Мери Хигинс Кларк
Деца из града (79)

78

Карън Грант погледна нагоре и се усмихна широко. Малкият оплешивяващ мъж с набръчкано чело изглеждаше смътно познат. Той връчи визитната си картичка и тя успя да разбере защо й се бе сторило, че го е виждала. Беше детективът, който работеше по случая Кениън, и бе присъствал на погребението. Луиз Ларкин я бе осведомила, че той се навърта из колежа и разпитва студентите.

— Мисис Грант, само ми кажете, ако съм дошъл в неподходящо време. — Муди се огледа наоколо.

— Не, напълно е подходящо — увери го тя. — Сутринта ми е свободна.

— Както разбирам, напоследък туристическият бизнес не се радва на голяма клиентела — подметна Муди нехайно. — Или поне моите приятели са на такова мнение.

— О, както всичко останало, и този бизнес си има проблемите. Интересува ли ви някое пътуване?

Хитра жена, помисли си Брендън, и точно толкова привлекателна, колкото изглежда на пръв поглед. Карън Грант носеше ленено сако в тюркоазно синьо с блуза, която беше в тон с него. Синьо-зеленикавият цвят подчертаваше зеленото на очите й. Брендън забеляза, че облеклото й не беше с марката „К. Март“^[1]. Нито пък нефритеният полумесец с диаманти на ревера й.

— Не и днес — отговори той. — Ако ми разрешите, бих искал да ви задам няколко въпроса относно съпруга ви.

Усмивката й се стопи.

— Много ми е трудно да говоря за Алън. Луиз Ларкин ми каза за вас. Вие работите по защитата на Лори Кениън. Мистър Муди, ужасно съжалявам, но Лори отне живота на съпруга ми и заплаши моя.

— Тя не си спомня нищо такова. Тя е едно много болно момиче — рече Брендън тихо. — В това се състои и задачата ми — да се опитам да помогна на съдебните заседатели да го разберат. Преглеждах копията на писмата, които тя или някой е изпращал на професор Грант. Кога разбрахте, че той ги получава?

— В началото Алън не ми ги показваше. Предполагам, че се е боял да не се ядосам.

— Да се ядосате?

— Ами те бяха явно абсурдни. Имам предвид, че някои от така наречените „спомени“ се отнасяха за нощи, в които Алън и аз сме били заедно. Очевидно измислици, но въпреки това бяха наистина неприятни. Случайно видях писмата в чекмеджето на бюрото му и го попитах за тях.

— Колко добре познавахте Лори?

— Не много. Тя е прекрасна голфистка и съм чела статии за нея във вестниците. Срещала съм родителите й на някои събирания в колежа. Много й съчувствах, когато те загинаха. Алън смяташе, че тя е на ръба на нервна криза.

— Били сте в Ню Йорк през нощта, когато той е умрял, нали?

— Да, бях на летището, за да посрещна една клиентка.

— Кога разговаряхте за последен път със съпруга си?

— Обадих му се някъде около осем часа същата вечер. Той беше ужасно разстроен. Разказа ми за случката с Лори Кениън. Чувстваше, че не се е справил с положението. Смяташе, че е щяло да бъде по-добре първо да поговори със Сара и Лори, преди да изпрати Лори при декана. Спомена ми, че искрено е повярвал на твърдението й, че не си спомня да е писала тези писма. Била е толкова шокирана и обидена, когато са я обвинили.

— Предполагам, разбирате, че ако потвърдите това от свидетелското място в съда, би било от голяма полза за Лори.

В този момент сълзи бликнаха от очите на Карън Грант.

— Съпругът ми беше най-доброто и най-прекрасното човешко същество, което някога съм познавала. Той най-малко от всички хора би искал да навредя на това момиче.

Очите на Муди се присвиха.

— Мисис Грант, имало ли е повод да изпитате някакви съмнения, че съпругът ви може и да е влюбен в Лори?

Тя изглеждаше изумена.

— Това е смешно. Момичето е на двадесет или двадесет и една. Алън беше на четиридесет.

— Такива неща са се случвали и друг път. Във всеки случай със сигурност не бих ви винил, ако сте решили да се уверите, да речем, да поразучите.

— Не разбирам за какво говорите.

— Искам да кажа, възможно е да сте наели частен детектив, някой като мен например…

Сълзите секнаха. Карън Грант беше очевидно ядосана.

— Мистър Муди, за нищо на света не бих обидила съпруга си по такъв начин. Но вие успяхте да ме засегнете. — Тя се изправи. — Не мисля, че има за какво повече да разговаряме.

Муди на свой ред се надигна бавно.

— Мисис Грант, моля да ме извините. Опитайте се да разберете, че моята работа е да открия някакво основание за постъпките на Лори. По ваши думи професор Грант е смятал, че Лори е съвсем близо до нервна криза. Ако е имало нещо между тях, ако след това той я е предал на администрацията и тогава тя се е озлобила…

— Мистър Муди, не се опитвайте да оправдавате момичето, което уби съпруга ми, като петните репутацията му. Алън беше дискретен човек и винаги много се притесняваше от ухажванията на студентките. Не можете да промените фактите, за да спасите неговия убиец.

Докато кимаше извинително, погледът на Брендън Муди изучаваше офиса. Приятно тапицирани с червена кожа канапе и столове. Рекламни плакати на екзотични места висяха, поставени в рамки по стените. Във вазите на бюрото на Карън Грант и на малката масичка имаше свежи цветя. Бюрото й обаче съвсем не беше отрупано с книжа, а телефонът не беше иззвънявал, откакто той се намираше в офиса.

— Мисис Грант, бих искал да се сбогувам с нещо по-приятно. Дъщеря ми е стюардеса в „Американ Еърлайнс“. Обожава работата си. Твърди, че туристическият бизнес влиза направо в кръвта. Надявам се, че и с вас е така и че работата ви помага да понесете загубата на съпруга си.

Стори му се леко омилостивена.

— Без нея бих била наистина загубена.

Наоколо нямаше и следа от други хора.

— Колко души работят тук? — попита той нехайно.

— Секретарката е навън по работа. Ан Уебстър, собственичката, днес отсъства по болест.

— Значи вие сте шефът?

— Ан скоро ще се пенсионира. Тогава аз ще отговарям изцяло за агенцията.

— Разбирам. Е, отнех ви доста време.

Муди не напусна хотела веднага. Вместо това се настани във фоайето и започна да наблюдава туристическата агенция. Два часа по-късно той отбеляза, че нито един човек не бе пристъпил прага й. През стъклото можа да види, че Карън не бе вдигнала телефона нито веднъж. Като остави вестника, който му служеше за прикритие, той се отправи към човека от охраната и започна да разговаря с него.