Мери Хигинс Кларк
Деца из града (80)

79

Грег Бенет караше нагоре към бариерата^[1] при изхода на тунела „Линкълн“. Беше топъл мъглив ден, на който по-скоро му приличаше да е юлски, отколкото от последната седмица на май. Беше свалил покрива на новия си „Мустанг“, подарък от дядо му по случай дипломирането. Подаръкът го бе накарал да се почувства неудобно. „Дядо, аз съм на двадесет и пет. Достатъчно голям съм, за да мога да си изкарам сам парите за кола“ — беше се възпротивил той. Тогава майка му го беше дръпнала настрана. „За бога, Грег, не бъди такъв твърдоглавец. Дядо ти толкова се гордее, че си приет в Станфорд, та не може да си намери място от радост.“

В действителност Грег предпочиташе десетгодишния „Форд“, купен на старо, който караше в Клинтън. Още му беше пред очите как хвърля торбите със стиковете за голф на задната седалка и как Лори сяда до него отпред, като го задява за играта му.

Лори.

Той сви с колата към шосе 3 в близост до тунела. Както винаги, движението беше натоварено и погледна часовника на таблото. Три и четиридесет. Всичко беше наред. Оставил си беше предостатъчно време, за да стигне до клиниката. Надяваше се, че изглежда добре. Дълго се бе колебал какво да облече. Накрая се беше спрял на светлокафяво ленено сако, блуза по врата и мокасини. Лори не би го познала, ако отидеше прекалено издокаран. Устата му пресъхна при мисълта, че след толкова много месеци ще я види отново.

Сара го очакваше в приемната. Той я целуна по бузата. Ясно му бе, че тя се пече на адски огън. Синкави кръгове подчертаваха очите й. Тъмните мигли и вежди правеха кожата й да изглежда прозрачна. Тя веднага го заведе да се срещне с доктора на Лори.

Донъли беше изключително откровен.

— Някой ден Лори може би ще успее да ни разкаже за тези липсващи години и за смъртта на Алън Грант, но както по всичко личи, едва ли ще го направи навреме, за да подготвим защитата й. Това, което се опитваме в момента, е да заобиколим самоличността й, да пресъздадем сцена, при която тя реагира дисоциативно, и да открием кое я кара да реагира така. Вие сте разказали на Сара и на детектив Муди за случката във вашия апартамент преди около година. Бихме искали да я възстановите. Лори се съгласи на експеримента. Ще ви заснемем заедно на видеолента. Нужно ни е да разкажете в нейно присъствие какво сте правили, какво сте си говорили, какви са били отношенията ви един към друг. Но ви моля за нейно добро, недейте да променяте или да скривате нищо. И имам предвид точно това — нищо.

Грег кимна с глава.

Доктор Донъли вдигна телефона.

— Бихте ли довели Лори, ако обичате?

Грег не знаеше какво да очаква. Със сигурност не беше онази привлекателна Лори, облечена с къса памучна пола и фланелка с тесен колан, опасан около тънката й талия, и със сандали на краката. Тя настръхна, когато го видя. Някакъв вътрешен инстинкт подсказа на Грег, че не трябва да става. Той й махна непринудено за поздрав.

— Здрасти, Лори.

Тя го наблюдаваше внимателно, докато заемаше мястото си до Сара, после кимна, но не каза нищо.

Джъстин включи камерата.

— Грег, Лори е дошла да те посети преди година и поради някаква неизвестна причина изведнъж е изпаднала в паника. Разкажи ни за това.

Грег толкова често си беше преповтарял наум събитията от онази сутрин, че веднага започна без колебание.

— Беше неделя. Спах до късно. Лори звънна около десет и ме събуди.

— Опиши ни мястото, където живееш — подсказа Джъстин.

— Студио под наем над гараж, на няколко мили от колежа. Малка кухничка, барплот със столове, разтегаем диван, библиотечки, кухненски бюфет, два дрешника, прилично голяма тоалетна. Всъщност не е много лошо.

