Мери Хигинс Кларк
Деца из града (40)

39

В понеделник Сара даде интервю за „Ню Йорк таймс“ и за „Бърджин Рекорд“ във връзка с делото Паркър.

— Съзнавам, че има правото да твърди, че жертвата го е подлъгала, но точно в неговия случай това направо ме влудява.

— Съжалявате ли, че не поискахте смъртно наказание?

— Ако смятах, че ще успея да го прокарам, щях да го поискам. Паркър е издебнал Мейс. Хванал я е натясно. Убил я е. Кажете ми, не е ли това напълно хладнокръвно предумишлено убийство?

В кабинета й нейният шеф, областният прокурор на Бърджин, беше първият, който я поздрави.

— Конър Маркъс е сред неколцината най-добри защитници в страната по наказателните дела. Ти свърши страхотна работа, Сара. Ще станеш светило в професията, ако решиш да минеш от другата страна на съдебната зала.

— И да защитавам престъпниците? Никога!

Във вторник сутринта телефонът звънна точно когато Сара сядаше зад бюрото си. Бетси Лайънс, агентката по недвижими имоти, беше пълна с новини. Имало и друг евентуален купувач, който сериозно се интересувал от къщата. Проблемът бил, че жената е бременна и иска да се настани, преди бебето да се е родило. За колко време би се освободила къщата, ако решат да купуват?

— Веднага щом поискат — отговори Сара. Докато поемаше този ангажимент, тя усети как камък й пада от сърцето. Мебелите и всичко, което тя и Лори ще решат да запазят, можеше да бъде оставено за известно време на склад.

Том Байърс, тридесетгодишен адвокат, който градеше име в областта на исковете за имитация на патенти, надникна в стаята й.

— Поздравления, Сара. Мога ли да те почерпя едно питие довечера?

— Разбира се. — Тя много харесваше Том. Щеше да й е приятно да се разсее в неговата компания. Но той никога нямаше да бъде нещо повече от приятел, помисли си и в същото време образът на Джъстин Донъли изплува в съзнанието й.

В седем и половина тя отключи външната врата на къщата. Том й беше предложил да отидат да вечерят, но тя отклони поканата му за друг път. Беше започнала да усеща обичайната след всеки процес умора. Костите ме болят — призна си тя пред Том.

Веднага си навлече пижамата и халата, обу чехлите и надникна в хладилника. Господ да поживи Софи, помисли си. Имаше печено месо, зеленчуци, картофи и бульон, всичко поотделно обвито в найлон, готово да бъде стоплено.

Тъкмо се канеше да занесе подноса с вечерята си в кабинета, когато се обади Алън Грант. Сърдечният поздрав замря на устните й, когато го чу да казва:

— Сара, исках да говоря за това с вас още онзи ден. Сега знам, че не беше честно да не предупредя вас и Лори, преди да се обърна към администрацията.

— Да ни предупредите за какво?

Докато слушаше, Сара усети как коленете й омекват. Пресегна се и придърпа един от кухненските столове, за да седне. Пишещата машина. Писмата, които Лори пишеше по време на екскурзията им с кораба и за които беше толкова потайна. Когато Алън й разказа за разправията с Лори, Сара затвори очи, но й се искаше вместо това да можеше да запуши ушите си. Алън заключи:

— Сара, тя се нуждае от помощ, от сериозна помощ. Знам, че ходи при психиатър, но…

Сара не призна пред Алън Грант, че Лори е отказала да продължи да се вижда с д-р Карпентър.

— Аз… не мога да намеря думи колко много съжалявам, професор Грант — рече тя. — Бяхте толкова мил с Лори, а това е направо съсипващо за вас. Ще й се обадя. И ще намеря начин да й помогна. — Гласът й заглъхна. — Довиждане. Благодаря ви.

Нямаше как да не се обади на Лори, но кой ли беше най-верният подход в случая? Тя набра домашния номер на д-р Донъли. Никой не отговори.

Позвъни на д-р Карпентър. Въпросите му бяха кратки.

— Лори категорично ли отрича да е писала тези писма? Разбирам. Не, тя не лъже. Просто е блокирала. Сара, обади й се, нека почувства подкрепата ти, предложи й да си дойде вкъщи. Не мисля, че е разумно да бъде близо до професор Грант. Трябва да я заведем при д-р Донъли. Знаех си го още в събота.

Вечерята беше забравена. Сара се обади в стаята на Лори. Никой не вдигна. Започна да звъни на всеки половин час до полунощ. Накрая се свърза със Сюзън Граймс, съседката на Лори през коридора.

Съненият глас на Сюзън се оживи, когато Сара се представи. Да, тя знаеше какво се е случило. Разбира се, че щеше да провери дали Лори си е в стаята.

Докато чакаше, Сара си даде сметка, че се моли. Господи, не позволявай нещо лошо да й се случи. Моля те, Господи, само не това. Тя чу как отсреща отново вдигат слушалката.

— Проверих. Лори спи. Сигурна съм, че диша равномерно. Искате ли да я събудя?

Чувство на облекчение изпълни Сара.

— Обзалагам се, че е взела приспивателно. Не, не я будете и прощавайте, че ви обезпокоих.

Останала без сили, Сара си легна и заспа на минутата. Беше спокойна, че поне тази нощ няма да има нужда да се притеснява за Лори. А първото нещо, което щеше да направи на сутринта, бе да й се обади.