Мери Хигинс Кларк
Деца из града (11)

10

12 септември 1991

Риджууд, Ню Джърси

По време на опелото Сара непрекъснато гледаше към Лори. Двата ковчега пред олтара направо я бяха хипнотизирали. Тя се взираше в тях, вече без да плаче, и очевидно не забелязваше нито музиката, нито молитвите, нито хвалебствията. Сара бе принудена да хване Лори за ръката, за да й напомни, че трябва да стане на крака или да коленичи.

В края на службата, когато монсеньор Фишър благославяше покойниците, Лори прошепна:

— Мамо, татко, съжалявам. Никога повече няма да излизам сама навън.

— Лори — промълви Сара.

Лори погледна към нея с невиждащи очи, после се обърна и с недоумяващо изражение на лицето огледа препълнената църква.

— Толкова много хора. — Гласът й беше плах и неуверен.

Последният химн се наричаше „Божествената благодат“.

Мъж и жена, застанали в дъното на църквата, започнаха да пеят заедно с останалите събратя от паството, в началото тихо, но гласът на мъжа беше просто създаден да води всички останали. Както винаги той се увлече, чистият му баритон се извиси, полетя над другите, заглушавайки слабия гласец на солиста на хора. Опечалените се обърнаха назад с изумление и възхита.

„Бях някога изгубен, но намерен съм отново…“

През болката и мъката Лори почувства вледеняващ ужас. Гласът. Отекваше в главата й, в цялото й същество.

— Изгубена съм — проплака тя тихо. — Изгубена съм.

Започнаха да изнасят ковчезите.

Количката, на която бе положен ковчегът с тялото на майка й, скърцаше.

Тя чу отмерените стъпки на свещениците.

После тракането на пишещата машина.

„… бях сляп, но сега прогледнах.“

— Не! Не! — извика Лори, докато я обгръщаше спасителният мрак.

Почти всички състуденти на Лори от колежа в Клинтън бяха дошли на опелото заедно със светилата на факултета. Алън Грант, професорът по английски, също беше тук и изумен видя как Лори загуби съзнание.

Грант беше един от най-популярните преподаватели в Клинтън. Наскоро прехвърлил четиридесетте, той имаше гъста и непокорна кестенява коса, благородно посребрена на слепоочията. Големите му тъмнокафяви очи, излъчващи интелигентност и чувство за хумор, бяха най-привлекателното в доста издълженото му лице. Стройното тяло и небрежното облекло допринасяха за вродения му чар, който много колежанки смятаха за неустоим.

Грант искрено се интересуваше от своите студенти. Откакто бе постъпила в Клинтън, Лори посещаваше повечето от часовете му. Той знаеше за миналото й и беше любопитен да разбере дали имаше някакви видими последици от отвличането. Единственият път, когато усети нещо, беше в часа по писателско майсторство. Лори се оказа неспособна да напише собствените си спомени. От друга страна, нейните анализи на книги, автори и пиеси бяха проницателни и със смели съждения.

Преди три дни, в часа по литература тя бе извикана да се яви незабавно при декана. Часът точно свършваше и предусещайки неприятности, той я придружи до кабинета. Докато бързаха натам, тя му каза, че родителите й са тръгнали за колежа да докарат колата й. Била забравила да мине на преглед и затова взела седана на майка си. Може би са се забавили, рече тя, като се опитваше да запази спокойствие. Мама винаги твърди, че аз прекалено много се тревожа за тях. Но в последно време тя не е добре, а и татко е почти на седемдесет и две.

Деканът с прискърбие им съобщи, че на шосе 78 е станала голяма катастрофа.

Алън Грант закара Лори до болницата. Сестра й Сара беше вече там. Сред ореола от тъмночервена коса се открояваше лицето й с големите сиви очи, изпълнени със скръб. Грант бе срещал Сара на няколко събирания в колежа и беше впечатлен от покровителственото отношение на младата помощник-прокурорка спрямо Лори.

В момента, в който Лори зърна лицето на сестра си, тя разбра, че родителите й са мъртви. Простена: „Аз съм виновна“, и продължи да го повтаря, без да се вслушва в хълцащите уверения на Сара, че няма за какво да вини себе си.

Потресен, Грант наблюдаваше как клисарят изнася Лори от църквата. Сара вървеше до него. Органистът започна да свири заключителния химн. Свещениците, водени от монсеньора, бавно тръгнаха по пътеката между редовете. На реда пред себе си Грант забеляза мъж, който си проправяше път да излезе.

— Моля, извинете. Аз съм лекар — казваше той с тих, но авторитетен глас.

Някакъв инстинкт подтикна Грант да последва мъжа в малката стаичка отзад, където бяха занесли Лори. Тя лежеше на два стола, събрани един до друг. Сара с бяло като тебешир лице се беше навела над нея.

— Оставете на мен… — Докторът докосна Сара по ръката.

Лори трепна и изстена.

Докторът повдигна клепачите и измери пулса й.

— Идва в съзнание, но трябва да я отведете вкъщи. Не е в състояние да отиде до гробищата.

— Знам.

Алън виждаше как Сара отчаяно се опитва да се владее.

— Сара — рече той. Тя се обърна, очевидно за пръв път забелязала неговото присъствие. — Сара, нека аз придружа Лори. Всичко ще бъде наред.

— Наистина ли ще го направите? — За момент изразът на напрегнатост и болка беше заменен от искрена благодарност. — Някои от съседите са у нас и приготвят обяда, но Лори има доверие тъкмо на вас. Ще съм спокойна.

„Бях някога изгубен, но намерен съм отново…“

Една ръка замахваше към нея. Държеше нож и той проблясваше във въздуха. От ножа капеше кръв. Ризата и гащеризонът й бяха напоени с кръв. Тя усещаше лепкавата топлина върху лицето си. Нещо шаваше в краката й. Ножът беше близо…

Лори отвори очи. Лежеше на леглото, в собствената си стая. Беше тъмно. Какво се бе случило? Спомни си. Църквата. Ковчезите. Песента.

— Сара — изкрещя тя. — Сара! Къде си?