглото.

Пъхна се под завивките. Сега стаята беше достатъчно студена. Затвори очи и веднага заспа. Дори в най-безумните си сънища не би могъл да си представи, че само преди половин час една стройна фигура с дълга руса коса беше седяла свита в кожения му кафяв стол и при шума на приближаващите стъпки се бе измъкнала навън.