Мери Хигинс Кларк
Деца из града (59)

58

Джъстин Донъли нагласи програмата си така, че да може да се вижда с Лори всяка сутрин в десет часа от петък до понеделник. Уреди й часове и при другите терапевти — чрез изкуство и водене на дневник. В петък той й връчи цял куп книги за множествената личност.

— Лори — рече й, — искам да прочетеш тези книги и да разбереш, че повечето от пациентите, страдащи от множествена личност, са жени, които като малки са били сексуално малтретирани. Те са потиснали това, което им се е случило, точно както си го потиснала и ти. Мисля, че тези личности, които са ти помагали да се справиш през двете години, просто са били заспали и са се събудили, когато са починали родителите ти. Сега са отново тук. Когато прочетеш тези книги, ще разбереш, че те често се опитват да помагат, а не да причиняват зло. Затова се надявам да направиш всичко възможно да ми позволиш да разговарям с тях.

В понеделник сутринта той беше поставил в кабинета си видеокамера. Знаеше, че ако Сара реши да използва някой от тези записи в съда, трябваше да е особено внимателен да не изглежда, като че ли подсказва на Лори какво да каже.

Когато Сара и Лори влязоха, той им показа камерата, обясни, че ще запише сеанса и рече на Лори:

— После ще ти пусна записа, за да го видиш.

След това д-р Донъли я хипнотизира за пръв път.

Стиснала здраво ръката на Сара, тя насочи цялото си внимание към него, послуша го, когато той настояваше да се отпусне, затвори очи, унесе се, а ръката й се изплъзна от тази на сестра й.

— Как се чувстваш, Лори?

— Тъжна.

— Защо си тъжна, Лори?

— Аз винаги съм тъжна. — Гласът й стана по-висок, колеблив и дори се усещаше леко заваляне.

Сара видя как косата на Лори пада напред, как чертите й се размиват и накрая придобиват детско изражение. Тя чу Джъстин Донъли да казва:

— Мисля, че разговарям с Деби. Прав ли съм?

Той беше възнаграден със срамежливо кимване.

— Тъжна ли си, Деби?

— Понякога аз правя лоши неща.

— Какви например, Деби?

— Остави това дете на мира! Тя не знае какво говори.

Сара прехапа устни. Ядосаният глас, който бе чула в петък. Джъстин Донъли не изглеждаше притеснен.

— Ти ли си, Кейт?

— Знаеш, че съм аз.

— Кейт, аз не желая да нараня Лори или Деби. Те са преживели достатъчно много. Ако искаш да им помогнеш, защо не ми се довериш?

Думите му бяха посрещнати с гневен, горчив смях, който потресе Сара.

— Ние не можем да се доверим на никого. Виж какво стана с Алън Грант. Той се държеше толкова мило с Лори, а само в каква каша я набута. Добре, че се отървахме от него.

— Нямаш предвид, че смъртта му те радва, нали?

— Бих искала никога да не се бе раждал.

— Съгласна ли си да поговорим за това, Кейт?

— Не, не съм.

— Ще напишеш ли за това в дневника?

— Тази сутрин тъкмо щях да пиша и това глупаво дете ме изпревари. А тя не може да напише и една проклета дума.

— Помниш ли за какво си щяла да пишеш?

Подигравателен смях.

— Не. Това, което щях да напиша обаче, би те заинтересувало.

По пътя към къщи Лори беше отново видимо изтощена. Софи ги чакаше с обяда и след като Лори хапна малко, реши да си легне.

Сара се настани зад бюрото и се зае с документите по делото. Голямото жури^[1] щеше да разгледа обвиненията срещу Лори на седемнадесети, в понеделник. След като прокурорът свикваше заседателите толкова скоро, явно беше убеден, че този случай е решен. В действителност така и беше.

На бюрото й се бе насъбрала цяла купчина писма. Тя прегледа пликовете, без да си прави труда да отваря някой, докато не попадна на един с грижливо изписан обратен адрес. Томасина Пъркинс! Касиерката, която някога бе забелязала Лори в закусвалнята. Сара си спомняше как сърдечната признателност на баща й към тази жена бе намаляла, след като писмата й бяха започнали да пристигат прекалено често, пълни с потресаващи подробности около ужасното преживяване на Лори. Но нямаше съмнение, че Томасина им желаеше доброто. През септември им бе изпратила едно извънредно мило писмо. Това сигурно отново беше някакъв израз на съчувствие. Сара отвори плика и прочете краткото послание. Пъркинс беше дала телефонния си номер. Сара веднага позвъни.

Томасина вдигна още при първия сигнал. Тя се развълнува, като разбра, че се обажда Сара.

— О, чакайте да ви кажа новините — избърбори. — Преподобният Боби Хокинс ми телефонира. Той не вярва на хипнозата. Затова пък ме покани да бъда гост в следващото му предаване. Ще се моли над мен Господ да ми прошепне името на онзи отвратителен мъж, който бе отвлякъл Лори.