Мери Хигинс Кларк
Деца из града (117)

116

Брендън Муди натисна докрай газта, докато летеше по „Туин Оукс“.

— И двете са в къщата — извика той, като видя колите, спрени на алеята. Следван от Грег, се втурна натам. Защо ли външната врата зееше отворена?

Из тъмните стаи цареше неестествена тишина.

— Провери този етаж — нареди Муди. — Аз се качвам горе.

В дъното на коридора зърна още една отворена врата. Стаята на Лори. Спусна се към нея. Някакъв инстинкт му подсказа да извади пистолета. Докато приближаваше, дочу стон, а следващата крачка го изправи пред кошмарна сцена.

Сара лежеше замаяна на пода и се опитваше да се изправи на крака. От челото й течеше кръв.

Карла Хокинс стоеше вцепенена на няколко крачки от Сара.

Лори се беше свила в ъгъла на стаята, закрила с ръце гърлото си, взираща се в дивия поглед на фигурата пред себе си, която приближаваше с насочен нож.

Бик Хокинс вдигна високо във въздуха ножа, погледна надолу към лицето на Лори, което беше само на няколко инча от неговото, и прошепна:

— Сбогом, Лий.

Това беше мигът, който Брендън Муди чакаше. Куршумът му улучи целта си — гърлото на един похитител.

Джъстин нахлу в къщата, когато Грег тичаше през всекидневната към стълбите.

— Горе са — изкрещя Грег. Изстрелът проехтя в момента, в който стъпваха на горната площадка.

Тя винаги бе знаела, че ще се случи по този начин. Ножът, проникващ в гърлото й. Лепкавата топла кръв, плискаща се по лицето и ръцете й.

Но сега ножа го нямаше. И пръските кръв не бяха от нея. Не тя, а Бик се бе олюлял и паднал. Неговите очи, а не нейните се взираха в нищото.

Лори гледаше неподвижна как искрящите, хипнотизиращи очи потрепнаха и се затвориха завинаги.

Джъстин и Грег едновременно стигнаха до вратата. Карла Хокинс беше коленичила до тялото и се молеше:

— Върни се, Бик. Направи чудо. Ти можеш да правиш чудеса.

Брендън Муди все още държеше пистолета в отпуснатата си ръка и безстрастно наблюдаваше сцената.

Тримата мъже видяха Сара да се изправя на крака. Лори се приближи към нея с протегнати ръце. Двете дълго стояха и се гледаха. После с уверен глас Лори рече:

— Свърши, Сара. Наистина свърши.