Сара наблюдаваше Лори, която бе затворила очи, като че ли се опитваше да си спомни.

— Добре — рече Джъстин. — Очакваше ли Лори да дойде?

— Не. Тя трябваше да се прибере за през деня вкъщи. Всъщност ме бе поканила да отида с нея, но аз имах да се готвя за контролно. Явно е била на църковната служба в девет часа, после се е отбила във фурната. Когато отворих вратата, тя рече нещо като: „Кафе за топла кифла. Може ли?“.

— Как се държеше тя?

— Безгрижно. Смееше се. Бяхме играли голф в събота и разликата в резултата беше много малка. Все пак тя спечели с един удар. В неделя сутринта носеше бяла ленена рокля и изглеждаше страхотно.

— Ти целуна ли я?

Грег хвърли поглед към Лори.

— По бузата. Търсех някакъв знак от нейна страна. Понякога беше много податлива, когато започнех да я целувам, но винаги внимавах. Имах чувството, че може да се изплаши всеки момент. Когато я целувах или прегръщах, трябваше да започна бавно и непринудено, първо да проверя да не би да е напрегната. Ако ми се стореше, че е така, веднага прекратявах.

— Не те ли дразнеше това? — попита бързо Джъстин.

— Със сигурност. Но мисля, че винаги съм знаел, че в Лори има някакъв страх и трябва да изчакам, докато ми се довери. — Грег погледна право в Лори. — Никога не бих й причинил болка. По-скоро бих убил, но не бих позволил и на друг да я нарани.

Лори гледаше в него, като вече не отбягваше погледа му. После на свой ред заговори:

— Седнах до Грег на бара. Пихме кафе и си разделихме третата кифла. Говорихме кога пак ще отидем да играем голф. Чувствах се толкова щастлива през тази сутрин. Беше прекрасна и всичко изглеждаше толкова свежо и чисто. — Гласът й прозвуча неуверено, когато произнесе „чисто“.

Грег стана.

— Лори настоя, че трябва да си ходи. Тя ме целуна и тръгна да излиза.

— Имаше ли белези на страх или паника в този момент? — вметна Джъстин.

— Никакви.

— Лори, искам да отидеш и да застанеш до Грег точно както е било в онзи ден. Представи си, че се готвиш да си тръгнеш от апартамента му.

Лори се изправи колебливо.

— Ето така — прошепна тя. Посегна към въображаемата дръжка на вратата, застанала с гръб към Грег. — И той…

— И аз я стиснах, за да… — рече Грег. — Искам да кажа, просто на шега. Щеше ми се да я целуна отново.

— Покажи ми как — нареди му Джъстин.

— Така. — Грег застана зад Лори, притисна длани към ръцете й и започна да я повдига.

Тялото й се стегна. Тя започна да скимти. Инстинктивно Грег я пусна.

— Лори, кажи ми защо се страхуваш? — веднага попита Джъстин.

Скимтенето се превърна в приглушен детски плач, но тя не отговори.

— Деби, ти си тази, която плаче — рече Джъстин. — Кажи ми, защо?

Тя посочи надолу и надясно. Крехкият нежен глас проплака:

— Той ще ме заведе там.

Грег изглеждаше изумен и объркан.

— Чакайте малко — рече той. — Ако бяхме в апартамента ми, тя щеше да сочи към разтегаемия диван.

— Опиши го — отсече Джъстин.

— Току-що бях станал и диванът беше все още разпънат и неоправен.

— Деби, защо се уплаши, когато си помисли, че Грег ще те отведе в леглото? Какво може да ти се случи там? Кажи ни.

Тя захлупи лицето си с длани. Нежният детски плач продължи.

— Не мога.

— Защо не можеш, Деби. Ние те обичаме.

Тя погледна нагоре и изтича при Сара.

— Сара. Аз не знам какво се случваше — прошепна тя. — Когато стигахме до леглото, се отнасях нанякъде.